Джоджо Мойс
Повелителката на конете (7)

Шеста глава

И при конете е като при хората: Всички болести и неудачи се преодоляват по-лесно в ранна възраст, отколкото, когато са се превърнали в хронични или са били лекувани неправилно.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Момичето на снимката се бе усмихнало широко на родителите си, които го държаха за ръце, сякаш всеки момент щяха да го вдигнат да подскочи. „Приемна грижа“, пишеше на плаката. „Реалната промяна.“ Значи, не бяха родителите му. И бездруго не си приличаха. Сигурно модели, на които е платено да се правят на щастливо семейство.

Сара внезапно се подразни от усмивката на детето, затова се размърда на стола си в офиса на социалните служби и се загледа през прозореца към дърветата и храстите на близкия парк. Трябваше да иде до „Спеърпени“. Знаеше, че Каубоя Джон ще се погрижи за Бу сутринта, ако тя не се появи, но не беше същото. Той трябваше да излезе навън. Да продължи тренировките си.

Жената бе приключила с писането си.

— Е, Сара, вече имаме повечето данни за теб и ще направим съответния план за подходящите грижи. Ще се постараем да ти намерим временен дом, докато дядо ти се почувства добре. Как ти звучи това?

Жената й говореше, сякаш бе на годините на детето от плаката. Всяко изречение завършваше с леко въпросителен тон, макар да беше ясно, че няма никакви въпроси в думите й.

— Аз съм от отдела „Прием и оценка на деца“ към социалните служби — беше се представила тя. — Да видим какво можем да направим по твоя случай, нали?

— Как става всичко? — попита седналият до нея Мак. — Има ли семейства, които… специализират в приемането на деца за кратки периоди от време?

— Имаме много приемни семейства в списъците си. Някои младежи — нашите клиенти — остават при тях само за една нощ. Други може да останат няколко години. В твоя случай, Сара, да се надяваме, че ще бъде за кратко.

— Само докато дядо ти се почувства по-добре — каза Мак.

— Да — съгласи се жената.

Имаше нещо неопределено в начина, по който го бе казала, помисли си Сара.

— Има много младежи в подобно на твоето положение, Сара, семейства, които се нуждаят от малко помощ. Не се притеснявай.

Мак и жена му бяха разговаряли само с нея по време на закуска, но не и помежду си. Зачуди се дали не са се скарали и дали не е било заради нея. Не помнеше дядо й и баба й някога изобщо да са спорили дори. Нана се шегуваше, че тя може да се кара с дядо й, но той никога не би й отвърнал. Когато Папа беше ядосан, той просто мълчеше и лицето му бе като издялано от камък.

— Все едно да спориш със статуя — казваше баба й заговорнически, сякаш това бе стара шега помежду им.

Сълзите напираха да бликнат от очите й, затова тя стисна зъби и с усилие на волята ги пропъди. Вече съжаляваше, че е тръгнала с Мак и Наташа. Предишната нощ се бе уплашила, но сега виждаше как животът й попада под контрола на непознати. Които изобщо не го разбираха.

Жената погледна в някаква папка.

— Виждам, че дядо ти и баба ти имат настойнически права. Знаеш ли къде е майка ти, Сара?

Тя поклати глава.

— Мога ли да попитам кога си я видяла за последен път?

Сара погледна косо към Мак. С Папа никога не говореха за майка й. Беше странно да споделя семейни тайни пред непознати.

— Мъртва е. — Думите се откъснаха трудно от устата й, защото вътрешно негодуваше, че трябва да го каже. — Почина преди няколко години.

Видя съчувствието по лицата им, но тя не можеше да каже, че майка й някога й е липсвала. За разлика от Нана. За нея майка й не беше топла прегръдка, любящи ръце, в които да се сгуши, а по-скоро хаотична и непредвидима сянка от най-ранното й детство. Сара си я спомняше като низ от образи, смътно помнеше как я мъкнеше по чужди къщи, оставяше я да спи на дивана, помнеше и тътена от далечна музика и спорове на висок глас, неприятното усещане за непостоянство. А после, след като беше заживяла с Нана и Папа, имаше само ред и постоянство. Любов.

Жената отново дращеше нещо по листа.

— Сигурна ли си, че нямаш приятелка, при която да можеш да останеш? Или някакви други роднини? — В гласа й се прокрадваше надежда, сякаш наистина не искаше да се занимава с нея. Но Сара трябваше да признае, че нямаше човек, който да иска да я приюти в дома си седмици наред. Не беше от най-харесваните деца в училище. Малкото й приятелки живееха в също толкова малки апартаменти, колкото нейния; а и не беше толкова близка с когото и да било, че да помоли за това, дори и да искаше.

— Трябва да вървя — обърна се тя към Мак.

— Добре — каза той. — Не се притеснявай, в училището знаят, че ще закъснееш. По-важно е да те настаним някъде.

— Къде каза, че е дядо ти сега? — усмихнато я попита жената.

— В „Света Тереза“ е. Казаха, че ще го преместят, но не знам кога.

— Ще разберем това. Ще установим контакт с лекарите.

— Ще мога ли да го виждам всеки ден? Както досега?

— Не съм сигурна. Зависи къде ще те настаним.

— Какво имате предвид? — попита Мак. — Няма ли да е близо до дома й?

Служителката от социалните служби въздъхна.

— Опасявам се, че системата е под огромно напрежение в момента. Невинаги гарантираме, че клиентите ни ще бъдат толкова близо до дома си, колкото им се иска. Но ще положим всички усилия Сара да може да вижда дядо си редовно, докато той се прибере у дома.

Сара долови огромните празнини в думите на жената — зеещи дупки там, където би трябвало да има увереност. Представи си как я настаняват в някакво усмихнато семейство на километри от Папа. От Бу. Как щеше да се грижи за него, ако й трябваха часове да стигне до конюшнята? Нямаше как да се случи.

— Знаеш ли какво? — подхвърли тя и погледна към Мак. — Аз мога сама да се грижа за себе си. Всъщност, ако някой ми помогне малко, ще се справя чудесно у дома.

Жената се усмихна.

— Съжалявам, Сара, но законът не ни позволява да те оставим сама.

— Но аз мога да се оправя. Проблемът беше, че обраха жилището ни. Трябва да съм близо до дома.

— Ще положим всички усилия това да се случи — гладко отвърна социалната служителка. — А сега е време да те заведем до училище. Твоят наставник от социалните служби ще те посрещне след занятията и ще може, надяваме се, да те заведе до новия ти дом.

— Не мога — рязко отсече Сара. — Имам ангажимент след училище.

— Ако става дума за извънкласни занимания, можем да се разберем с училището. Сигурна съм, че няма да имат нищо против да пропуснеш едно посещение.

Сара се чудеше какво може да им каже. Какво ли щяха да направят, ако разберяха за Бу?

— Добре, Сара. След като обсъдим религията, няма да те задържам повече. Би ли ми казала към коя от тези категории се причисляваш?

Гласът на жената заглъхна и Сара осъзна, че се е вторачила в Мак. Личеше си, че не се чувства комфортно на това място. Все помръдваше неспокойно, сякаш би предпочел да е, където и да било другаде. Е, сега поне знаеше как се чувства тя. Изведнъж намрази и него, и жена му, задето я бяха забъркали в тази каша. Ако вчера не бе твърде шокирана, сама би могла да поправи вратата криво-ляво. Каубоя Джон щеше да й помогне. И сега щеше да си е у дома, сама да определя живота си, да се грижи за Бу и да се справя някак си, докато чака завръщането на Папа.

— Сара? Англиканска вяра? Католическа? Индуизъм? Мюсюлманство? Друго?

— Инду — напук отвърна тя, а когато двамата я погледнаха невярващо, натърти по-уверено: — Инду.

За малко да се разсмее, когато видя как жената го записва в досието й. Може би ако се постараеше да ги затрудни максимално, щяха да я оставят да се върне у дома.

— И съм вегетарианка — добави тя. Изражението по лицето на Мак говореше, че той си спомня, че й е приготвил сандвич с бекон за закуска. Тя го погледна предизвикателно.

— Доообреее. — Служителката продължаваше да пише. — Почти сме готови. Господин Маколи, ако трябва да тръгвате, аз ще поема оттук нататък.

— Имам също и клаустрофобия. Не мога да живея на място, където има асансьор.

Този път жената я погледна рязко. Сара подозираше, че не е толкова състрадателна, колкото се бе представила в началото.

— Е — бодро отсече тя, — ще поговоря с учителите и с личния ти лекар. Сигурна съм, че те ще потвърдят, ако наистина има сериозни проблеми или здравословни притеснения.

Мак пишеше нещо на лист.

— Добре ли си? — попита той тихо.

— Направо страхотно — отвърна Сара.

Той изглеждаше притеснен. Знаеше, че й е съсипал живота, помисли си Сара. Подаде й листчето хартия.

— Телефонните ми номера — каза той. — Ако има някакви проблеми, обади ми се, става ли? Ще ти помогна с каквото мога. Това е позволено, нали? — обърна се той към служителката.

Тя му се усмихна. Сара бе забелязала, че много жени се усмихваха на Мак.

— Разбира се. Насърчаваме клиентите си да се придържат колкото могат повече, до обичайния си начин на живот.

Мак стана, като й подаде папката с документи, която бе взел от апартамента й.

— Всичко добро, Сара — каза той. Задържа се за миг, сякаш не бе съвсем сигурен дали трябва да си върви. — Надявам се скоро да се прибереш у дома.

Сара подритна крака на стола си и не каза нищо. Вече осъзнаваше, че да не прави нищо и да не казва нищо, е единственото, което можеше да прави по своя воля.

 

 

— Слава богу. Мислех, че ще се наложи да викаме „Снапи Снапс“.

— Съжалявам. Задържаха ме.

Мак остави чантите с фотоапаратите си на пода. Поздрави с целувка Луиза, арт директорката, която познаваше, после се обърна към момичето, което седеше пред огледалото и пишеше бясно нещо в телефона си, без да обръща никакво внимание на гримьора зад гърба му, който в момента навиваше косата му върху огромни керамични ролки.

— Здрасти, аз съм Мак — представи се той и протегна ръка.

— О, здрасти — поздрави тя. — Серина.

— Трябваше да си тук преди час.

Мария потупа часовника си. Дънките й бяха толкова ниско под талията, че почти изглеждаше неприлично; над тях две парчета фина тъмна коприна бяха артистично завързани така, че да разкриват отлично оформения й релеф на корема. Зад нея някой се заиграваше с музикалната уредба.

— Просто реших да ти дам повече време да сътвориш магията си, скъпа. — Той я целуна по бузата, плъзвайки длан по голия й гръб. — Да се приготвям вече, нали? Луиза, искаш ли отново да ми разкажеш сценария?

Луиза му описа детайлно каква визия и атмосфера целят за фотосесията на младата актриса, докато момичето, отговарящо за дрехите, кимаше одобрително. Мак също кимаше и видимо я слушаше много внимателно, но всъщност умът му още беше в социалната служба, която отговаряше за децата. Преди по-малко от четиридесет минути бе изтичал надолу по стълбите на онази сграда, но без да изпита облекчението, което бе очаквал. Сара изглеждаше направо нещастна, беше се свила в себе си, докато седяха в онзи кабинет, и постепенно бе осъзнала важността на случилото се с нея. Беше се замислил дали да не помоли Таш момичето да остане при тях, но още докато мислено формулираше въпроса си, когато тримата закусваха в напрегнато мълчание, сам усети абсурдността на предложението си. Таш ясно му бе дала да разбере, че присъствието на Сара компрометира работата й, а и тя едва понасяше неговото присъствие в къщата. Която той дори вече не усещаше като свой дом. Как би могъл да й натрапи присъствието на непозната?

— Много червено. Много смело. Искаме да заявим нещо дръзко с тази снимка, Мак. Тя не е просто поредната млада звезда за един ден, а бъдеща сериозна актриса, една млада Джуди Денч, една не толкова политически ангажирана Ванеса Редгрейв.

Мак огледа Серина, която се хилеше на някакво съобщение в телефона си, и потисна въздишката си. Бе изгубил броя на изключително надарените млади звезди, които бе снимал за последните десет години. Едва две бяха надживели първоначалната си известност и бяха продължили с роли в сериали.

— Добре. Тя е готова за теб. — Мария се появи на прага, стиснала тънка четка за грим между зъбите си, докато ловко закрепваше къдриците високо на главата на момичето. Гардеробиерката изваждаше различни тоалети от закачалките и ги трупаше върху ръката си.

— Ще ги изнеса навън — каза тя.

— Ще ни трябват десетина минути. Само ще проверя декора. — Луиза ги остави сами.

Мария се приближи към него.

— Щях да те питам защо закъсня — подхвана тя с ясно изразения си славянски акцент, — но после осъзнах, че не ме интересува.

Той пъхна показалец в колана на дънките й и я придърпа към себе си. Косата й ухаеше на ябълки, кожата й — на грим и лак за коса — наслоените ухания на професията.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

Тя махна четката от зъбите си.

— Бил си навън и си свалял жени.

— Четиринайсетгодишни.

Устата й сега бе толкова близо, че можеше да види малка бенка точно над горната й устна.

— Това не ме изненадва. Противен тип.

— Старая се, доколкото мога.

Тя го целуна, после се отдръпна.

— Имам друг ангажимент след този. В Сохо. Искаш ли да се видим после?

— Ако може, да идем у вас.

— В къщата на бившата ти жена ли си сега?

— Къщата е и моя. Казах ти.

— И тази жена няма против, че си се върнал?

— Не мога да твърдя, че сме го обсъдили точно в този аспект.

Тя присви очи.

— Нямам й доверие. Коя уважаваща себе си жена би приела обратно бившия си по този начин? Когато бившето ми гадже в Краков се опита да се върне в дома ми, аз го посрещнах с пушката на баща ми.

Тя показа с ръце.

Мак се замисли.

— И това е… вариант, предполагам.

— После не се чувствах толкова добре. Оказа се, че той само се опитвал да ми върне музикалната уредба. — Тя се обърна и тръгна към вратата, като пътьом си взе грозде от купата с плодове. — Добре че не улучих.

 

 

Проклетите врати пак заяждаха. Каубоя Джон ги теглеше и се опитваше да ги долепи, докато се бореше с катинара, когато забеляза позната фигура да тича към него, с чанта, подскачаща на хълбока.

— Тъкмо затварях — отбеляза той и откачи катинара. — Вчера те чаках целия ден. Реших, че нещо ти се е случило. Къде беше, момиче? — Той се изкашля дрезгаво и продрано.

— Настаниха ме в Холоуей. — Тя пусна чантата от училище на земята и изтича покрай него към отделението на Бу.

Той затвори вратите и я последва сковано. Хладината на есенния ден се процеждаше в костите му.

— Била си в затвора?

— Не в затвора — отвърна тя, докато се мъчеше да вдигне резето на обора. — В Социални грижи. Казаха, че не мога да остана у дома повече, след като Папа го няма там, и ме пратиха при някакво тъпо семейство, което живее в Холоуей. Сега си мислят, че съм при Папа — само така можех да се измъкна.

Тя се хвърли към врата на коня и Джон видя как цялото й тяло се разтрепери, сякаш се освободи от натрупаното през деня напрежение.

— Чакай малко. Чакай. — Той светна лампите. — Върни назад. Какво, по дяволите, става?

Тя се обърна към него с блеснали очи.

— Във вторник ограбиха апартамента ни. И една жена, която ме закара до дома, някаква адвокатка май, ме накара да остана през нощта при нея, защото не било безопасно в дома ми. А после ме заведоха в Социални грижи и докато се усетя, вече се озовах в чужда къща и сега трябва да остана там, докато Папа се оправи. А дори не ги бях виждала преди. Цял час и петнайсет минути ми трябваха, докато стигна дотук с автобуса.

— И за какво са се захванали с теб?

— Бях си съвсем добре — подхвърли тя — преди обира.

— Дядо ти знае ли за това?

— Не знам. Ще мога да стигна при него чак утре. Те не знаят за Бу. Не искам да им казвам, иначе може и него да пратят някъде.

Каубоя Джон поклати глава.

— Не се притеснявай. Никъде няма да ходи.

— Даже не ти нося парите за наема. Взеха пенсионната книжка на дядо и сега нямам нищо друго, освен парите за автобуса и за обяд.

— Не се тревожи. — Момичето беше готово да се разплаче. — Ще уредим наема с дядо ти, когато се изправи на крака. Имаш ли пари за храната на коня?

Тя пъхна ръка в джоба си, преброи банкнотите и му ги подаде.

— Стигат за четири бали сено и две торби зърно. Но ще трябва ти да го храниш вместо мен. Не знам дори дали ще мога да дойда да му почистя.

— Добре, добре. Ще му почистя отделението или ще накарам някое от момчетата да го свърши. Ами ковачът? Нали знаеш, че идва във вторник?

— Знам. Имам малко спестени пари. Бих могла да му платя месечната такса с тях. Но не мога да платя наема.

— Казах ти, ще забравим за наема, докато Капитана отново е на крака.

— Ще ти върна парите. — Явно смяташе, че той се съмнява в думите й.

Джон отстъпи крачка назад.

— Знам. Да не ме мислиш за глупак? — Той махна с ръка към понитата наблизо. — Не бих оставил някой от тези калпазани да пропусне да плати наема си, но щом е за теб и дядо ти… Сега просто се успокой и се погрижи за коня си, после ще видим какво следва.

Тя, изглежда, се успокои малко. Взе една четка и започна да го сресва, като прокарваше ръка от горе надолу методично, ритмично, както го правеше и дядо й, сякаш това простичко действие й носеше утеха.

— Сара… бих ти предложил да дойдеш у дома, но е малко тясно. И съм сам от много време. Ако имах по-голяма къща или жена наоколо… Не съм сигурен, че ще разрешат на едно момиче да живее при мен.

Тя отвърна, че няма значение.

Той остана още минута наблизо.

— Ще заключиш ли, ако си тръгна? — попита Джон. Личеше си, че тя няма намерение да си тръгва скоро. Облегна се на вратата на конюшнята и побутна нагоре шапката си, за да вижда по-добре лицето й. — Ще ти предложа нещо, Сара. Какво ще кажеш аз да ида при дядо ти утре, за да може ти да дойдеш тук вместо това?

Тя изпъна рамене.

— Наистина ли? Не ми се иска да го оставям сам цели два дни.

— Няма проблем. Той ще иска да е сигурен, че Бу продължава с цирковите си номера. Но трябва да му кажа нещо. Скъпа, и с теб трябва да поговоря за това.

Сара го погледна стреснато, сякаш очакваше нов удар.

— Мисля да продам всичко на Малтиеца Сал.

Очите й се разшириха.

— Но как…

— Всичко е наред. Както казах на дядо ти, нищо няма да се промени. Ще остана наоколо, докато си продам къщата. Всеки ден ще идвам да отварям и да се грижа за всичко, както досега.

— Къде ще отидеш? — Беше обвила с ръце врата на коня и се държеше здраво, сякаш и той можеше да хукне нанякъде.

— Ще се преместя в провинцията. Някъде с много зеленина. Реших, че момчетата ми го заслужават. — Той кимна към конете си. Поколеба се. Извади цигарата от устата си и се изплю на земята. — Като видях какво стана с дядо ти, Сара, много се замислих. Вече не съм толкова млад и ако ми остават още малко годинки на тоя свят, бих предпочел да ги прекарам на някое спокойно място.

Тя не каза нищо, само го погледна.

— Малтиеца Сал ми обеща, че няма да промени нищо, момиче — увери я той. — Знае за Капитана, знае, че сега не ти е лесно. Каза, че нещата ще останат, каквито са.

Нямаше защо да казва нищо. Четеше се по лицето й. Предвид положението, в което се бе озовала точно сега, как би могла да повярва в думите му?

 

 

— Благодаря за точността, Майкъл. Госпожа Пърси ще бъде тук след малко, а аз исках да прегледаме с теб някои от предварителните договорки. — Замълча, когато Бен влезе и донесе кутия салфетки и бутилка охладено бяло вино. — Обикновено не насърчаваме „изливането на емоции“ — отбеляза тя, след като бутилката внимателно бе поставена на бюрото й, — но когато имаме клиентка от този калибър…

— … оставяте я да пролее няколко сълзи.

Наташа се усмихна.

— И облекчаваме болката с чаша от любимото й „Шабли“.

— Предполагах, че в този квартал по-скоро биха конфискували някоя кутия специална бира.

Майкъл Харингтън бе прочут бракоразводен адвокат, чиито чар и забавни обноски криеха остър като бръснач ум. Наташа си спомняше първия път, когато го бе наблюдавала в съдебна зала. Тя бе още стажант, а той — адвокат на отсрещната страна. Тогава й се прииска да има в себе си диктофон, за да може да запише и имитира завидната лекота, с която той разби на пух и прах собствената им защита.

— Добре. — Тя погледна часовника си. — Накратко, женени от дванайсет години, втора съпруга, известни съмнения относно това колко бързо са се събрали с господин Пърси, след като първата му съпруга го е напуснала. Преди малко повече от година тя го заварва в компрометираща ситуация с детегледачката. Нищо твърде нестандартно. Имаме два проблема. Първо, няма съгласие по финансовото споразумение поради неадекватно обявяване на активите. Второ, тя отказва да спазва разпореждането за достъп, с твърдението, че той е упражнявал физическо и психическо насилие над нея по време на брака им, както и че е бил вербално агресивен към единайсетгодишната дъщеря.

— Неприятно.

— О, да. Документите не доказват, че това е било явно по време на брака. — Наташа прелисти записките си. — Тя твърди, че всячески се е стараела да го прикрива, понеже не е искала да компрометира репутацията му в бизнес средите. Сега, твърди тя, нямало какво да губи. Но той заплашва да оттегли предложението си за финансово споразумение заради отказа й да му осигури достъп до детето. Едва ли е нужно да изтъквам, че случаят ще бъде широко огласен, предвид репутацията му в обществото. Изслушването е насрочено в Голямата зала на Семейния отдел към Кралския съд. Срещата за уреждане на противоречията бе абсолютна катастрофа. Междувременно госпожа Пърси, изглежда… Ами тя е твърдо решена да направи публично достояние своята версия на събитията. Едва успявам да я възпра да не се обърне към вестниците. — Тя поспря и притисна върховете на пръстите си едни към други. — Сам ще се убедиш, Майкъл, че тя не е от най-лесните за представляване клиенти.

Бен надникна през вратата.

— Тя е тук.

Майкъл я погледна само за миг и после скочи на крака с протегната ръка, готов да посрещне госпожа Пърси.

Наташа бе виждала много изтормозени жени по време на работата си в „Дейвисън Брискоу“. Бе защитавала деца, чиито майки се кълняха, че мъжете им не биха посегнали на жива душа, макар да имаха шевове по лицата си и синини под очите си. Бе виждала жени, които бяха толкова съсипани от годините на тормоз, че дори не можеха да говорят достатъчно силно, за да бъдат чути. Никога не бе срещала друга като Джорджина Пърси.

— Той отново ме заплашва! — Беше се вкопчила в ръката на Наташа и ярко лакираните нокти и на двете й ръце се впиваха болезнено в плътта й. — Обади се снощи, за да ми каже, че ако не види Луси, ще се погрижи да ми се случи инцидент.

Косата й се стелеше по раменете на дълги и грижливо оформени къдри. Скъпите й дрехи стояха отлично върху тяло, което бе тренирано дълги години и оформено с много лишения. Но лицето й, безупречно гримирано, изглеждаше застинало в постоянна гневна гримаса. Когато говореше, сякаш изсмукваше цялата енергия от стаята.

— Моля ви, седнете, госпожо Пърси. — Наташа я настани на стола, сипа чаша вино и й я подаде. — Мога ли да ви представя Майкъл Харингтън? Старшия адвокат, за когото говорихме? Той ще ви представлява в съда.

Жената сякаш изобщо не я чу.

— Казах му, че съм записала всичко. Заплахите му. Всичко. Нямам никакъв запис, естествено, но толкова се уплаших. Казах му, че ако ми направи нещо, ще дам записа на вас. И знаете ли той какво направи? Изсмя се. Чух и онази никаквица да се смее до него. — Тя погледна умолително към Майкъл Харингтън. — Спрял е кредитните ми карти. Знаете ли колко е унизително да ти върнат картата в „Харви Никълс“? На опашката зад мен имаше хора, които познавам.

— Ще се постараем да уредим временно финансово споразумение в следващите няколко дни.

— Искам ограничителна заповед. Искам да стои далеч от къщата.

— Госпожо Пърси — подхвана Наташа, — вече ви обясних, че е много трудно да ви подкрепим в това, след като няма никакви материални доказателства, че вие или дъщеря ви сте в риск.

— Той се опитва да ме подлуди, господин Харингтън. Подлага ме на все по-голямо напрежение, за да ме изкара луда в очите на съдията и да ми отнемат дъщерята. — Сега говореше само на старшия адвокат в стаята. Явно беше от онези жени, за които другите представителки на собствения им пол са без значение, помисли си Наташа.

— Госпожо Пърси. — Майкъл седна до нея. — От документите, които прегледах досега, ми се струва много по-вероятно да рискувате да я изгубите заради неспазването на съдебните разпоредби, отколкото от каквито и да било намеци за умствена нестабилност.

— Никога няма да оставя дъщеря си в ръцете му — натърти тя. После сякаш за първи път забеляза Наташа, вдигна ръкава си и показа разголената си ръка. Дълъг бял белег се извиваше към лакътя. — Това е от онзи път, когато ме бутна по стълбите. Мислите ли, че няма да постъпи така и с Луси? Мислите ли, че ще оставя дъщеря си в къщата с такъв човек?

Майкъл разглеждаше документите пред себе си. Наташа се приведе напред.

— Вече говорихме, че трябва да докажем с документи твърденията за заплахата над Луси. Казахте ми, че бавачката веднъж е видяла как съпругът ви ви удря, но в показанията й няма нищо подобно.

— Беше бавачката от Гватемала, а не полякинята.

— Можем ли да вземем показания от нея?

— Откъде да знам? Тя е в Гватемала! Не ставаше за нищо. Трябваше да я уволним. — Отпи глътка от виното си. — Заварих я да ми мери дрехите. Сякаш биха могли да й станат! Сигурно беше поне три размера по-едра.

Майкъл Харингтън затвори писалката си.

— Госпожо Пърси, някой друг бил ли е свидетел на какъвто и да било акт на насилие спрямо вас или дъщеря ви?

— Казах ви! Той е хитър! Всичко ставаше при затворени врати. Каза, че никой няма да ми повярва. — Тя избухна в шумни хлипове.

Наташа срещна погледа на Майкъл и се пресегна към кутията салфетки, за да я подаде на жената.

— Ще се обърна към пресата! — Госпожа Пърси я гледаше предизвикателно. — Ще кажа на всички какъв е той, както и неговата мръсница.

— Предлагам да задържим медийната атака още малко — дипломатично се обади Майкъл. — Това няма да ни издигне в очите на съдията, а е много важно да изглеждаме абсолютно добронамерени в действията си пред него.

— Така ли смятате?

И двамата адвокати кимнаха.

— Толкова е ужасно — отново захлипа шумно жената и скри лице в салфетката. — Толкова ужасно.

— Успокойте се, госпожо Пърси — обади се Майкъл, докато хлипанията продължаваха. Времето си течеше. Странно колко спокойни можеха да са адвокатите, след като някой им плащаше триста и петдесет лири на час, помисли си Наташа.

— Сега бихме могли да започнем отначало. Много е важно да изясним всичко.

Наташа прати съобщение на Бен: Не ме чакай. Срещата ще се проточи. Ще се видим утре.

 

 

Да прекараш повече време с много богати хора, беше малко като да четеш списания за интериорен дизайн, отбеляза мислено Наташа, докато оглеждаше дрехите на леглото си. После се чувстваш недоволен от съдбата си. След като бе видяла онази жена — с безупречната й кожа, отлично скроените дрехи от кашмир и коприна и с изящните дизайнерски обувки, сега собствените й съвсем прилични и удобни дрехи й се струваха старомодни, а фигурата й, която иначе бе съвсем средна по размер, внезапно й се стори тромава и твърде пищна. При все това, напомни си тя, докато сгъваше дънките си, тя самата бе преживяла семейната раздяла доста по-добре от Джорджина Пърси. Жената бе продължила с оплакванията си още близо час, без да слуша даваните й съвети, като си противоречеше сама на себе си, объркана и гневна, огорчена и може би искрено уплашена. Накрая, след като си тръгна, дори и Майкъл Харингтън изглеждаше изтощен.

Сега, застанала до леглото си, Наташа лекичко подскочи от звука на отварящата се входна врата. Последва кратка пауза, сякаш той се чудеше какво да каже, а после го чу да се обажда предпазливо откъм коридора:

— Здрасти.

Тя неволно стисна зъби. „Здрасти, скъпа, прибрах се“ — сякаш отново са едно щастливо семейство. Тя изчака за миг, после викна:

— Горе съм — като се постара да не прозвучи като покана.

Но въпреки това той се качи. Надзърна през вратата, след което застана на прага.

— Мисля да си поръчам храна за вкъщи. Чудех се дали не искаш и ти.

— Не — отвърна тя. — Аз… излизам.

— Заминаваш — поправи я той, явно забелязал куфара.

— Само за уикенда. — Тя отиде до скрина и извади две тениски.

— На някое хубаво място ли?

— В Кент.

Беше се чудила дали да му каже за вилата, която бе наела, след като си бе тръгнал. Но се опасяваше, че той може да реши, че тя има къде другаде да живее, което още повече би оправдало претенциите му към къщата. Конър я бе предупредил да не разкрива нищо пред Мак, независимо колко мил изглежда. Накрая всичко се обръща срещу теб.

— Къщата е само твоя през целия уикенд — добави тя. Сложи дрехите в куфара и отиде до банята да си вземе овлажняващия крем и гримовете.

Мак пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Озърташе се неловко наоколо, сякаш тук витаеха духове от времето им заедно в тази стая. Тя не бе променила абсолютно нищо след напускането му, осъзна сега Наташа. Сигурно това бе една от причините Конър да не обичаше да остава.

— Е — подхвърли той, — значи купонът ще е тук.

Тя се извърна рязко.

— Шегувам се. Забрави си четката за коса.

Тя се поколеба, после я взе. Не искаше да си признае, че има друга в къщата, където отиваше.

Мак потърка с длан тила си.

— Предполагам, че заминаваш с Конър?

Тя остана с гръб към него, докато прибираше разни неща в куфара.

— Да.

— Как е той?

— Чудесно.

— Ако е заради мен, не се притеснявайте — каза той. — Само кажи и ще се изнеса за една вечер. Не искам да навлизам в чужда територия. Не се чувствай длъжна да заминаваш.

— Не съм. Искам да кажа, че не е заради теб — излъга тя. — Почти всеки уикенд пътуваме.

— Мога да преспя другаде. Само кажи.

Тя продължи да събира багажа си, но присъствието му я изнервяше все повече и я караше да се чувства притисната. Спалнята беше нейното убежище, единственото място, което още усещаше само свое, след като се бе върнал тук. Присъствието му бе жестоко напомняне за времената, когато радостно се бяха хвърляли в леглото, за дните, прекарани в гледане на филми и хапване на изгорели филийки… за нощите, когато бе лежала само на сантиметри от него и се бе чувствала като най-самотния човек на света. Маратонки, боти, дънки. Четка за коса. Опитваше се да подреди мислите си.

— Къде точно в Кент отивате? — попита той.

— Какво е това? „Двайсет бързи въпроса“? — Изстреля го, преди да успее да се спре.

— Опитвам се да съм любезен, Таш. Двамата се разминаваме на пръсти всеки ден. Мъча се да ти покажа, че поне можем да водим цивилизован разговор. — След това продължи с равен глас: — Все пак аз съм този, който изпраща жена си…

— Бивша.

— … почти бившата си жена на уикенд с любовника й. Мисля, че това е доста цивилизовано, нали така? Не можеш ли и ти да направиш усилие?

Искаше да му каже, че това й коства много, доста повече, отколкото бе предполагала, но дори и това малко признание сякаш издаваше твърде много.

— Просто… — отвърна тя — просто едно малко селце в Съсекс.

Той се намръщи, после пристъпи от крак на крак по полирания под.

— Е, аз няма да се навъртам тук дълго. Агентът ми звънна да каже, че са изчистили офертата. Утре къщата излиза на пазара.

Отново се почувства така, сякаш не й стигаше въздух. Стоеше в средата на стаята с чифт ботуши в ръка.

— Нали се разбрахме, Таш — каза той, забелязал изражението на лицето й.

— Не ме наричай така — раздразнено отвърна тя. — Казвам се Наташа.

— Съжалявам — каза Мак. — Ако имах достатъчно пари, за да не го правя, не бих постъпил така. И на мен не ми харесва да продаваме къщата. Не забравяй колко време й посветих.

Тя притисна ботушите към гърдите си. Някой навън бе пуснал силна музика и ритъмът отекваше във фасадите на долепените една до друга къщи.

— Но сигурно ще е по-лесно за в бъдеще.

— Съмнявам се — отсече тя. — Но щом трябва да се направи, да го направим.

Закопча ципа на куфара и с лека усмивка, която изобщо не приличаше на усмивка, Наташа мина покрай почти бившия си съпруг и слезе по стълбите.