Джоджо Мойс
Повелителката на конете (2)

Първа глава

Изправеният на задни крака кон е такава чудна гледка, която приковава очите на всички — млади и стари.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“, 350 г. пр.н.е.

Август

Влакът в шест и четиридесет и седем до гара „Ливърпул стрийт“ беше претъпкан. Направо бе нелепо да е толкова пълен с хора в този ранен час. Наташа Маколи усети, че вече й е прекалено горещо въпреки прохладата на утрото, и седна, като измърмори извинително към жената, която се наложи да дръпне якето си. Облеченият в костюм мъж, който се бе качил след нея, се напъха в тясното място между пътниците на отсрещната седалка и веднага разгърна вестника си, без да обръща никакво внимание на жената, чиято книга частично закри.

За нея това бе необичаен маршрут до работата, но бе прекарала нощта в хотел в Кеймбридж след правен семинар. В джоба на сакото си имаше солидна купчинка визитки на адвокати и юридически съветници, които бяха аплодирали речта й, а после бяха предложили бъдещи срещи и по възможност съвместна работа. Но евтиното бяло вино, което така свободно се лееше предната вечер, сега караше стомаха й да се свива и тя за миг съжали, че не беше намерила време за закуска. Обикновено не пиеше и се затрудняваше да следи изпитото количество на събития като снощното, където непрекъснато доливаха чашата й, докато тя бе ангажирана в разговора.

Наташа стисна парещата пластмасова чашка кафе и погледна дневния си график, като мислено се зарече по някое време през деня да си отдели поне половин час, в който да си прочисти ума. В графика й щеше да има един час за фитнес. Щеше да отдели поне час за обяд. Както съветваше майка й, трябваше „да се погрижи за себе си“.

Но засега там пишеше само:

• 9:00 ч. ЛА срещу Сантос, зала 7

• Разводът на Пърси. Психологическа оценка на детето?

• Такси! Да проверя с Линда положението с правните помощници

• Фийлдинг — къде са свидетелските показания? Трябва да се пратят по факса днес.

Всяка страница, поне за две седмици напред, беше пълна с тежък и непрекъснато променящ се списък със задачи. Колегите й в кантората „Дейвисън Брискоу“ вече бяха минали на електронни средства — електронни писалки и устройства „Блекбери“ — с които да управляват задачите си, но тя предпочиташе простотата на хартията и химикалката, макар Линда да се оплакваше, че графикът й трудно се чете.

Наташа отпи глътка кафе, забеляза датата и потръпна. Добави:

• Цветя/извинения за рождения ден на мама.

Влакът устремно продължаваше към Лондон и полята на Кеймбриджшър постепенно се смениха със сивите индустриални гледки на предградията. Наташа се взираше в документите си, мъчейки се да се съсредоточи. Срещу нея седеше някаква жена, която явно смяташе, че няма нищо лошо да закусва с хамбургер с допълнителна порция сирене, както и тийнейджър, чието безизразно лице странно контрастираше с бумтенето, което се чуваше от слушалките на главата му. Очертаваше се неприятно горещ ден. Жегата се просмукваше в претъпкания вагон, пренесена и подсилена от телата на пътниците.

Наташа затвори очи и съжали, че не можеше да спи във влак, но бързо ги отвори, когато чу сигнал от телефона си. Порови в чантата си и го намери между несесера с гримове и портфейла. На екрана светна съобщение: Местните власти приеха исканията ни по делото на Уотсън. Няма нужда да си в съда в 9. Бен.

През последните четири години Наташа беше единственият в кантората пледиращ застъпник, хибрид между правен застъпник и пледиращ адвокат — нещо много полезно в нейната специалност, която бе да представлява интересите на децата в съда. Те бяха много по-спокойни, когато се явяваха в съдебната зала заедно с жената, в чийто кабинет вече бяха обяснили какво се е случило. На свой ред Наташа харесваше това, че може да изгради по-близка връзка с клиентите си и все пак да взема участие в съдебните битки в залата.

Благодаря. Ще бъда в офиса след половин час, отговори тя на съобщението и въздъхна облекчено. После мислено изруга, защото явно напразно бе пропуснала закуската.

Канеше се да прибере телефона, но той отново звънна. Бен, стажантът й:

— Само да ти напомня, че… хм… преместихме пакистанското момиче за десет и половина.

— Момичето, чиито родители оспорват процедурата за настаняване ли? — Жената до нея се изкашля многозначително. Наташа вдигна очи, забеляза надписа на прозореца „Забранено използването на мобилни телефони“, наведе глава и запрелиства бележника си. — Освен това в два часа имаме среща с родителите по случая с отвличането. Можеш ли да изровиш цялата документация? — тихо продължи тя.

— Вече го направих. И взех кроасани — добави Бен. — Предполагам, че не си хапвала нищо.

Винаги беше така. Ако „Дейвисън Брискоу“ някога прекратяха стажантската програма, тя вероятно щеше да умре от глад.

— Бадемови са. Любимите ти.

— С робско угодничене ще стигнеш далеч, Бен.

Наташа затвори телефона, после и куфарчето си. Тъкмо беше извадила документите на момичето да ги прегледа, когато телефонът й отново звънна.

Този път последва неодобрително мърморене. Тя се извини тихо, като старателно избягваше погледите на спътниците си.

— Наташа Маколи.

— Линда е. Току-що се обади Майкъл Харингтън. Съгласен е да ти съдейства в делото за развод на Пърси.

— Страхотно. — Ставаше дума за развод, свързан с много пари и тежки преговори за попечителство. Трябваше й опитен адвокат, който да поеме финансовите дела.

— Иска да обсъдите някои въпроси този следобед. Свободна ли си в два?

Мъчеше се да се сети, когато осъзна, че жената до нея мърмори нещо с рязък тон.

— Почти съм сигурна, че ще мога. — Сети се, че бележникът й е в куфарчето. — О, не. Имам клиенти в два. — Жената вече я тупаше по рамото. Наташа закри телефона с ръка. — Само две секунди — по-рязко, отколкото възнамеряваше, каза тя. — Знам, че това е вагон, в който са забранени мобилните телефони, но трябва да приключа разговора.

Притисна телефона с глава към рамото си, мъчейки се да стигне до бележника, но се обърна рязко, когато жената отново я тупна по рамото.

— Казах само…

— Кафето ви е върху сакото ми.

Тя погледна надолу и видя, че чашата й е опасно близо до кремавото сако на жената.

— О. Съжалявам. — Вдигна я. — Линда, може ли да разместим графика ми този следобед? Сигурно имам някакво свободно време.

— Ха!

Смехът на секретарката й остана да отеква в главата й даже и след като затвори телефона. Зачерта в бележника си явяването в съда, добави новата среща и тъкмо го прибираше в чантата, когато едно заглавие във вестника насреща привлече погледа й.

Наведе се, за да се увери, че е прочела правилно името в първия параграф. Беше се навела толкова силно напред, че мъжът, който държеше вестника, го отпусна надолу и я изгледа намръщено.

— Извинете — каза тя, все още погълната от историята. — Може ли… може ли да погледна вестника ви много набързо?

Човекът бе твърде изненадан, за да откаже. Тя го взе, прегъна го и прочете статията два пъти, при което лицето й пребледня силно, а след това му го върна.

— Благодаря — тихо успя да изрече.

Тийнейджърът до нея се подсмихваше, сякаш не можеше да повярва, че е станал свидетел на подобно нарушение на пътническия етикет.

 

 

Сара сряза и втория квадратен сандвич диагонално два пъти, после внимателно уви и двата в хартия, която не пропускаше мазнина. Единият остави в хладилника, а другия грижливо прибра в чантата си заедно с две ябълки. Избърса плота с мокра кърпа, после огледа малката кухничка за трохи, преди да изключи радиото. Папа мразеше трохите.

Някъде отдолу се чу ръмженето на камиона за млякото, което подсказваше, че си тръгва от улицата им. Млекарят вече не доставяше бутилките нагоре по етажите, след като някой бе потеглил с камиона му, докато той беше на петия етаж. Продължаваше да носи мляко на възрастните дами в старческия дом отсреща, но всички други трябваше да ходят до супермаркета и после да мъкнат сами големите туби обратно с автобуса или пък да се влачат пеша с огромните тежки торби. Ако успееше да изтича долу навреме, той се съгласяваше да й продаде бутилка мляко и повечето сутрини тя го правеше.

Погледна си часовника, после торбичката с филтър, за да види дали тъмнокафявата течност вече е преминала през нея. Всяка седмица повтаряше на Папа, че истинското кафе струва много повече от разтворимото, но той само вдигаше рамене и казваше, че някои спестявания са фалшива икономия. Сара избърса дъното на чашата, после излезе в тесния коридор и застана пред стаята на дядо си.

— Папа? — Отдавна бе престанала да го нарича дядо.

Бутна вратата с рамо. Стаята бе озарена от утринното слънце и човек за миг можеше да си представи, че е на някое прекрасно място — на плажа или в градина в провинцията — а не в овехтял комплекс от шейсетте години в Източен Лондон. От другата страна на леглото имаше излъскано бюро, върху което бяха подредени четките му за дрехи и за коса под снимката на Нана. След като бе починала, той вече не спеше в двойно легло; казваше, че в стаята има повече място с единичното. Но Сара знаеше, че той просто не може да понесе празнотата на голямото легло без баба й в него.

— Кафе.

Старецът се надигна от възглавницата и потърси очилата си на нощното шкафче.

— Тръгваш ли вече? Колко е часът?

— Малко след шест.

Той вдигна часовника си и присви очи, за да го види. Изглеждаше странно уязвим по пижама, защото беше мъж, който носеше дрехите си, сякаш са униформа. Папа винаги бе спретнато облечен.

— Ще хванеш ли автобуса в шест и десет?

— Ако тичам. Сандвичите са в хладилника.

— Кажи на лудия каубой, че ще му платя следобед.

— Казах му вчера, Папа. Няма проблем.

— И го накарай да ти задели малко яйца. Ще ги вземем утре.

Успя да хване автобуса, но само защото той закъсня с минута. Задъхана скочи на стъпалото, а раницата й се люшна на гърба. Показа картата си, после седна и кимна на индийката, която седеше на същото място всяка сутрин, стиснала парцал и кофа в ръка.

— Красиво утро — каза жената, докато автобусът минаваше край лотарийния пункт.

Сара погледна назад към мръсните улици, огрени от меката светлина на утрото.

— Ще бъде — съгласи се тя.

— Ще ти е топло с тези ботуши — обади се жената.

Сара потупа раницата си.

— Вътре са обувките ми за училище — каза тя. Усмихнаха се смутено една на друга, сякаш след месеци мълчание се чувстваха неловко, че са си казали толкова много. Сара се облегна на седалката и се обърна към прозореца.

 

 

Маршрутът до конюшнята на Каубоя Джон отнемаше седемнайсет минути по това време сутринта; само час по-късно, когато пътищата източно от Сити бяха задръстени от коли, щеше да отнеме три пъти повече. Обикновено пристигаше преди него и беше единственият човек, на когото той би поверил резервни ключове. В повечето сутрини тя вече пускаше кокошките навън, когато той се появяваше с тромавата си походка по пътя. Обикновено го чуваше да си тананика.

Шеба, немската овчарка, излая веднъж, докато Сара се мъчеше с катинара на желязната врата, после, усетила кой е, седна и зачака, а опашката й тупаше нетърпеливо. Сара й подхвърли лакомство от джоба си и влезе в малкото дворче, като затвори портите след себе си с приглушено дрънкане.

Някога тази част на Лондон била осеяна с конюшни, които били скътани в края на тесни калдъръмени улички, зад големи дървени порти, под големи арки. Конете теглели каруците, натоварени с варели бира, въглища и всевъзможни вехтории, и не било никак необичайно да се види любим на семейството нисък и набит кон за езда или чифт чудесни състезателни коне да се разхождат в парка в неделя следобед. Сега „Каубоя Джон“ бе една от малкото останали конюшни, които напомняха за това, разположена под цели четири арки на железопътната линия, с по три или четири отделения за конете под всяка, в далечния край на уличка, която стигаше до главната улица. Пред арките имаше заграден с висока стена двор с калдъръмена настилка, в който имаше натрупани палети, кокошарник, много варели, няколко контейнера за боклук и някоя и друга стара кола, които Каубоя Джон продаваше, както и огромен мангал, в който огънят никога не угасваше. На всеки двайсетина минути поредният влак преминаваше шумно горе по линията, но нито хората, нито животните го забелязваха. Кокошките си кълвяха, козата замислено отхапваше нещо забранено за ядене, а Шеба зорко следеше с кехлибарените си очи света отвъд портите и бе готова да се нахвърли на всеки, когото не познаваше.

В момента имаше дванайсет коня, включително двойката близнаци товарни коне от породата „Клайдсдейл“, които бяха собственост на Тони, пенсиониран вече каруцар; конете с източени вратове и неспокойни очи, които се състезаваха в тръс и бяха собственост на Сал Малтиеца и неговите приятели, които залагаха на надбягванията; както и няколко рошави понита, яздени от някои от местните хлапета. Сара не бе сигурна колко хора знаеха за съществуването им — пазачът на парка, който редовно ги гонеше от зелените площи, определено знаеше и понякога получаваха писма, адресирани до „Собствениците на коне, улица «Спеърпени», под арките“, в които ги заплашваше да ги съди, ако продължат да влизат в парка. Каубоя Джон само се засмиваше и ги мяташе в огъня.

— Доколкото ми е известно, конете са били тук първи — провлачено обясняваше той.

Твърдеше, че бил един от „Черните каубои на Филаделфия“. Не били истински каубои — не и от онези, които се занимават с крави и ферми. В Америка, разказваше той, имало градски конюшни с ограждения като тук, само че много по-големи, където хората отглеждали конете си, състезавали се с тях, а младежите идвали да се научат на занаят и да избягат от живота в гетото. Той самият пристигнал в Лондон през шейсетте, по дирите на жена, която се оказала „твърде голяма беля“. Харесал града, но толкова му липсвали конете, че си купил от пазара в Саутхол чистокръвен кон с разбити колене, както и почти съборена конюшня от викторианската епоха, която общината му продала прескъпо. По всеобщо мнение общинските власти съжаляваха за решението си оттогава насам.

„Каубоя Джон“ вече бе своеобразна институция в квартала или огромно недоразумение, в зависимост от това кого питаш. Чиновниците от общинския съвет не харесваха мястото и непрекъснато издаваха предупреждения за замърсяване на околната среда и ограничаване на вредителите, макар че Джон им обясняваше, че могат цяла нощ да седят, покрити от глава до пети със сирене, и няма да видят дори и една мишка, защото той имаше няколко зли котки. Строителните предприемачи не го харесваха, защото искаха да застроят мястото с блокове с апартаменти, а Джон не искаше да го продаде. Но повечето хора в квартала нямаха нищо против него: ден след ден се отбиваха да си приказват или да купят от продукцията, която той предлагаше. Местните собственици на ресторанти също го харесваха — понякога Ранджит или Нила от „Радж Палас“ се отбиваха, ако им трябваха кокошки, яйца или дори някоя коза. А имаше и такива като Сара, която винаги беше в конюшнята, когато не трябваше да е на училище. Спретнатите викториански отделения за конете и струпаните наоколо бали сено и слама представляваха убежище от неспирния шум и хаоса на градския бит.

— Пусна ли вече онази проклета гъска?

Тъкмо хвърляше сено на понитата, когато Джон се появи. Носеше каубойската шапка — в случай че някой не го разпознае моментално — а изпитите му страни бяха лъснали от усилието да ходи и пуши под парещото вече слънце.

— Не. Хапе ме по краката.

— И мен. Ще видя дали онзи нов ресторант не иска да я вземе. Господи, целите ми глезени са в рани.

Двамата се спряха да огледат дебелата гъска, която той бе купил спонтанно на пазара предната седмица.

— Сливов сос! — подвикна й той, а птицата изсъска в отговор.

Откакто се помнеше, Сара прекарваше по-голямата част от деня си на улица „Спеърпени“. Като съвсем малко момиче Папа я качваше на гърба на рошавите шетландски понита на Каубоя Джон, а Нана цъкаше неодобрително с език, сякаш искаше да каже, че страстта по конете не беше нещо, което Папа да предаде на внучката си. Когато майката на Сара си бе заминала, Папа я водеше тук, за да не чува тя плача на Нана, или в редките случаи, когато майка й се прибираше — скандалите и молбите да се вземе в ръце и да оправи живота си.

Именно тук Папа я научи да язди нагоре и надолу по задните улички, докато най-сетне усвои ездата в тръс. Папа ненавиждаше отношението на повечето собственици към конете им в конюшнята на Джон. Казваше, че градският живот не е оправдание за липсата на ежедневна разходка на животните. Той никога не й позволяваше да яде, преди да нахрани коня, и никога не я оставяше да се изкъпе, преди да си излъска ботушите. А после, когато Нана почина, се появи Баучър, когото наричаха Бу. Имаха нужда от нещо, върху което да се съсредоточат, причина да излязат от къщата, която вече не усещаха като дом. И Папа, който подозираше колко опасности дебнат едно любопитно момиче на прага на тийнейджърските години, бе решил, че й трябва спасителен изход. Тогава бе започнал да тренира младия жребец с медночервеникава грива и внучката си. Искаше да я научи на много повече от онова, което местните хлапета разбираха под „езда“: да скочиш на гърба на понито и да препуснеш по улицата, докато стигнеш до заблатените поля, да прескачаш пейките в парка, щайги с плодове и всяко препятствие, което носеше някаква тръпка. Папа я тренираше и караше да повтаря до безкрай неща, които другите хлапета дори не можеха да видят — правилния до милиметър ъгъл, под който е свито коляното й, идеалната позиция и пълната неподвижност на ръцете — докато накрая й идваше да се разплаче, защото тя просто искаше да се забавлява като останалите деца, а той не й позволяваше. И не само защото искаше да предпази краката на Бу от асфалта на пътя, но и защото тя трябваше да се научи, както казваше той, че единственият начин да постигнеш нещо вълшебно е чрез упорит труд и дисциплина.

Папа винаги говореше така. Затова Джон и останалите го наричаха Капитана. Уж на шега, но тя усещаше, че малко се страхуваха от него.

— Искаш ли чай? — Джон посочи към чайника.

— Не. Имам само половин час за езда. Днес трябва да съм рано на училище.

— Още ли упражняваш номерата си?

— Всъщност — с изключително любезен тон отвърна тя — тази сутрин ще поработим върху вървенето настрани с бърза смяна на краката и малко бавен тръс на място. По заповед на Капитана.

Тя погали лъскавия врат на коня.

Каубоя Джон изсумтя:

— Старецът си знае работата. Когато циркът мине оттук другия път, направо ще те вземат в него.

 

 

В професионалния опит на Наташа й се случваше често в рамките на няколко седмици детето, което е представлявала, отново да се озове в съда и да получи ново порицание за антисоциално поведение или да бъде поставено под съдебна опека. Понякога дори случаят се появяваше във вестниците. Но този я изненада, и то не само заради сериозността на престъплението, но и заради извършителя му. Ден след ден в кабинета й идваха деца, който разказваха за отчаяние, тормоз и пренебрежение. През повечето време можеше да ги изслуша, без дори да потръпне. За десет години бе изслушала толкова много деца, че малцина провокираха у нея нещо повече от автоматично отмятане на списъка в главата й: Отговаря ли на критериите? Подписал ли е декларацията за правна помощ? Колко силни ще бъдат аргументите на защитата? Надежден свидетел ли е? Също като останалите и Али Ахмади трябваше вече да е бегъл спомен, обслужен от подопечните й, просто поредното име в съдебния регистър, което се налагаше бързо да забрави.

Беше дошъл в офиса й преди два месеца с тревожно и измъчено лице, върху което се четеше недоверие и отчаяние, както при много други. Беше обут с евтини, явно подарени маратонки, ризата, която видимо не му беше по мярка, висеше на тънките му рамене. Нуждаеше се от спешна съдебна заповед, която да предотврати връщането му в страната, която, според твърденията му, за малко да го убие.

— Аз не се занимавам с имиграционно право — бе обяснила тя, но Рави, който се занимаваше с такива случаи, го нямаше, а хората бяха отчаяни.

— Моля те — обърна се към нея приемната майка, — познавам те, Наташа. Можеш да го уредиш.

Две години по-рано Наташа бе представлявала в съда друго от децата, настанени при нея.

Наташа прегледа документите, вдигна очи и му се усмихна и след миг и той отвърна на усмивката й. Не уверено, а по-скоро като молба. Сякаш се очакваше от него. Докато тя четеше подробно досието му, той започна да говори и гласът му ставаше все по-развълнуван, докато размахваше ръце, за да обясни думите, които преводачката не разбираше.

Семейството му било обявено за политически неблагонадеждно. Баща му изчезнал на връщане от работа; майка му била пребита на улицата, а после изчезнала заедно със сестра му. В отчаянието си Али хукнал към границата и вървял дотам цели тринайсет дни. Докато говореше, момчето се разплака и премигна, за да скрие сълзите си засрамено. Щели да го убият, ако се върнел в родината. Беше на петнайсет.

Доста често срещана история всъщност.

Линда стоеше до вратата.

— Ще звъннеш ли на секретарката на съдията? Виж дали можем да се явим в Зала четири?

Когато си тръгваха, тя сложи ръка на рамото на момчето — дотогава не бе разбрала колко е високо. То сякаш се бе смалило, докато разказваше историята си, сякаш част от него бе останала там, в миналото.

— Ще направя каквото мога — каза тя, — но въпреки това смятам, че ще бъдете по-добре представени от мой колега.

Бе успяла да спечели съдебно разпореждане за настаняване и вероятно нямаше и да помисли повече за него, но докато събираше документите си в куфарчето, готова да напусне залата, тя забеляза, че момчето отново плаче в ъгъла, разтърсвано от приглушено хлипане. Леко изненадана, тя извърна очи, когато минаваше край него, но то се отдели от приемната си майка, свали някаква верижка от врата си и я пъхна в ръцете й. Не я погледна и за миг, дори когато му каза, че няма нужда от това. Просто стоеше там, свело глава, тялото му бе заело формата на въпросителен знак, а дланите му бяха притиснати към нейните, макар религията му да забраняваше подобен контакт. Спомняше си как ръцете му бяха обгърнали нейните в този странно зрял жест.

Същите ръце, които преди две вечери явно бяха извършили „продължително и жестоко нападение“ над неназована още продавачка в магазин, на двайсет и шест, в собствения й дом.

Телефонът й отново звънна. Последва ново неодобрително мърморене, доста по-високо вече. Наташа отново се извини, стана, събра си нещата и започна да си проправя път в претъпкания вагон, като едва успя да се задържи на крака, когато влакът рязко зави наляво. Пъхна куфарчето си под лакът и залитна към мястото за правостоящи, където се намести до прозореца, възможно най-близо до вагона, където бе разрешено използването на мобилни телефони. Пусна чантите си на земята точно когато телефонът престана да звъни, и неволно изруга. Беше се отказала от мястото си напразно. Тъкмо щеше да пъхне апарата в джоба си, когато видя съобщението: Здравей. Трябва да си взема някои неща. И да поговорим. Другата седмица по някое време става ли? Мак.

Мак. Загледа се в малкото екранче и сякаш всичко наоколо замря. Мак.

Нямаше избор.

Няма проблем — написа в отговор и прибра телефона.

 

 

Някога тази част на Ситито била пълна с адвокатски кантори, една до друга, в сгради от епохата на Дикенс, с техните позлатени табелки с имената на партньорите и обещания за правна помощ в областта на бизнеса, данъците и брачните отношения. Повечето отдавна се бяха преместили в нови бизнес сгради — стъклени и лъскави — в покрайнините на Сити, които бяха специално проектирани и обзаведени, така че да отговарят на съвременния светоглед на обитателите си. Засега „Дейвисън Брискоу“ категорично отказваше да следва тази мода, затова тесният и претъпкан с книги кабинет на Наташа в старинната сграда, която помещаваше и още петима други адвокати, приличаше много повече на кабинета на академичен преподавател, отколкото на офис.

— Ето документите, които поиска. — Бен, кльощав, много старателен младеж, чиито бледи и твърде гладки страни определено не подхождаха на двайсет и петте му години, остави папката с розова панделка пред нея. — Не си докоснала кроасаните си — отбеляза той.

— Съжалявам. — Тя прелисти папките на бюрото. — Изгубих си апетита. Бен, ще те помоля за услуга. Би ли изровил досието на Али Ахмади, ако обичаш? Спешно съдебно изслушване отпреди около два месеца. — После хвърли поглед на вестника, който си бе купила пътьом от гарата насам в напразен опит да се убеди, че прочетеното е било само халюцинация, навярно породена от липсата на сън.

Вратата се отвори и влезе Конър. Беше със синята раирана риза, която му бе купила за рождения ден.

— Добро утро, адвокат. — Наведе се над бюрото и леко я целуна по устните. — Как мина снощи?

— Добре — отвърна тя. — Много добре. Липсваше ми.

— Беше мой ред с момчетата. Съжалявам, знаеш как е. Докато не получа повече права за достъп, не смея да пропусна и вечер.

— Весело ли си изкарахте?

— Невероятно. Гледахме „Хари Потър“ и ядохме боб с препечени филийки. Страхотен купон. Онова огромно легло в хотела сигурно е било пусто без мен, нали?

Наташа се облегна на стола си.

— Конър, колкото и да жадувам компанията ти, бях толкова скапана в полунощ, че можех да заспя и на пейка в парка.

Бен се появи отново и с кратко кимване към Конър остави досието на бюрото й.

— Господин Ахмади — каза той.

Конър се взря в папката.

— Това не беше ли онзи случай с депортацията отпреди няколко месеца? Защо си го изровила?

— Бен, ще ми донесеш ли прясно кафе? От кафенето, а не кафявата вода на Линда.

Конър му подаде банкнота.

— И за мен. Двойно еспресо. Без мляко.

— Ще се довършиш — отбеляза тя.

— Но пък го правя със стил. Добре — подхвана той, отбелязвайки, че тя чака Бен да излезе. — Какво има?

— Това — подаде му вестника и посочи статията.

Конър я прочете набързо.

— О, твоят човек — отбеляза той.

— О, да. — Тя протегна ръце напред и за миг положи лице върху бюрото си. После се пресегна и взе бадемов кроасан. — Моят човек. Чудя се дали трябва да кажа на Ричард.

— Нашият старши партньор? О, не, не, не! Няма нужда да си посипваш главата с пепел.

— Това е сериозно престъпление.

— Което ти не би могла да предвидиш. Остави го, Наташа. Всичко това е част от професията, скъпа. Знаеш го.

— Да. Просто това е… толкова жестоко. А той беше… — Тя поклати глава, спомняйки си. — Просто не знам. Не ми изглеждаше такъв тип.

— Не бил такъв тип. — Конър дори се засмя.

— Ами, не, не беше. — Наташа отпи глътка студено кафе. — Просто не ми харесва да съм част от нещо толкова ужасно. Не мога да не се чувствам отговорна.

— Какво? Ти ли го накара да нападне жената?

— Знаеш, че нямам това предвид. Аз представих пред съда убедителни доводи да го остави в страната ни. Аз съм отговорна за това, че е тук.

— И никой друг не би могъл да постигне същото?

— Е, така погледнато…

— Не се обвинявай, Наташа. — Конър потупа папката. — Ако Рави беше тук тогава, той щеше да отиде в съда. Остави случая. Продължавай напред. Ще се видим за по едно питие довечера, нали? Уговорката остава ли? Искаш ли да идем в „Арчъри“? Започнали са да предлагат и тапас.

Но Наташа бе добра в даването на съвети, а не в следването им. По-късно през деня отново отвори досието на Ахмади в търсене на някаква следа, някаква причина, която да подтикне това момче, което бе плакало и държало ръцете й толкова нежно, да извърши подобен случаен акт на насилие. Просто нямаше никаква логика.

— Бен? Искам да ми намериш атлас.

— Атлас?

След двайсет минути й бе намерил един — оръфан и подвързан с плат, с липсваща на места подвързия.

— Вероятно е много остарял. Вътре пише за, хм, Персия и Бомбай — извини се той. — Сигурно е по-добре да потърсиш каквото ти е нужно, в интернет. Мога аз да потърся.

— Аз съм от старата школа, Бен — отвърна тя, прелиствайки страниците, — знаеш ме. Искам да го видя на хартия.

Спонтанно й бе хрумнало да види откъде е дошло момчето. Името на родния му град се бе запечатало в ума й.

И тогава, загледана в картата, докато проследяваше с пръст имената на непознатите места, тя осъзна, че никой от социалните работници и правните съветници, нито пък приемната майка, не бе попитал Али Ахмади нещо съвсем очевидно. А то бе пред нея — крещеше от страницата на атласа: Как може някой да измине пеша деветстотин мили за тринайсет дни?

 

 

Същата вечер Наташа седеше в бара и се проклинаше, че не е била изчерпателна в проучването си. Разказа историята на Конър, който се изсмя, иронично и кратко, после вдигна рамене.

— Знаеш, че тези деца са отчаяни — отбеляза той. — Ще ти кажат всичко, което смятат, че искаш да чуеш.

Тя ги виждаше всеки ден — бежанци, „проблемни“ деца, младежи, които бяха останали без дом или напълно отхвърлени, тийнейджъри, които не бяха чували добра дума и не бяха получавали прегръдка, чиито лица бяха остарели без време и чиито умове вече бяха фокусирани в оцеляването на всяка цена. Смяташе, че обикновено може да различи онези, които лъжат: момичета, които твърдяха, че родителите им ги тормозят, защото вече не искаха да живеят у дома; търсещите убежище, които се кълняха, че са на единайсет или дванайсет, макар по лицата им да се виждаше набола гъста брада. Беше свикнала да вижда едни и същи млади нарушители на реда в един безкраен цикъл на престъпление и престорено разкаяние. Но наистина бе затрогната от Ахмади.

Конър реши да й отдели цялото си внимание.

— Добре. Сигурна ли си, че правилно си запомнила кое е мястото?

— В показанията го пише. — Наташа помоли минаващ келнер за чаша вода.

— И наистина ли не е могъл да измине пеша такова разстояние?

— За по-малко от две седмици? — Тонът й бе саркастичен. Не можеше да се сдържи. — Седемдесет мили дневно. Изчислих го.

— Не знам защо толкова се разстройваш. Защитена си от професията. Не си знаела нищо, докато си го представлявала, така че какво значение има? Не си длъжна да казваш нищо. Не си длъжна да правиш нищо. По дяволите, на мен ми се случва непрекъснато. Налага се да казвам на клиентите си да си затварят устата още на първата ни среща, преди да са ми казали нещо, което не бива да чувам.

Но Наташа искаше да възрази, че ако сама бе проверила историята му, тя щеше да се досети, че Ахмади лъже. Би могла да се откаже от случая, да се позове на „конфликт на интереси“. Това често караше хората да се вглеждат по-внимателно във фактите. Би могла да спаси онази жена, онази неназована продавачка в магазин, двайсет и шест годишна. Но тя само бе прегледала набързо бележките по случая. И бе пуснала момчето на свобода, позволила му бе да изчезне в пролуките между високите сгради на Лондон, предполагайки, че то е едно от добрите деца, които няма да се появят отново в съда някой ден.

Ако е излъгал за това как е стигнал до страната, може да е излъгал за всичко останало.

Конър се облегна на стола си и отпи голяма глътка вино.

— О, стига, Наташа. Някакво нещастно хлапе е успяло да избегне връщането си в някаква противна пъклена страна. И какво толкова? Продължи напред най-сетне.

Дори и когато се занимаваше с много нашумяло дело, Конър винаги излъчваше абсолютно спокойствие, държеше се ведро извън залата, беше приветлив с всички и си даваше вид, че няма никакво значение дали ще спечели делото, или не. Сега потупа джобовете си.

— Ще ми поръчаш ли още едно? Трябва да отскоча до банкомата.

Тя порови в чантата си за портмонето и пръстите й се оплетоха в нещо. Извади го. Беше малкият амулет, гравираният сребърен кон, който Ахмади й бе дал онази сутрин, когато бе спечелила делото му. Беше решила да му го върне — той и без това притежаваше твърде малко неща — но беше забравила. Сега това й напомняше за провала й. Внезапно си спомни за невероятната картина, която бе зърнала сутринта, онова неземно видение в градската среда.

— Конър… видях нещо много странно сутринта.

Влакът бе спрял за петнайсет минути в тунел точно преди гара „Ливърпул“, достатъчно дълго, за да се качи температурата до градуси, при които хората неспокойно да се размърдат по местата си и да се надигне недоволно мърморене из целия влак. Достатъчно дълго за Наташа, която вече нямаше как да говори по телефона, да се загледа в черната пустота и да се замисли за бившия си съпруг, който още не бе съвсем бивш.

Тъкмо бе започнала да пристъпя нервно на място, когато с рязък писък на метал над главата й влакът бе потеглил и се бе измъкнал на светло. Нямаше да мисли за Мак. Нито за Али Ахмади, който се бе оказал толкова ужасно различен от човека, за когото се бе представил пред нея.

Точно в този момент го бе видяла, толкова внезапно и невероятно, че дори бе извърнала рязко глава, за да погледне назад, защото не бе сигурна, че е разбрала какво вижда. Беше само мигновено видение, погълнато моментално от замъглените улици и задните дворове, мръсните балкони и напрашеното пране по просторите.

Но видението бе останало в мислите й през целия ден, дълго след като влакът я бе отвел в забързания център на Сити. В тиха уличка, притисната между високи жилищни блокове, обградена от паркинги с големи камиони и коли, едно младо момиче стоеше изправено, с вдигната ръка и стиснало дълга пръчка — но не като заплаха, а като напътствие.

Над нея, по средата на улицата, в идеална стойка, изправен на мускулестите си задни крака, се бе извисил огромен кон.

Наташа пусна сребърната висулка в чантата си, като едва успя да потисне потръпването си.

— Чу ли ме какво казах?

— М-м? — Конър четеше вестника. Вече бе изгубил интерес към историята. Продължавай напред, все й повтаряше. Сякаш той можеше да го направи.

Загледа се в него.

— Нищо — измърмори тя. — Ще ида да взема още по едно.