Джоджо Мойс
Повелителката на конете (12)

Единадесета глава

Запознайте го с всякакви гледки и различни шумове. Когато конят се уплаши от нещо, той трябва да бъде приучен не с дразнение, а с успокоителен жест, че няма нищо страшно…

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Вероятно трябваше да им стане ясно от самото начало, мислеше си след това Наташа, че идеята за Кент ще се окаже истинска катастрофа. Сара категорично се бе противопоставила на предложението да преместят коня й другаде.

— Не. Той трябва да остане тук, където мога да го наглеждам — настояваше тя.

— Ще бъде на сигурно място в „Хау Фарм“. Госпожа Картър има голям опит с конете.

— Тя не го познава. Ще бъде заобиколен от хора, които не го познават.

— Сигурна съм, че госпожа Картър знае за конете повече дори и от теб.

— Но не познава него.

Странно, помисли си тогава Наташа, как това момиче, което буквално не си отваряше устата преди, сега настоятелно повишаваше тон.

— Сара, ти нямаш време да вършиш всичко сама. И ти го виждаш. Ако искаш да спазим обещанието си и да не информираме социалните служби, трябва да приемеш, че се налага да намерим друг начин да се грижим за коня ти, докато дядо ти го няма. В „Хау Фарм“ ще се грижат за него през седмицата. А ние ще ходим там през уикенда и ще можеш да бъдеш с него по цял ден.

— Не. — Сара скръсти ръце, стиснала решително зъби. — Няма да го оставя на някакво непознато място.

— Но нали скоро ще го видиш. И това е само за кратко. Мястото е много по-професионално и подредено, отколкото това, където е в момента.

Сара направо просъска в отговор:

— Бу е щастлив, където е сега.

Тя изгледа гневно Наташа.

— Не знаеш нищо за него. Той е щастлив от живота си на „Спеърпени“.

Наташа се помъчи да запази спокоен тон.

— Но става все по-трудно, нали? Докато не се уверим, че дядо ти скоро ще бъде у дома, не можем да се справим със сегашното положение. Ти не можеш да се справиш.

— Вие искате да ми го вземете.

— Не влизай в тази роля, Сара. Никой не иска да ти го вземе.

— Представи си го като ваканция за него. — Мак се бе излегнал на дивана и гризеше ябълка. Наташа отново си напомни, че къщата е и негова. — Може по цял ден да препуска из полята или каквото там правят конете. Със сигурност ще е по-добре, отколкото да стои по цял ден затворен под железопътната арка, нали?

С опитното си око на адвокат Наташа веднага забеляза, че Мак надделява с аргументите си. За миг Сара сякаш омекна.

— Предполагам, че не е имал много възможности да се мотае из полята, нали? — Мак подхвърли огризката от ябълката към коша. Улучи и последва метален трясък.

— Понякога го оставям да пасе на дълга юзда — малко гузно изтъкна тя.

— Но не е същото като да е свободен да си обикаля наоколо, нали?

— Никога не е влизал в транспортна клетка.

— Тогава ще се научи.

— И освен това…

— Всъщност, Сара, колкото и да не ми се иска да се налагам в тази къща, това решение не подлежи на обсъждане — категорично заяви Наташа. — Ти нямаш достатъчно време да се грижиш за него и едновременно с това да учиш. Двамата с Мак не разбираме от коне и не можем да ти помогнем. Нямаме нищо против да платим престоя му в „Хау Фарм“, а когато дядо ти оздравее, ще покрием разноските по връщането му обратно и ще можете да продължите както преди. Сега, ако ме извиниш, трябва да ида да свърша малко работа.

Тя се поколеба за миг, докато излизаше от стаята. Мак изведнъж я бе погледнал смутено при споменаването на дядото на Сара, сякаш знаеше нещо, което не й беше казал. Продължи да усеща гневния поглед на момичето върху гърба си дълго след като бе затворила вратата след себе си.

 

 

Пътуването бе силно травмиращо. Бяха наели професионална фирма за транспортиране на коне от Нюмаркет, за да превозят Бу, както го наричаше Сара, в събота сутринта. Огромният камион едва успял да се вмъкне в тясната уличка, обясни й после Мак, а шофьорът бил силно учуден от адреса и направо слисан, когато видял какво представлява дворът.

— Свикнал бил да обслужва състезателни коне — разказа й Мак. — Само изискани и скъпи конюшни.

— Не съм изненадана, предвид цените им — бе отвърнала Наташа.

Конят, вече уплашен от някаква недоловима промяна в атмосферата, отказал да се качи в камиона. Сара го умолявала и подканяла, викала на всички да стоят надалеч и търпеливо се опитвала да го поведе нагоре по рампата в луксозния специален камион. Но Бу спирал, теглел се назад, няколко пъти се вдигнал уплашен на задни крака, при което малката тълпа зяпачи се разпръснала набързо пред трополящите му по паважа копита. Колкото повече продължавало всичко, беше й разказал Мак, толкова повече хора се събирали на улицата да гледат и толкова повече се разстройвал конят, изпотил се, подбелил очи и станал почти неконтролируем. Момчета профучавали наоколо на скутерите си; шофьори, блокирани в уличката заради транспортния камион, надували клаксони ядосано; а Каубоя Джон, пушейки цигара на входа, само побутнал назад шапката си и поклатил глава, сякаш ставащото било просто леко недоразумение.

Сара на два пъти се развикала на зяпачите да се разотидат по домовете си, да ги оставят на спокойствие, но накрая шофьорът и помощникът му заявили, че нямат време за такива разправии и използвайки груба сила и дълго здраво въже, натикали коня вътре, откъдето можели да го чуят как цвили и рита с копита по страните, докато камионът най-сетне бавно потеглил и излязъл на главната улица.

Сара не можеше да пътува с тях заради застраховките, както бе обяснил шофьорът. Когато Мак все пак я убедил да се качи в неговата кола, пребледняла, забелязал, че ръцете й са разкървавени.

През целия път не му продумала и дума.

 

 

Мак разказа всичко това на Наташа по телефона, докато бяха спрели за кратка почивка на магистралата. Наташа бе отишла по-рано в къщата, за да подготви всичко. Или поне така им беше казала. Всъщност искаше да заличи всички следи от Конър и по-важно, сама да се подготви за това навлизане в последното кътче лично пространство, което бе останало от предишния й живот.

В къщата имаше само две спални. Сара щеше да спи в гостната, а Мак — на дивана. Дори и само мисълта, че двамата ще дойдат тук, я караше да се чувства притисната, хваната в капан. Опасяваше се, че след като Мак си тръгне, и тази къща ще бъде покварена от пропадналия им брак; това място, което досега бе свободно от него, от общи спомени, сега щеше да излъчва нежелано присъствие. Как, за бога, се бе озовала в това положение? Как бе пожертвала тотално независимостта, спокойствието и вероятно дори връзката си? Конър старателно я избягваше в кантората, като твърдеше, че е зает, когато по погрешка й вдигнеше телефона. Сутринта му бе пратила съобщение, вбесена от пренебрежението му.

Само защото жена ти се е държала с теб като кучка, не значи, че и аз съм такава.

Изпрати го, преди да размисли трезво и да го изтрие.

Не заслужавам това, Конър.

После затвори телефона и остана да седи в тихата кухня, чакайки отговор. Но такъв не последва и от това й стана още по-зле.

Наташа излезе в градината и усети приближаването на зимата по настръхналата кожа на ръцете си. Бе окосила моравата преди две седмици, но заради все по-студеното време тревата растеше по-бавно, така мястото изглеждаше подравнено и зелено. Беше събрала опадалите листа, подкастрила бе храстите, които разпознаваше, и бе посадила луковици в дълги редици там, където преди това бе храсталак. Над лехите висяха изсъхналите цветове на физалиса и като грейнали китайски фенери се поклащаха под есенния вятър. Последните рози дръзко цъфтяха на източените си стъбла. Градината, която преди бе обрасла и запустяла, сега бе очарователна и красива.

Наташа си пое дълбоко въздух и обгърна тялото си с ръце, казвайки си, че всъщност нямаше друг избор. С малко повече късмет вече нямаше да се налага Мак да идва тук. Тя щеше да води Сара за уикендите — макар по думите на момичето да ставаше ясно, че ще прекарва по цял ден във фермата с коня си, а Конър нямаше дори да разбере, че Мак е бил тук. Може би някой ден Конър и Сара щяха да се сприятелят. Нали той разбираше от деца. Знаеше как да говори с тях. За разлика от нея.

Бавно обиколи градината си по края, гледаше как обувките й потъмняват от влагата и съжаляваше, че присъствието на Сара в живота й толкова я разстройва. Всеки разговор помежду им звучеше изкривено, сякаш тя никога не можеше да намери верния тон. Мак, междувременно, се отнасяше към момичето като по-голям брат. Когато двамата споделяха някаква шега край масата в кухнята или говореха за дядо й, Наташа се чувстваше изолирана.

Смяташе, че Сара не я харесва. Тя приемаше всеки невинен въпрос като разпит и сякаш гледаше на Наташа с едва прикрито подозрение. Когато Мак й бе споделил по телефона, че Сара не му говори в колата, Наташа изпита прилив на радост. Не беше само тя, значи! Явно Сара можеше да се гневи и на него!

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, Наташа беше длъжна да признае, че Сара усещаше липсата на доверие от нейна страна. Вярно, парите сигурно бяха похарчени за коня. Да, нямаше признаци, че употребява наркотици или се напива. Но момичето й се струваше твърде сковано и сякаш все още имаше нещо скрито в него.

Не можеше да сподели това с Мак. Как би могла, след като седмици наред не му беше казала за къщата в Кент? А и неговият отговор за всичко бе, че Сара е преживяла толкова много, че има пълното право да е сдържана и предпазлива. Тонът му намекваше, че Наташа просто не я разбира.

„Страхотно — идваше й да извика. — Оказах се в съжителство с бившия си съпруг и тийнейджърка, която не ме харесва, а сега плащам и за проклетия кон.“ Колко повече разбиране би могло да се очаква от нея?

 

 

Той й звънна отново в един без петнайсет.

— Можеш ли да дойдеш до конюшнята при нас? — попита той. — Нали познаваш жената?

— Тъкмо сервирах масата за обяд — каза тя, загледана в пресните франзели и тенджерата супа на котлона.

— Искаш ли ти да го обясниш на коня? Току-що изскочи от камиона и едва не прегази един човек — продължи Мак. — О, господи! Сара крещи на жената. По-добре идвай.

Наташа грабна палтото си и изтича по алеята. Когато пристигна там, Мак се опитваше да умилостиви госпожа Картър, която бе стиснала неодобрително устни.

— Малко е разстроена — обясняваше Мак. — Тревожи се за него. Не искаше да каже това, което каза.

— Всеки, който има кон тук — заяви госпожа Картър, — трябва да спазва моите правила.

— Аз не искам той да е тук — прекъсна я Сара иззад вратата на отделението в конюшнята. От време на време до нея се появяваше главата на кон, после неспокойно изчезваше в сумрака.

От вътрешността на конюшнята до Наташа достигна звук от трошене на дъски.

— Ако мине през стената — заяви твърдо госпожа Картър, — ще платите за ремонта.

— Защото го изплашихте.

— Сара, моля те — обади се Мак. — Разбира се, че ще платим щетите.

„Платим?“, мислено повтори Наташа.

Мъжете чакаха до транспортния камион.

— Някой ще уреди ли сметката? — попита единият. — Трябва да тръгваме.

Наташа отиде до тях и бръкна в якето си за портфейла.

— Голям инат е — отбеляза мъжът.

— Опасявам се, че не разбирам нищо от коне — отвърна тя.

— Не говорех за коня — каза той.

Тя се обърна точно когато Сара излизаше от отделението. Спорът между нея и госпожа Картър явно се изостряше.

— Гледам коне от четиридесет години, госпожице, и няма да приема подобно поведение в двора си. Няма да търпя грубости от някого като теб.

— Вие не му дадохте шанс — крещеше Сара. — Той никога не е излизал от неговия двор. Беше уплашен.

— Конят трябваше да излезе от транспортната клетка, преди да се нарани сам.

— Трябваше да го оставите на мен.

— Сара — смъмри я отново Мак, — хайде, стига. Нека всички се успокоим. Ще ви платим за евентуални щети — увери той жената.

— Не искам тази жена изобщо да го доближава — примоли се тя на Мак.

Госпожа Картър се обърна към Наташа.

— Казахте ми, че е добре възпитан. И момичето също.

Сара отвори уста, но Мак я изпревари.

— Конят беше много тих и спокоен в другата конюшня — каза той. — Видях го. Беше супер.

— Супер? — повтори госпожа Картър.

— Много си е добре с хора, които знаят как да се отнасят с конете. — Сара подритна някакво камъче на земята.

— Млада госпожице, трябва да знаеш…

— Една седмица — намеси се Наташа. — Моля ви, нека да остане само една седмица. Ако наистина сметнете, че не може да бъде укротен, ще се погрижа да го върнем обратно. — Погледна към Сара. — И тогава всички ще трябва сериозно да помислим за бъдещето.

Камионът се отдалечаваше по пътя. Наташа се сети за супата, която изстиваше в тенджерата в кухнята.

— Моля ви, госпожо Картър, Сара очевидно е силно разстроена, както и конят. А и не можем да го отведем другаде днес. Невъзможно е да го организираме.

Госпожа Картър въздъхна. Изгледа гневно Сара, която се протягаше над вратата на отделението и се опитваше да успокои коня си.

— Не мога да гарантирам ежедневно излизане.

— Няма проблем — отвърна Наташа, без да е сигурна за какво говори жената.

— И ще трябва да го държим в отделение в другия край на конюшнята, далеч от останалите.

Тя се обърна на пети и потегли към офиса си.

— Чудесно. Всичко е уредено — отсече Мак. Ухили се, сякаш от самото начало е бил уверен в резултата. — Умирам от глад. Хайде, Сара. Да го оставим да се успокои и да идем да хапнем. След това можеш пак да дойдеш да го видиш.

 

 

Сара изяде супата си за рекордно кратко време и прекара целия следобед в конюшнята. Мак предложи да я оставят на мира. Тя беше добро момиче според него. Госпожа Картър със сигурност щеше да се убеди в това, ако ги оставеха да се опознаят. И двете обичаха конете. Нямаше как скоро да не намерят общи теми.

Наташа искаше да е поне наполовина толкова убедена в това.

След като Сара излезе, двамата останаха в кухнята, като Мак се бе облегнал удобно на стола си. Видя го да се заглежда в снимката на родителите й, която преди бе окачена на стената в кабинета в лондонската им къща, в купичките и чиниите, които тя бе донесла тук.

— Къщата не е на Конър, нали? — попита той, докато тя разтребваше масата.

Тя видя обстановката през неговите очи — определено имаше женствен привкус. Нямаше дантелени покривчици или десени на цветя, но в начина на подреждането на вещите, в мекотата на цветовете и съчетаването им личеше, че собственикът е жена.

— Не съм я купила, ако това питаш. Под наем е.

— Нищо не питам. Просто… — Той се завъртя на стола си и огледа всекидневната през отворената врата. — … леко съм изненадан.

Наташа не знаеше какво да отвърне, затова не каза нищо.

— Значи идвате тук всеки уикенд.

— Често идваме. — Изведнъж се почувства странно смутена и за малко да изпусне чиниите.

— Никога не съм смятал, че си падаш по провинцията.

— Аз пък не съм очаквала да съм разведена. Но какво пък, животът не пита.

— И двете със Сара сте пълни с изненади.

— Е, и твоята поява на прага ми не беше планирана. — Тя напълни мивката с вода, благодарна, че има с какво да се занимава. Беше толкова странно да е тук, сякаш се бе превърнал в непознат за нея човек. Понякога й бе трудно да си представи, че изобщо са били заедно някога. Струваше й се толкова променен, далечен, а в същото време имаше усещането, че собственият й живот никак не се е променил.

— Благодаря — наруши той мълчанието.

Тя очакваше саркастична забележка.

— За какво?

— Задето ни позволи да дойдем тук. Виждам, че не ти е лесно.

В гласа му нямаше и следа от сарказъм. Кафявите му очи бяха искрени. Това много я стресна.

— Не е кой знае какво.

— В такъв случай сега ли е моментът да ти кажа, че винаги съм имал апартамент в Нотинг Хил? — Смееше се още преди тя да се обърне рязко. — Шегувам се! — викна той. — Таш, шегувам се!

— Много смешно — подхвърли тя и за свое учудване усети, че се усмихва.

— Тя ще се успокои след време — добави той след кратко мълчание.

Замръзна. Значи и той го бе забелязал.

Дойде и застана до нея пред мивката. Тя не вдигна очи от съдовете.

— Мисля… май нищо друго не е от значение за нея, освен дядо й и този кон. Предвид всичко случило се, вероятно се страхува, че ще изгуби и него. И това я кара да реагира пресилено. Не е трудно да я разбере човек.

Подаде й останала настрани вилица.

„За теб… може би“, помисли си тя. Но не искаше да го признае гласно.

— Разпечатах няколко снимки — каза той и отново седна. — В колата са. Ако приготвя чая, ще искаш ли да ги погледнеш?

Тя нямаше какво друго да прави. Помъчи се да не потръпва видимо, докато го гледаше как рови наоколо за чаши и лъжички. Понеже той правеше чая вместо Конър, имаше неловкото усещане за изневяра. Иронията в случая нямаше как да й убегне.

Минаха във всекидневната и Мак се настани в креслото, което Конър обикновено заемаше, а тя — на дивана отсреща. Мак преглеждаше снимките в една прозрачна папка.

— Онова място, където държеше коня си, прилича на нещо, излязло от викторианската епоха — ако не броим колите и разни такива. Този старец — посочи той възрастния чернокож с оръфана каубойска шапка — ми каза, че има още няколко такива двора из целия Ийст Енд. Преди имало и повече, но вече били застроени с нови сгради.

Наташа погледна сбутания двор, запаления мангал и свободно обикалящите наоколо кокошки и се опита да съотнесе видяното с мястото, на което се намираше. Беше като кръстоска между пошла комедия за клошари и нещо вълшебно и скрито, останка от отдавна забравен начин на живот — с всички тези кокошки, кози, едри коне и хилави хлапета. Над висока купчина дървени палети се виждаше как профучава лъскав и модерен влак, чиито пътници бяха в абсолютно неведение за сцената отдолу. Това бе животът на Сара. Нейният свят. Как можеше подобно място да се впише в съвременния свят? Как можеше Сара да намери себе си?

— Какво мислиш?

Когато вдигна поглед от снимките, забеляза, че Мак гледа нея. Наистина искаше да чуе мнението й.

— Определено не съм виждала нищо подобно. — Вниманието й бе привлечено от друга фотография, на която един кон се бе изправил на задни крака, а на гърба му бе слабичка и много позната фигура. Пролука в облаците бе озарила главата на коня и той бе в неуловим контраст с мръсната уличка на заден план. Сепна се, когато осъзна, че го е виждала и преди. Веднъж, от вагона на влака.

— Но харесват ли ти? — малко по-силно попита Мак. — Защото си мисля да ги включа в един фотографски проект. Искам да ги покажа на онзи уредник от галерията близо до Ватерло, помниш ли го? Където се проведе онова шоу преди три или четири години? Разказах му за снимките и той поиска да ги види. — Наведе се напред и намести широките си длани върху тази, която тя в момента държеше. — Мисля да отрежа тази ето така. Какво ще кажеш?

Снимал тези кадри на лента, а не дигитално, продължи той. Използвал старата си „Лайка“ и това били около една десета от образите на лентата. Направо било невъзможно да направиш лоша снимка на онова място. Накъдето и да погледнел, сякаш имал готов кадър за снимане. Скоро всичко това щяло да се превърне в един изгубен свят. Казал му го каубоят. Джон знаел за около пет останали от общо трийсет преди време. Мак дори обмислял да обиколи и другите. Може би да направи цяла серия. Говореше оживено, ентусиазирано. От години не го бе чувала да говори така за работата си.

Накрая замлъкна.

— Отегчавам те — измърмори той, усмихна се извинително и събра творбите си.

— Не — възрази тя и му подаде снимките от скута си. — Наистина. Тези са прекрасни. Мисля, че… са най-добрите ти произведения.

Той рязко вдигна глава.

— Наистина — потвърди тя. — Красиви са. Не че разбирам нещо от фотография.

Мак се ухили.

— Нали ти си жената все пак…

— … която веднъж изщрака цяла лента със затворен капак на обектива. Вярно е.

Двама се засмяха смутено. В последвалата тишина тя потропа нервно с пръсти по коляното си.

— Както и да е — отсече той и стана, — оставихме я на мира близо час и половина. Да идем да видим в какви неприятности се е забъркала нашата конна звезда във фермата.

Наташа подреди на купчинка списанията на масата със странното усещане, че е изгубила нещо. Не можеше да го погледне.

— Хубаво. Да, предполагам, че би било добре.

 

 

Двамата тръгнаха по тесния път към „Хау Фарм“, увити в шалове заради студа, а Наташа се чувстваше ужасно не на място в синьото си вълнено палто. Докато вървяха, случайно се докоснаха с лакти и тя се дръпна настрани.

Беше чувала някои двойки да описват бившите си като най-добри приятели. Как беше възможно това? Как може да преминеш толкова лесно от страстни чувства — независимо дали любов, или омраза — към онази спокойна фамилиарност, при която се хващате под ръка? Тя си спомняше моменти, в които толкова силно беше мразила Мак, че й се искаше да го убие, както и такива, когато го желаеше толкова много, че си мислеше, че ще умре от копнеж. Как можеше цялата тази енергия да се превърне в нещо толкова неутрално, толкова банално като приятелство? Как беше успял той да се раздели с всичко това без видими белези? Тя съзнаваше, че краят на брака им все още твърде осезаемо й влияеше, че се разкриваше в жестовете й, в скованите й отговори на въпросите му, в честите гневни избухвания. А той сякаш плаваше без никакви притеснения, сред вечно спокойни води. Наташа зарови брадичка в шала си и тръгна малко по-бързо, сякаш гореше от нетърпение да стигне там, и много се надяваше объркването да не е изписано на лицето й.

Фермата бе напълно различна от претъпкания градски двор от снимките на Мак. Тук, в ограденото от тухлената стена пространство, се разхождаха жени на средна възраст и тийнейджърки, чиито стройни крака бяха обути в бричове с цветовете на дъгата, и всички си приказваха дружелюбно под звуците от портативното радио, докато сресваха конете си или почистваха отделенията им. Откъслечни реплики от разговорите им достигнаха и до Наташа.

— Той никога не се представя добре на пясък. Сякаш се сковава.

— Тъкмо правех тройна серпантина със смяна на краката по средата…

— Дженифър му даваше само ечемична слама, докато не започна да кашля. Струва й цяло състояние само да купува стърготини…

Конете стояха търпеливо до блокчета за качване или надничаха любопитно над вратите на отделенията си, общувайки мълчаливо помежду си. Това беше един затворен свят, с непознати обичаи и език, чиито обитатели бяха свързани от страст, която тя изобщо не разбираше. Мак наблюдаваше всичко с интерес, а ръцете му бяха отпуснати неспокойно до тялото, сякаш се чувстваха безполезни без фотоапарат.

Конят на Сара не беше в отделението си. Вратата беше широко отворена. Госпожа Картър се появи откъм офиса си.

— Казах й, че може да използва манежа за половин час, макар че сигурно съм сбъркала. Според мен животното трябваше да бъде оставено да почива, но тя каза, че ще се успокои по-бързо, ако потренира. — Мнението й личеше ясно в стегнатата челюст. — С нея не може да се спори, нали?

— Дядо й разбира много от коне. Той я е научил на повечето неща.

— Явно не я е научил на добри маниери. — Жената изсумтя. — Най-добре да ида да погледна. Да се уверя, че не е опропастила манежа.

Наташа срещна погледа на Мак и осъзна стреснато, че е готова да се разсмее.

Последваха госпожа Картър, която леко накуцваше заради артрита си, стараейки се да не настъпят вървящия по петите й джак ръсел, и след като заобиколиха сградата, видяха Сара да стои в средата на пясъчния манеж. Конят беше на две дълги юзди и тичаше в тръс около нея, като сменяше посоките отново и отново, следвайки някакви невидими за другите инструкции, докато накрая не забави ход така, че сякаш подскачаше на място. Тя стоеше до задните му крака, почти притисната до него. Макар всички да знаеха, че единственото място, където не бива да заставаш, е точно зад коня.

Наташа пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се загледа мълчаливо. Конят подскачаше толкова бавно, че сякаш се носеше по въздуха, коленете му се вдигаха, в походката му имаше невероятна лекота. Виждаше колко е съсредоточен, също като момичето до него. Хълбоците му потрепваха; главата му се наведе ниско, докато вдигаше и сваляше копита в такт с някакъв необикновен ритъм. И после отново препусна в лек галоп, описвайки малък кръг около момичето, което отново измърмори нещо.

— Това е нещо като балет за коне — обади се Мак до нея. Беше приближил фотоапарата към лицето си и снимаше кадър след кадър. — Виждал съм я, преди да прави това упражнение нагоре-надолу. Не си спомням как се казваше.

— Пиафе — обади се госпожа Картър. Стоеше до портата и гледаше внимателно. Беше притихнала напълно.

— Бива си я, нали? — подхвърли Мак и свали фотоапарата си.

— Конят е много талантлив — призна госпожа Картър.

— Тя иска да прави… висша обездка с него. Нещо такова. Като балетни движения са. Въздушни фигури.

— Фигури над земята?

— Май така каза.

Госпожа Картър поклати глава.

— Не мисля, че сте чули правилно. Няма как да прави фигури над земята. Не и на нейната възраст. Това е запазена марка на европейските школи.

Мак помисли за момент.

— Определено каза обездка.

— Е, ще трябва да поработи върху основните неща първо, предварителна подготовка, начинаещ, елементарно ниво… Ако е добра, ще може да стигне до средно ниво след време, с много труд, но няма да стигне доникъде, ако не се състезава с него.

Звучеше толкова уверено, че на Наташа й стана мъчно за Сара. Не бе сигурна какво точно наблюдава, но момичето бе толкова потънало в тренировката, толкова съсредоточено върху движенията на коня. Нямаше и следа от вечно негодуващата тийнейджърка, а само някаква уверена компетентност, любов към това, което върши, и безмълвна и пълна съпричастност от страна на животното. „Това е — помисли си тя. — Твоята голяма страст.“

— Още не сте я виждали как язди — изтъкна Мак в защита на Сара. — Фантастична е.

— Всеки може да изглежда добре върху гърба на приличен кон.

— Но тя просто си седи отгоре му. Даже и когато той се изправя на задни крака… — Той имитира движението, при което конят заставаше само на задни крака.

Госпожа Картър разтвори широко очи.

— Никой кон не бива да се насърчава да прави това — твърдо отсече тя. — Ако падне назад, ще се нарани или дори ще се убие. Както и ездача си.

Мак понечи да каже нещо, но после въздъхна дълбоко и затвори уста.

Бяха приключили. Сара се извърна и поведе Бу към портата. Главата му бе сведена и изглеждаше спокоен. Леко я побутна с нос, докато се приближаваха към тях.

— Тук му харесва — сподели Сара, явно забравяйки за момент обичайната си сдържаност. — Цялото му поведение се промени. Мисли, че тук е меко. — Сега се усмихна широко. — Никога не е стъпвал на манеж досега.

— Така ли? Но къде тренирате с него? — Госпожа Картър отвори портата, за да излязат с коня.

Наташа отстъпи нервно назад.

— В парка предимно. Няма къде другаде.

— Парк?

— Набелязала съм едно място до детската площадка.

— Не може да се тренира в парка. През лятото земята е твърде корава, а през зимата може да му увредиш сухожилията в калта. Ще му съсипеш краката, ако не внимаваш.

В тона на госпожа Картър се прокрадна укор и Наташа забеляза как Сара настръхва.

— Не съм глупава — сопна се тя. — Тренираме само когато е подходящо.

Мигновената щастлива усмивка бе изчезнала. Така е при децата, помисли си Наташа. Една по-сурова дума в неподходящ момент — и се чувстват съкрушени. Съмняваше се, че Сара ще се усмихне отново на госпожа Картър някой ден.

— Хайде, прибери го в отделението сега. В далечния край. Както се разбрахме.

Сара спря.

— Но той ще бъде самотен там. Свикнал е да бъде с други коне.

— Ще ги чува — твърдо настоя госпожа Картър. — Твърде голям е за общата конюшня. Освен това трябва да накарам Браян да запълни дупките от копитата му в стената.

— Направи както казва госпожа Картър — подкани я Мак. — Хайде. Сега ми изглежда доволен.

Сара го изгледа с неохотно съгласие. Наташа не знаеше защо това я накара да се почувства странно, докато не осъзна какво още, изписано по лицето на Сара, бе видяла. Доверие. Момичето отведе коня в новото му отделение.

— Така. Искам да попълните няколко формуляра — обясни госпожа Картър и ги поведе към офиса си. — Бих искала и чек за депозита също, както и за ремонта, ако не възразявате. — Вече крачеше по-бързо, а кучето й подтичваше подире й. Тя хвана Мак под ръка, както правеха всички жени при първа възможност. — Знаете ли, конят съвсем не е за изхвърляне. Най-доброто, което можете да направите за него, господин Маколи — тихо каза тя, — е да му намерите нов дом. Някъде, където да може да развие потенциала си.

Последва кратко мълчание.

— Мисля — обади се Мак, — че по-скоро искам да видя това да се случва със собственичката му.

 

 

Когато се върнаха в къщата, Сара се скри в стаята си. Наташа се зае да търси чисти кърпи и да подрежда шкафа със спалното бельо. Едва когато отново слезе долу, се сети да си погледне телефона, който бе останал на масата.

Имаше пропуснато повикване от Конър и съобщение от агента по недвижими имоти.

Господин и госпожа Фрийман направиха оферта за къщата ви. Моля, обадете се веднага.

Мак беше навън и избираше дърва за огъня от купчината на двора. Погледа го как гъвкаво се навеждаше, като хвърляше мокрите цепеници настрани, после влезе в кухнята и се обади. Агентът я осведоми, че офертата е много разумна и само няколко хиляди под исканата от тях цена. Купувачите не били обвързани с друг имот и можели да се нанесат бързо.

— Препоръчвам ви да приемете, предвид настоящото положение на пазара — заключи той.

— Ще говоря с моя… Ще ви се обадя. Благодаря — отвърна Наташа и затвори.

— Чудно как нямаш мускулите на Шварценегер, след като мъкнеш тези неща навътре. — Мак залитна през прага, някак си твърде едър за малката къща, понесъл пълен с цепеници кош. Пусна го с трясък до камината, при което наоколо се разхвърчаха трески и прахоляк.

— Сигурно защото обикновено внасям само две или три цепеници наведнъж, а не цял кош.

Той избърса ръце в дънките си.

— Да запаля ли огъня? Хубаво е да гори. Усеща се как температурата вън пада. — Той потрепери престорено и от якето му полетяха няколко трески. От студа връхчетата на ушите му бяха порозовели.

Наташа отново се удиви колко е спокоен и как не се притеснява да запали огъня в къща, която сигурно усещаше като чужда. Мак подреди дървата върху подпалките, после се наведе, запали вестниците отдолу и духна няколко пъти, докато се увери, че първите плахи пламъчета няма да угаснат.

— Имаме оферта за къщата — каза тя и протегна телефона си. — С две хиляди по-малко, отколкото искахме, но не са обвързани с друг имот. Агентът смята, че трябва да приемем.

Той задържа погледа й за един дълъг миг, после отново се обърна към огъня.

— Звучи ми добре — каза само и сложи нова цепеница върху решетката. — Щом ти си съгласна.

В един филм, мислеше си Наташа после, това щеше да е моментът, в който тя трябваше да каже нещо. Повратната точка, от която насетне всичко ставаше необратимо, а чувствата и действията следваха собствения си ход. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да измисли какво иска да каже.

— Ще трябва да предупредим Сара — обади се тя накрая, — в случай че нещата тръгнат бързо и се наложи да й намерим ново жилище.

— Нека да го решаваме, когато стигнем дотам. — Мак не откъсваше очи от огъня.

— Тогава ще ида да звънна на агента — каза Наташа и се върна тихо в кухнята, стъпвайки само по чорапи по студения под.

 

 

Мак беше предложил да сготви. Беше извадил от багажника на колата си кутия с продукти, покрити с ленена кърпа, и бе заявил, че не бива да поглеждат, докато не стане готово. Наташа, леко изненадана от новопридобитите кулинарни умения на бившия си съпруг, усети, че е не толкова развълнувана от този неочакван жест, а по-скоро тотално объркана. Защо се бе превърнал в Идеалния мъж веднага след като се бяха разделили? Сега изглеждаше по-добре, държеше се по-добре, имаше постоянна прилична работа. Не беше загубил нито капка от чара си. А нейният живот беше в пълен застой. Едва й стигаха силите да продължава ден след ден. Почувства се странно облекчена, когато храната бе сервирана на масата.

— Това е… хм… мексиканско — представи ястието Мак с лека извинителна нотка в гласа.

Наташа и Сара се вторачиха в кафявото нещо на бучки в синята купа и питките такос, които още бяха в плика. Парчета с неидентифициран произход се мъдреха в мазно олио, разбъркани с нещо червено. Двете се спогледаха над масата и едновременно избухнаха в смях.

— Добре де… май нещо не съм улучил времето за готвене — обади се Мак. — Съжалявам. Говеждото може да е малко преварено.

— Какво е това? — Сара побутна с вилица кафеникавата мазна купчинка. На Наташа, която се мъчеше да запази сериозен вид, й заприлича на нещо, което конят може да е оставил подире си.

— Това е запържен боб — обясни Мак. — Не си ли яла пържен боб преди?

Сара поклати глава, леко подозрителна, сякаш това можеше да се окаже номер.

— На вкус е по-добро, отколкото на вид. Честно.

Той зачака, загледан в двете си сътрапезнички.

— Е, добре де — примири се накрая. — Да си поръчаме храна за вкъщи.

— Тук няма такива заведения, Мак — отвърна Наташа. — В провинцията сме. Хайде! — Тя отвори плика с питките.

— Ако го полеем обилно със сметана и го поръсим с кашкавал, ще става за ядене. Нали така се прави с мексиканската храна и бездруго?

 

 

След вечерята Сара се качи да си вземе душ, после слезе само да им каже, че ако не са против, би искала да си легне. Стискаше оръфана дебела книга в ръка.

— Едва девет и половина е! — възкликна Мак. Двамата с Наташа се бяха преместили в малката всекидневна, където той бе вдигнал крака върху коша с дърва. — Какъв тийнейджър си изобщо?

— Уморен, предполагам — обади се Наташа. — Денят беше дълъг.

— Каква е книгата?

Сара я протегна напред. Беше подвързана с червена хартия, залепена с тиксо.

— На дядо ми е — каза тя и понеже те продължиха да я гледат очаквателно, поясни: — Ксенофонт.

— Четеш класиците? — Наташа не можа да скрие изненадата си.

— За ездата е. Папа обичаше да я чете, затова си помислих, че може да ми помогне…

— Гърците могат да те научат на езда?

Тя подаде книгата на Мак, който огледа корицата.

— Нищо не се е променило особено — отвърна Сара. — Нали знаете онези бели коне във Виена?

Дори Наташа беше виждала бляскавите бели жребци. Винаги си бе представяла, че са просто красива туристическа атракция, като бийфийтърите^[1].

— Техните ездачи още използват в тренировките си трактата на Ла Гериниер, а той е написан през 1735 година. Каприол, крупада, курбет… Фигурите, движенията не са се променили изобщо, откакто са били изпълнявани пред Краля Слънце.

— Много от принципите в правото датират също толкова отдавна — обади се Наташа. — Впечатлена съм, че се интересуваш от класически текстове. Чела ли си „Илиада“? Имам я горе. Може да ти хареса…

Но Сара вече клатеше глава.

— Това е само… заради тренировките на Бу. Докато Папа го няма.

— Обясни ми нещо, Сара. — Мак се пресегна за едно тако и го пъхна в уста. — Какъв е смисълът на всичко това?

— Кое?

— Цялото това изпипване на детайлите. Старанието да държиш краката си на точното място. Да гледаш краката на коня да са вдигнати точно така, а не иначе. Стойката на главата му. Искам да кажа, че виждам смисъла, когато се прескачат препятствия или се надбягват. Но докато те наблюдавах в парка, ти повтаряше едно и също нещо пак и пак. Какъв е смисълът в това?

Наташа забеляза, че Сара изглеждаше изненадана, сякаш въпросът му бе еретичен.

— Какъв е смисълът ли? — повтори тя.

— В повтарянето на тези детайли от движенията до безкрай. Виждам, че изглежда добре, но не мога да схвана какво целиш. През повечето време не мога да разбера какво искаш да постигнеш.

Беше си измила косата и понеже още бе влажна, ясно се виждаха тънките, равни следи от гребена в нея. Сега го погледна уверено.

— Ти защо продължаваш да снимаш?

Той се ухили зарадван.

— Защото винаги има по-добра снимка.

Тя сви рамене.

— И аз винаги бих могла да го направя по-добре. И двамата можем. Всичко зависи от идеалното разбиране помежду ни. Едно леко помръдване на пръста върху юздата или съвсем незабележимо преместване на тежестта на тялото може да има голям ефект. Всеки път е различно, защото той може да е в лошо настроение или аз да съм уморена, или земята да е по-мека. Не е само в перфектната техника, а в това два разума, две сърца… да постигнат хармония. Всичко е в общуването помежду ни.

Мак вдигна вежди към Наташа.

— Мисля, че разбираме това — каза той.

— Но когато Бу го разбере — продължи Сара, — когато двамата го направим правилно заедно, усещането е несравнимо. — Погледът й се отмести встрани, ръцете й неволно стиснаха въображаеми юзди пред нея. — Конят може да направи красиви неща, невероятни, ако измислиш как да го помолиш правилно. Тайната е да се опиташ да отключиш това, да дадеш свобода на способностите му… и после да го накараш да го направи. И нещо повече, да го накараш да го направи, защото той го иска. Защото, когато го прави, това го превръща в най-добрата версия на самия него.

За малко настана тишина. Сара изглеждаше леко смутена, сякаш бе разкрила твърде много от себе си.

— Както и да е — каза тя накрая, — той предпочита да си е у дома.

— Е, скоро ще го прибереш — бодро заяви Мак, — след тази малка ваканция. И ние ще останем само лош спомен. Нещо, за което да разказваш на приятелите си.

— Не мисля — продължи Сара, сякаш не го беше чула, — че ще е много щастлив тук, когато ме няма през седмицата.

Наташа усети как вътрешно се напряга и тонът й стана по-остър:

— Но вече обсъдихме това. Даже и да е в Лондон, няма да можеш да го виждаш. Тук поне ще си сигурна, че някой се грижи за него. Хайде, Сара…

Не искаше да звучи раздразнително, но беше уморена.

Сара понечи да излезе от стаята, но после се обърна.

— Да не би да продавате къщата? — попита тя откъм вратата. — Чух ви да си говорите, докато бях в банята — добави.

Къщата бе твърде малка, за да имат тайни. Наташа погледна към Мак, който въздъхна дълбоко.

— Да — потвърди той. — Така е.

— Къде ще се местите?

Той подхвърли кибрита към тавана и отново го улови.

— Ами аз вероятно ще се преместя някъде в Излингтън, а Наташа не знам къде ще отиде, но няма защо да се притесняваш. Няма да се случи скоро, не и преди дядо ти да се е прибрал у дома.

Сара се облегна на вратата.

— Двамата вече не сте заедно, нали? — Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Не — каза Мак. — Заедно сме само заради децата. Това си ти, между другото. — Той метна книгата към Сара и тя я улови. — Виж, не се тревожи за нас — опита се да я успокои той. — Ние сме добри приятели и сме щастливи да останем заедно, докато всичко се уреди. Нали, Таш?

— Да. — Прозвуча дрезгаво. Сара я наблюдаваше и Наташа усещаше, че момичето долавя неудобството й.

— Сама ще си направя закуска — каза Сара, като пъхна книгата под мишница. — Искам да ида във фермата възможно най-рано, ако нямате нищо против.

После излезе и чуха скърцането на стълбите под краката й, докато се качваше към стаята си.

 

 

Първата нощ, която Мак и Наташа прекараха в лондонската си къща, бяха спали на матрак на прашния под. При местенето от апартамента й болтовете на сглобките на двойното им легло се бяха изгубили и изтощени след цял ден разопаковане на багажа, те просто бяха сложили матрака пред печката във всекидневната и се бяха завили с меката завивка. Сега си спомни как лежеше в обятията му под голите прозорци, които гледаха към тъмната улица, и как бе видяла някъде далеч самолет да прелита в небето. Бяха заобиколени от струпани един върху друг кашони, които щяха да останат неразопаковани месеци наред, по стените бяха още чуждите тапети, усещаха се странно да спят в къща, която притежават, но още не е станала тяхна. Двамата сякаш бяха на бивак там и това някак допълваше усещането за чужда среда, за нереалност. Тогава Наташа лежеше там, сърцето й биеше ускорено, без да си представя къде ще бъдат след време, в какво ще се превърне къщата, като само се наслаждаваше на този малък идеален момент, на това пълно сливане на щастие и възможности, за което сигурно и тогава бе знаела, че няма да трае вечно.

Докато усещаше ръката му да я прегръща, обгърната от огромното празно пространство на старата къща наоколо, тя бе изпълнена с чувството, че могат да постигнат всичко. Сякаш това бе само началото на нещо, безкрайно като небето над тях. Беше се обърнала да го погледне, този красив и влюбен в нея мъж, прокарала бе леко пръсти по спящото му лице, беше го целувала нежно, докато той се събуди бавно и я придърпа към себе си с леко сънено мърморене, изненадан и щастлив.

Наташа си сипа чаша вино. Впери поглед в телевизора, без да има представа какво гледа. Почувства се странно разголена и с ужас осъзна, че в очите й напират сълзи. Леко се извърна от Мак, примигна бързо няколко пъти и отпи голяма глътка.

— Хей — тихо я повика Мак.

Не можеше да се обърне. Така и не бе усвоила умението да плаче дискретно. Носът й вече сигурно светеше като фар. Чу го да става и да прекосява малката стая, за да затвори вратата. После седна и угаси телевизора. Тя го прокле мислено.

— Добре ли си?

— Добре съм — рязко отвърна тя.

— Не изглежда така.

— Но съм добре. — Отново надигна чашата си.

— Тя ли те разстрои?

Наташа се стегна.

— Не… — Явно това нямаше да е достатъчно. — Предполагам, че цялата история с къщата ме изтощава. Всъщност и присъствието на тийнейджърка наоколо също е доста изтощаващо.

Той кимна.

— Не е никак… ясно и подредено, нали?

Той се ухили.

„Не бъди мил — мислено се примоли тя. — Не го прави.“ Прехапа устни.

— Заради… къщата ли е?

Тя се постара да си придаде безразличен вид.

— Ами… предполагам, че е съвсем нормално да се чувстваме странно.

— И аз не съм особено щастлив — каза той. — Обичам къщата.

Двамата седяха мълчаливо, загледани в огъня. Малката къщичка бе обгърната от тъмнината на провинциалната нощ, която приглушаваше всеки звук и светлина.

— Целият труд — обади се тя. — Годините на планиране, ремонт и мечти. Просто е… тежко ми е да знам, че всичко ще изчезне. Все си представям какво беше, когато за първи път влязохме там, къщата беше истинска развалина, но с толкова голям потенциал.

— Още пазя снимките — призна той. — Има една, на която събаряш онази задна стена, цялата покрита в прахоляк, стиснала големия чук…

— Просто изглежда странно други да живеят там. Те няма да знаят нищо — нито за парапета от старо дърво, изхвърлено от морето, нито защо сме сложили онзи кръгъл прозорец в банята…

Мак изведнъж остана без думи.

— Целият този труд. За нищо. Просто продължаваме нататък. — Наташа съзнаваше, че виното я кара да говори твърде открито, но сякаш не можеше да спре. — Имам чувството, че… оставяме нещо от себе си там.

Той срещна погледа й и тя извърна очи. Една цепеница се удари в решетката и към комина се издигнаха куп искри.

— Не мисля — сякаш на себе си промълви тя, — че мога да положа толкова усилия някъде другаде.

От горния етаж се чуваше как Сара отваря и затваря чекмеджета, чуваха и тихото пропукване на огъня.

— Съжалявам, Таш.

Той се поколеба, после се пресегна и хвана ръката й. Тя се загледа в преплетените им пръсти. Усещането за допира до кожата му бе странно, но и някак толкова познато, че за миг остана без дъх.

Дръпна ръката си и се изчерви.

— Ето затова не пия обикновено — каза тя и се изправи. — Беше дълъг ден. А и предполагам, че всички се чувстват така, когато продават жилище, където са прекарали много време. Но все пак е само една къща, нали така?

По лицето на Мак не можеше да се разбере какво мисли.

— Разбира се — съгласи се той. — Просто една къща.