Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (16)

Едничко помръдване на едничък пръст

Всичко това, поне от гледна точка на Петър Кукан от Кукан, бе вълнуващо, интересно, изпълнено с напрежение, а най-накрая, ако говорим за резултатите от напиването на подлия гостилничар — изключително приятно, дори блажено; ала когато мина нощта след отвеждането на Джовани, едновременно с навъсеното утро, което започна да се пробужда зад прозорците на странноприемницата „При пауновата опашка“, възникна неотложният и изключително мъчителен въпрос: ами сега накъде и какво?

Никога дотогава в живота на Петър не се бе случвало той да не знае как да отговори на този вечно изникващ въпрос. Както е известно, орисниците бяха отредили действията му да бъдат винаги в съгласие както с разума, така и с гласа на неговата съвест и той действително — с малки отклонения, продиктувани от непредвиденостите в живота — винаги постъпваше така, а отклоненията, оправдани от младостта му, преживяваше с неудоволствие и горчиво се укоряваше за тях. (Между другото трябва да споменем: гласът на съвестта му нямаше абсолютно нищо против това, че бе сложил рога на подлия гостилничар, тъй като, имайки предвид темперамента на красивата Финета, положително не му се случваше за първи път; впрочем в родината на Бокачо, където, както е известно, нравите са строги, ала маниерите — разпуснати, такива нещастия сполетяват подлите гостилничари открай време и съвсем заслужено.) Но този път Петър наистина не знаеше накъде да тръгне и какво да прави.

Да изпълни заповедта на херцога и да напусне Страмба, означаваше да изостави приятеля си в беда, на произвола на печалната му съдба, а това е срамно и както всеки би признал, неприемливо за човек с Петровия благороден характер. Но макар и срамно, погледнато от друга страна, то би било крайно разумно, понеже Петър, беззащитен и безпомощен в този чужд град, не можеше да помръдне и пръста си, за да спаси Джовани; а по-обстойно погледнато, в края на краищата не би било дори и толкова срамно, както може да се стори на нечий предубеден поглед, тъй като Петър бе обещал на умиращия граф Гамбарини, че ще придружи сина му; той така и направи, изпълни задачата си докрай и това е, сбогом, много ми е мъчно, но пътищата ни се разделят. Но макар и разумно и погледнато в светлината на тази разумност, дори и честно или, по-добре казано, не нечестно, от друга страна, то би било глупаво и недостойно за Петър Кукан от Кукан и малодушно: защото да си плюе на петите и да напусне Страмба би означавало да се откаже от онова, в което бе вложил толкова надежди, и да забрави всички свои сметки, перспективи и планове. А обстоятелството, че херцогът бе оставил Петър на свобода, че бе разговарял с него любезно и дори с видим интерес, че бе похвалил Петровото apercu^[1] за нечовечността, та това, карамба, е върховна награда, по-голяма, отколкото ако го бе посветил в рицарско звание.

На херцога, както самият той се беше изразил, му се повдигаше от ограничеността и посредствеността на хорските постъпки и думи. Така че не е изключено сега да чакаше Петър да направи нещо, което би накарало него, херцога, да подвие колене в няма възхита и да свали баретата си, обшита с перли; ах, колко ли щеше да се разочарова, ако сега Петър се проявеше като нищо и никакво покорно и наплашено червейче, като стърчиопашка, като господин Никой от Никъде! Единственият човек, осмелил се да се противопостави на мое височество лице в лице гордо и с усмивка, щеше да си каже той с горчивина, единственият човек, който се осмели — ах, какво облекчение — да изрече името Гамбарини без задължителното проклятие и без да плюе, говорил с мен не така, както очаквах, с убийствена увереност, и изведнъж избягал като подплашено куче и дори откраднал имуществото на своя нещастен приятел, за чийто защитник се представяше, жребеца му, превъзходната му пушка Брокардо и парите му. Тъй като бе съвсем ясно, че ако Петър решеше да избяга от Страмба, щеше да е принуден да вземе със себе си всички тези неща — нали не би ги оставил в странноприемницата, та да попаднат в ръцете на подлия гостилничар, не би ги подарил и на Финета, понеже тя е честна жена и му се отдаде от любов, не би имало смисъл и да ги изпрати на херцога, а нищо друго не би могъл да направи с тях.

Докато Петър се терзаеше от съзнанието за безизходното си положение, на piazza Monumentale, въпреки че слънцето все още не бе изгряло, стана много шумно, прекалено дори и за италианските нрави. Беше петък, а в този ден на главния площад на Страмба, по-точно в южната му част, на почетно разстояние от херцогския дворец, имаше рибен пазар. Рибарите от крайморските селища Пиня и Финале, мъже с обгорели от слънцето лица и с орлов поглед, свикнали да гледат чак до хребета на земното кълбо, в петък ставаха още в полунощ, за да могат върху гърбовете на магаретата и катърите си навреме да докарат в Страмба своите pesce di mare, морски гадинки; това бяха плоски soglioly, калкани с двете очи отдясно на главата, омари, туняци, pedocchi, тоест морски въшки, от които се прави чудесна супа, а също и черни миди, стриди, костенурки и какви ли не още нещастни люспести, бодливи и целите в брадавици гадории, гъмжащи и умиращи в каците, окачени на магарешките вратове на къси дървени хомоти. Рибарите осветяваха пътя пред себе си с фенери на прътове, които опираха на раменете си, а пътьом ругаеха своите добичета и ги подканяха да побързат с мощни гласове, тренирани в надвикването на тътена на вълните и грохота на морските бури; а докато се събираха на тържището, бясно се караха помежду си за по-изгодните места. Диви, с мръсни, подобни на чорапи шапки върху къдравите глави, те се пазаряха с местните купувачи, които не им отстъпваха и ръкомахаха като луди, изпадайки в екстаз от недостижимото отлично качество на стоката си, която хвалеха с пламенни слова. Това се повтаряше веднъж седмично от години, дори от незапомнени времена и беше естествено и необходимо; но този път се случи нещо изключително, скандално и нечувано — на площада още не се бяха събрали всички дребни търговци и на пътеката по източния склон на планината Маса, върху която, както вече казахме, е разположена Страмба, все още мъждукаха фенерите на закъснелите, когато, не щеш ли, на площада тичешком навлезе отряд на градската стража в бледосини униформи и без предисловие и каквито и да било церемонии, но затова пък с груби и гръмогласни заповеди и проклятия и с помощта на мечове от камшици започна да разгонва рибарите; този ден нямало да има пазар, площадът трябвало да остане празен, та да се махали оттам със смрадливите си риби.

Ала дребните търговци не се подчиниха току-така на тази крещяща несправедливост спрямо техните отколешни права и се започна една патърдия, по-точно патърдията непрекъснато се увеличаваше, защото колкото по-силно крещяха нападнатите, толкова повече вилнееха нападателите, а в тази глъчка се намесиха с протестите си и местните жители, които подаваха от прозорците лица, все още подпухнали от прекъснатия сън.

Когато красивата Финета донесе на Петър в леглото богата закуска, която пак била приготвила собственоръчно, макар че нямало опасност да бъде отровена от гадния й съпруг, понеже той все още спял след снощното пиене, тя сподели с него правдоподобната, тоест всеобщо предполагаемата причина за голямата патърдия. Страмбийската giustizia работела бързо — из града се говорело, че същата нощ младият граф бил осъден от Съда на дванайсетте и трябвало да бъде екзекутиран на площада още преди пладне; затова рибарите били прогонени. Фактът, че екзекуцията щяла да се извърши насред града, а не на хълма зад градските порти, очевидно показвал, че младият граф нямало да бъде нито обесен, нито пък костите му строшени на колелото, а че му бил подготвен по-интересен и по-атрактивен за публиката край; може би щели да му съдерат кожата или да го разчекнат; във всеки случай щяло да бъде голямо зрелище. Някои ги обичали тези неща, но тя, Финета, не можела да ги понася, защото било нетърпимо да се слуша как осъдените реват от болка — човек тъкмо си мислел, че всичко вече е свършило, понеже не е възможно дълго да се реве така, но всъщност то тепърва започвало; а когато най-сетне екзекутираният млъквал и издъхвал, ревът му още няколко дни звучал в ушите на хората. Ще видим днес какви приготовления за екзекуцията ще бъдат направени. Ако домъкнат на площада Андреевия кръст, ще бъде разчекване, докарат ли дъбовата пейка с ремъците, ще бъде съдиране на кожата, но е възможно херцогът да измисли нещо много по-добро.

Финета, която седеше на края на Петровото легло, говореше спокойно с прелестната си уста, все едно се чудеше какво ще има за обяд, дали soglioly с пикантен сос или треска alia milanese, или нещо съвсем различно. Петър лежеше пребледнял, с ръце под тила, и гледаше към сивия правоъгълник на прозореца.

— Е, защо не ядеш? — попита Финета.

— Как да имам appetito за твоята закуска, след като на моя приятел ще му съдират кожата? — каза Петър.

— Хубав приятел, няма що! Пълен глупак! — рече Финета. — Интересно, как така снощи имаше appetito за моето тяло, макар че твоят приятел вече беше и с двата крака в торбата? Пък и appetito ти беше, олеле, майчице, такова нещо не съм преживявала.

И с три пръста, събрани като щипка, си играеше с косите на Петър, от гъсти по-гъсти.

— Причината за това — каза сериозно Петър, без да обръща внимание на нейната ласкава проява на нежност — е, че снощи все още не знаех какво ще става и какво ще правя аз. Ала сега вече знам и от това ме обзема ужас.

Гордата, равнодушна и надменна Финета видимо пребледня.

— За бога, само да не си намислил да се правиш на герой и да извършиш някоя глупост! Онова момче, онзи тъп damerino^[2] не го заслужава! Няма да му спасиш живота, ако щеш и да се разкъсаш на парчета, защо трябва да се разкъсваш, кажи ми, защо? Не понасям, когато под прозорците ми реват мъже, които изобщо не ме интересуват, но ако ти си този, дето ще реве, докато го разкъсват на парчета, ще полудея! Защото не смятай, че херцогът ще ти прости, ако предприемеш нещо в защита на онзи глупак! Какво си намислил да правиш, луда главо? Искаш да вземеш копие за турнир и да тръгнеш с него срещу вратите на двореца? Да не мислиш, че вратите му са като моя скут, а копието като твоя омайник, с който едва не ме омая до смърт? Ами после? Ще избиеш цялата стража, ще разбиеш катинарите и ще измъкнеш оня търтей от тъмницата? Ами после? Какво ще правиш после? Как ще излезеш от града? Знаеш ли, че е достатъчно едно-единствено протръбяване от стражевата кула и всички градски порти ще бъдат затворени? А дори и да не бъдат: нима, когато преминавате с оня глупчо през някоя от портите, мислиш да предадеш на стражата онези две картички, които ви дадоха, като пристигнахте? А без тези картички няма да ви пуснат и цялата градска guardia ще бъде по петите ви! Ах, Madonna mia, защо ли аз, нещастницата, те срещнах, защо ли вие, проклети lazzaroni^[3], се настанихте точно у нас, защо ли се влюбих в теб, защо ли дойдох при теб през нощта! Обещай ми, скъпи мой, че няма да сториш нищо, което би могло да ти струва главата.

— Заклевам се, че докато трае екзекуцията, няма да напусна тази стая — каза Петър.

Финета просия.

— Това са вече умни приказки — рече тя и целуна Петър по устата. — Заклеваш ли се в името на всичко, което е свято за теб?

— За мен няма нищо свято — каза Петър. — Заклевам се в честта си.

Ала на Финета това не й бе достатъчно.

— Родителите ти живи ли са още? — попита тя. Петър й каза истината, че не са.

— Тогава се закълни в паметта им.

Петър се закле.

— Но сега, моля те — добави той нетърпеливо, — върви си и ме остави самичък.

Когато Финета си тръгна, продължавайки да се оплаква от егоизма на мъжете, тези грешни, похотливи и ненаситни котараци, които злоупотребявали с доверието на човека, а после, мръсници такива, го прогонвали, Петър стана, грижливо се изми и облече, а после не по-малко грижливо се залови да чисти превъзходната пушка Брокардо; като я изчисти, я зареди не със сачми, а с един куршум от онези, които граф Гамбарини пазеше в кутията с муниции за лов на по-едър дивеч. Замисълът на Петър, към който го бе подтикнала Финета със сполучливото си описание на нечовешкия рев на екзекутираните, беше прост и имаше това преимущество, че удовлетворяваше както разума, така и съвестта му, а беше и толкова смел, че Петър с право, както се бе изразил, го обземаше ужас, ала същевременно будеше надеждата, че ще се хареса на херцога и ще го накара (нека използуваме израза на Петър) да си седне на задника: ако не спаси Джовани, поне няма да го остави да страда и преди да го докосне палачът, той ще изстреля куршума от превъзходната пушка Брокардо право в сърцето му.

Това бе смело и велико решение, достойно за истински мъж, ала му бе съдено да се изпари яко дим, понеже впоследствие се оказа, че смъртта, подготвяна за Джовани от добрия чичо Танкред, не е разчекване, нито съдиране на кожата, а нещо много по-добро, както бе казала Финета, такова, че планираната от Петър намеса стана напразна и излишна.

Въпросът какви приготовления ще бъдат направени за предстоящата екзекуция явно вълнуваше не само Финета и Петър, тъй като, когато вратите на херцогския дворец се отвориха бавно и с тъжно скърцане и от тях излезе тежка платформа на колела, натоварена с тесни и високи решетки, заострени на върха, площадът бързо започна да се изпълва с тълпи от хора, които прииждаха от всички улици; сред тях имаше мъже, които в бързината си закопчаваха дюкяните, и жени, които тичаха боси и гологлави, с наметнати забрадки и вълнени шалове направо върху ризите.

Платформата премина покрай статуята на император Веспасиан и спря насред площада. Слугите, които я съпровождаха, започнаха трескаво, сякаш нямаха търпение да изпълнят задачата си, да разтоварват тежкия товар, за да сглобят пред очите на облещената тълпа, която постепенно осъзнаваше ужасяващата гледка, една голяма отворена клетка.

Жителите на Страмба много добре познаваха тази клетка, защото веднъж годишно, винаги на шести септември, рождения ден на херцога, градините на двореца бяха отворени за широката публика и тази клетка бе център на внимание на малките и големите посетители, нейната притегателна сила бе далеч по-голяма от тази на художествения център на парка — статуята на двама Титани, единият от които замахваше с тояга срещу другия, а той пък се опитваше да строши главата на първия с голям камък — херцогът със свойствената си мизантропия наричаше този шедьовър „Скулптурна композиция на човешките взаимоотношения“ или за по-кратко „Човешките взаимоотношения“, — а също и от забавната играчка, предназначена за развлечение на по-простите хорица — огромна леха, засадена с цветя във вид на часовников циферблат, със стрелки, задвижвани от машинка, скрита в земята; та тази клетка, чиито вертикални размери надхвърляха възможната височина на лъвски скок, беше временна лятна обител на страшния Брут, гигантски хищник от берберски род, подарен на херцога преди петнадесет години от дожа на Венеция, кръвожаден, озверял от самота лъв, за който се говореше, че ежедневната му дажба била месо колкото половин кон. А необичайното обстоятелство, че клетката, която през зимните месеци биваше прибирана разглобена в оранжерията, сега бе пренесена в самия център на piazza Monumentale, даваше еднозначен отговор на въпроса, който тревожеше цяла Страмба; Джовани Гамбарини щеше да бъде изяден жив от лъва, раздран от страшните му нокти и разкъсан от чудовищните му зъби, както едно време са постъпвали с първите християни.

Да, както едно време са постъпвали с първите християни; тази мисъл развълнува Страмба повече от всички очаквания и всички представи. Така както хиляда и петстотин години хората са били екзекутирани по всевъзможни начини, включително счуквани в хаван, но никога — разпъвани на кръст, така и с оглед прословутото избиване на първите християни от времето на римските императори никой не е бил хвърлян на диви зверове; а херцог Танкред или по-право сатанинският capitano di giustizia (защото, както често се случва, жителите на Страмба вярваха, че херцогът е добър по душа, но е изцяло под влиянието на своя началник на полицията) се е осмелил да прибегне до това средство, о, това вече бе прекалено и надхвърляше всички граници, то бе предизвикателство към самите небеса. И Страмба, градът на мирните майстори на ръкавици, бе заглушена от мелодия, съставена от монотонни, ала развълнувани възклици, изказани шепнешком: — Чу ли? Не може да бъде! Какво?! Брут ли? — Нима горе всички са се побъркали? — Младият Гамбарини, да бъде проклето името му, ще бъде изяден от лъва? — Нали ти казвам, че клетката вече е там! — и така нататък, и така нататък, като всичко се сливаше в тътен, сякаш планината Маса се готвеше да изригне като вулкан; имаше още доста време до началото на екзекуцията, та нали клетката на лъва все още не бе сглобена, а вече се лееше кръв и пукаха кости, тъй като тесните улички, водещи към piazza Monumentale, бяха препълнени от рибари, изгонени от тържището, и от техните каци и магарета, а някои от тези каци не издържаха напора на любопитните, напиращи към центъра на града, и рибарите, изкарани извън себе си, се захванаха жестоко и безогледно да бранят морските си съкровища с тояги и с юмруци; сбиването и бутаницата, съпроводени от крясъците на хората и рева на магаретата, бяха толкова ожесточени, че неколцина граждани бяха стъпкани в калта и помията, покриващи улиците, сред тях бе и една деветдесет годишна старица, набожната Цезарина Минутоло, която намери смъртта си между стъпканите октоподи, морски въшки, стриди, морски таралежи и звезди.

А който все още не вярваше, че нечуваното ще стане действителност, повярва, когато към десет часа сутринта отново се отвориха вратите на двореца и от тях, теглена от чифт изпотени и толкова изплашени скопени жребци, че двама коняри трябваше да ги теглят за оглавниците, се показа втора клетка, много по-малка, с три железни колелца, две отпред и едно отзад, върху които се движеше бавно и тромаво; в тази клетка лежеше самият жълтогрив Брут, който пренебрежително си лижеше лапите; това бе клетката му за пътуване, в която навремето бе докаран от Венеция. Тълпата замлъкна, само някъде отзад женско гласче изписука една състрадателна дума, несъмнено отправена към онзи, който трябваше да стане жертва на Брут: „Poveretto^[4]…“, ала Брут вдигна грамадната си гривеста глава и заглуши това гласче с мощния си рев.

В този или приблизително в този миг Финета, загрижена за душевното състояние на своя любовник, надзърна в стая номер пет и за свое задоволство видя, че Петър лежи облечен на неоправеното легло, с пожълтяло лице и вцепенен от апатично отчаяние; казваме, че е видяла това за свое задоволство, понеже тя се страхуваше, че ще го завари в пристъп на активна нервност, която води до безразсъдства. Тя седна до него и нежно го погали по косите.

— Махай се — каза Петър.

Тя не се обиди.

— Отивам си, carissimo^[5] — рече Финета, — знам, че в такива минути най-добре е да бъдеш сам. И не се измъчвай, в края на краищата стана по-добре, отколкото очаквах. Гамбарини дори няма да има време да реве, защото Брут ще го халоса с лапата си и всичко ще свърши. По-добре е да те умъртви лъв, отколкото да те измъчва палачът. На всички в Страмба им настръхнаха косите от това, но аз казвам, че е глупост — ако аз трябваше да избирам между лъва и съдирането на кожата, без колебание щях да избера лъва. Повярвай ми и не се измъчвай.

— Измъчвам се именно защото вярвам, че е така — каза Петър. — И ме е срам тъкмо защото това ме измъчва. Ах, Финета, херцогът е прав, като казва, че човекът е безсрамен подлец и гнусно чудовище. Исках да извърша героизъм, за да му спестя мъките. Но сега разбирам, че не съм искал да му спестя мъките, а само да извърша героизъм. Точно заради това се измъчвам, но чувствувам и облекчение, че няма нужда да извършвам героизъм, защото се страхувам.

— Какъв героизъм си искал да извършиш, луда главо? — попита Финета, отново обезпокоена. — Нима не ми се закле в честта си и в паметта на родителите си, че няма да напуснеш тази стая?

— Не говори повече за това — каза Петър. — От замислите ми не излезе нищо, край на всичко. Когато бях по-млад, бях прекалено горд и един път не исках да призная, че кралиците нямат нозе. Смятах, че ратувам за истината, а съм го правил от самолюбие. Вчера пребих и оскърбих мъжа ти, ала нямах право да го направя, защото това, че ни издаде, поне беше постъпка, чиято причина и цел не бяха да се издигне в собствените си очи и да се хареса на самия себе си.

Финета не го разбираше и мислеше, че той бълнува, сложи ръката си на челото му и то наистина й се стори горещо. А когато след това Петър се обърна настрана, за да заплаче, тя отново го погали и излезе на пръсти, щадейки скръбта му.

По пътя към piazza Monumentale Брут бе придружен от мъж с дълги крака, който приличаше на турчин, въпреки че се казваше или искаше да го наричат Мартелино, мургав, с мустаци, с блестящи очи и зъби: това бе човекът, който се грижеше за Брут и който имаше титлата domatore, укротител, макар че Брут бе всичко друго, но не и укротен хищник и не владееше никакви номера, като например да скача през горящи обръчи и тям подобни неща, които умеят цивилизованите лъвове. Мартелино носеше дълъг бич, който размахваше от време на време във въздуха и подвикваше наляво и надясно с просташкия си гърлен глас:

— Чупка! Варда! Сторете път!

Това бе излишно, тъй като хората се отдръпваха и без плющенето на бича и без „чупката“ и „вардата“ на укротителя — бутаха се назад, вдъхвайки с ужас острата лъвска миризма. Мартелино обиколи голямата, току-що сглобена клетка и на няколко пъти я ритна силно с подметката си, за да се увери дали е достатъчно солидна; междувременно единият от конярите разпрегна конете, а после настъпиха напрегнати минути на превеждането на Брут от едната клетка в другата: оказа се, че това никак не е лесно, понеже, когато укротителят отвори малката странична вратичка в голямата клетка и с помощта на двамата коняри пъхна в нея предната част на клетката за пътуване, отворена в последния момент, за да може Брут да излезе, лъвът остана да си лежи, без да обръща внимание на промяната, като продължаваше да си лиже лапите, а накрая морно положи косматата си брада върху тях, вече олизани, и затвори жълтите си котешки очи, сякаш искаше да подремне. Тълпата млъкна, а когато domatore започна да ръчка лъва с дръжката на бича по задника, от всички страни се чу смях, който премина обаче във всеобщ вик на уплаха, когато Брут, неподвижен до последния момент, рязко, притиснат към земята от бича, тръгна към малката клетка, както змия излиза от кожата си, а после със страшен скок се хвърли нагоре. Това създаваше впечатление, сякаш лъвът имаше крила или бе изхвърлен от пружини, така че за него би било играчка да прелети през металните шипове на върха на клетката; ала той нямаше крила, нито бе изхвърлен от пружини, а от собствените си лапи, пък и клетката бе твърде висока. След като падна на земята, Брут, все едно засрамен, се прегърби и се заразхожда напред-назад из клетката, инстинктивно наподобявайки походката и движенията на животно, което се прокрадва из гъсталака. Domatore издърпа назад малката клетка, затвори вратичката на голямата, а тълпата, винаги и навсякъде чувствителна към евтините външни ефекти, го възнагради с ръкопляскания и викове „браво!“.

Това бе втората фаза от приготовленията за екзекуцията; третата, заключителната фаза се състоеше в това, че палачът заедно с двама помощници, и тримата вече облечени както подобава за изпълнение на задълженията си, с островърхи качулки на главите, които закриваха лицата им — качулката на палача бе червена, а на помощниците черни, — построиха от предварително нарязани греди и дъски в непосредствена близост до клетката обширен ешафод, който бяха сглобявали и разглобявали милион пъти и където можеха да се съберат десет, дори двайсет души; покриха го с шест парчета черно, също предварително нарязано сукно. После опряха на клетката широка стълба, застанаха по средата на ешафода разкрачени, със скръстени на гърдите ръце, с гръб към клетката и с лице към двореца и зачакаха началото на кървавото представление.

Точно в единадесет часа от кулата на катедралата „Свети Павел“ камбаните забиха на умряло, а няколко минути по-късно от уличката, наречена Слънчева, via del Sole, и водеща към манастира, се чу тихо, тъжно пеене на мъжки хор, което бавно се приближаваше; това бяха картезианските братя, дошли да изпратят осъдения в последния му път. Тълпата ги посрещна със задоволство, тъй като с присъствието си показваха, че не намират нищо богохулническо в начина, по който младият Гамбарини трябваше да напусне този свят, и че гледат на тази екзекуция наистина е дълбока скръб, ала без сянка на протест или негодувание; затова когато се появиха на площада в снежнобели, дългополи плащове с качулки върху власениците си, сериозни, опечалени и погълнати от горещите си молитви, с които несъмнено призоваваха всевишния да приеме милостиво грешника, който не след дълго щеше да застане пред неговия престол, отново се чуха ръкопляскания и „браво“.

За това събитие, тоест за присъствието на монасите на екзекуцията, майстор Гербино, ползуващ се с голям авторитет в Страмба заради мъдростта си, имаше доста скептични и неласкави забележки. Той, красив старец, с вълниста брада — а ла Леонардо да Винчи, собственик на аптека под колоните в съседство с катедралата, тайнствено магазинче, ухаещо на лайкучка и лимон, на теменужка и шафран, на магданоз и мента, а също, то се знае, и на розмарин, най-любимото и могъщо растение, на което се приписваха седемдесет и две virtú, тоест способности да лекува и да излекува седемдесет и две най-различни болести; известно бе, че благодарение на учения майстор Гербино и неговите лекове и мехлеми през последните трийсет и пет години в Страмба не бе имало нито един случай на чума.

— А вие какво друго си представяхте, глупаци такива? — обърна се той към своите съграждани. — Нима не знаете, че Интрансидженте (така в Страмба наричаха абата на картезианците) и capitano di giustizia са от един дол дренки? Не знаете ли, че capitano di giustizia влага в манастира, а той си е направил сметката, тлъста част от глобите, които граби от нас, а абатът като отплата за това подаяние изпраща в Рим, в ръцете на негово светейшество, положителни доклади за полицейската дейност на capitano di giustizia, тъй че той има благословията на папата, чийто лен е Страмба?

Овациите, с които жителите на Страмба посрещнаха набожните картезианци, бяха прекъснати от многогласен кикот, тъй като лъвът Брут, обезпокоен от врявата, ненадейно изрева, а това накара единия от помощниците на палача, които, както вече казахме, стояха с гръб към клетката, да подскочи от ужас.

След това от двореца, който по-рано беше принадлежал на рода Гамбарини, излезе личната охрана на capitano di giustizia, която се различаваше от градската стража по цвета на униформата си (тяхната бе жълта, с извезани на гърдите везни, докато градската стража бе облечена със светлосиви униформи), и застана на стълбището в двоен шпалир, по четирима мъже на всяко стъпало, двама отдясно, двама отляво, всички с алебарди в ръцете и с позлатени шлемове на главите. Страмбийците искрено и дълбоко ненавиждаха хората от тази охрана, без които capitano di giustizia от години не бе направил нито една крачка по улиците — тук трябва да споменем, че ги наричаха гълъбари, защото capitano di giustizia от страх да не го отровят ядеше само гълъби, които неговите хора ловяха и му ги донасяха живи, а той собственоръчно ги убиваше и си ги сготвяше, — и така, вече казахме, че ги ненавиждаха дълбоко и искрено, но не се осмеляваха да проявяват тази ненавист другояче, освен с мълчание; за сметка на това пък когато се отвориха вратите на херцогския дворец и оттам измаршируваха с енергична крачка хората от градската стража, както знаем, със светлосини униформи, и се устремиха към площада в колона по двама, за да освободят квадрат около ешафода, чу се нещо като одобрително мърморене в знак на симпатия; страмбийците не посмяха да изръкопляскат, защото capitano di giustizia беше много чувствителен към подобни прояви на собствено мнение и свирепо реагираше на тях. (Тук между другото трябва да добавим, че благосклонността на страмбийците към светлосините беше съвсем неразумна и погрешна, понеже, ако жълтите не струваха и пукната пара, светлосините и пет пари не чинеха; и двете стражи, личната и градската, бяха подчинени на capitano di giustizia.)

После дълго, може би час, ако не и повече, не се случи нищо; тази мъчителна пауза беше прекъсната само от три незначителни инцидента, които предизвикаха одобрителния смях на публиката. Първия път, когато в празния квадрат, охраняван от светлосините войници с алебарди, не щеш ли, влезе малко рунтаво кученце и се нахвърли със злобен лай срещу Брут, а един от войниците след кратко двоумене излезе от строя и се опита да прогони кутрето с неудобното си оръжие; втория път, когато Брут прекъсна разходката си и полуотвори бърните си, така че всички зачакаха неговия рев, но вместо да изреве, той започна мъчително и пресипнало да кашля; третия път, когато откъм via del Sole ненадейно изтича огромно, тлъсто, грухтящо и квичащо от страх прасе, подгонено от един касапин с тояга в ръка. Монасите, дисциплинирано застанали на мраморните стъпала пред катедралата „Свети Павел“, за десети път запяха своя псалм за покаяние, започващ и завършващ с думата miserere; звънарят, биещ камбаната на умряло, бе принуден да спре и да си почине, защото от голямото усилие сърцето му взе да прескача, ала осъдения все още го нямаше.

Тълпата стана неспокойна, тъй като се разнесе известието, че горе става нещо, по-точно, че херцогинята била извикала съпруга си в своите покои в лявото крило, в appartamento della Duchessa и в момента в прекрасната приемна на този appartamento, окичена с килими, изтъкани по идеи на художника Рафаело Санти, изяснявали личните си идейни несъгласия или по-точно, ако може да се каже така, карали се. Надали някой ще разбере как подобни клюки могат да бъдат изнесени от толкова здрави и дебели стени, каквито са стените на херцогския дворец, но в Страмба всички знаеха, че предишния ден херцогинята, оправдавайки се с главоболие, още в десет часа напуснала вечерния благотворителен бал, устроен от capitano di giustizia в неговия дом за нотабилите на града в полза на страдащите страмбийски сираци; със своето напускане тя преждевременно прекъснала бала, тъй като след оттеглянето й по английски не било възможно балът да продължи и по този начин неволно позволила присъдата срещу Джовани да бъде произнесена толкова бързо; херцогинята взела голяма доза приспивателно, заспала и се събудила чак в късните следобедни часове, а когато разбрала какво се готви, тоест че доведеният й племенник пристигнал в Страмба, за да посети добрия си чичо, а под предлог, че се бил опитвал да го отрови — както сторил баща му, — сега трябвало да бъде разкъсан от лъва, вдигнала скандален скандал на съпруга си и се нахвърлила срещу него с викове, че това не е благородно и възпитано от негова страна, а той бил отговорил, че е напълно съгласен с нея, но вече нищо не можело да се направи, присъдата била произнесена съвсем законно, по желание и инициатива на господин capitano di giustizia, тогава тя му казала защо той, пияницата неден, бил арестувал Джовани Гамбарини, ами не бил заповядал тихо и незабелязано да го изведат от града, след като името му било прокълнато в Страмба, а херцогът обяснил, че ако бил направил това, щял да си има големи неприятности с capitano di giustizia, в отговор, на което тя го попитала кога най-сетне той, малодушният, ще се избави от този отвратителен capitano di giustizia, а той й бил отвърнал, че е много трудно и че не може да й обясни всичко, защото нямало да го проумее с женския си ум; та така се били скарали и все още се карали. Може би разпрата между херцога и херцогинята, ако наистина се е стигнало до нея, е протекла другояче и аргументите на двамата каращи се са били по-изискани и по-дълбоки, отколкото ги представяше хорската мълва. Съвсем сигурно е обаче, че се е стигнало до караница и че същността й е била сходна с онова, което се предаваше от уста на уста, и че именно това е била причината за досадното забавяне на екзекуцията — нечувано събитие в Страмба, град със строг ред и порядки. Господата си се карат, а ние заради тях ще изпуснем сиестата преди вечернята, мислеха си монасите, зъзнещи в тънките си власеници. Господата си се карат, ругаеше domatore, а моят Брут ще настине от този студен вятър, ще хвърли топа и аз ще остана без работа. Господата си се карат, а ние тук ще пуснем корени от стоене, мислеха си палачът и неговите помощници. Господата си се карат, а ние ще изпуснем следобедния пазар, роптаеха рибарите, побеснели край пълните си каци. Господата си се карат, усмихваше се аптекарят Гербино — тази умна глава, — и толкова по-добре, толкова по-добре, херцогинята се е противопоставила не на херцога, а на capitano, защото херцогът е марионетка в ръцете на capitano; ще видим кой кого.

Четвърт час след пладне, ако не и няколко минути по-късно, на стълбището на своя дом се появи самият capitano di giustizia, за когото си мислеха толкова много хора, и с бързи крачки се отправи към херцогския дворец, охраняван отдясно и отляво, отпред и отзад от своите жълти войници с алебарди. Спомняме си, че красивата Финета бе нарекла този толкова одумван и страстно ненавиждан мъж „гърбав дявол“ и това определение бе съвсем точно и вярно, въпреки че всъщност той не беше гърбав, гърбът му бе напълно равен, а стойката му изправена; при все това малката му паякообразна фигура с прекалено дългите в сравнение с късия труп крака и с широките водоравни рамене предизвикваше жалост със своята уродливост и осакатеност; малкото му мише личице с шарещи черни очички беше толкова свирепо, толкова неправдоподобно злобно, толкова среднощно призрачно, че на един безучастен и с нищо незаплашен наблюдател би могло да се стори дори смешно, понеже наистина не се случва често злобата да е изписана с такъв наивитет върху едно човешко лице. Беше много странно как това джудже, как този скорпион с човешко лице е могъл да влезе толкова дълбоко под кожата на владетеля, колкото бе успял той, чужденецът — всъщност той не бе родом от Страмба, а от далечна Генуа, откъдето херцогът го бе повикал след конфликта си с Гамбарини, тъй като не искаше да повери длъжността началник на полицията на местен човек, който има роднини и приятели в града.

— Сега ще става, каквото ще става — рече аптекарят Гербино. Всъщност му беше ясно, че capitano се отправя към херцогския дворец, за да въдвори там ред, тъй като обикновено по време на екзекуциите, изпълнявани на piazza Monumentale, той идваше на площада направо от своя дом. И действително аптекарят беше прав, а бързината, с която capitano успя да въдвори споменатия ред, беше поредното доказателство за неизмеримия му авторитет и влияние.

Най-вероятно той дори не се бе намесил в спора между херцога и херцогинята — спокойно ги остави да се карат колкото им глас държи, щракна с пръсти на взвода за екзекуции, заповяда да доведат осъдения, състави ескорт и работата се задвижи, сякаш прехвърляш зърната на броеница, шупито престо, алоу, алоу, без много церемонии; припреният звънар дори не успя навреме да забие отново камбаната на умряло, уморените и премръзнали монаси не успяха да изпеят a tempo своето miserere, а от двореца вече излезе предрешен в черно човек, който носеше високо над главата си черен гладък кръст, след него четиримата членове на съда с кадифени мантии — всички бяха от най-видните и най-богати семейства в Страмба; към тях, самоуверено усмихвайки се, се присъедини на паяковите си крачета capitano di giustizia, а накрая и самият Джовани, гологлав, посинял от студ и ужас, воден от двама стражари, които размахваха във въздуха камшици със седем краища; всъщност беше прието осъденият да бъде бит по пътя към ешафода, ала този път обичаят се изпълняваше само символично, може би защото при избрания начин на екзекутиране бе желателно нещастникът да стигне до лобното си място здрав и читав; зад Джовани и стражарите вървяха четирима барабанчици с барабани, покрити с черен креп, които висяха на хълбоците им, и с палки, омотани с черна панделка. Тази къса, скръбна процесия бе охранявана от взвода за екзекуции в състав от шест човека, всичките в черно, а него пък го пазеха с телата си жълтите гълъбари, които пък бяха вардени от подравнените редици на светлосините.

Появата на Джовани, когото болшинството от насъбралите се на площада виждаха за първи път (най-малкото от времето на неговото заминаване от Страмба преди осем години), предизвика удивление и вълнение. Нима този русокос юноша, това красиво детенце е неприятелят на херцога, чието име задължително проклинахме и плюехме, преди да го изречем? А кого ще проклинаме, кого ще оплюваме, когато Брут го изяде за обяд? Боже мой, та този конспиратор едвам си влачи краката, ще издъхне още преди да стигне до клетката, така че ще му трябва не лъв, а гарван! Та той е още дете, олицетворение на невинността, същинско агънце! Нека сега някой се опита да твърди, че херцогът е добър човек и че за всичко е виновен capitano! И двамата са луди и дяволи, а ако над нас стои поне една-едничка благородна душа, то това е херцогинята, ала тя не може да стори нищо, освен да не позволи на херцога да гледа през прозореца как върви проклетото му дело!

И действително, фасадните прозорци на двореца останаха затворени и неподвижни; тук трябва да напомним, че за да се раздвижат и да погледне някой през тях, беше необходимо да се отворят, понеже бяха остъклени с пропускащи светлината, ала непрозрачни кръгчета и квадратчета, обковани с олово, а точно това, както казахме, не се случи.

Побутван от стражарите, Джовани се заизкачва по стълбата към черния ешафод, на който вече бяха заели местата си съдиите и capitano di giustizia, а сините му очи, луди от страх, не се откъсваха от прозорците на странноприемницата „При пауновата опашка“, по-точно от прозорците на стая номер пет на горния етаж, ала и тези прозорци бяха затворени и неподвижни като прозорците на херцогския дворец. Палачът и помощниците му живнаха, вече не стояха разкрачени като статуи, а се подготвяха за работа; те взеха в мускулестите си ръце навитите на руло въжета, които дотогава висяха на раменете им.

В този момент тълпата се обади за втори път през този ден, но не като първия път, преди идването на стражата и височайшите господа — не се отвори нито една уста, тъй като всички се бяха паникьосали, нито един мускул не трепна по ничие лице, всеки издаде от гърлото си най-много нещо като „ммм…“, някакво скрито мучене, мънкане, мърморене и все пак то прозвуча като масов ропот, недоволство, неодобрение. Но достатъчно бе capitano di giustizia да се огледа наоколо с пронизващия си поглед и настъпи гробна тишина. После той си сложи пенсне, разви някакъв документ, който извади навит на руло, и с рязък глас, със силен генуезки акцент, ненавиждан в Страмба, започна да чете краткото съдебно решение, по силата, на което, тъй нареченият Джовани Гамбарини, да бъде проклето името му, роден в Страмба преди шестнайсет години, след старателно разследване и проучвания и с божия помощ бил признат за виновен в опит за злонамерено убийство, което се готвел да извърши спрямо владетеля на Страмба, негово височество херцог Танкред д’Албула, да бъде благословено името му, като се готвел да го извърши подучен от баща си Одорико Гамбарини, да бъде проклето името му, който понастоящем се укривал на неизвестно място зад границите на херцогството.

— Това е лъжа! — прекъсна го силен глас някъде отгоре. От учудване на capitano му падна печенето и той изумен вдигна очи, за да види кой е безумецът, осмелил се да изрече тези думи; същото направиха всички, които бяха на площада, така че на младия мъж, стоящ на вече отворения прозорец на стая номер пет в „При пауновата опашка“, му се стори, че piazza Monumentale порозовя от стотиците лица, вперили поглед в него.

— Петре! Спаси ме, Петре! — изхлипа Джовани със сломен глас.

— Да, това е лъжа — повтори Петър. — Младият граф Гамбарини, чието име не заслужава нито благословия, нито проклятие, тъй като досега не е имал възможност да извърши било велики, било низки дела, не е правил опит за злонамерено убийство на негова светлост херцог Танкред д’Албула, защото той се срещна с негова светлост Танкред д’Албула едва в момента на арестуването си, а баща му граф Одорико Гамбарини не го е подучвал за нищо, понеже вече не е между живите, дори напротив, преди смъртта си той предупреди настоятелно своя син да не ходи в Страмба. Това е истината и нека бъде проклет всеки, който се опита да отрече или да изопачи тази истина.

— Хванете го! — изпищя capitano di giustizia. — Обкръжете къщата! Арестувайте го! Вържете го! Откарайте го! Оковете го във вериги! Нека му настръхнат косите на скрипеца, докато свърша тук! Палачо, изпълни си задълженията! Subito! Subito^[6]!

И в пристъп не детинска ярост така затропа с паешките си крачета, че ешафодът се раздруса, а междувременно войниците от личната му охрана, които дотогава бяха строени в две безупречни редици, плъпваха като подплашени жълти мравки и с лудешки бяг си запробиваха път с алебардите през гъстата развълнувана и бушуваща тълпа към странноприемницата „При пауновата опашка“. Същевременно палачът метна въжето на врата на Джовани, който се гърчеше и викаше за помощ, и го повлече заедно с помощниците си към стълбичката, за да го издърпа нагоре и да го хвърли в клетката на произвола на диво ревящия Брут.

А Петър Кукан от Кукан, който все още стоеше на отворения прозорец на стая номер пет и във вълнението си възприемаше остро дивата възбуда на хората, напираща към него като морски вълни, беше сигурен, че несъмнено се откроява като герой в очите на тълпата, застанал така в рамката на прозореца, със своето лице и фигура на войнствен ангел и със своята трогателно човешка усмивка, с която се осмели да хвърли ръкавица на най-безумния и най-хазартен миг от своя живот. Той със задоволство забеляза, че замрялата фасада на херцогския дворец отсреща оживя, след като се отвори вратата на балкона и на него, съпроводен от две дами, едната по-възрастна, а другата съвсем млада, излезе самият херцог, за да стане свидетел на постъпката, която възнамеряваше да извърши онзи юноша от Бохемия, с когото се бе запознал вчера и който веднага му бе харесал с непредвидеността и своеобразието на своите думи и дела. Преживявайки с всяка фибра, дори ако може така да се каже, с всяко косъмче от тялото си — пък каквото ще да става — историческото значение на този миг, чийто главен герой бе той, който допреди малко все още лежеше отпаднал на леглото, отчаян от безсилието си, Петър вдигна превъзходната пушка Брокардо, опря я на рамото си, насочи я към жабешките гърдички на мъжа, когото току-що бе обвинил в лъжа и за когото (благодарение на точното описание на Финета и на собствените му думи за настръхването на косите) бе сигурен, че е същият capitano di giustizia, пред когото трепери цяла Страмба, и натисна спусъка; а превъзходната пушка, кой знае, може би наистина омагьосана от бащата на Петър, и този път бе безпогрешна — намери точно целта си и capitano di giustizia се свлече с простреляно сърце, преди изобщо да разбере какво му се е случило и че вече е изиграл на този свят мизерната си роля.

На piazza Monumentale настъпи минута мъртва тишина на всеобщо смайване, тъй като случилото се, ако използуваме думите на херцога, не само не можеше да се предвиди с убийствена увереност, но поне в първите мигове надвишаваше всякакви представи, всякакво възприятие; а когато тези първи мигове минаха и хората проумяха, че онова, което бяха сметнали за сън, изобщо не е сън, а действителност — реална и неопровержима, тоест че непознатият чужденец, според мълвата приятел и защитник на младия Гамбарини, просто е взел пушката и нехаейки за властта му, за страха, който всяваше, за гълъбарите му, за неговите менгемета и скрипци и за това, че се ползува с добро име във Ватикана, е застрелял capitano di giustizia като бясно псе, тишината премина в оглушителна глъчка: ако отначало казахме, че ропотът на страмбийците създаваше впечатлението, сякаш планината Маса, на която бе разположена Страмба, се готви да изригне като вулкан, то сега изглеждаше все едно наистина е изригнала. А докато Петър, героят, остави димящата превъзходна пушка Брокардо и с усмивка тръгна срещу жълтите войници и вече мъртвия capitano di giustizia с думите: „На ваше разположение съм, господа“, към площада, където, който имаше уста, крещеше, а който имаше крака, тропаше или си пробиваше път нанякъде, просто не можеше да остане на едно място, понеже, от една страна, не искаше, а от друга — беше бутан и блъскан отзад, отдясно и отляво; към тази врява от човешки гласове се присъедини металният звън на всички камбани в града, от гигантския Петроний, гордостта на катедралата „Свети Павел“, чак до най-малките звънчета и камбанки, е, които оповестяваха литургиите.

Междувременно палачите, влачещи Джовани на смърт, вследствие на вродената и дадена им от бога тъпота, без която не биха могли успешно да упражняват противния си занаят, не прекъснаха работата си и изстрел не изстрел, тишина не тишина, глъчка не глъчка, механично продължаваха започнатото: издърпаха Джовани по стълбата, вързаха го с въжетата за раменете и го спуснаха в клетката, докато той се мяташе безпомощно; ала Брут, изплашен от нечувания досега от него шум и усещайки с изострения си животински инстинкт, че става нещо изключително, се интересуваше от всичко друго, само не и от жертвата, спусната при него, ревеше, скачаше срещу решетките и бягаше панически из клетката, заобикаляйки Джовани, който лежеше на земята в несвяст.

И тогава мъдрият аптекар Гербино, като прецени колко благодатна е настъпилата суматоха и искайки да я увеличи още повече, донесе от екзотичното си магазинче сандъче с бенгалски огньове, петарди и фишеци, които изработваше покрай лекарско-аптекарската си дейност и ги продаваше по празниците, захвана се да ги пали и да запраща с мощни гърмежи над главите на пъкащата тълпа звезди, златен дъжд, единични ракети и цели каскади; в този следобеден час те не бяха толкова ефектни както нощем, ала все пак се виждаха и най-вече се чуваха; този импровизиран фойерверк на умния аптекар предизвика окончателно побъркване на лъвския разум.

Обезумял от страх, простуден, треперещ от студ, подивял от човешката миризма, от която с право се боеше от малък и я понасяше само в умерени количества, а през последните часове тя го задушаваше с плътното си и гнусно изобилие, нещастният берберски лъв се реши на най-големия, но за жалост последен скок в окаяния си, прекаран в плен живот и скачайки толкова високо, колкото никога дотогава не бе скачал, а и конструкторите на клетката не бяха сметнали това за възможно, той се издигна над острите върхове на решетките, но вместо да ги прелети, се стовари върху тях с цялата тежест на огромното си жълтогриво тяло.

Онова, което последва, бе кратък, ала ужасяващ кърваво-патетичен танц на котешките му крайници, съпроводен от рев, който заглуши бученето на тълпата така, както тътенът на водопада поглъща ромона на потока; и наистина, ако публиката, както казваше Финета, обича осъденият да реве по време на екзекуцията, този път, макар и да не се стигна до такава, се наслушаха на рев до оглушаване. Гривестият факир, измъчван от собственото си тяло, от собствената си царска тежест, лудешки размахваше стоманените пружини на крайниците си над стоманените шипове, превиваше се, гърчеше се, изопваше се, преобръщайки се ту на едната, ту на другата си страна и така отново и отново се набождаше. Това бе танц на смъртта, изигран върху танцуваща клетка, тъй като решетките се поклащаха и клатушкаха като тромава мечка, играеща под звуците на свирка и дайре. Това продължи само няколко секунди, ала тълпата, вкаменена от ужас, имаше чувството, че невероятната гледка трае часове, дори цяла вечност; но ето че дойде краят, Брут се откъсна от шиповете, оставяйки горе върху тях парчета от месото си и от окървавената си жълта кожа, падна обратно в клетката и преди да издъхне, издаде последен горестен рев в знак на протест срещу човешката глупост.

В това време жълтите гвардейци влачеха Петър, макар че той не се съпротивляваше, от горния етаж към вестибюла, където на рецепцията Финета плетеше чорап, равнодушна, пренебрежителна и сърдита на своя любовник, който не се бе вслушал в настойчивите й молби и въпреки че изпълни своето обещание да не напуска стаята си, все пак успя, негодникът, да извърши най-безумното безумство, каквото човек може да си представи; тя бе толкова ядосана на неуместното му перчене, че докато гвардейците го влачеха грубо по стълбището и го налагаха, както бяха свикнали, с прикладите на алебардите си, тя нито за миг не вдигна очи от плетката и не го дари със съчувствен поглед.

Влачеха го, налагаха го, но не го отмъкнаха далеч, тъй като тъкмо когато минаваха покрай побеснялата до безразличие красавица, резето на главния вход се строши и във вестибюла за един кратък миг нахлуха повече хора, отколкото сигурно бяха влизали там през последните десет години; всички крещяха, обхванати от тъмната страст, която разпалва тълпите и променя всеки индивид в безименна част от безформеното, бушуващо множество; и Петър бе подхванат от десетки ръце, качен на нечии рамене и изнесен под открито небе на площада в центъра на тълпата, която вилнееше там без всякакъв разум и буквално без всякакви граници, понеже, когато на изплашените наблюдатели от балкона на херцогския дворец вече им се струваше, че врявата е достигнала върха си, в момента, в който Петър бе изнесен от странноприемницата, тя стана още по-оглушителна и продължи да нараства до все по-мощно и по-мощно фортисимо.

Положението бе съвсем и изцяло неясно, тъй като всеки се прегръщаше с всички и всеки се биеше с всички, а рибарите от страничните улици се втурнаха към подивялата навалица, за да уредят сметките си със светлосивите за това, че сутринта безогледно ги бяха изгонили от тържището, светлосините се биеха с жълтите, защото знаеха, че иначе няма да отърват кожата си в тази блъсканица, светлосините заедно с жълтите налагаха черните; рибарите удряха нерибарите; за да си пробият път, а рибари и нерибари тъпчеха черните и светлосините и докато се биеха, налагаха, удряха, тъпчеха, викаха „слава“ и „позор“, „да живее“ и „да пукне дано“, плачеха и се смееха, а едновременно с това пукаха ракети и биеха камбани.

Мъжете, понесли Петър на раменете си, се насочиха по краткия, ала труден път към черния ешафод до клетката, където до умрелия лъв продължаваше да лежи Джовани в несвяст, и там го свалиха, може би, за да го виждат отвсякъде, може би, за да не го смачка тълпата, може би и без всякакви „за да“, просто го свалиха, така че той стоеше шашардисан, но читав над тялото на мъртвия capitano di giustizia и чакаше напрегнато какво ще стане по-нататък и по-точно какво ще направи и как ще се държи херцогът, който все още стоеше на балкона навъсен и неподвижен. Играта далеч не бе спечелена, понеже владетелят имаше зад гърба си целия градски военен гарнизон, за който щеше да е нищо работа, стига херцогът да си мръднеше пръста, да укроти и усмири врещящите страмбийци и да удави в кръв тяхното вълнение, а това щеше да е съдбоносно за Петър, тъй като, дори и да преживееше тази акция на войниците, щеше да бъде даден под съд за убийство.

Но ако херцогът е чел внимателно Макиавели, разсъждаваше Петър, и ако е взел присърце съветите му, няма да извърши подобно нещо, а ще се примири със свършения факт, тоест със смъртта на своя capitano di giustizia, и ще се преструва, че не е и сънувал нещо по-добро от това capitano di giustizia да хвърли топа и да се пръждоса в небитието; защото според твърденията на учения флорентинец в ситуации, с които не може да се справи, мъдрият и прозорлив владетел ще прикрие природната си интелигентност и ще се преструва на оглупял. Само че в дивата врява, която продължаваше наоколо, беше трудно да си даваш вид както на умник, така и на глупак; затова Петър започна настойчиво да размахва ръце и да жестикулира, за да покаже, че иска думата и моли за тишина, а когато ревящата тълпа взе да замлъква, той се обърна с усмивка към херцога и вдигна към него ръце с дланите нагоре, показвайки с този прастар жест, че верните му поданици така страстно желаят той да се изкаже, както жадните в пустинята мечтаят за небесна влага, която да освежи изпръхналите им устни и да умие потта и прахта от тях.

Последва масово освиркване и протестни възгласи, тъй като хората искаха да чуят не херцога, чиито слова бяха слушали безброй пъти, а героя на деня, пратен от небето, ала Петър не преставаше да призовава господаря да говори и накрая тълпата лека-полека започна да се успокоява.

Оказа се, че херцогът е чел внимателно Макиавели. Отначало той зае онази горда и самоуверена поза, която авторът на „Discorsi“ изрично препоръчва на владетеля и в която на млади години го бе рисувал прочутият Анджело Брондзино, а именно подпрял се с лявата ръка на дебел законник, лежащ върху маса. Този път, естествено, херцогът не се опираше на законник, а на балконския парапет, а когато с енергично вдигане на дясната си ръка накара да замлъкнат и последните гласове, повдигна високо брадичка, прочисти гърлото си и в настъпилата тишина, смущавана само от камбанния звън, изрече следното:

— Скъпи поданици, днес сутринта ни се струваше, че този ден ще бъде най-черният и най-тъжният ден в историята на нашия любим град и на нашата страна. Денят, когато насилието, произволът и безправието, които по божията воля бяхме принудени да понасяме и търпим, ще достигне позорната си кулминация. Затова когато проучихме хороскопа, съставен за нас от добре познатия ви астролог Лесандро Гади, и разбрахме, че днес, да, точно днес трябва да настъпи мигът на щастливия обрат, в който от нашия град и от нашата страна ще бъде снето проклятието, понасяно от Страмба вследствие божия гняв повече от шест години, ние не повярвахме и дори заподозряхме, че астрологът е допуснал глупава грешка, понеже подобно нещо не е възможно, ала сега виждаме, че нашият мил Лесандро Гади не е допуснал никаква грешка и ние най-сериозно му се извиняваме и си взимаме острите думи назад.

Херцогът се обърна към салона, на чийто балкон бе застанал и където, както можеше да се предполага, по това време се намираше споменатият Лесандро Гади, и с любезно движение на ръката си благодари на щастливия астролог; а тълпата завика „evviva, evviva“ и плачеше от възторг.

Без да се опита да прекъсне овациите, защото бяха справедливи, херцогът изчака неподвижно да затихнат от само себе си.

— Да — продължи той, — повече от шест години ние бяхме в немилост, подбудена от срамното предателство на един от първите синове на Страмба, покойния граф Одорико Гамбарини, комуто сега казваме „лека му пръст“, понеже му прощаваме и сваляме проклятието, тегнещо над името му. Изпълнител на споменатото божие наказание бе самият папа, който като божи представител на земята и господар на лена Страмба назначи на служба capitano di guistizia, мъжа, който сега лежи мъртъв там, на ешафода, с изричната заповед по силата на пълномощията си да накара жителите на Страмба възможно най-болезнено да почувствуват какво означава бог да отвърне святото си лице от народа, а ние, не само господар на Страмба, но и верен слуга на негово светейшество, подкрепяхме capitano в неговите изстъпления, ала с мъка и болка в сърцето, затова ежедневно отправяхме към господ горещи молитви да ни спести по-нататъшното изпълнение на тази скръбна задача. Бяхме чути едва днес, когато в съответствие с разположението на звездите, правилно разтълкувано от нашия превъзходен Лесандро Гади, младият герой, дошъл в нашия град от далечна страна отвъд Алпите като изпълнител на божията милост, с един изстрел от пушката си, тоест с едничко помръдване на едничък пръст, спаси от страшна и незаслужена смърт невинния потомък на споменатия граф Одорико Гамбарини, комуто, както вече казахме, опростихме греховната постъпка, а едновременно с това героят ни избави веднъж завинаги от дявола, който по волята на негово светейшество толкова дълго стоя въз нашите стени и изпълнява прекалено съвестно страшната си мисия.

Херцогът замълча, за да даде възможност на скъпите си поданици да изразят радостта и благодарността си и те го направиха по начин, отговарящ на темперамента им, след което той продължи:

— Няма по-радостно събитие за един владетел от това да застане лице в лице със своя народ и да му съобщи, че е дошъл краят на дните, изпълнени с огорчения и страдания, и че настъпва по-светло и по-радостно време от всички светли и радостни времена, отбелязани в историята на Страмба. Смъртта на досегашния capitano di guistizia е действителна и реална, ала освен това е до известна степен и символична. Capitano di guistizia умря, а с него в този град и в тази страна залезе и длъжността му, защото вече никой няма да бъде назначен на негово място.

Херцогът млъкна и с усмивка чакаше да стихнат овациите, които предизвика това негово заявление.

— Да — продължи той отново, — никой няма да бъде назначен на негово място, а аз самият ще поема длъжността началник на полицията, както беше в добрите стари времена, преди върху нас да се стовари бремето на проклятието. Това е първата важна промяна, която днешният ден внесе в историята на Страмба. А имуществото, останало след смъртта на capitano, дворецът и всички латифундии, ще бъде върнато на рода, комуто принадлежеше първоначално, понастоящем представляван единствено от младия граф Джовани Гамбарини, когото сърдечно приветствуваме сред нас.

В този момент Петър скочи от ешафода, махна резето и изведе от клетката на лъва слисания Джовани, който вече се бе изправил на треперещите си крака, и повеждайки го като дама, която влиза в бална зала, му помогна да се качи по стълбите на подиума. Piazza Monumentale почерня от шапки, капели и барети, които щастливите страмбийци хвърляха във въздуха, а виковете „evviva, evviva Gambarini“ нямаха край.

— Ето го, стои пред вас — викаше херцогът с пълен глас, видимо обзет от възторг — жив и здрав! Той, който според разума непознаващ тайните на божия промисъл, вече трябваше да не е между нас, сега стои тук като символ на невинността и чистотата, за да вземе както своя дворец, така и длъжността, изпълнявана от баща му, вечна му памет — главен пазител на нашите сбирки от произведения на изкуството. А до него виждаме онзи, който с успех изигра ролята на изпълнител на волята на звездите героя Пиетро Кукан да Кукан, младежа, надарен с толкова прекрасни качества, че можем да го назначим, а и ще го назначим на няколко важни длъжности едновременно. Той е съвършен латинист, за което го провъзгласяваме за arbiter linguae latinae, и изтънчен оратор, за което го провъзгласяваме за arbiter rhetoricae…

В този миг херцогиня Диана, която стоеше от дясната му страна, докосна с крайчеца на пръстите си лакътя му, сякаш искаше да спре златния поток на неговото великодушие, а по движението на устните й лесно можеше да се прочете, че казва „стига“, ала херцогът нетърпеливо помръдна рамото си, което бе забелязано от наблюдателната тълпа и одобрено с добросърдечен смях.

— Ала това не е всичко, скъпи поданици, не е всичко — викаше херцогът, — най-главното тепърва предстои, защото за нас най-важното е справедливостта, справедливостта преди всичко и ние трябва да се погрижим за нея в най-висша степен. Обявявам героя Пиетро Кукан да Кукан за почетен гражданин на Страмба и като такъв му поверявам длъжността golfonniero di giustizia, блюстител на справедливостта, която му дава правото по време на големи събития, най-вече на празника на тялото господне, да държи със собствената си ръка височайшия символ на онова, което е най-скъпо за всички нас, знамето, декорирано с везни и меч.

И като прекъсна с приветлив жест проявите на възхвала и благодарност, с която верноподаниците му го обсипаха, херцогът най-сетне млъкна и се обърна, с усмивка към жена си, известна като най-красивата жена в Страмба, и тя наистина бе такава, тъй като бе ненадмината, що се отнася до стройната снага и сияйната, гладка кожа, чийто благовонен финес смекчаваше известната острота на живите и енергични черти на лицето й. Освен най-красивата, тя бе и най-суеверната жена в Страмба, защото всяко бижу, всеки скъпоценен камък, украсяващ тоалета и русите й коси, имаше свой магически, благоприятен за нея смисъл. Магически смисъл имаше и странното обстоятелство, че нейна първа придворна дама и любимка беше една идиотка, тъй наречената Bianca matta^[7], нещастно женско създание, което умееше само неуместно и крякащо да се смее и безпричинно да пляска с гърчавите си ръчички, грозотия, изрод, будещ отвращение и състрадание, която обаче херцогинята обсипваше с ласки и благоволения, обличайки я в старите си рокли, прекроявани от най-добрата й лична шивачка, разхождайки се с нея из парка, като внимаваше никой да не й се присмива и да не й стори зло; и всичко това, защото според предсказанията на чародейците и ясновидците житейският път на херцогиня Диана щял да остане ясен и незасегнат от черни, съдбоносни влияния, докато тя се отдава на перманентна — така гласеше терминът — благотворителност, la beneficenza permanente; а да държиш постоянно в близост до себе си, да защитаваш и да бъдеш ласкав с едно толкова отблъскващо създание, каквото беше Bianca matta — божичко, та това бе не само перманентна благотворителност, но и постоянно изпитание за стомаха и търпението.

Всичко това добре се знаеше за херцогинята и затова когато тя, усмихвайки се сияйно в знак на съгласие с ораторската и държавническа изява на своя съпруг, откачи малката брошка с най-редкия камък, наречен pietra dell aquila, тоест орлов камък, тъй като се намира само в орловите гнезда и дарява носителя си с величествен полет и всеобхватен кръгозор, и закачи тази скъпоценност на херцогската барета, в Страмба, кажи-речи, не остана нито едно сухо око.

В това време Гербино, мъдрият аптекар, отнасяше обратно в магазинчето си сандъчето с неизползуваните петарди.

— Какво мисля за това ли? — отговаряше той на въпросите на съседите си. — Нищо повече, освен че това не е краят, а началото. Херцогът се изплъзна като змия, но все едно, дните на неговата власт и слава са преброени.