Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (17)

Гномичен перфект

Младият граф Джовани Гамбарини, до вчера малокръвна маймуна, крастава гнида и оглупял нещастник, както го бе нарекъл добрият му чичо Танкред със своето богато красноречие, подсилено от обилната употреба на червено ферарско вино, днес — пак според думите на същия чичо — символ на невинността и чистотата, пое страмбийския си имот, увеличен с наличностите, останали след смъртта на злодея capitano di giustizia, и първото, което направи, бе да заповяда на най-големия майстор каменоделец в града да украси фасадата на дома му с нов герб — сребърен крак между две звезди, а това, както знаем, бе гербът на рода Гамбарини; а първото, което направи защитникът и приятелят му Петър Кукан от Кукан, след като се премести с оскъдните си вещи, преди всичко с превъзходната пушка Брокардо (тя някак от само себе си стана негово притежание, понеже Джовани не прояви интерес, а Петър бе извършил с нея чудеса) — та първото, което направи, когато се премести от стая номер пет на „При пауновата опашка“ в отредения му от херцога прекрасен апартамент в южното крило на херцогския дворец, беше да се влюби в дъщеря му, принцеса Изота.

Това стана така.

Покоите на Петър, а те бяха три — салон, кабинет и спалня, един от друг по-големи и великолепни, — имаха изходи към една голяма зала, наричана Рицарска, в която мълчаливо прегърбени, подобно на обесени, стояха рицарските доспехи, на видно място сред тях своеобразно оформената броня на маркграфа Виторино, назован с прозвищата Господина с търбуха или Гъзестия кавгаджия, а също и мечът, и щитът му. Тъй като нямаше друга работа и се чувствуваше самотен и чужд в огромния древен град, в който бе попаднал по неведомите пътища на съдбата, Петър разглеждаше достопаметните реликви, когато в студената тишина на безжизнените предмети и вековните стени прозвучаха приближаващи се стъпки, придружени от сериозен и поучителен мъжки глас, който говореше нещо за звезди, с една дума, за нещо далечно и безинтересно, незасягащо Петър, нещо, от което той нямаше и понятие. Ала понеже разумно и уместно бе решил, че няма да изпусне и най-малката възможност да завърже контакти с обитателите на двореца, той се премести в средата на залата и застана в поза на вежливо почитание насреща на приближаващите се стъпки, както бе правил безброй пъти с успех още като паж в пражкия двор. И докато стоеше така, чакайки кой ще се появи по коридора, водещ към Рицарската зала, дочу нещо, от което леко и не неприятно го побиха тръпки, а то бе, че непознатият мъж нарече поучаваната от него в астрологията особа принцеса, по-точно: своя принцеска, principessina mia.

— Да, така е, а не иначе, principessina mia: ако можехме да се извисим над земята и постепенно да губим сегашния си кръгозор, би настъпил момент, в който щяхме да виждаме земното кълбо като звезда.

— А тази звезда ще свети ли? — попита момински глас.

— Разбира се, principessina mia, ще свети, както светят Венера и Марс, и стотици хиляди други звезди, блестящи в безкрайните далечини и привидно образуващи свод над нашия полуостров.

— А кой ще я накара да свети?

Отлично, principessina mia, помисли си Петър. Това се казва простодушен въпрос, достоен за човек, който се ръководи от собствения си ум и мнение; да ти призная, и аз бих попитал същото. А докато учителят, явно нещастен, се опитваше да поучава знатната си ученичка, че никой нямало да я кара да свети, сиреч Земята, защото тя си светела със светлината, давана й от Слънцето, само че на нас, докато сме на Земята, тази светлина ни се виждала по-мътна и разсеяна от светлината, с която блестели телата на отдалечените звезди, те вече влязоха в залата.

Принцесата, за която Петър по-късно научи, че носи името Изота, беше около петнайсетгодишна девойка с лице на дете, и то глезено и разглезено дете, тъй като добре съзнаваше своята изключителност и неповторимост, а също и че почитанието, което всички й засвидетелствуваха, й принадлежи с пълно право; затова ходеше изправена и горда, а очите й, кафяви със златист блясък, гледаха в упор и не отбягваха ничий поглед; но понеже очевидно вече не беше дете, тъй като гърдите й красиво се надвесваха над високо препасаната талийка, а и хълбоците й, макар и тесни, бяха вече съвсем женствено заоблени, споменатото наивно детско изражение на чистото й, непознаващо грижи и страдания лице и любопитното й чипо носле, което със своята по детски чаровна извивка се сливаше с бялото й, спокойно чело, контрастираха толкова пленително и възбуждащо, че в края на краищата детинското в нея, преценено по-дълбоко, изобщо не бе детинско, а напротив — много секси, толкова секси, че чак будеше недоумение как една девойка може да бъде толкова секси и при това да си остане порядъчна и изискана принцеса.

Както знаем, Петър вече я бе видял веднъж по време на геройската си проява на piazza Monumentale да стои на балкона в компанията на своите родители, ала сега, когато, озовал се лице в лице с нея и галантно кланящ се, стана обект на златистокафявия й поглед, той почувствува как кръвта напира в мъжественото му лице на войнствен ангел.

— О, нашият нов arbiter linguae latinae! — възкликна принцесата и спря да плува (леката й плавна походка не можеше да бъде наречена другояче, освен плуване), докато домашният й учител, дребно тлъсто човече, облечено в изтъркани и овехтели черни дрехи, измина още две-три крачки, преди с нетърпеливо изражение да последва примера й и да спре.

— Е, мили арбитре, за да заслужите хляба, който ще ядете при нас, моля ви, помогнете на плитката ми памет — не мога да си спомня що за странно име има перфектът в изречение като това: „Omne tullit punctum, qui miscuit utile dulci^[1].“

Ако принцесата бе искала да натрие носа на arbiter linguae latinae, а изглежда, искаше точно това, не би могла да му зададе по-коварен въпрос, защото колкото по-добре и по-свободно някой владее чужд език, бил той жив или мъртъв, толкова по-малко вероятно е, че ще разбира от теоретична граматика и от сухата й терминология. Ала Петър беше от тези, които, щом чуят и възприемат нещо един път, го пазят в паметта си завинаги; затова като потисна в себе си чувството на недоволство, предизвикано от нетактичната забележка на принцесата за хляба, който щял да яде тук, а и от това, че се бе обърнала към него като към arbiter linguae latinae, като че ли съвсем наскоро не се бе проявил пред очите й с нещо много по-интересно от знанията си по латински, Петър отговори с любезна усмивка:

— Наистина не знам с какво заслужих почетната и отговорна титла arbiter linguae latinae, с която ме удостои негово височество господин херцогът, тъй като краткият разговор, който имах честта да проведа с него на езика на Цицерон, не би могъл да бъде достатъчно доказателство за моите способности. Ала думите на господаря са закон и аз, запитан от неговата най-милостива дъщеря, отговарям: този перфект се нарича гномичен и латинистите обичат да го използуват за нравствени сентенции и сравнения, за да подчертаят по този начин тяхната всеобща и вечна валидност, като например: Veluti, qui anguem pressit, което означава — Като онзи, който е настъпил змия; или…

Това беше добър отговор, достоен не само за един arbiter linguae latinae, но и за arbiter rlictoricac, какъвто също беше Петър; при все това не успя да го продължи повече от това „или“, тъй като принцеската го прекъсна с вик:

— Който настъпва змия?! Той се осмелява да говори в мое присъствие за подобно нещо!

— Покорно ви моля за извинение, мадоно — каза Петър, много изплашен от нейния израз на отвращение и погнуса. — Но се осмелявам да добавя, че казано по-точно, не говорех за това, което обиди вашия слух, пък и не можех да го предположа, за което винаги ще съжалявам. Аз не говорех за това, а само го споменах като типичен граматически пример за онези сравнения, в които се препоръчва да бъде използуван гномичният перфект.

— Благодаря за поучението — каза принцесата с леден тон. — А ако действително не сте се сетили за друг пример за този ваш гностичен перфект, освен примера за змията, приемете моята прошка. — Тя бързо и отмерено кимна с чипоносия си профил, хвана тлъстия си учител под ръка и продължи да плува. — А сега отново е ваш ред да ме поучавате и всичко да ми обяснявате и разяснявате; ах, как обичам да ме поучават, да ми обясняват и разясняват! Та какво стана с вашите звезди, които образуват свод над Италия само привидно? Не, това вече го знам, по-добре ми кажете кой все пак ще накара да свети това ваше земно кълбо, когато хвръкнем във въздуха?

А поразеният Петър я проследи с пламенен поглед как плува през залата, отвличайки домашния си учител, и си каза полугласно: „Карамба, карамба.“ После се върна в апартамента си и седна на разкошното ложе с бродирани със златни ширити и орнаменти възглавници, които хващаха окото, ала несъмнено пречеха на съня, и няколко пъти се удари с юмрук по главата. „Карамба, повтаряше той, това не е възможно, карамба, нещастно хлапе, карамба, така ти се пада, като се захващаш с принцеси.“ Искаше му се да заплаче и да се смее, искаше му се да изтича след нея, да ръфа със зъби сърмата по възглавниците, ала не направи нищо и продължи да седи неподвижно като ударен, а такъв и беше, понеже продължи да удря с юмрук главата си и да си повтаря „карамба, карамба“. Свикнал да не си въобразява и да не си втълпява нищо, той изцяло съзнаваше, че онова, което тъкмо го бе сполетяло, е класически пример за тъй нареченото coup de foudre, тоест любов от пръв поглед, и че от този момент целият човешки свят около него е разделен на два лагера, първият, от които се състои от една-единствена личност, принцеса Изота, изключителна, незаменима и неповторима: той знаеше също, че историята, започнала преди малко, няма да спре дотук, а ще продължи и ще се развива най-малкото, затова че той, Петър, е длъжен смело и без скрупули да следва гласа на сърцето си. Ясно му беше и че главната героиня на тази история е самата дъщеря на господаря, а това е абсолютно фатално: дори и всичко да тръгне по мед и масло и той, Петър, да успее да спечели разположението на принцесата, ще му бъде трудно да убеди завистливия и враждебен свят, че се води не от сметка, а от безкористна любов; наистина ще бъде трудно, дори още по-трудно, защото той самият не бе сигурен, че щеше да се влюби в принцеса Изота така, както се бе влюбил, ако тя случайно не бе принцеса, а, да речем, хубава слугиня. Ясно, че това влюбване е фатално съдбоносно и пагубно, но въпреки всичко е голям късмет и необичайно благоприятно, защото, иска ли той, Петър, да достигне висините и да стане гордост и благословия на човешкия род, не бива да играе друга роля, освен височайшата и щом трябва да се влюби, не може да се влюби в друга, освен в принцеса; така и бе станало. Единственото, което бе важно в най-близко време, бе въпросът как да се сближи с принцесата и да поправи онова, което, кой знае, може би бе развалил.

Като отговор на тези размисли се чу драскане по вратата и през нея влезе висок, кокалест старец, придружен от слаб, хрисим младеж; старецът се представи на Петър като Ханс Шютце, майстор шивач, който идвал по заповед на херцога, за да вземе мерки на господин Кукан от Кукан. Негова светлост господин херцогът, най-елегантният мъж в Италия, много държал хората в двора също да бъдат фино облечени и затова заповядал той, Ханс Шютце, да ушие на господин Кукан от Кукан няколко най-необходими костюма за различни случаи, преди всичко за бал, за лов и за разходка.

Петър бе поласкан от това повече, отколкото смяташе за възможно с оглед на своята безкористност, силата на характера си и похвалната липса на суетност, тъй като то означаваше, че херцогът няма намерение да ограничи благосклонността си към него само с ласкателната реч на балкона пред очите на развълнуваната тълпа и с отредения му разкошен апартамент, където последния път бил живял по време на посещението си в Страмба самият крал на Неапол; това, разбира се, ласкаеше Петър, но го и безпокоеше, понеже бе съвършено неправдоподобно да го оставят да живее за постоянно в толкова забележителна квартира; хареса му и че шивачът Шютце подраска на вратата, вместо просто да почука на нея, което означаваше, че в страмбийския двор, по точно в неговия, на Петър двор държат на същите изискани маниери, които в императорския двор в Прага бяха закон; той се радваше и на това, че се избави от неприятната, тиха, но натрапчива грижа, появила се ведно с пламенните му мисли, а именно как да се сближи с принцесата, след като джобовете му са празни — все още не бе станало дума за някаква заплата, която би трябвало да получава за трите си длъжности (не е необходимо да подчертаваме, че Петър честно върна кесията с парите, която му бе поверил Джовани), а единствените му дрехи бяха силно овехтели от пътуването до Италия. Затова той охотно се съгласи шивачът Шютце да изрази в цифри преимуществата на снажното му тяло.

— Шия четиринайсет — диктуваше майстор Шютце на русия си помощник, — корем шестнайсет и половина, двайсет и девет, гръб осем, гръден кош трийсет и девет, талия трийсет и две. Господинът има тънка талия, това е добре, но лошото е, че тазгодишната мода препоръчва сетрето да е свободно в талията, невталено, и да покрива ханша, с два пеша отзад, по испански маниер, дяволите да ги вземат тия испанци, та ние, немците, добре знаем защо казваме за непристойните прояви: das kommt mir Spanisch vor, това ми изглежда испанско. Ръкавът до лакътя точно двайсет, целият трийсет и един. Херцогът държи придворните господа да се обличат по модата, тъй като привилегията да се облича по собствен вкус има само той. Шием му по модели, създадени от придворния художник Риналдо Аргето, на тоя мърльо.

— Пардон? — изненада се Петър.

— Под мишницата четиринайсет, китката седем — каза спокойно майстор Шютце. — Да, да, мърльо е. Костюмчето, с което се яви вчера на благотворителния бал, беше едно малко чудо.

— Забелязах — каза Петър.

— На двадесет и шест момичета им изтекоха очите да го шият цяла нощ и цял ден — продължи майстор Шютце, — а той, прасето му с прасе, целият се оля с вино и сега костюмът е за хвърляне. Защото херцогът не позволява друг да носи старите му дрехи. Херцогинята позволява, ала нейните рокли винаги трябва да се прекрояват. Да, херцогинята е истинска дама. Когато френската кралица видяла ръцете й, позеленяла от завист и я попитала какво прави, че ръцете й са толкова бели и меки, а херцогинята е толкова добра и има тъй златно сърце, че й издала тайната: през нощта си слагала ръкавици от еленова кожа, напоени отвътре със специална мас, и обещала на кралицата, че ще й изпрати такива ръкавици. Ханш трийсет и осем, записа ли? По дяволите, не блей, а пиши каквото ти диктувам. Казах ханш трийсет и осем, това се казва ханш! И херцогинята наистина изпратила такива ръкавици на кралицата, само че било горещо лято и по време на дългия път от Страмба до Франция мазнината вътре гранясала и започнала да смърди. Когато подаръкът пристигнал, в парижкия двор си запушвали носовете, ала кралицата казала: „Няма значение, щом херцогинята на Страмба ги носи, и аз ще ги пося.“ И ги носела. Разправям ви го, за да знае господинът каква репутация има нашата херцогиня.

Петър се засмя, но майстор Шютце остана сериозен.

— Да, тя има репутация и напълно я заслужава — продължи шивачът. — Dame, eine wirkliche Dame^[2], макар и да има своите слабости, но кой няма слабости? Например тази идиотка Bianca matta. Ако искате да се задържите в страмбийския двор, хер фон Кукан, внимавайте да не изтърсите някоя лоша думичка за идиотката пред нашата херцогиня. За нейната първа дама! Херцогинята я смята за нещо като божие провидение. Безмилостна е към всеки, който прояви отвращение и погнуса от Бианка. Един придворен капелмайстор, немец като мен, музикант, телом и духом надарен от бога, демонстративно дръзна да си запуши носа в присъствието на Бианка, защото тази придворна дама, прощавайте за грубия израз, смърди като Putzloch^[3], и по-добре не питайте какво се случи с него. Лежи в тъмницата и до днес. И още нещо, хер фон Кукан. Ако случайно херцогинята пожелае да разговаря с вас, което сигурно няма да го бъде, понеже според церемониала в двора то е почти изключено, но ако все пак стане, хер фон Кукан, за бога, само да не ви мине през ума да се изкажете другояче, освен с уважение и разбиране за нейните чудодейни камъни, които носят щастие на човека, за астралните явления, за добрите и лошите знамения и поличби от отвъдния свят и за какви ли не други подобни неща, на които се е отдала херцогинята, с една дума — за нейните магии. Така преди около една година търговският представител на Австрия, който заемаше хубава синекурна длъжност и си живееше добре в нашия двор, има неблагоразумието да заяви в присъствието на госпожа херцогинята, че всичките магии са глупост, бабини деветини и измама, и тогава, хер фон Кукан, трябваше да видите как отпътува.

— Отпътува ли? — попита Петър. — А закъде?

— За вкъщи, за Австрия — отвърна майстор Шютце, — не му позволиха дори да преспи в Страмба, а трябваше тутакси да си стегне багажа и да се маха, да си върви там, откъдето бе дошъл. Панталона ще го направим издут, до половината на бедрото, нали? То се знае, човек не разбира защо един търговски представител трябва да вярва в магии и във всякакви чародейства, ала такъв е животът в двора, ще свикнете с него, ако ви дадат възможност да останете при нас.

— Ами дъщерята на херцога? — попита отново Петър. — Тя каква е?

— Принцеса Изота ли? — каза майстор Шютце. — Ах, тя е направо ангел! Вярно, че е високомерна донемайкъде, нахална като маймуна, проклета, устата, себелюбива, упорита, вироглава, лекомислена, но това е нищо, хер фон Кукан, та това са все недостатъци, които една херцогска дъщеря може да си позволи и които й се полагат, така че не греша, като казвам, че принцеса Изота е ангел. Вярно е и това, че нито една компаньонка не издържа дълго с нея, а всеки домашен учител, когото й доведат, напуска — последният й учител по музика дори се обеси, никой не знае защо, може да се беше влюбил в нея, безумецът, но сигурно е, че една сутрин го намериха обесен на дръжката на вратата. Тъй че само да не ви мине през ума, хер фон Кукан, да ухажвате принцесата и да й хвърляте влюбени погледи или дори, um Gotteswillen, да й посветите стихотворение. Тежко ви и горко, ако го направите, хер фон Кукан, ще свършите като учителя. Та първо ще ушием на господина костюм за утрешния дворцов бал, устройван от херцога в чест на не знам какво си, може би на смъртта на capitano di guistizia, ще бъде голяма смехория, каквато светът не е виждал. Ще ушием нещо по-простичко, за да не завижда херцогът, но изискано, за да не ме посрами господинът. Предлагам сетре от виолетов атлаз, отдавна не сме правили такова, закопчано със сребърни топчета чак до врата, с подплънки на гърдите, стигащи чак до кръста, сега това се носи, пък господинът и без това има хилави гърди, знам, знам, мускулите са като желязо, но това не си личи в добре ушит костюм, тесни пурпурни ръкави, мъничко набрани под раменете, с малки прорези във вид на три венчета по целия ръкав, панталонът също атлазен — ще бъде нещо съвсем специално за господин arbiter linguae latinae и golfonniero di giustizia. O, не се притеснявайте хер фон Кукан, че херцогът ви отреди само тези скромни длъжности, които не ви дават никаква власт и от които, дано не греша, няма да забогатеете… Десет, четири, двайсет и един и половина, записа ли? Не ми спи тук, ами пиши! Казах панталон, дължина отстрани десет, чатал четири, обиколка на бедрото двайсет и един и половина. Тук, в двора, е по-добре да сте по-нисък от тревата, защото херцогът, макар и да е добър господар, е извънредно подозрителен… След онази свинщина, която му погоди неговият Busenfreund^[4] граф Одорико, в това няма нищо чудно.

— Какво е погодил на херцога граф Гамбарини? — попита Петър.

— Нима господинът не знае? — учуди се майстор Шютце. — Но да не забравя обувките, ще наредя да ги шият, ала не е възможно да бъдат готови до утрешната вечер, затова ви препоръчвам нещо елегантно от нашия склад, най-добре със строга форма, тъпи върхове и сребърни токи, щом копчетата също са сребърни. Някои по-изискани господа ходят с обувки с кух ток и крият в него сгъваема стоманена ножовка, ако случайно ги хвърлят в тъмницата и не им остава нищо друго, освен да изпилят решетката — това са мухльовци, които не могат да извадят пирон от стената, пък камо ли да отвинтят тока си, да изпилят решетката, да се спуснат от кулата по усукани чаршафи, да паднат и да си счупят крака и със счупения си крак да се защитят от стражата и да си плюят на петите, както е направил Бенвенуто Челини. Но както и да е, кухите токове с ножовки в тях са шик, по този въпрос спор няма. Та значи хер фон Кукан не знае какво е извършил граф Гамбарини? Ами че това го знае всяко дете, то се учи дори в училище. Както е известно, херцог Танкред е свикнал на шлафтрунк, тоест да пийне преди лягане, иначе не може да спи, и навремето си граф Гамбарини, ах, той беше голям човек, подкупи лакея да сложи отрова в шлафтрунка на херцога. So eine Gemeinheit^[5]! Сигурно доста се е изръсил, за да подтикне лакея да извърши такава низост, защото той бе стар и почтен слуга, каквито днес вече няма, ала все пак го е подтикнал. Но дяволът си нямал работа! Когато слугата носел на херцога отровения шлафтрунк, прилошало му, навярно от вълнение, само че той не знаел, че е просто от вълнение, а помислил, че графът е отровил и него, за да се избави от свидетеля. И тогава паднал на колене пред херцога и всичко си признал. Херцогът веднага изпратил стражите при Гамбарини, за да го арестуват, но Гамбарини усетил, че нещо не е наред, и избягал навреме, облечен с женски дрехи. Оттогава херцогът безкрайно възненавидя хората и се разочарова от тях, а и никак не му се чудя. Кому да вярвам, казваше той, след като и Одорико Гамбарини, когото обичах и с когото разговарях по възвишени философски въпроси, поиска да ме убие? И затова самият той, херцогът започна така да убива, че цяла Страмба пропищя. Радвайте се, радвайте се, хер фон Кукан, че сте това, което сте, и че на херцога дори и през ум не му минава, че бихте могли да си точите зъбите за трона му, защото, ако си го науми, свършено е с вас. Както стана с последния шамбелан, някой си Алесандро Сикурано, почтен и порядъчен човек. Никой не знае дали е истина, ала сигурно е, че херцогът си внуши, че Сикурано крои заговор срещу него: а Сикурано си призна всичко по време на изтезанията, и как няма да си признае, като са му пъхали нажежени гвоздеи под ноктите… Та клетият Алесандро Сикурано призна всичко, а отгоре на това завлече сума ти невинни хора, които също всичко си признаха, когато палачът ги обу с испански ботуши, и половината от тях бяха обесени. Онези, които не бяха обесени, и досега лежат в тъмницата — точно под краката ни, хер фон Кукан, и чакат да се реши съдбата им. Сикурано не беше обесен, а вплетен в колело, може да сте го видели на това колело, когато сте идвали вчера към Страмба, може даже да е още жив, понеже го поставиха там едва вчера заранта.

— Вече не е жив — каза Петър. — Прострелях му главата.

Майстор Шютце учудено вдигна воднистите си очи.

— А защо, ако смея да запитам? Защо благоволихте да му простреляте главата?

— Изстрел от милост — отговори Петър. — За да не страда. Съжалих го.

— Ах, не правете такива неща, ако не искате и вие да се озовете на колелото — каза майстор Шютце. — Да се надяваме, че никой не ви е видял. Подобен род misericordia^[6] не се рентира в Страмба и не се препоръчва. Ай, ай, това ваше милосърдие би могло да ви струва скъпо.

— Сега, когато capitano di guistizia е мъртъв, сигурно всичко ще бъде по-добре — каза Петър.

Майстор Шютце се засмя с беззъбата си уста.

— Наивнико — каза той, — capitano di giustizia беше подставено лице и дните му бяха преброени, защото крадеше повече, отколкото прилягаше на длъжността му и херцогът бе започнал да се бои от него. А тъй като папата е болен и зает с войната срещу Венеция, тъкмо сега беше най-подходящото време за вашия изстрел, хер фон Кукан. Благодаря ви, господин фон Кукан, че стояхте толкова мирно, докато ви вземах мерките, обикновено господата са нетърпеливи и непрекъснато се въртят. Костюмът ви ще бъде готов за бала.