Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (27)

Капитан Д’Обере разказва

Господарят на трите замъка, както обичаше да го именуват Петровият кастелан, испанският благородник дон Бласко Абондио де Асеведо, предостави на разположение на бившия си затворник своята баня в приземието на крепостта, за да се приведе в подходящ вид за предстоящата аудиенция при папата; и докато Петър се миеше и бръснеше до каменното корито, в което течеше вода през подаващ се от стената чучур, капитан Д’Обере, приседнал на голата скамейка, където обикновено масажираха дон Бласко Абондио, му разказа най-подробно какво се беше случило през трите дни на затворничеството му, ще рече, разказа му за всичко онова, което той, капитан Д’Обере, бе предприемал и предприел за спасението на младия си приятел, и с този разказ се стремеше — наистина без особен успех, тъй като все не му се удаваше да предаде същността — да обясни защо негово светейшество най-неочаквано бе обърнал милостиво взор към един пропаднал бедняк, какъвто бе Петър, и на всичкото отгоре крадец на акредитиви.

Та значи първият демарш^[1] на капитана било посещението при банкера Лодовико Пакионе, когото смятал да предума и да подкупи с тигела оцветено олово (тигелът беше останал у него), за да провъзгласи публично, че неволно са объркали две лица и изобщо е станала грешка и че Петър е чист като лилия. Обаче великият mercafor christianus, que sa face se couvre de pustules, дано лицето му се покрие с гнойни язви, тъкмо когато капитанът прекрачил прага на фуклярския му дом, бил влязъл на продължително заседание с някакви презморски търговци, после отишъл на някакво съвещание, след което веднага заминал нанякъде и се върнал чак след два часа, тъй че капитанът бил принуден да чака едва ли не до вечерта; и когато най-накрая банкерът го приел, той не се полъгал от тъй изгодното му предложение и вместо отговор позвънил на слугите и наредил да го изпратят до изхода.

Така капитанът загубил цял един безценен ден, а и следващият не бил по-успешен: още сутринта той посетил Господаря на трите замъка или по-право интенданта на трите порутени, нищо и никакви крепости, дон Бласко де Асеведо, същия, в чиято баня се бръснел в момента Петър. И този надут господин Никой, que sa descendence soit pourrie jusqu’à la derniére génération, дано потомството му изгние до последно коляно, това треторазредно чиновниче, но поради властта си над Петър извънредно важен в този момент, се отнесъл с капитан Д’Обере по абсолютно същия начин, както предния ден банкерът Лодовико Пакионе, тъй като и той устоял на изкушението — съдинката с лъскавия жълт метал, която капитанът му бил предложил с условието да пусне незабелязано невинния му приятел на свобода, и капитанът отново бил изпратен до изхода, този път обаче не от слуги, а от стража. Е, а третият ден бил рожденият ден на папата.

— Знам — прекъсна го Петър. — От тия камбани едва не ми се пръсна главата.

Но се оказа, че камбаните, които бяха направили непоносим третия ден от Петровото затворничество, са били само един незначителен детайл от великолепното зрелище, разиграло се из римските улици; ако се съди по лишеното от художествени достойнства, но обстойно описание на тържествата по случай рождения ден на най-висшия сред християните, направено от капитана, това зрелище е било нещо несравнимо, превъзхождащо с пищността си дори и сватбата на френския крал, когато се женил за италианската княгиня, с цел да измъкне от нея рецептата за paupiettes. Изглежда, негово светейшество бил мъж твърде тщеславен, който имал слабост към външната помпозност и тъкмо поради това тщеславие рожденият му ден, както подочул капитанът, се празнувал от година на година все по-бляскаво. Този път през целия Рим, от Латерана чак до Двореца на Светия ангел преминала величествена процесия, която сякаш нямала край. Петнайсет кардинали, поне толкова успял да преброи капитанът, начело с тъй наречените papabili, както му било обяснено, кардиналите, които имали шанс да станат приемници на папата, всички до един достолепни, духовно възвисени старци; след кардиналите вървели трийсетина, ако не и повече патриарси и архиепископи и над сто епископи, абати и приори, всички в понтификални одежди, яхнали коне или катъри, след тях музиканти, свирещи сиенски песнички, тъй като родът на негово светейшество бил тръгвал от Сиена, а около музикантите подскачали палячовци с маски, чиито носове имали формата на мъжки детероден орган; капитан Д’Обере каза, че колкото и да напрягал простичкия си войнишки мозък, никога нямало да проумее защо тъкмо този символ е бил счетен за най-подходящ за ознаменуване на папския юбилей. По-нататък следвали отделенията на леката кавалерия с униформи в цветовете на благородническите родове Орсини, Колон, Савели, Конти и бог знае кои още, после сенаторите, предвождани от херолда, хванал карминена хоругва със златен надпис S. Р. Q. R., което означава Senatus Populusque Romanus; не липсвал и най-висшият представител на правосъдието, monsignore de la giustizia, в златни доспехи и със спуснато пред очите метално забрало, което навярно трябвало да символизира слепотата му, и с гол меч, начело на група от палачи и техни помощници, понесли бесилка и разни дребни уреди за мъчения, като клещи за късане на живо месо и тям подобни — нещо, което произвело огромно впечатление върху стълпилия се народ. Гвоздеят на процесията обаче били алегорическите платформи на колела и тъкмо заради тези алегорически платформи или по-точно заради една от тях капитан Д’Обере разказвал тъй подробно за тържественото шествие в чест на рождения ден на папата. Та значи на първата подвижна платформа се возел Орфей, съпровождащ със свирня на лира или на лютия — такива тънкости не били по силите на капитана — хора на момченца в бели ризки със златни ангелски крилца на гръбчетата; а на втората платформа — какво имало на втората платформа, Петър не би могъл да отгатне, колкото и да гадаел.

Петър, който отдавна беше решил, че нищо в този страшен свят вече не трябва да го учудва, напъха в панталоните си дадената му на заем от дон Бласко Абондио де Асеведо копринена, украсена с дантели риза и чак тогава попита, доколкото му се удаде, безучастно:

— Е? Какво имаше на втората платформа?

Капитанът отначало и сам не разбрал какво би трябвало да изобразява сцената на втората платформа. Там имало декор, представящ някакъв дворец или замък, а пред картонените врати на този дворец или замък се виждали две фигури, едната бяла, изправена, а другата черна, лежаща. Бялата фигура стискала в ръката си меч, а черната се мъчела да спре с длани струящата от сърцето й кръв. Капитан Д’Обере гледал ли, гледал и отначало тази гледка не му навявала никакви мисли, докато не му хрумнало, че картоненият дворец или замък някак, разбира се, в съвсем общи линии и в умален вид приличал на херцогския палат в Страмба — по кулата, прозорците, фасадата и изобщо.

— Разправят, че херцогският палат във Ферара бил досущ като този в Страмба — отбеляза Петър.

— Да, наистина — каза капитан Д’Обере, сучейки мустак. Само че на този картонен палат, както забелязал веднага след това, някъде долу, там, където в действителност се намират прозорчетата на тъмнината и ровът под тях, пишело с големи червени букви: СТРАМБА.

— Я гледай — отрони Петър.

— Да, аз наистина гледах като паднал от небето — продължи капитанът, ядосан от безразличието на Петър, макар да долавяше фалша в него. — След което веднага погледнах към подиума или малката сценичка, на която лежеше черната фигура, представяна от артист с начернено лице и с боядисана в червено сърдечна област, с дяволски рогца, прикрепени с мрежичка върху главата му. И там беше написано нещо, от което дъхът ми спря.

Сигурен в произведения от думите му ефект, Д’Обере изпружи пред себе си дългите си нозе и заразглежда с вдигнати вежди носовете на обущата си.

Петър беше прекалено млад и жаден за живот, за да може да се преструва продължително на уморен авантюрист, когото нищо вече не може да заинтригува и изненада.

— И какво, caramba, беше написано на пиедестала? — избухна той.

Капитан Д’Обере се поокашля, преди да отговори:

— Там беше написано: „Херцог Танкред д’Албула от Страмба“.

— Не! — извика Петър.

— Mais si, mon petit^[2] — каза капитанът. — Но това не е нищо в сравнение с написаното на пиедестала, върху който стоеше белият артист с меча.

И отново потъна в съзерцание на върховете на обущата си.

— Какво пишеше там, pour I’amour de Dieu^[3]? — не мирясваше Петър.

— Щом зададохте въпроса си на такъв хубав френски, ще ви кажа, без да ви мъча повече — отвърна Д’Обере. — Там пишеше: „Пиетро Кукан да Кукан“.

— Не! — извика за втори път Петър.

— Mais si, mon petit — повтори и капитанът.

— Това не е възможно!

— En effet^[4], не е възможно, но е действителност, която видях със собствените си очи.

— Честна дума?

— Доколкото знам, една честна дума не означава нищо за вас — каза капитанът. — Но понеже за мен, напротив, тя означава много, имате честната ми дума, че в това, което ви разказах, няма нищо съчинено, нищо измислено и че всичко е най-чиста истина.

Петър, вече измит и облечен, седна до капитана с натъртения си задник, при което изпита силна болка, но не даде това да се разбере.

— Значи аз съм отново загубен — каза той след малко.

Капитанът се слиса:

— Как така, защо и откъде-накъде?

— Разбирам всичко — обясни Петър. — Папата ме кани на аудиенция и иска да ме благославя като награда за това, че съм убил херцог Танкред, който не се е ползувал с добра репутация пред негово светейшество.

— Точно така — потвърди капитанът. — Точно това научих и аз, като поразпитах след шествието тук-там. Целият Рим говори за това, куцо и сакато знае за тази история, само аз не бях дочул нищо, защото киснах от сутрин до вечер веднъж при банкера Пакионе, веднъж при дон Бласко и после бях толкова капнал и ядосан, че не говорех с никого, а направо лягах да спя. Ако бях изтърсил веднага на банкера и на кастелана за кого се застъпвам и че младият мъж, който лежи в тъмницата, е не някой друг, а самият Петър Кукан от Кукан, щях да ви спестя ден или два стонове зад тъмничната стена. Но и така уредих всичко par excellence^[5].

И Д’Обере разказа как веднага след края на тържеството се втурнал отново при банкера Лодовико Пакионе, но този път използувал друга, противоположна стратегия — вместо да премълчава Петровото име и да му говори само неутрално за своя млад, нещастен, невинен приятел, сега не спирал да повтаря „Петър Кукан от Кукан“ още от първия миг, в който прекрачил прага на къщата, и да го втълпява на всеки срещнат; така се добрал до самия Пакионе, без да обръща внимание на това, че банкерът както обикновено председателствувал някаква делова среща, и го подбрал от вратата: „Знаете ли, misérabl^[6] такъв, кого сте наредили да затворят, знаете ли, espéce d’imbécile^[7], за кого сте повикали стражари, знаете ли, malheureux^[8], кой седи заради вас на хляб и вода зад решетките? Пиетро Кукан да Кукан, освободителят на Страмба, пратеникът на небесата…“

— Пак станах пратеник на небесата, за кой ли път вече? — въздъхна Петър. — Този път даже, без да си мръдна пръста. Да вървят по дяволите небесата, които пращат такива пратеници.

Капитанът игнорира това прекъсване.

— Пратеникът на небесата — повтори, — изпълнителят на висшата справедливост, любимецът на негово светейшество и дясната му ръка в неговата политика, в неговите намерения и желания, героят на деня и светлината, озарила нощния мрак, носителят на име, означаващо скала…

— Стига толкова — прекъсна го Петър.

— Само повтарям онова, което чух да говорят за вас — не му остана длъжен капитанът. — Не мога да ви разбера, mon fils. Вие сте в положението на изтерзан от жажда човек, заблуден в пустиня, пред когото изневиделица, най-неочаквано избликва извор бистра вода, а не правите нищо, освен да мърморите и да се тюхкате. Това не е прилично спрямо мен и не го заслужавам, след като сторих толкова много за вас. Но чуйте какво стана по-нататък. Банкерът не искаше да ми повярва, бил видял вече неколцина, които се представяли за легендарния Пиетро Кукан да Кукан, по всяка вероятност несъществуващ, защото такова идиотско име няма и не може да има. Но за щастие се оказало, че изпратеният от Страмба куриер е все още в Рим, тъй като по пътя се бил схванал, бил настинал или кой знае какво, с една дума, се бил разболял и лежи трескав в дома на Пакионе. И когато попитали болния куриер за името и фамилията на онзи крадец на акредитиви, заради когото едва не бил уморил три жребеца и себе си и за чисто име никой дотогава не го бил питал, защото личните данни на някакъв си незначителен мошеник не представляват интерес за никого, той отговорил незабавно, ясно и еднозначно: това е някой си Пиетро Кукан да Кукан.

Капитан Д’Обере погледна победоносно, но младият мъж, пъхнал дълбоко ръце в джобовете си, продължаваше да седи мълчалив и угнетен, с ниско наведена глава.

— Такова хубаво момче и такъв imbécile! — възкликна капитанът. — Нима не ме разбирате, нима не проумявате какво ви говоря, нима не схващате връзката?

— Аз схващам връзката дори прекалено добре — отвърна Петър. — Всичко е много сложно и датира от много отдавна, най-малкото от пристигането ми в Страмба и от салтото на херцога, както се казва, и цялата тази сложна работа е една голяма мерзост и курвенска измама.

— Не виждам защо набърквате тук салтото на херцога — каза капитан Д’Обере.

— Това салто — обясни Петър, — тоест обратът в политиката му, настанал след смъртта на capitano di giustizia, за която аз съм отговорен — за която наистина съм отговорен, капитане, — със сигурност не е бил по вкуса на папата. Capitano di giustizia беше негово подставено лице, такъв е и абатът на картезианския манастир в Страмба, който редовно праща рапорти за събитията в херцогството до негово светейшество. Мога да си представя как и в какъв дух му е описал смъртта на capitano di giustizia. Залагам си главата, че е премълчал, дето capitano е бил убит от някакъв си неизвестен пришълец, чужденец, който се с озовал за пръв път в живота си в Страмба в навечерието на убийството. Абатът е описал нещата на негово светейшество така: capitano е бил убит по волята и според желанието на самия херцог след дълги и грижливи приготовления, пред очите на сбрания народ, за да стане всекиму ясно, че владетелят възнамерява да завърти кормилото на сто и осемдесет градуса. Сякаш не знам как стават тези работи! Сякаш не съм расъл при императорския двор!

— Радвайте се, че сте се отървали от обвинение в едно убийство — каза Д’Обере. — Но сега не става дума за пукналия пършив capitano di giustizia, за когото отдавна вече никой не споменава, става дума за смъртта на херцог Танкред.

Те са свързани — твърдеше Петър. — Промяната в политиката на херцога е довела до намаляване на паричните суми, които са течали от Страмба към папската хазна, защото са секнали глобите; които capitano изцеждал от страмбийския народ, и навярно това се е харесало на папата по-малко от всичко останало. Но понеже ръцете му били вързани от конфликта с Венеция, не е могъл да предприеме нищо срещу херцога, и херцогът добре си е давал сметка за това и не го е било грижа за папата, смятал го направо за бита карта, и то не без известно основание, защото, както изглежда времето на великите Юлиевци и Лъвовци вече е отминало.

— Може и да е отминало — вметна капитанът, — но и така папата все още има достатъчно сила да ви позлати или да ви прати на бесилката.

— Има, защото сега аз съм едно нищо — отвърна Петър. — Та в безсилието си той е посрещнал с благодарност вестта за убийството на херцога и е обявил убиеца му, тоест мене, за пратеник на небесата. Което означава: Messiéurs les assassins, господа убийци, пътят ви е открит, позволявам ви да намушкате или отровите всеки велможа, който почне да не ми се нрави и когото не мога да накарам по друг начин да ми се покорява. Убийте го без жал, а в отплата аз ви гарантирам безнаказаност и отгоре на това и своята благословия, прославянето на деянието ви, за да стане то известно на всички, и останалите господа, които се занимават с изтребването на подобни глисти, да си вземат урок. Така виждам нещата аз, мили ми капитане, и съм убеден, че не греша.

— Да, изглежда, имате право — съгласи се капитанът. — Но не разбирам от какво се оплаквате. Папата сигурно няма да се ограничи с благословията и ще ви даде в добавка нещо хубаво — я някоя длъжност, синекура, я командирски чин в армията. Взимайте, взимайте, mon fils, докато ви дават, и не забравяйте при това по-възрастния си другар, който ви измъкна от ямата.

— Не мога да приема нищо от него — каза Петър.

— Защо да не можете? — възкликна смаян капитанът.

— Защото не съм извършил онова, което той смята за моя заслуга — отвърна Петър. — Не само че не съм и помислял да убивам херцога, но бях и негов приятел.

— Cré bon sang^[9] — викна капитанът и удари с юмрук по коляното си. — Какво значение има какво сте извършили и какво не сте? Иска ли някой да го научи? Пита ли ви някой за това? Грижа ли го е някого за вашата съвест, crebleu? Разследва ли някой какво е било и какво не е било? Дали е вярно, че царица Клеопатра е загинала с доброволна смърт? Дали е вярно, че Троя е била превзета с помощта на дървен кон? Дали е вярно, че Нерон е подпалил Рим? Да, вярно е, защото тъй е писано и значи тъй е било. А дали е вярно, че херцогът на Страмба е бил изпратен на оня свят като наказание за това, че е прегрешил спрямо негово светейшество, от ръката на пратения от небесата герой Петър Кукан от Кукан?

— Не е вярно — отсече Петър. — Защото Петър Кукан от Кукан съм аз. А аз не съм убил херцога.

Капитан Д’Обере беше готов да избухне, но Петър продължаваше:

— Не бих приел папската благословия за нещо, което не съм извършил, дори ако ставаше дума за някое похвално деяние. А да призная, че съм извършил предумишлено убийство, което всъщност е извършил друг, и то, което е по-лошо, убийство на човек, който винаги се е отнасял с мен ласкаво и приятелски? Не, капитане, това няма да го бъде. Не искам заради мен баща ми да се преобърне в гроба си.

Капитан Д’Обере изведнъж престана да се сърди и втренчи поглед в лицето на Петър.

— Тогава, mon petit ami, вие сте загубен — каза с въздишка той. — И аз също.

В този миг вратата се отвори и се показа познатият вече на Петър йезуит.

— Ако сте готов, господине от Кукан, можем да тръгваме към негово светейшество. Почетният кортеж ви очаква.