Джоджо Мойс
Повелителката на конете (11)

Десета глава

Какъв дух и какъв кураж; колко гордо се държи — едновременно и радост за окото, и страшна гледка.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Цели два дни Сара бе модел за подражание. Оставяше Мак да я придружи до класната стая, макар и настръхнала от негодувание, а после стоеше и подритваше нервно с крак до вратата на училищния двор, когато той идваше да я прибере. Но хубавото при тийнейджърите, мислеше си Мак, беше, че винаги се смятаха за по-умни от всички останали. И Сара не беше изключение.

На третия ден, когато я оставяше в училище, той й каза, че няма време да я води чак до класната стая, и попита дали има нещо против сама да влезе. Забеляза как очите й светнаха за миг, но тя бързо се прикри, след което й махна и веднага потегли с колата, сякаш бързаше за някъде, само за да завие в следващата пряка. Спря пред няколко гаража, преброи до двайсет, после бавно се върна на главната улица пред училището. Децата още влизаха през вратите, метнали ранички през рамо, подвикващи си едно на друго или скупчени около нечий мобилен телефон. Разбира се, веднага забеляза и Сара, която вървеше в обратната посока, като почти подтичваше към автобусната спирка по-нагоре по улицата.

Мак отправи мислена молитва тя да не се обърне, но момичето явно вече си мислеше за друго. „По дяволите, Сара — мислено й се скара той. — Защо си толкова решена да саботираш собственото си бъдеще?“ Видя я да се качва на някакъв автобус и погледна номера и посоката му. Не отиваше към болницата, забеляза Мак. Социалната работничка я бе завела да види дядо си предната седмица и бе споменала къде се намира. Мак беше обещал да я заведе този уикенд и си бе записал адреса. Тогава къде отиваше?

Шофираше след автобуса, вече не я виждаше, но смяташе, че няма да я изпусне, ако слезе. Остави две коли да минат пред него, за да не е толкова явно следенето, но натовареното движение в този час означаваше, че всички се движат доста бавно.

Нека да е някое момче, молеше се мислено той, докато избираше станция по радиото в колата. Ако беше така, можеха да го поканят вкъщи, да поговорят с двамата. С някое момче можеха да се разберат. Да измислят приемлив график. Но не и ако бяха наркотици. Само да не бяха наркотици.

Двайсетина минути колата се влачи след автобуса в посока към Сити. Навлече си силното негодувание на шофьорите на микробуси, които му крещяха да кара по-бързо, както и неприлични жестове от няколко елегантно облечени жени, които би трябвало да са по-добре възпитани. Когато положението стана съвсем зле, той отби встрани, за да минат хората, като си пресмяташе наум колко глоби ще получи, задето постоянно преминава в автобусната лента. Но вече бе стигнал толкова далеч, че не можеше да си позволи да я изгуби. Близо до Сити заваля и той се напрягаше да зърне тъмната й униформа сред костюмираните служители на банките, стиснали чадъри над главите си, които се качваха и слизаха на всяка спирка на автобуса. Тук бе доста гъстонаселено и му беше все по-трудно да види нещо. На няколко пъти се зачуди дали вече не я е изпуснал и дали не гони вятъра, но продължи напред.

Най-накрая, след като стъклените кули на финансовия център започнаха да отстъпват пред по-мръсни сгради и жилищни блокове, той я забеляза. Сара скочи от автобуса, изтича зад него и спря на островчето по средата на пътя. Мак за миг спря да диша, защото, ако сега се обърнеше надясно, щеше да го види. Но вниманието й бе съсредоточено в колите, които се движеха в обратна посока. Тя пусна парапета и изтича през платното. Преди Мак да осъзнае, че се движи с колата в другата посока, тя бе изчезнала в една от пресечките.

— По дяволите — изруга той. — По дяволите, по дяволите.

Рязко се измъкна иззад автобуса, вдигна ръка в извинение към шофьора на колата зад него, която наби спирачки, и мина през пешеходната пътека на жълто, заради което една жена тупна с юмрук по колата му.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам — мърмореше той и ускоряваше, доколкото бе позволено, към близкото кръгово кръстовище. Там зави бързо и се върна на главната улица, но в обратна посока, като се взираше през стъклото, търсейки Сара. Стигна до пресечката, където бе изчезнала, подаде мигач и едва тогава забеляза, че улицата бе еднопосочна. В обратната посока.

Мак се поколеба само за миг. После даде газ, молейки се да стигне до следващата пресечка, преди някой да се появи насреща му.

— Знам… знам… — викна той на мотоциклетиста, който се размина с него, крещейки ругатни изпод каската си.

Но на кръстовището нямаше нищо. Не се виждаха нито коли, нито хора, само редица викториански къщички с доста мръсни фасади, входа към автомобилен паркинг, един жилищен блок. Отляво, в далечината се виждаха главната улица, едно кафене и индийски ресторант, за миг скрити от минаващ автобус. Мак импулсивно зави надясно, като вече караше по-бавно по павираната улица и се оглеждаше към всяка пресечка да зърне момиче в училищна униформа. Нищо. Сякаш се бе изпарила.

Мак отби в една пресечка и паркира встрани. Остана да седи вътре за момент, проклинайки се мислено. Какво, за бога, правя? Преследвам някаква ученичка, която едва познавам, из цял Лондон, и за какво? След няколко седмици щеше и бездруго да си тръгне. Ако е решила да си съсипе живота с тъпи приятели или наркотици, това негов проблем ли е? Дядо й щеше да се оправи, щеше да я стегне и всички щяха да продължат живота си.

Телефонът му звънна. Пресегна се към мястото пред съседната седалка и установи, че заради бясното шофиране вещите му са изпаднали от джобовете и са се разпилели на пода. Трябваха му няколко минути, докато го намери.

— Мак?

Мария.

— Здрасти — обади се той.

— Не ми казвай, че си искал да ми звъннеш, но си бил заклещен под тежка мебел. — В гласа й звучеше обида. Той не го прие лично — тя използваше същия тон и ако чаят й не беше с нужната температура. — Щеше да ми се обадиш и да обядваме заедно.

— Господи — каза той. — Съжалявам, скъпа. Улисах се в нещо. Няма да успея.

— Работа ли?

— Не точно. — Облегна се на седалката и прокара ръка в косата си.

— Пак е заради бившата ти. Двамата сте правили див и страстен секс цяла нощ и вече нямаш сили за мен. — Тя се разсмя.

— Няма нищо общо с Наташа.

— В Полша Наташа е най-популярното име за проститутка. Знаеше ли го?

— Ще й кажа. Сигурен съм, че много ще се зарадва.

Мария викна на някого, после пак заговори в телефона.

— Много ще ми е мъчно за теб. Няма да ме видиш две седмици.

— Така ли? — Това не беше ли Сара в другия край на тясната уличка? Той се взря нататък, но когато момичето се обърна, видя, че бута бебешка количка.

— Имам много голяма реклама на Карибите. Казах ти.

— Така е.

— За испанския „Ел“. Познай кой ще снима.

— Мария, знаеш, че не познавам модните фотографи.

— Севи. Всички знаят Севи.

Трябваше да звънне на Таш и да й каже, че я е изгубил. Заедно да решат дали да се обадят на социалните.

— Той направи снимката за корицата на „Мари Клер“ този месец.

Или пък можеше да звънне в училището и да им каже, че тя е имала час при лекар. А после да я накара да му каже къде е ходила.

— „Мари Клер“ — повтори тя натъртено.

— Сигурно са ми изгубили броя от абонамента този месец.

— Ти си един много тъжен човек. Правиш си много лоши шеги.

— Мария, скъпа — прекъсна я той. — Трябва да затварям. Трябва да се обадя на някого.

— Да не би да си станал хомосексуален?

— Не и днес, не, но ще си помисля.

— Сестра ми се ожени за хомосексуалист. Казах ли ти?

Беше престанал да я слуша. Едър кафяв кон тъкмо излизаше от телените порти малко по-нагоре по уличката. Леко подскочи при вида на един кош за боклук, после побягна леко встрани, докато идваше по калдъръмената улица към него, а копитата му трополяха по твърдата земя. Мак присви очи, за да види по-добре приближаващия се кон, понеже стъклата на колата му се бяха запотили. Но нямаше никакво съмнение кой беше ездачът. Направо настръхна от шока.

— Мария, трябва да вървя. Обади ми се, където и да си, и ще измислим нещо.

Напъха телефона в джоба си, тихо отвори вратата и слезе от колата. Сара бе привързала косата си назад, слабичката й фигура сякаш бе кацнала върху огромния кон, а училищната й тениска се виждаше съвсем ясно. Конят отново подскочи настрани, но тя сякаш изобщо не помръдна. Видя я как се пресята и гали врата му като да го успокои.

Мак затвори вратата и бързо отиде до багажника, откъдето извади фотоапарата си „Лайка“, внимавайки да не изгуби от поглед момичето върху коня. Заключи колата и тръгна по улицата подире й, загледан в нея, докато тя седеше спокойно и явно не забелязваше градския шум и хаоса наоколо. Когато завиха зад ъгъла, Мак видя, че отиват към парка.

Помисли за миг, после бръкна за телефона си и набра номера, като пристъпи набързо в един вход на блок, за да не го чуе Сара.

— Училището ли е? Здравейте… да. Обажда се настойникът на Сара Лашапел. Обаждам се да кажа, че тя има час за медицински преглед днес и няма да дойде. Да, много съжалявам… знам, че трябваше да се обадя по-рано…

 

 

Преди Папа да се разболее, почти цялото обучение на Бу беше от земята. Папа го тренираше на дълга юзда, застанал зад него, окуражавайки го да разбере различните команди с лек натиск на ръката и юздата; да коригира баланса си, да прибере задните крака по-навътре, да се наведе наляво или надясно. Сара обикновено стоеше до главата му или до рамото и подсилваше инструкциите на дядо си с лек натиск или тих глас, понякога с леко размахване на тренировъчния камшик. По този начин, обясняваше Папа, Бу можеше да се научи, без да се съобразява и с нейната загуба на равновесие. Папа винаги представяше нея като риск за коня, сякаш присъствието й само утежняваше задачата му. Тя отдавна бе престанала да го приема лично.

Някога дядо й имал кон на име Геронтий, който бил обучаван на дълга юзда цели три години, преди някой да получи разрешение да се качи на гърба му. Това не е заместител на тренировките, казваше й той. А основата на тренировката. Всички „въздушни позиции“, фигурите от висшата обездка, стартираха от такива основни положения. Те не можеха да се пропуснат.

Всичко това бе напълно вярно, мислеше си Сара сега, но тя имаше нужда да поязди. Седеше върху коня и го остави да се поразтъпче, като понякога го гълчеше, задето се стряска от уличните лампи, пътните знаци или шахтите — все препятствия, пред които нямаше и да мигне преди шест седмици. Беше принудена да остане далеч от него цели два дни: два дни, в които той може и да бе хранен и поен, но не бе излизал извън отделението си. За интелигентен и енергичен кон като Бу това бе равносилно на мъчение и Сара си знаеше, че вероятно ще си плати за това.

Беше започнало да вали по-силно и тя вдигна ръка, за да помоли колите да спрат и да пресече пътя. Бу вече бе зърнал тревата и тя усети как набира сили под краката й. Дъждът щеше да опразни парка, така че щеше да може да поработи без прекъсване. Но конят бе развълнуван, вероятно твърде много. След като бе стоял затворен, сега щеше да подскочи в мига, в който копитата му стъпеха на меката почва.

„Слушай ме“, каза му момичето със стойката си, с крака, с ръце. Но и тя долавяше някаква особена възбуда от усещането за силата, която само чака да бъде освободена.

Левада, обади се тъничко гласче в главата й.

Папа й бе казал да не опитва това, защото е твърде амбициозна фигура. При левада конят трябваше да прехвърли тежестта си на задните крака, задържайки се под ъгъл от трийсет и пет градуса. Това бе изпитание за сила и баланс, един вид преход към по-сложните предизвикателства на класическата обездка.

Но Папа го беше направил. И тя го бе правила от земята. Знаеше, че Бу може да изпълни фигурата.

Сара вдиша дълбоко влажния въздух, избърса влагата от лицето си. Мина в тръс няколко малки кръгчета, накара Бу да спре, после да тръгне напред, принуждавайки го да се съсредоточи в командите й, създавайки невидима арена между кошчетата в парка, оградните колчета и дългия бордюр на детската площадка за игра. Когато се увери, че е загрял, тя го подкани да поеме в лек галоп, първо на едната юзда, после на другата, следвайки инструкциите на дядо си: да седи назад, да държи неподвижни ръцете си, краката леко назад, повече контакт на външната юзда. И само след минути се пренесе в свят, в които ги нямаше безкрайните тревоги от следването на чужди правила, задълженията за наема на Бу, както и вида на Папа, гневен и нещастен в онова легло, което миришеше на боров дезинфектант и на стари хора. Тук бяха само двамата с Бу, съсредоточени в движенията, потънали в тренировката си, докато не се изпотиха под ситния дъждец. После тя го накара да забави до ходом и отпусна юздите, оставяйки го да се разтъпче свободно и да отпусне мускулите си. Той вече не се стряскаше от уличния шум, нито подскачаше при вида на двуетажните автобуси: усилената тренировка го бе отпуснала, уравновесила. Папа щеше да е доволен от него днес, помисли си тя, като прокара длан по мокрия му врат.

Левада. Толкова ли щеше да е лошо да го изпита малко? Трябваше ли Папа да научи за това? Сара си пое дълбоко въздух и отново хвана здраво юздите, подканяйки го да поеме в бавен тръс, който тя постепенно ограничи до пиафе, плавно и ритмично повдигане на копитата на място. Изпъна гръб, опитвайки се да си спомни инструкциите на дядо си. Задните крака трябва да се озоват под центъра на тежестта на коня, а хълбоците му да потънат почти до земята. Тя се наведе леко назад, краката й го окуражиха, подсказвайки му да насочи енергията си, като го задържаше само със съвсем лек опън на юздите. Цъкна с език, даде поредица инструкции и той се напрегна, заслушан в нея, с потрепващи уши. Не можеше да го изпълни, осъзна тя. Нуждаеше се от още един човек, някой, който да му обясни от земята какво да прави. И тогава усети как задницата му потъва под нея и за миг се паникьоса, защото се уплаши, че и двамата ще изгубят равновесие, но изведнъж предницата му се вдигна във въздуха и тя се приведе напред, за да му помогне, усети го как трепери от усилието да задържи позата. Двамата останаха така, предизвиквайки гравитацията, а Сара огледа парка от нов ъгъл, от високо.

И после Бу свали копита. Свари я неподготвена и тя падна върху врата му, когато той се втурна напред, вдигна задница веднъж, два пъти, толкова енергично, че тя с усилие се задържа отгоре му.

Сара се изправи и се разсмя. Изпълваше я огромна радост и тя потупа коня по шията, за да го похвали, искаше да му предаде усещането за собственото му великолепие. Пресегна се надолу и обви с ръце шията му.

— Колко си умен, страхотно умен кон — повтаряше тя, а ушите на Бу потрепваха напред-назад, докато слушаше похвалите й.

— Впечатляващо — отбеляза глас зад нея. Сара се извърна на седлото. Стомахът й се сви.

Якето на Мак беше мокро от дъжда.

— Може ли? — попита той, приближи се и погали шията на Бу. — Запотен е — отбеляза той, дръпна ръка и потърка пръсти.

Тя не можеше да продума. Мислите й бяха разпилени и я обзе кошмарен страх.

— Свърши ли? Да се прибираме ли вече? — Мак махна към улица „Спеърпени“.

Тя кимна и стисна здраво юздите. Сега мислите й препускаха бясно. Можеше да тръгне още сега, да накара Бу да препусне, и двамата щяха да прелетят през парка и да излязат в полята. Щеше да измине много километри, преди той да я настигне. Но си нямаше нищо. Нямаше къде да отиде.

Бавно тръгнаха към двора, като Бу протягаше врат надолу, явно уморен от усилената тренировка, а нейната поза бе отпусната. Гледаше гърба на Мак, но не можеше да разбере нищо по държанието му.

Спря пред портите. Каубоя Джон се появи от отделението си и им отвори.

— Май си се къпала, цирково момиче? Вир-вода си.

Потупа коня, докато той минаваше край него, после забеляза Мак да се мотае наблизо.

— С какво да ти помогна, младежо? Трябват ли ти яйца? Плодове? Имам страхотно авокадо днес. Мога да ти предложа цяла щайга само за три английски лири.

Мак зяпаше Каубоя Джон, сякаш никога не бе срещал друг като него. Може би защото Джон беше нахлузил най-опърпаната си каубойска шапка, беше си вързал за шалче червена кърпа и бе облякъл неоново жълтото яке, което един от работниците на пътния ремонт бе оставил тук миналата година. Но вероятно се дължеше и на огромната саморъчно свита цигара, която стискаше между пожълтелите си зъби.

— Авокадо? — повтори Мак, когато се посъвзе леко. — Звучи чудесно.

— Много е хубаво, младежо. Тези са точно на ръба на зрелостта. Още малко и сами ще изскочат от обелките и ще се превърнат в гуакамоле. Искаш ли да пипнеш? Боже, това несъмнено е най-доброто предложение, което ще получиш днес.

Той се ухили многозначително.

Мак мина през портите подире й.

— След теб — обади се той.

Сара поведе коня си към отделението му. Свали седлото и юздата, избърса ги от дъжда и грижливо ги прибра в склада, после се зае да рине оборския тор. В далечния край на двора Каубоя Джон предлагаше на Мак плодове и зеленчуци. Мак кимаше любезно. Постоянно се озърташе из двора, сякаш се опитваше да запамети всичко, и явно задаваше безброй въпроси. Сара видя как Джон сочи различните коне, кокошките, офиса си. Мак, изглежда, се интересуваше от всичко. Накрая, тъкмо когато пълнеше кофата на Бу с прясна вода, Джон и Мак минаха под железопътната арка и дойдоха до отделенията за конете. Вече валеше доста сериозно и по двора течаха ручейчета между камъните на калдъръма.

— Приключи ли, цирково момиче?

Тя кимна, застанала до коня.

— Не съм те виждал от два дни. Не можа да дойдеш ли? Твоят Бу беше готов да изскочи от отделението си тази сутрин.

Сара погледна към Мак, после сведе очи към земята.

— Нещо такова — измърмори тя.

— Ходи ли да видиш дядо си?

Тя поклати глава. С ужас си помисли, че ще се разплаче.

— Сега ще идем там — каза Мак.

Тя рязко вдигна глава.

— Искаш ли? — попита той.

— Познаваш ли това момиче? — Каубоя Джон отстъпи театрално назад, после махна към кашона с плодове в ръцете на Мак. — Познаваш Сара? Човече, трябваше да ми кажеш. Нямаше да ти пробутам тези боклуци, ако знаех, че си й приятел.

Мак повдигна вежда.

— Не мога да ти продам тези неща — заяви Джон. — Ела с мен в офиса, за да ти дам от хубавите плодове. Тези ги държа за обикновените минувачи. Сара? Поздрави дядо си от мен. Кажи му, че ще се отбия в събота. Дай му тези. — Той й подхвърли връзка банани.

Докато Мак следваше Джон обратно към офиса му, Сара забеляза лека усмивка да играе по лицето му.

 

 

Дрехите й още бяха мокри, когато се качи в колата. Мак беше получил глоба за неправилно паркиране и се опитваше да я отлепи от стъклото, а когато се наведе да пъхне лепенката в жабката, забеляза, че тя трепери.

— Искаш ли нещо сухо да се наметнеш? — попита той. — Отзад имам резервен пуловер. Сложи го върху униформата си.

Тя го послуша. Той излезе на главния път и докато шофираше, се мъчеше да измисли какво да каже. Когато стигнаха до светофара, изрече:

— Значи, затова е всичко. Отсъствията. Липсата ти. — Не спомена парите.

Тя кимна едва забележимо.

Мак подаде мигач и зави наляво.

— Е… определено си пълна с изненади. — Чувстваше се по-добре. Тя беше просто едно хлапе с пони. Макар и малко по-едро.

— Какво беше онова, което правеше? Цялото онова подскачане във въздуха?

Тя измърмори нещо, което той не чу.

— Левада — повтори тя по-високо.

— Какво е това?

— Фигура от висшата езда. Като обездка.

— Обездка ли? Онези фигури, които изпълняват в кръг на манежа?

Тя се усмихна сдържано.

— Нещо такова.

— Конят твой ли е?

— Мой и на Папа.

— Много е умен. Не разбирам нищо от коне, но той изглежда невероятно. Как се сдобихте с такъв кон?

Тя се загледа в него за миг, сякаш се чудеше доколко би могла да му се довери.

— Папа го купи от Франция. Той е от породата „Сел Франсе“. Използват ги във френската академия по езда, в която е тренирал Папа. — Тя замълча. — Няма нещо, което той да не знае за ездата.

— Няма нещо, което да не знае… — повтори под нос Мак. — Отдавна ли се занимаваш с това?

— Откакто се помня — отвърна тя. Беше потънала в пуловера му. Ръкавите скриваха напълно ръцете й и бе вдигнала колене под дрехата. Приличаше на настръхнала топка вълна. — Щяхме да идем там. При тях. Във Франция. Преди да се разболее.

Мак отново я видя мислено как пресича пътя между автобусите и камионите, после напълно губи представа къде се намира, докато описва кръгове в тревата с копитата на коня. „С какво, за бога, си имаме работа тук?“, запита се той.

— Щеше да е страхотно — подхвърли плахо тя. — И за мен, и за него. Ваканция. Никога не съм била в чужбина.

Заигра се с ръкавите на пуловера.

— Не исках да я пропускам. Нито пък Папа.

— Хм… — Мак погледна в огледалото за обратно виждане. — Много хора отлагат почивките си, когато някой се разболее. Сигурен съм, че ако обясниш какво се е случило с него, туристическата агенция, която ви е продала билетите, ще ги презавери, когато той се почувства по-добре. — Видя я как си гризе ноктите. — Ще им се обадим после. Ще ти помогна, ако искаш.

Тя отново му се усмихна сдържано. „Два пъти за един ден — отбеляза си Мак. — Може би все пак ще постигнем някакъв напредък.“ Пресегна се и настрои навигацията.

— Така. Към болницата — каза той. — Да вдигнем температурата тук. Нали не искаме дядо ти да те види подгизнала до кости?

 

 

Мак разбираше от болести по-малко, отколкото и от коне, но дори и на него му стана ясно, че каквото и да си мислеше Сара, господин Лашапел нямаше скоро да тръгне на почивка, нито дори да се прибере у дома. Възрастният човек лежеше, подпрян на възглавници, кожата му бе с жълтеникавия оттенък на тежко болен, а и не се събуди, когато влязоха в стаята. Най-накрая, когато Сара го хвана за ръка, той отвори очи. Мак стоеше близо до вратата и се чувстваше като натрапник.

— Папа — обади се тихо Сара.

Старецът мигновено впери очи в нея и сякаш някакво було се вдигна от тях, когато видя кой е до него. Усмихна се накриво.

— Извинявай, че не можах да дойда цели два дни. Беше сложно. — Старецът само поклати глава. Леко стисна ръката й. Тя забеляза, че погледът му се спира на Мак. — Това е Мак. Един от хората, които се грижат за мен.

Мак усети как го оглеждат от глава до пети. Въпреки крехкия му вид, в очите на стареца имаше някаква строгост, сякаш се опитваше да прецени недостатъците му.

— Той е… много е мил, Папа. И той, и жена му — допълни Сара и Мак я видя как се изчервява, сякаш в старанието си да успокои стария човек бе разкрила твърде много от себе си.

— Радвам се да се запознаем, господин Лашапел. — Мак пристъпи напред и стисна ръката на стареца. — Enchanté.

Отново лека усмивка — и много по-широка — от Сара.

— Не си ми казвал, че говориш френски.

— Не съм сигурен, че дядо ти ще оцени високо френския ми — отвърна Мак и се настани на стола от другата страна на леглото. Сара се зае да преглежда какво има в шкафчето на дядо й, прегледа тоалетната му чантичка, намести снимките.

Мак, който се чувстваше неловко в тишината, се обади отново, като се сепна от силния си глас:

— Гледах как внучката ви язди. Много е талантлива.

Възрастният човек отново погледна към Сара.

— Яздих тази сутрин.

— Добре — каза бавно той, а гласът му проскърца като ръждясала брава.

Усмивката на Сара този път бе мигновена и я преобрази напълно.

— Добре! — повтори тя, сякаш се съгласяваше с казаното от него.

— Добре — каза пак старецът. Тримата закимаха доволно. Мак сметна това за сериозен напредък в общуването им.

— Той много се постара, Папа. Валеше и макар че понякога е много упорит, когато вали, успя да се съсредоточи. Устата му беше супермека и ме слушаше, наистина слушаше.

Сара сякаш яздеше в момента, гърбът й бе изправен, ръцете й бяха изпънати напред. Старецът поглъщаше всяка нейна дума, сякаш искаше да попие всеки детайл.

— Щеше да останеш много доволен. Наистина.

— Никога не съм виждал подобно нещо — прекъсна я Мак. — Не разбирам нищо от коне, господин Лашапел, но когато го видях да скача така и да се изправя на задни крака, направо останах без дъх.

Настана внезапна тишина. Старецът бавно се извърна с лице към внучка си. Вече не се усмихваше.

Мак се поколеба:

— Изглеждаше… страхотно… — Забеляза, че Сара се е изчервила до корена на косите си. Старецът не откъсваше очи от нея.

— Левада — прошепна тя с натежал от вина глас. — Съжалявам. — Старият човек поклати глава настрани. — Направо кипеше от енергия. И трябваше да му дам нещо ново, което да задържи вниманието му. Нуждаеше се от предизвикателство…

Колкото повече се оправдаваше тя, забеляза Мак, толкова повече старецът клатеше глава гневно.

— Gourmand — каза той. — Non gourmand.^[1] Малък. Отново.

Мак се мъчеше да разбере смисъла на думите му, докато не осъзна, че няма никакъв смисъл. Смътно си спомни, че пациенти, преживели мозъчен удар, трудно намираха точните думи.

— Той. Avant. Non.^[2] Кон. Кон. — Видимо разгневен, той стисна зъби и се извърна от Сара.

Мак се притесни ужасно. Сара гризеше ноктите си. Изражението върху лицето на стареца остана мъчително гневно. Опита се да се престори, че изобщо не е там, но после хвана фотоапарата си, който още висеше на врата му, и го вдигна.

— Хм… господин Лашапел? Направих няколко снимки, докато Сара тренираше. Обикаляше в тръс и всичко останало. Дали не бихте искали да видите?

Наведе се над леглото и запрехвърля дигиталните снимки на екрана. Накрая стигна до една, която едва ли би предизвикала гнева на стареца, така че я увеличи. Сара сложи очилата на дядо си върху лицето му.

Той погледна снимката и сякаш за миг се пренесе другаде. После се обърна към Сара и затвори очи, сякаш се опитваше да се съсредоточи максимално.

— Уста — каза той накрая. Пръстите му потрепнаха. Сара се вгледа в снимката.

— Да — съгласи се тя. — Тук малко се противеше. Но това беше само в началото, Папа. Веднага щом включихме и задните му крака, той се отпусна.

Старецът кимна, явно доволен, и Мак усети как самият той бавно издиша с облекчение.

— Имаш ли други? — попита Сара. — От по-късно?

Мак прехвърли снимките, после подаде фотоапарата на Сара.

— Всъщност трябва да се обадя по телефона — каза той. — Ще ви оставя за малко. Ето, Сара, можеш да прегледаш снимките по този начин. Можеш да ги увеличиш с това копче, за да може и дядо ти да ги види по-добре. Ще се видим долу след половин час. — Хвана ръката на стареца.

— Господин Лашапел, за мен беше удоволствие.

— Капитан — обади се Сара. — Всички го наричат Капитане.

— Капитане — повтори Мак. — Надявам се да се видим пак скоро. Обещавам да се грижа добре за внучката ви, докато се приберете у дома.

Само Господ знаеше кога би станало това, помисли си той.

 

 

— Шегуваш се.

— Не. Искаш ли да видиш?

Подаде й снимките, които бе разпечатал веднага щом се прибра вкъщи, а Наташа бръкна в чантата си, извади очила и се взря през тях. Преди не носеше очила, отбеляза мислено той.

— Не са наркотици — каза той, след като тя не изкоментира нищо.

Тя кимна.

— Така е. — Наташа свали очилата си и го погледна. — Но кон? — Тя му върна снимките. — Какво, за бога, ще правим с един кон?

— Доколкото ми стана ясно, не трябва да правим нищо. Конят си е неин, тя се грижи за него.

— Но… през цялото това време? Там ли е била?

— Не съм я питам за парите, но предполагам, че са отишли там.

— И как така едно хлапе си има кон?

— Държи го в конюшня под една железопътна арка — продължи Мак. В главата му още се въртяха картините от онзи вътрешен двор. — Изглежда, е свързано с дядо й. Той е някакъв конен майстор. И конят не е някакво обикновено пони — допълни той. — Това животно сякаш е излязло от картина на Стъбс. Много е темпераментен. Тя прави разни… фигури от висшата езда с него. Скача във въздуха и такива неща.

— О, господи. — Наташа вдигна поглед към стената. — Ами ако се нарани?

— Доколкото видях, тя напълно го контролира.

— Но ние не разбираме нищо от коне. Социалната работничка нищо не ни каза.

— Тя не знае. Сара не иска социалните служби да разбират. Мисли, че ако научат, ще й го вземат. Права ли е?

Наташа сви рамене.

— Нямам представа. Предполагам, че няма много прецеденти.

— Накара ме да й обещая — обясни Мак, — че няма да кажем нищо.

Тя не повярва на ушите си.

— Не можем да обещаем подобно нещо!

— Е, аз обещах. А тя на свой ред обеща, че няма повече да бяга от часовете. Мисля, че сделката си я бива.

Мак беше оставил Сара в училището на обяд, като набързо й бе написал извинителна бележка. Тя сякаш не можеше да повярва, че той става неин съучастник.

— Това е изключение — предупреди я той, понеже му беше ясно, че вече е бил твърде отстъпчив. — Ще се разберем, когато се прибереш. Ясно?

Тя само бе кимнала. Не беше му благодарила, сърдито отбеляза Мак, после се засмя сам на себе си и потегли с колата. Мислеше като родител. Колко често бе слушал как приятелите му се оплакват от предполагаемата неблагодарност на децата си?

Наташа седна. Измърмори нещо за тежко дело, за насилие в семейството и извън него, сякаш той знаеше за какво изобщо говори. Стана му малко гузно, че през годините рядко е слушал какво му разказва тя за работата си.

— Виж, това е добра новина, Таш — каза той. — Поне не взема наркотици. Нито се среща с някой съмнителен тип. Просто една тийнейджърка, която е обсебена от конете. Можем да се справим с това.

— Звучи лесно, като го казваш. — В гласа й се прокрадна негодувание. — Но имаме голям проблем, Мак. Тя не може сама да се грижи за коня. Затова е отсъствала толкова пъти от училище. Сам ми каза, че дядо й е вършил по-голямата част от работата. Кой ще се грижи за коня, докато тя си учи уроците? Ти ли?

Той се разсмя горчиво.

— Не мога. Нищо не разбирам от коне.

— Както и аз. Има ли някой, който може да го прави вместо нея?

Мак се сети за стария американец със странните му цигари.

— Не мисля. Да, разбирам какво имаш предвид — съгласи се той. — Ще бъде трудно.

Двамата останаха да седят мълчаливо известно време.

— Добре — обади се Наташа. Не го погледна в очите. — Имам идея.