Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (13)

По пътя към завладяване на света

Граф Гамбарини бе погребан в скромно гробище недалеч от селото, където бе умрял. То, както вече споменахме, се отличаваше с разточителната си дължина, дори така се и наричаше Дългата Лхота.

Както подобава на един любещ син, Джовани бе безутешен в своята мъка след смъртта на баща си.

— Петре, нека си обещаем — рече той, хълцайки през сълзи, когато останаха насаме пред още пресния гроб и след като се разотидоха участниците в погребението (освен ханджийката там беше и прислугата на покойника), — нека си обещаем, Петре, завинаги да останем приятели.

— Ах, Джовани, нима е необходимо? — каза Петър. — Защо ще укрепваме още приятелството си, което ни свързва от деца? Но щом толкова искаш, така да бъде: обещавам ти, че ще остана твой приятел, докато самият ти не станеш причина, за да се разделим със зло.

— Аз ли! — възкликна Джовани с искрено учудване. — Защо ми е да причиня такова нещо?

Петър се усмихна:

— Защото знам що за стока са големците. А ти съзнаваш ли, Джовани, че от днес си големец, че отдавна вече не си онова хлапе, с което пощехме бълхите на краставото куче, или пажът, когото архиепископът с хомосексуални наклонности целуваше по устата, когато ти танцуваше Олимп? Днес ти си единственият потомък на Джироламо, Федерико и Габриото Гамбарини — краля на законите, ти самият днес си граф Джовани Гамбарини. Карамба, това се казва потекло!

— В това отношение няма за какво да се притесняваш, Петре — рече Джовани. — И ти си благородник.

— Да, благородник съм, благодарение на това че баща ми бе приготвил за императора лек против импотентност и за награда бе удостоен с благородническа титла — каза Петър.

Забравяйки, че се намира на гробищата, Джовани прихна.

— Не може да бъде! — рече той.

— Но е истина — възрази Петър. — Казвам ти го, въпреки че или именно защото твоят падре твърдеше, де съм олицетворение на надменност.

— Казват, че твоят падре бил голям герой — рече Джовани.

— Да, моят падре беше голям герой — съгласи се Петър. — Сега въпросът е и ние двамата да станем герои.

Те излязоха от гробището, където към тях се присъедини опечаленият и жалостно хлипащ сетер на покойния граф, който се обаждаше на името Баруко, и се отправиха към селото по коларския път. Небето беше като напудрено, розово от бледото зимно слънце.

— Лесно е да се каже да станем герои — рече Джовани. — Но как?

— Още не знам, то само ще си покаже — отговори Петър. — Каза ли ти баща ти закъде е тръгнал?

— Каза ми — отвърна Джовани. — Или може би не ми е казал, но аз самият смятах за естествено да се върнем у дома, в Страмба. Натам ще се отправим и ние двамата. Няма да пренебрегна родния си дом и няма да се откажа от семейното имущество само защото баща ми в треската си бълнуваше нещо, на което не е възможно да се повярва. С една дума, аз не допускам чичо ми Танкред да не ме прегърне, щом ме види, а също и това нашият дворец на piazza Monumentale, в който съм се родил, да принадлежи на някой друг. Ти какво ще кажеш?

— Не знам нищо — отговори Петър. — Фактът, че не вярваш на бащиното си предупреждение, не означава, че не е било основателно. А сега внимавай, много е важно. Когато преди шест години заминавахте от Италия за Чехия, от Страмба ли тръгнахте?

— По онова време аз бях в Модена, там учех — рече Джовани. — А баща ми се появи един прекрасен ден и ми нареди да си прибирам нещата, защото сме щели да заминаваме.

— Прилича ми на бягство — каза Петър. — Но няма значение, Гамбарини са част от Страмба, така че отиваме в Страмба. Баща ти казваше, че успех, слава и могъщество могат да се постигнат само в двора. Е какво пък, херцогският двор също е двор! Карамба, от Страмба можем да завладеем света!

И тупна Джовани по рамото.

— Защо постоянно казваш „карамба“? — попита Джовани. — Защо ругаеш на испански, след като има толкова цветисти италиански ругатни?

Разговорът на двамата младежи, то се знае, се водеше на италиански.

— Ругая на испански — отговори Петър, — защото също толкова добре бих могъл да изругая и на немски: Himmeldonnerwetter, и на френски: merde. Не е ли дивотия, че всеки народ ругае различно?

— Сигурно е така, защото всеки народ говори на различен език — отвърна Джовани.

— А не би трябвало да е така — каза Петър. — Защо да не бъде въведен общ език за цяла Европа, така както бе въведена обща вяра?

— Да, беше въведена — съгласи се Джовани. — Но какво стана после? Протестанти и католици се избиха едни други.

— Това може да се поправи — каза Петър. — Трябва да се апелира към човешкия разум, разбираш ли? Да се обясни на всички що за щуротия е това. Може би аз съм именно този, който е призван да го направи?

И те тръгнаха на път, но за голямо неудоволствие на слугите два пъти по-бързо, отколкото когато ги водеше покойният граф. Джовани изгаряше от желание да се озове в прегръдките на добрия си чичо Танкред, а Петър жадуваше да узнае какво всъщност се е случило в тази подозрителна Страмба. „Много е вероятно, мислеше си той, да се е стигнало до някакъв спор между граф Гамбарини и чичото на Джовани, Танкред, навярно за херцогския престол. Но ако старият Гамбарини не е сполучил, защо да не сполучи синът му, разбира се, с помощта на Петър; старият Гамбарини сто на сто не е предприел опит за coup d’etat^[1], без да има зад гърба си някакви привърженици, а тези привърженици са в Страмба и до днес; немислимо е господството над Страмба да бъде векове наред в едни и същи ръце, докато родът Гамбарини винаги да свирят втора цигулка, а накрая дори да бъдат изхвърлени от Страмба; тая няма да я бъде, няма да стане и това си е, да му мисли добрият чичо Танкред.“

— Карамба! — извика Петър и се засмя на мислите си, каква ли физиономия би направил чичо Танкред, ако можеше да предположи, че разплатата и справедливото възмездие приближават и вече са на пътя между Бенешов и Табор.

От Табор, град с историческо минало, те се отправиха към Бърно, а оттам към Виена, понеже освен добрия си чичо в Страмба Джовани имаше и друг добър чичо във Виена. Той бе по майчина линия и се казваше барон фон Хайнесбург. Когато преди години Джовани и баща му вървяха по обратния път от Италия за Чехия, те прекараха при този роднина две незабравими седмици на приятно, по австрийски весело гостоприемство.

— Майка ти германка ли е била? — попита Петър.

— Тиролка от превъзходно благородническо потекло, корените, на което достигат чак до епохата на Карл Велики — рече Джовани. — От нея съм наследил сините очи и русата коса, а от баща си — фигурата и лицето.

— Моята майка — каза Петър — беше дъщеря на… не знам как се казва по италиански човек, който скопява животни.

— Кастраторе — подсказа му Джовани, но след малко потрепери, сякаш се бе изплашил от нещо. — Сериозно ли говориш? Дядо ти по майчина линия е бил най-обикновен кастраторе?

— Да, най-обикновен кастраторе — отвърна Петър.

— Не се притеснявай — рече Джовани. — Нашият велик Бокачо напомня, че родителите на Сократ са били необразовани хора, на Еврипид и Демостен — също, и после казват: Един господ знае от какви негодници и разбойници сме наследили безсмъртните си души и най-добрите си качества.

— Не знам какво съм наследил от дядо си кастраторето — каза Петър.

— Несъмнено куража да хващаш бика за рогата — отвърна Джовани съвсем сериозно.

„Какъвто ще да е Джовани, мислеше си Петър, но това, че не се гордее със своето потекло и не се перчи с неща, които той самият не е заслужил, е много благородно и мило от негова страна“.

Времето беше все така влажно и хладно, южният вятър докарваше облаци, които падаха чак до дърветата и ставаше все по-мрачно; пътищата бяха размекнати, но не и непроходими, колелата на каретата потъваха в калта, но не спираха да се въртят и само веднъж-дваж се наложи да им се помогне със задвижване на наплата. Петър последва примера на граф Гамбарини и през целия път се забавляваше, като стреляше от скъпоценната му пушка Брокардо. Бенвенуто Челини пише в своите „Мемоари“ такива смайващи неща за постиженията си в стрелбата с тази пушка, че само авторитетът му на велик скулптор и авантюрист ни кара да му повярваме изцяло. Едно от тези постижения, най-необикновеното и поразителното, е стрелбата по дивия гълъб, който, подплашен от гърмежите на бездарните стрелци, се бил скрил в дървената къщичка за пилци (а това било много разумно от негова страна) и предпазливо си подавал главичката оттам, което пък било съвсем безразсъдно, тъй като авторът на „Персей“ с един изстрел от своята Брокардо улучил главичката му от разстояние петдесет крачки. И така Петър си науми, че ще достигне Маестрото в стрелковото му изкуство, затова стреляше по фазани, зайци, бекаси, а сетерът Баруко бързо и жертвоготовно му ги донасяше, радостно размахвайки уши. Този лов бе колкото забавен, толкова и полезен, понеже в крайпътните гостилници, в които се отбиваха, през този сънлив сезон се вареше единствено булгурена каша за ратаите и прислугата. Тишината, в която се потапяха, бе толкова пълна, че всеки изстрел на Петър от пушката заглъхваше след десеторно ехо; изглеждаше сякаш природата, отегчена и сърдита от мизерията и самотата си, неохотно се разделяше с тези звуци, като непрекъснато ги връщаше между изподраните клони, както правеше топката по време на класическата игра, наречена paume, по-точно както се е правело едно време, в епохата на Платон, преди да бъде изнамерена кардираната ракета.

А когато веднъж Петър, без да се замисли и без да се прицелва, тъй като нямаше време за това, с изстрел от хълбока улучи един дългоушко, който неочаквано изскочи от гъсталака, Йохан, хърбавият красавец с бакенбардите, спомена нещо много странно.

— Добре стреляте, млади господине — рече той. — А и как няма да е така, щом тази пушка е омагьосана.

Петър учудено повдигна вежди.

— Да, вашият баща я омагьоса — настояваше Йохан. — Аз самият му я занесох в лабораторията по заповед на господин графа.

Петър искаше да смъмри Йохан, задето клюкарствува, но се сети, че баща му действително се бе занимавал с подобни странни дейности. При тази мисъл го загложди тъга по нещо отдавна отминало и невъзвратимо.

— А когато бяхте при него, баща ми носеше ли на главата си малка черна шапчица? — попита той.

Йохан се поклони.

— Ако не ме лъже паметта, мисля, че имаше нещо подобно на главата си.

— А черна кадифена наметка?

— Спомням си, че беше с нея.

— А в лабораторията му миришеше ли на сяра и дим?

— Това, извинявайте, не се осмелих да възприемам — рече Йохан. — Смятах го за невъзпитано и недискретно.

Когато наближиха Виена, от небето се спусна кафява, подобна на каша мъгла, а срещу нея от отровните блата, локви и мочурища, покриващи тези места по онова време, се заиздигаха също такива гъсти, кафяви, подобни на каша изпарения, така че не се виждаше нищо, освен блуждаещи светлинки, които мамеха пътниците да слязат от пътя и да навлязат там, откъдето няма връщане, защото безвъзвратно ще бъдат погълнати заедно с конете си. Тази злощастна, може да се каже, дори ужасна съдба сполетя Матео, брадатия портиер от Тарент, който, изглежда — никой не видя как се случи това, — бе искал да изпревари някого или пък се бе опитвал да спаси веселия сетер Баруко, който изскимтя някъде в мъглата и повече не се появи на повърхността на този свят. Просто мъртвата тишина, нарушавана само от пляскането на крилата на водните птици, ненадейно бе разкъсана от неговия зов за помощ, произнесен на неразбираем тарентски диалект, но чийто смисъл (имайки предвид плачливия му глас) не убягна никому; а зовът за помощ бе съпроводен от цвиленето на неговия кон, който предусещаше края си. Това цвилене, прекъснато от бълбукане, замлъкна първо, а после и тарентският зов на потъващия премина в бълбукане и отново настана тишина, само крила пропляскваха, отдалеч се чуваше някое и друго квакане, а блуждаещите светлинки, подобни на пламъчета във фенер, мъждукаха и зовяха: ела, ела, и с теб ще постъпим като с тарентеца, нека се позабавляваме!

След това нещастие те спряха, вцепенени от ужас, за да изчакат да се вдигне мъглата; а когато това стана, оказа се, че смъртта на Матео се е отразила много неблагоприятно върху настроението на червената лакейска свита; слугите, които Петър видя за първи път след освобождаването си от Сърпно как охраняват графската карета отляво и отдясно на пътя за Бенешов, сега се движеха малко по-надалеч в мъглата, близо до Йохан, чиято дума явно се слушаше от всички. Когато Джовани им заповяда да тръгнат, отначало лакеите не се и помръднаха, а кочияшът се върна на впрегнатия отляво кон едва когато Йохан му даде знак за това.

До този момент Джовани и Петър вървяха начело на свитата, но сега, без да си кажат нито дума, тръгнаха последни, зад гърба на слугите, с очи на четири, за да наблюдават поведението на мъжете в червено и всеки път, когато някой от тях се оглеждаше или обръщаше, те посягаха към шпагите си.

Чак след двучасово бавно пътуване мочурищата отстъпиха място на планинска местност с полета и ливади, преминаващи в гори. На младите им поолекна, а и по всичко личеше, че и червените гърбове не бяха толкова напрегнати; ако слугите наистина бяха замислили някакво злодеяние, очевидно не бяха намерили достатъчно смелост да го извършат, докато имаха сгоден случай, и сега, когато отново усещаха твърда почва под краката си, бяха доволни, че не са се поддали на това изкушение.

— Щом пристигнем във Виена, ще трябва да ги освободим — каза Петър на Джовани шепнешком. — Колко им плащаше баща ти?

— Не знам — рече Джовани.

— А колко пари са ти останали?

— Нямам нито грош.

— Как тогава искаш да продължим пътя си?

Джовани отвърна опечален:

— Моят падре, доколкото имам право да съдя светлата му памет, допускаше грешка, че отказваше да говори с мен за финансовите си работи. А по време на пътуване за по-голяма сигурност падре никога не носеше със себе си много пари. Спомням си, когато преди шест години пътувахме за Чехия, той спираше по пътя в разни банки и там винаги му плащаха колкото поиска. Не знам как уреждаше това, но тогава си мислех, че хората напразно се бъхтят да печелят пари — достатъчно е да помолиш най-близкия банкер и той ще ти даде колкото поискаш.

— Представите ти са били много изопачени — каза Петър. — Баща ти сигурно е имал акредитиви за тези банкери. Къде са тези акредитиви?

— Не знам — рече Джовани. — Той носеше със себе си кесия с дукати, но нямаше никакви документи.

— А в седлото му нищо ли нямаше?

— Не знам — отговори Джовани.

— Къде е седлото?

Изчервен до уши, Джовани склони глава.

— Къде е седлото? — повтори Петър.

— По време на боя с разбойниците на Матео му се скъса ремъкът или нещо такова — рече Джовани. — Затова му позволих да вземе седлото на баща ми.

— Damned — изруга Петър, — mille tonnerres de nom de Dieu. Himmelherrgott, das ist ja zum Kuckuck holen.

— Ругай на италиански — помоли Джовани.

Петър изпълни молбата му.

— Р… М…! — изкрещя той.

Джовани си запуши ушите, тъй като изразът, който използува Петър, бе непоносим за изтънчения слух на един образован италианец.

Докато момчетата се забавляваха така, лакеите започнаха да спират един след друг, ухилени до уши, като наблюдаваха с интерес разпрата между двамата млади господари.

— Напред! — кресна им Петър и извади двата пищова от кобурите. — Първият, който се обърне, ще получи куршум в тила.

И те продължиха. Петър повече не пусна пищовите от ръцете си. Червените гърбове на лакеите отново бяха вцепенени и напрегнати.

Прости ми, Петре — прошепна Джовани след малко съвсем смазан. — Аз наистина съм глупак.

— Глупаци сме и двамата — каза Петър. — Трябваше да се погрижим за акредитивите още когато бяхме в оная Лхота. Но когато човек си мисли как ще завладее света, такива дреболии му убягват, това е. Знаеш ли за какво мислех, преди да навлезем в мочурищата? Че най-големият враг на човечеството е папата. Той е първият, когото трябва да поставим на колене и да прогоним, когато се сдобием с власт. После ще обединим Италия и едва след това Европа. Карамба! Ех, къде щях да съм сега, ако не бях лежал почти година и половина в Сърпно!

— Я стига — рече Джовани. — Мисли за това какво ще правим сега, днес, тук.

— Трябва да стигнем до Виена, там да продадем каретата и всички неща в нея, да платим на лакеите и начаса да ги освободим — каза Петър.

— За това ще се погрижи чичо Ото — рече Джовани и отново, нали бе добро дете, се развесели. — Той разбира от тези неща, знае колко се плаща на лакеите, а може и да купи каретата заедно с багажа на добра цена, защото си играе с парите и сигурно няма да иска да ме измами, а когато прегледаме всичко, може да се окаже, че акредитивите изобщо не са били в седлото, а че падре ги е скрил някъде в каретата, например в сандъчето за скъпоценности или там някъде. Ще претърсим всичко, когато пристигнем, най-добре в двора на Хайнесбургови, и ако ги намерим, чичо Ото може да ходатайствува пред виенския банкер да ни даде пари без акредитивите, пък ако ли не, сумата от продажбата ще трябва да ни е достатъчна, за да стигнем при чичо Танкред. Петре, няма страшно, спасени сме!

— Наистина ли? — попита Петър.

— Наистина — отвърна Джовани. — Ти въобще имаш ли представа какво возим? В сандъчето за ценности, освен другото е и пръстенът на Чезаре Борджия с диамант колкото гълъбово яйце, самурени кожи и много скъпи картини, които падре носеше със себе си навити на руло, между тях и единствената оригинална Мона Лиза на божествения Леонардо, там са и кюлчетата злато, и ръкописът на Диоскорид Педаний, за който навремето падре плати толкова пари, че чак дяволите се слисаха.

И те продължиха, докато най-сетне пристигнаха във Виена.

Този град, наричан също Юлиобона или Флавиана, не беше особено голям, но затова пък със солидни постройки и образцово чист, тъй като къщите, разположени близо до Дунав, изхвърляха нечистотиите си по тръби в специални покрити ями, наричани помийни или канални; свободното разхождане на прасета по улиците не беше разрешено. Градът бе укрепен с толкова солидни валове, крепостни стени, ровове, насипи и бастиони, че някога като на шега бе устоял на лютите атаки на султанските орди, така че турският султан трябвало да се завърне посрамен у дома си със стохилядната си войска.

Високите кули на архиепископския храм „Свети Стефан“ бе най-главната украса и ориентирът на Виена, която освен споменатите особености беше най-обикновен град с четири големи тържища — на първото се продаваше хляб, на другото — плодове и подправки, на третото — риба, а на четвъртото, тъй наречения нов площад — зърнени храни. Отвъд крепостните стени, както вече бе споменато, течеше река Дунав, най-широката, най-дълбоката и най-буйната от всички европейски реки, а над нея се извисяваха няколко дървени моста, като най-широкият от тях бе този, за който се знаеше, че всяка година, когато ледовете се раздвижат, се чупи, срутва се и отплава през унгарските земи чак до Скитско море, в което Дунав се влива и което по онова време все още не бе Черно; няколко години по-рано по време на поредното срутване на злополучния мост бе загинал господин Яхим от Храдец, канцлерът на Чешкото кралство.

По същия мост, но вече ремонтиран, преминаха Петър и Джовани, отново начело на лакеите пред каретата, а оттам уверено, понеже Джовани бе запомнил добре топографията на Виена, се отправиха към големия площад до йезуитския пансион, където се продаваше хляб, а най-забележителното украшение бе разкошният дворец на баронското семейство Хайнесбург, построен в италиански стил по образец на известния palazzo Diamanti във Ферара с едничката разлика, че вместо мраморните плочи, издялани във формата на диаманти, които покриват фасадата на ферарския дворец, тук в съответствие с по-скромните виенски възможности диамантите бяха само изрисувани с тъмнокафява и бяла боя върху светла мазилка; но и така беше много, много красиво. За жалост възторгът на двамата странници от това, че са достигнали първата по-далечна цел на своето пътуване, бе помрачен от обстоятелството, че всички прозорци на тази прекрасна сграда бяха залостени с дървени кепенци, така че създаваха впечатление за слепота и изоставеност, а впечатлението се засилваше от затворената порта; когато Джовани похлопа на тази порта с бронзовото клепало във вид на глава на Тритон, домът остана глух и ням и чак след продължителното тропане на Петър с дръжките на пищовите, при което единият от тях гръмна и повреди каменното амурче върху корниза, най-накрая в лявата страна на портата се отвори малко прозорче с решетка и се показа едната част — тъй като прозорчето бе много малко — на разярено мъжко лице, първо око, а после уста, която на виенски диалект изрече нещо за бандити, разбойници и негодници и че той, говорещият, щял да изпрати срещу тези бандити, разбойници и негодници стражари, бирници, войници и тям подобни.

— Аз съм граф Гамбарини — с несигурен глас произнесе Джовани — и искам да говоря с моя чичо — барон фон Хайнесбург.

Тези думи оказаха благоприятен ефект на мъжа зад прозорчето, но не чак толкова, че веднага да отвори вратата, и все пак той започна смирено да се оправдава:

— Объркали сте адреса. Господин баронът в момента е в дранголника и по всичко изглежда, че за дълго ще остане там, а после бог знае какво го очаква.

— Защо е в дранголника? — попита Джовани, макар и да не разбра къде всъщност е баронът.

— Исках да кажа, че лежи — каза мъжът зад прозореца.

— Къде лежи? — учуди се Джовани, продължавайки нищо да не разбира.

— Дявол да го вземе, зад решетките е, в пандиза, на топло — каза мъжът зад прозорчето. — Но ако се интересувате, утре тук ще се състои публичен търг на цялото му имущество.

— Но това е невъзможно! — възрази Джовани.

— Да, господин графът е прав, че това е невъзможни, ала е истина — каза мъжът зад прозорчето. — Не знам защо го затвориха, но разправят, че господин баронът, с извинение, крадял.

— А къде е госпожа баронесата? — попита Джовани.

— Госпожа баронесата вследствие на това получи удар — каза мъжът зад прозорчето.

— Боже господи, та това наистина е невъзможно — застена Джовани. — Ами баронеса Пепи?…

— Баронеса Пепи не можа да преживее този позор, хвърли се през прозореца и умря — каза мъжът и хлопна вратичката на прозореца.

Изглежда, държавният преврат в Прага беше хвърлил студената си, задушаваща сянка върху града на Дунав.

— Sic transit gloria mundi^[2] — каза Петър. — По всичко личи, че двете семейства, от чиято кръв по равно тече във вените ти, доста са загазили.

Потресен, Джовани извади от джоба си копринена кърпичка и избърса насълзените си очи.

— Горкичката Пепи! — рече той. — Толкова хубаво име й бяха дали, Пепи… А изобщо не й помогна! И имаше такива нежни, прозрачни ръчички! И толкова обичаше своя папагал, въпреки че някой го беше научил на мръсни думи. Ах, да знаех от кой прозорец е скочила, горкичката, честна дума, щях да сложа под него цветя. Клетата Пепи, тя го заслужава.

С копринената кърпичка в ръка той изглеждаше толкова съкрушен, че Петър не се стърпя и се засмя, и със смеха си зарази Джовани.

— Представяш ли си, тя веднъж… — започна той, но смехът му пречеше да продължи. Петър се кискаше заедно с него, защото мисълта, че баронеса Пепи веднъж… му се беше сторила неотразима.

— Какво веднъж? — попита той през сълзи.

— Тя веднъж… — опита се отново да продължи Джовани.

— Ще те удуша, ако не ми кажеш какво тя веднъж! — виеше Петър.

— Искаше да играе с нас paume… — давеше се от смях Джовани.

— С тези нейни прозрачни… — цвилеше Петър.

— А папагалът й викаше: „Върви на м…“ Не сме ли циници, че се смеем на такова нещастие? — рече Джовани, бършейки сълзите си.

— Съвсем не — каза Петър. — Понеже станат ли нещастията, които се струпват върху човека, толкова, че на света да няма нищо друго, освен нещастия, тогава, Джовани, наистина ще падне голям майтап.

Настаниха се в странноприемницата „При златното колело“ близо до йезуитския пансион. А тъй като лакеите отново станаха нахални, явно и прекалено често се скупчваха и си шепнеха оживено нещо, хвърляйки злобни погледи изпод вежди към двамата млади благородници, младежите решиха цяла нощ да пазят каретата, редувайки се на всеки два часа; вратата на каретата можеше да се заключва, ала сега, когато моралът беше останал на заден план, а старите му ценности рухваха, можеше да се очаква, че слугите, превърнали се във врагове и разбойници, са способни да изкъртят вратата.

Каретата стоеше насред двора, тъй като в конюшнята нямаше място за толкова обемисто нещо. Джовани легна облечен, а Петър застъпи на пост първа смяна. Когато минаха два часа, на него все още не му се спеше и затова, вместо да събуди Джовани, той много предпазливо се заразхожда из двора с двата пищова и с ризницата на господин Войти под дрехата. Петър бе сигурен, че тази нощ нещо ще се случи; той почти физически усещаше, че е наблюдаван, че отнякъде, може би отблизо или чак от тавана, където бяха настанени лакеите, лукави очи следят всяко негово движение.

Нощта бе ясна, имаше пълнолуние и в далечината блестеше кулата на храма „Свети Стефан“, бяла като тебешир, но преди полунощ излязоха облаци и закриха луната и звездите с черно покривало, кулата на „Свети Стефан“ угасна, на небето се мярна светкавица, последвана от гръм, и започнаха да падат едри капки. В този сезон бурите са рядкост, но след като се бе разразила с пълна мощ, имаше какво да се чуе и види: светкавиците проблясваха една след друга, а едва заглъхнал последният гръм, изтрещяваше друг, така че страховитият глас на разгневеното небе се стоварваше с тътен върху града като плющящо звуково покривало, разкъсвано от ослепителни зигзази и отново съшивано с оглушителен трясък; а същевременно вятърът бучеше, свистеше и виеше от запад на изток и от север на юг.

Петър бързо изтича към каретата и извади от джоба си ключа, за да отвори вратичката й да се скрие от пороя, ала преди да напипа дръжката, усети как краката му се подгъват, като че ли е стъпил на наклонен хлъзгав под, и изведнъж се озова по гръб на земята; а после, когато се вдигна от калта потресен и замаян от тази неочаквана злополука, той видя нещо невероятно и същевременно непонятно — кулата на храма „Свети Стефан“, озарена от мълниите, здрава и права само допреди няколко минути, сега се люлееше като мачта на кораб, подмятан от вълните, и беше тънка като игла за плетене, понеже от нея явно липсваше нещо много съществено. В този момент бурята, сякаш долетяла с крилете на прилеп, отново се отдалечи, така че интервалите между светкавиците и гръмотевиците станаха по-продължителни, но тътенът, който идваше отгоре, се съпровождаше и заглушаваше от ужасяващ трясък, напиращ отдолу, от недрата на земята, ако не и от самия пъкъл, а към тези небесни и подземни звуци се присъединиха човешки гласове, крещящи, врещящи, пищящи, вайкащи се и другояче и всячески нареждащи.

Когато Петър разбра, че на земята го бе повалило най-обикновено земетресение, той почувствува известно облекчение, защото в първия момент си бе помислил, че някой нарочно му е турил крак, а природните катастрофи са нищо пред човешкото лицемерие и злоба. Тази мисъл бе неразумна, тъй като много скоро той щеше да се убеди, че едното зло не изключва другото.

Странноприемницата се разтърсваше от викове, тропот и хлопане на врати, фигури по нощници и по пижами протягаха ръце през прозорците към синкавите искрящи мълнии, едновременно с това някъде откъм мрака и лапавицата учудващо за всички се разнесе набожно хорово пеене на примирени и отчаяни хора, които бяха решили, че е настъпил краят на света. Петър тъкмо се бе изправил, когато отново падна на земята, повален от вихъра на новия трус, съпроводен със страшен трясък и рев; по-късно се оказа, че съседната кула на йезуитския пансион се бе срутила и засипала част от западното крило на странноприемницата. Петър внимателно застана на колене и започна да се надига, като се опираше на дланите си, но преди да успее, нещо тежко скочи върху него — не му потрябва даже светлина, за да разбере, че това са двамина добре охранени мъже в червени ливреи с надписа „Ad summam nobilitateru intent!“ на ръкавите. Това вече не беше земетресението, а другото, по-страшното зло. Почти едновременно две ками се насочиха към гърба му, но и двете почти едновременно се пречупиха в плътната ризница, при което единият от нападателите изкрещя от болка, тъй като, натъкнала се на неочаквано твърдата преграда, дланта му се плъзна по дръжката и свитите му пръсти се врязаха до кост в остатъка от острието. Раненият нападател тозчас се отказа от по-нататъшните си опити да убива Петър и подскачайки на един крак, изчезна в тъмнината, като опръска с кръв всичко наоколо, преди новият трус да го повали на земята. И така, единият от нападателите бе отблъснат, но другият, който по-здраво държеше камата и нито нему се случи, като опря на твърдо, се оказа неимоверно силен и як, способен да надвие и бик. Той седна на гърдите на Петър, сграбчи го с дългите си, здрави като конопено въже ръчища за гръцмуля и започна да го стиска с всичка сила: ненадейно в тази суматоха от мрака ясно се чу гласът на Джовани, който призоваваше Петър на помощ.

Но Петър не бе слабак и ако и да беше подивял от паника и гняв, не загуби самообладание и като си спомни една отлична хватка, на която много отдавна го бе научил неговият по-голям приятел Франта, тикна два от пръстите на лявата си ръка в очите на лакея, с дясната го халоса по челюстта и така го натисна по гръкляна, че му причини нетърпима болка и убиецът, хъркайки проклятия, веднага пусна шията му и го хвана за китките, но Петър се освободи, като направи рязко движение с ръце срещу неговите пръсти (това също го бе научил от Франта); а после бе достатъчно само да го удари със саблен удар по лявото слепоочие, пак според съветите на ненадминатия Франта, и нападателят, сразен от тройната хватка, овладяна от сина на уличницата, падна на една страна и остана да лежи, а левият му крак безпомощно и конвулсивно потреперваше, което е сигурен признак за сътресение на мозъка. Петър се изправи и залитайки като пиян, влезе в странноприемницата, за да открие в непрогледния мрак откъде идва гласът на Джовани.

Завари го в леглото, затрупан с греди и камъни, паднали върху него от срутилия се таван. Джовани крещеше и нареждаше, че краката му са счупени, но се оказа, че гредите, вместо да го смачкат, го бяха спасили от много по-тежки последствия, понеже се бяха приклещили в тясната стая, без да могат да се стоварят с цялата си тежест върху него. Тъй че, когато Петър след неимоверни усилия успя да го измъкне, Джовани бе в доста окаяно състояние и целият в синини, но иначе здрав и читав. Междувременно земетресението свърши и след страшната нощ настъпи мрачна и мразовита утрин, която разкри трагедията и опустошението на града. Кулата на „Свети Стефан“ приличаше на издълбан зъб, кулата на „Свети Йоан“ просто я нямаше, както и кулите на „Архангел Михаил“ и йезуитския пансион; главният мост, водещ към Дворцовите порти, отново бе разрушен и както му беше присъщо, плуваше по Дунава към Скитско море; улиците бяха изпонапукани, къщите килнати, комините срутени; но тъй като на чужд гръб и сто тояги са малко, най-ужасното нещо за двамата младежи бе, че каретата им бе изчезнала от двора заедно с пръстена на Чезаре Борджия, със самурените кожи, с оригиналната „Мона Лиза“ и с другите скъпоценности, които бяха вътре; нямаше ги и конете — нито впрегатните, нито на ездачите, липсваше и превъзходната пушка Брокардо, а не е трудно да се досетим, че и лакеите бяха вече през девет планини в десета.