Джоджо Мойс
Повелителката на конете (14)

Тринадесета глава

За да завие, конят трябва първо да погледне в посоката, в която искате да тръгнете.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Сара седеше на втория етаж в автобуса и броеше за четвърти път парите в джоба си. Стигаха за наема за две седмици, пет бали сено и една торба зърно; достатъчно, за да зареди склада си за следващите две седмици. Но не и за да държи настрани от себе си Малтиеца Сал. Беше три и петнайсет. Той рядко отиваше в двора преди четири и половина. Просто щеше да остави парите на Каубоя Джон или под вратата на офиса с бележка и с малко повече късмет нямаше да се налага да говори с него отново. И двата пъти, откакто се бе върнала, Сал бе споменал за просрочения наем. И тя бе обещала да намери парите, без да има представа как ще го направи.

Толкова се радваше, че отново е тук. Бу беше върнат на „Спеърпени“ по-малко от седмица след като го бяха отвели оттам. Мак и Наташа нямаха голям избор: жената във фермата беше откачила, твърдеше, че цели два часа обикаляла в тъмното да го търси, беше обвинила Сара в безотговорност и глупост, като бе изтъкнала, че в градината има тис и декоративни храсти с отровни плодове, както и още куп вредни за него растения. Дори и Мак не се застъпи за нея. Двамата с Наташа се държаха, сякаш тя е някаква престъпничка само защото е изровила моравата. Преди никога не бе виждала Мак толкова мрачен. Не ядосан, не точно, а просто с разочарования вид, който хората придобиваха, преди да въздъхнат тежко.

По лицето му се четеше огорчение, докато вървеше с нея и Бу обратно към конюшнята. С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, Мак й бе казал, че малката градинка е много специална за Наташа и че само защото тя не показва явно чувствата си, това не означава, че не изпитва такива. Всеки има нещо, на което изключително много държи и което би искал да опази на всяка цена; тя би трябвало най-добре да го знае.

Сара се бе почувствала особено зле, когато видя Наташа да плаче в коридора. Не беше си дала сметка колко тромав ще е Бу в градината, а само, че там ще бъде прибран на сигурно място. Близо до нея. Мак не каза нищо друго, но онова, което премълча, я притесни още повече. Накрая просто предложи, че би било по-разумно, ако двете с Наташа се избягват взаимно за известно време.

Никой не я остави да каже каквото искаше: че не можеха да винят нея за всичко. Беше им казвала и на двамата, много пъти, че не може да я разделят от Бу. Трябваше да разберат, че тя не можеше да го остави на чуждо място, да цвили в тъмните поля и да търси познатите си. Голямата ирония бе, че тя остана толкова близо до къщата, за да не се тревожат те за нея.

Напрегнатата атмосфера вкъщи бе продължила няколко дни след завръщането им в Лондон. Личеше си, че Наташа още е силно разстроена. Понякога ги чуваше как си говорят тихо с Мак, като затваряха безшумно вратите преди това, сякаш тя не можеше да се досети, че обсъждат нея. Мак винаги след това беше престорено весел и шеговит с нея, наричаше я „цирково момиче“, както правеше Каубоя Джон, и общо взето се правеше, че всичко е наред. Отначало се опасяваше, че ще й кажат да си тръгне. Но после сякаш бяха установили някакъв обичаен режим. Тя ставаше рано и отиваше в конюшнята преди училище. Няколко дни даже и Мак беше буден рано и я караше дотам с колата. В тези сутрини той снимаше двора, Бу и Каубоя Джон, но после го бяха ангажирали с доста преподавателска работа и не можеше да идва изобщо.

Предната вечер я бе извикал в кухнята, докато Наташа беше на работа, а тя май непрекъснато работеше напоследък, и й бе подал един плик.

— Джон ми каза колко ти трябват — каза Мак, докато протягаше ръка. — Ние ще плащаме наема и храната за Бу засега, но ти трябва да вършиш цялата работа. И ако разберем, че си отсъствала от училище или не си била там, където е трябвало, ще го пратим някъде другаде. Сделката е честна, нали?

Тя кимна, усещайки банкнотите през тънкия бял плик. Едва се сдържаше да не го сграбчи. Когато вдигна очи, забеляза, че той я наблюдава.

— Така че… мислиш ли, че това може да спре… изчезването на дребни суми от къщата?

Тя се бе изчервила.

— Предполагам — измърмори под нос.

Не можеше да му каже за парите, които дължеше на Сал, не и докато и двамата още й бяха ядосани. Не и след като Мак почти я бе обвинил в кражба.

Опита се да погледне на ситуацията откъм добрата й страна. Не бяха толкова зле. Конят й беше при нея. Животът беше хубав. Или поне доколкото това бе възможно без Папа у дома. И все пак понякога, докато седеше в автобуса сутрин, си спомняше как бе изглеждал Бу на онази мека пясъчна арена, как сякаш летеше, какво удоволствие изпитваше от това, че е на място, където има шанс да даде най-доброто от себе си. Спомняше си коня си далеч от пушека и шума на трополящите отгоре влакове, как препускаше в кръг из зеленото ограждение, с високо вдигната глава, сякаш попиваше с очи далечния хоризонт, а опашката му бе развята високо като знаме.

 

 

— Е, как вървят нещата?

Рут Тейлър прие предложената й чаша чай и леко се облегна на мекия бежов диван. Не беше обичайната всекидневна, която често срещаше в работата си, помисли си тя, забелязала картините по стените, лъскавия паркет от старинен дъб. Беше чудесно да получи чаша чай и да не се тревожи къде е била преди това въпросната чаша.

— Всичко наред ли е? — Извади папката на Сара Лашапел от чантата си и със съжаление отбеляза, че има още четири посещения същия ден. А при тях нямаше да има меки бежови дивани. Две проверки за младежи, търсещи убежище, в мърляв хотел на Фърнли Роуд, друго посещение — при момче, което се кълнеше, че доведеният му баща го бие, и последното — при една майка тийнейджърка, пристрастена към наркотиците, която живееше в Сандаун.

Двамата Маколи се спогледаха. Размениха си нещо мълчаливо, преди мъжът да отговори.

— Добре сме — каза той. — Всичко е чудесно.

— Тя свикна ли вече? Минаха колко, четири седмици?

— Четири седмици и три дни — отговори жената.

Госпожа Маколи бе пристигнала малко след Рут и сега седеше на ръба на стола, с куфарчето до краката й, като си поглеждаше тайничко часовника, сякаш чакаше разрешение отново да хукне нанякъде.

— А училището? Някакви проблеми с отсъствията?

Ново споглеждане.

— Имахме някои проблеми в началото — отвърна господин Маколи, — но мисля, че ги изгладихме. Явно сме… постигнали разбирателство.

— Определили сте й граници, както предположихме.

— Да — каза той. — Мисля, че вече всички се разбираме много по-добре.

Мъжът определено бе много симпатичен. Точно неин тип, с разрошена коса и блеснали очи. „Не бива“, смъмри се сама Рут. Не биваше да мисли така за клиентите си. Особено за онези, чиито съпруги седяха наблизо.

— Тя е в добро здраве — продължи той. — Храни се добре. Пише си домашните. Има си… свои интереси. — Обърна се към жена си. — Не знам какво друго да кажа всъщност.

— Сара се справя чудесно — отсече тя.

— Не се тревожете. Не съм тук да ви съдя, нито да оценявам родителските ви умения. — Рут се усмихна. — Това е неофициално настаняване — роднинска грижа, както го наричаме, така че не се бъркаме особено. Вече говорих със Сара, която каза, че е щастлива тук. Просто реших, предвид миналото й, че е добре да се отбия и да видя как вървят нещата.

— Както вече казах — отбеляза господин Маколи, — всичко е наред, наистина. От училището не са ни звънели за проблеми. Не ни държи будни със силна музика. Има само шест или седем гаджета. Не използва тежки наркотици. Шегувам се — добави той, след като жена му го погледна гневно.

Рут си погледна папката.

— Имате ли новини за дядо й? Съжалявам, трябваше сама да звънна, но в службата сме толкова заети.

— Състоянието му бавно се подобрява — каза господин Маколи, — макар да не съм експерт в тези неща.

Рут съжали, че е облякла кафявата си пола. В нея краката й изглеждаха къси и дебели.

— О, да. Спомних си. Удар, нали? Хмм. Не се оправят толкова бързо, колкото би им се искало. Вие… съгласни ли сте тя да остане още тук? Знам, че първоначално смятахме, че ще е само за няколко седмици…

Двамата Маколи отново се спогледаха.

— Технически погледнато, след като преминете шест седмици, би трябвало да направим официална проверка и може би да обсъдим възможността за попечителство, което би ви дало известни родителски отговорности.

— Има едно възможно усложнение — обади се господин Маколи. — Скоро ще продадем къщата. Всъщност вече приехме оферта за нея.

— А ще има ли стая за Сара в новия ви дом?

Този път не се погледнаха. Мъжът заговори първи.

— Не съм сигурен още.

— Искате тя да бъде поверена на грижите на службите ли? Да прехвърлите отговорността отново към нас? — Моля ви, не казвайте „да“ — мислено се примоли Рут. — Имам цял списък с натрупани отдавна молби. И определено няма много домове за децата, които да приличат поне малко на този.

— Опитваме се да измислим нещо. Просто още не сме решили къде, хм, ще се местим, нали, Таш? Но тя определено може да остане тук следващите няколко седмици.

Няколко седмици. Всичко можеше да се случи за няколко седмици. Рут малко се успокои.

— Да се надяваме, че скоро ще бъде отново с дядо си. — Тя се усмихна и огледа всекидневната. — Много хубава къща. Сигурно ще ви е мъчно за нея.

Никой от двамата не проговори. Тя сложи длани върху папките си и се наведе леко напред.

— А как се чувствате вие двамата? Ако не сте свикнали да съжителствате с млади хора, сигурно е изненадващо трудно.

Тя се обърна към госпожа Маколи, която почти не се включваше в разговора.

— Добре сме — отвърна господин Маколи.

— Госпожо Маколи?

Жената се замисли, преди да отговори. Рут си припомни от прочетеното в папката, че е адвокат. Нищо чудно.

— Доста по-изморително е, отколкото очаквах — внимателно формулира тя отговора си. — Но пък не съм сигурна какво изобщо съм очаквала.

— Някакви по-специални грижи?

Тя се замисли.

— Не — отсече накрая. — Мисля… че предимно… имаме различен поглед към света.

— Тийнейджърите са много специална порода.

Господин Маколи се усмихна широко.

— Определено е така.

— Всеки има своите предизвикателства. Но от училището ни казаха, че тя е доста по-уверена и спокойна.

— Сара е добро хлапе — добави мъжът. — Има амбиция.

— Може би, ако някога пак решите да приемете дете в семейството си, бихте били по-щастливи с по-малко дете. Обмисляли ли сте да се регистрирате като приемни родители? — Нямаше смисъл да им споменава за финансовите облаги, реши Рут. Тези двамата не изглеждаха да имат парични затруднения. — Има огромен недостиг в това отношение — продължи тя. — Много деца са в нужда.

— Знам го отлично — обади се тихо госпожа Маколи.

Пред погледа на Рут съпругът й докосна ръката на жената с опакото на дланта си. Мил жест. Грижовен. Странното бе, че тя се изчерви.

— Ще помислим — каза той. — В момента просто не мислим за бъдещето.

 

 

Под вратата на склада й имаше бележка. Тя бутна портата с крак, взе листчето и го разгъна, после се загледа в непознатия почерк.

Здрасти, цирково момиче. Извинявай, че не можах да ти го кажа лично, но трябва да се върна в Щатите. Сестра ми Арлин се разболя и понеже няма друг жив роднина, понеже проклетата жена прогони трима съпрузи, аз трябва да се погрижа за нея.

Малтиеца Сал има ключове и ще храни животните ми, но и ти ги наглеждай, става ли?

Кажи на Капитана, че много съжалявам, че няма да го видя този уикенд, но ще се върна след седмица-две. Ще му донеса и малко уиски, ако успея да го прекарам покрай онези сестри нацистки.

К. Дж.

Тя сгъна прилежно листчето и го прибра в джоба си, силно разстроена от перспективата Джон да го няма. Знаеше, че има сестра в Америка, понеже той често се шегуваше колко е грозна, но в редките пъти, когато бе заминавал да я види, Папа винаги беше държал всичко под контрол. Сега, без него и Джон, дворът сякаш оставаше без опора. Нямаше да е задълго, каза си Сара. Всичко щеше да се нареди съвсем скоро.

Започна леко да вали и камъните по двора станаха лепкави там, където някой не беше помел разпръснатото сено или разпиляното зърно. Сара окачи палтото си на един пирон и се наметна със старото палто на дядо й, което използваше, за да предпазва дрехите си. Инстинктивно усещаше, че работата ще я успокои, затова, след като провери купичката с вода на кучето, се зае с конете, изпъна накривените покривала, провери дали всички врати на отделенията са затворени. Изрина на Бу, смени сеното и водата му, погледна му краката, изгони навън кокошките, както и някаква нова коза в двора, после спря за миг да побъбри с Ранджит от „Радж Палас“, който бе дошъл да купи малко яйца. Накрая се върна в склада си, за да се преобуе в училищните си обувки.

Едва когато заключваше с катинара, се сети за парите в плика. Бръкна в джоба си и подскочи, когато някаква ръка я хвана леко за врата. Тя се извърна, готова да удари натрапника.

— Какво става? Да не ме помисли за някой луд, готов да ти се нахвърли? — Малтиеца Сал изглеждаше силно развеселен, а златният зъб в устата му едва проблясваше в мрачината на склада, докато размахваше показалец под носа й.

Тя потръпна и вдигна ръка към врата си.

— Любовно писъмце ли ми оставяш, цирково момиче? — Посегна да грабне плика от ръката й, стиснал цигара в другата си ръка, разкрачил крака, сякаш да подчертае, че той е господарят на това място. Миризмата на афтършейв и тютюн вече надделяваше над сладкото ухание на сено и зърно. — Нали знаеш, че винаги можеш да ми го кажеш лично?

— Парите — каза тя, засрамена от прегракналия си глас. — Твоите пари.

— О… — Сега го взе от нея, като пръстите му докоснаха нейните.

— Трябва да вървя — каза тя и вдигна раницата си, но той вдигна ръка.

Отвори плика и надникна вътре. После се намръщи и го протегна към нея.

— Само това ли?

— Наемът. За две седмици. И за сеното и зърното.

Навън валеше по-силно. Шеба се пъхна вътре зад гърбовете им, а рошавата й козина блестеше от капките като обсипана със скъпоценни камъни. Някъде по железопътните арки изцвили кон и копитата му изтрополиха по бетонната настилка.

— И? — Той я погледна очаквателно. Усмихваше се, но изражението му не бе никак весело.

Тя преглътна.

— Нямам повече.

— Ами закъснелият наем?

— Сега нямам.

Малтиеца Сал просъска през зъби и поклати глава:

— Знаеш ли какъв късмет имаш, че запазих отделението за теб? Преди две седмици дойде и си взе коня, заведе го някъде, и то без да ме предупредиш. Мислиш ли, че е възпитано да се прави така?

— Не бях аз…

— Задържах това отделение за теб, Сара, макар че можех да го дам на двайсетима други. И после ти просто ми се появи тук, сякаш нищо не е станало. Даже не ми благодари.

— Но нали ти казах, не беше моя вината. Аз бях…

— Скъпа, пет пари не давам чия е била вината. И сега се чудя как мога да съм сигурен, че няма да изчезнеш пак. С всички пари, които ми дължиш. Имаш ключове. Ти и конят ти може да хукнете към Тимбукту, ако ви скимне. — Беше се приближил до нея и яката на ризата му бе пред очите й.

Сара осъзна, че не може дори да преглътне, без да издаде явен звук.

— Няма — тихо каза тя. — Винаги си плащам дълговете. Папа винаги си плаща дълговете. Джон го знае. — Никога не сме имали дългове, преди да се случи това, помисли си тя.

— Но Джон го няма тук. Както и дядо ти. И всичко тук сега е мое, а не тяхно.

Тя не можеше да каже нищо.

Някакъв влак изтрака гръмко над главите им и светлините от вагоните му за кратко осветиха малкия двор. Хиляди хора преминаваха отгоре на път към домовете си, към спокойния си, комфортен живот. Сал вирна брадичка, сякаш обмисляше нещо. После направи още една крачка към нея. Беше близо, твърде близо. Дъхът й замръзна в гърдите.

Сал заговори с тих глас:

— Дядо ти е болен, Сара.

— Знам — прошепна тя.

— Много болен, по думите на Джон. Затова трябва да ми кажеш нещо. Как ще платиш онова, което ми дължиш? — Гласът му бе мек, музикален, сякаш пееше и това можеше да прикрие заплахата в думите му. Вече бе толкова близо, че усещаше топлия му дъх върху лицето си, сладникавата миризма на афтършейв, на коженото му яке и на още нещо, типично мъжко и непознато.

Сара остана със сведени очи. Беше чувала мрачни слухове за Малтиеца Сал. С него никой не смееше да се заяжда. Беше лежал в затвора, имаше лоши приятели и тъмни интереси, за които беше по-добре да не се пита.

— Е?

— Казах ти…

— Нищо не си ми казала. Както вече споменах, мислех, че просто си изчезнала. Сега искам да знам дали ще ми бъде платено. — Очите му я пронизваха. — Трябва да измислим нещо, Сара.

Тя примигна насреща му, мъчеше се да запази самообладание.

— Трябва да измислим начин да ми изплатиш инвестицията.

Искаше й се да изкрещи, че и тя иска същото. Че този дълг й тежи ужасно, че коремът й се свива на топка всеки път, когато сметне колко дължи. Мислеше за това при всяко посещение в двора и вече изпитваше все по-малко удоволствие просто да бъде с коня си. И нямаше с кого да го сподели. Никой, освен Малтиеца Сал не можеше да свали този товар от плещите й.

— Мога да чистя на конете — изстреля тя.

— Имам момчета за тази работа, Сара.

— Тогава мога да се грижа за двора през уикендите — предложи тя.

— Нямам нужда от това — отсече той. — Да продаваш яйца или да ми се мотаеш наоколо с метла в ръка не представлява интерес за мен. Разбираш ли го? Схващаш ли какво е ценно?

Сара кимна.

— Аз съм бизнесмен. При все това се опитах да се съобразя със специалното ти положение. Проявих разбиране. Ако беше някой друг, Сара… — Той поклати глава. — Отдавна щях да изгубя търпение.

Той погледна през рамо навън, под арката, където дъждовни вадички течаха между камъните към портите и блестяха под светлината на уличните лампи. За миг тя си помисли, че той ще си тръгне. Че това е всичко. Но Сал отново се обърна към нея.

Мълчаливо направи още една крачка напред, така че Сара се озова с гръб до вратата на склада си. После той вдигна ръка и внимателно извади някаква сламка от косата й, задържа я пред очите й, после я метна настрани със силните си, мазолести пръсти.

Тя гледаше право напред и много се стараеше да не помръдне. Малтиеца Сал се усмихна бавно, широко, а очите му сякаш й казваха, че всичко е наред, че я разбира. И тогава, тъкмо когато тя се насилваше да се усмихне в отговор, той сложи длан върху дясната й гърда и бавно прокара палец по зърното. Направи го толкова леко и небрежно, че на Сара й трябваха няколко секунди, докато схване какво точно става.

— Няма нужда да говорим за пари, Сара — студено каза той. И с една бърза усмивка си дръпна ръката, преди тя да успее да вдигне своята и да го избута.

Кожата й изгаряше от допира му. Страните й пламтяха. Гърлото й се бе свило и не можеше да си поеме въздух.

— Растеш толкова бързо, скъпа — продължи той, прибра плика в джоба си и тръсна пръсти, сякаш бе докоснал нещо горещо. — Винаги има начин за хубаво момиче като теб. Само кажи.

След което излезе през портите, като си подсвиркваше, а тя остана, замръзнала на място, забравила училищната раница, която висеше в отпуснатата й ръка.

 

 

— Тази вечер ще излизам.

Най-сетне бяха затворили вратата след Рут. При тръгването си тя се бе усмихнала на Мак по онзи особен начин с твърде широка усмивка, която жените често му отправяха — и това бе подразнило Наташа въпреки волята й. Сега мислено благодари на бога, че се е уговорила да се види със сестра си.

— Добре. И без това обещах на Сара да я заведа до болницата след училище. Но аз ще изляза утре, ако това не те притеснява?

Явно не искаше да каже къде.

— Няма проблем. — Наташа пристъпи напред, но той не понечи да й направи път. — Имам среща, Мак, и вече закъснявам.

Той беше с дънките, които някога много бе обичала — тъмносини, цвят индиго, меки и изтъркани, избелели на джобовете, защото все носеше куп неща въпреки молбите й да не го прави. Спомни си как се бе облегнала на гърдите му в един уикенд преди няколко години, докато вятърът виеше край ушите й, пъхнала ръце дълбоко в задните му джобове.

— Купих ти нещо — каза той. Пресегна се назад и извади иззад гърба си голяма торба с различни луковици вътре. — Знам, че е само начало, но… ти беше толкова тъжна.

Тя ги взе от ръцете му. От мрежестата торба по пръстите й полепна малко пясък.

— Ще ти помогна, ако искаш, другия уикенд. Мога поне да оправя оградата.

Наташа преглътна.

— Всичко ще порасне отново. Все някога. — Тя вдигна поглед към него и се усмихна. — Но благодаря все пак.

Внезапно си представи Мак, засмян и бъбрещ оживено, с колан с инструменти на кръста, докато тя внимателно засажда новите цветя. Разумно ли беше? Нима пътищата им вече не се бяха преплели твърде много?

Стояха и двамата в коридора, всеки потънал в мислите си. Когато Мак заговори, стана ясно, че са поели в различни посоки.

— Не сме го обсъждали още, Таш, но какво ще правим, ако старецът не се оправи? — Той се облегна на вратата, препречвайки пътя й. — Не е добре човекът. Не си го представям скоро да скочи на крака.

Наташа си пое дълбоко въздух.

— Значи, ще трябва да стане нечий друг проблем.

— Нечий друг проблем ли?

— Добре. Нека да е отговорност.

— Но какво ще правим с коня?

Тя си представи животното, което безгрижно бе смазало двора й, оставяйки подире си само потрошени саксии. От онзи ден вече не гледаше на коня като на красиво и грациозно животно.

— Мак, в деня, в който се изнесем оттук, вече няма да сме семейство. Няма да можем да й предложим дом — с кон или без него. Работата ти няма да ти позволи да бъдеш пълноправен настойник, както и моята. И така ни е трудно да се справяме ден след ден.

— Значи ще я разочароваме.

— Системата ни разочарова. Няма достатъчно гъвкавост и ресурси, за да се погрижи за някого като нея. — Забелязала изражението му, тя се опита да смекчи тона. — Виж, може да успеят да намерят място за коня в някой приют за животни поне временно, докато успеят да й намеря нов дом. Може би в провинцията, ако толкова настоява да го задържи. Мисля, че така може да е по-добре за нея.

— Не си го представям.

— Е, мога да разпитам дискретно. Да видя какви са възможностите. Без да издавам нищо, разбира се.

Мак не помръдваше от вратата. Наташа си погледна часовника и видя, че закъснява.

— Искаш ли тя да си тръгне?

— Не съм го казала.

— Но… явно не я харесваш.

— Разбира се, че я харесвам.

— Никога не си казала мила дума за нея.

Тя зарови в чантата си, за да скрие изчервяването, което усещаше по лицето си.

— Какво да направя? Не ме изкарвай злодея в ситуацията, Мак. Напълно непозната ми е. Предложих й дома си и — бих искала да добавя — излъгах социалните служби междувременно относно връзката ни. Платих стотици лири, за да закарам коня й до Кент и обратно. Пожертвах любимата си градинка…

— Не говоря за това.

— А за какво? Че трябва да си разменяме гримове ли? Опитах, ясно? Предложих да я заведа на пазар. Предложих й да оправим малко стаята й. Опитах се да водя разговор с нея. Минавало ли ти е през ум изобщо, че може тя да не ме харесва?

— Тя е дете.

— И какво? Не е способна да не харесва някого ли?

— Не. Просто искам да кажа, че възрастният в случая е длъжен да превъзмогне това.

— О. Значи, вече си експерт по отглеждането на деца.

— Не. Просто проявявам мъничко човещина.

Двамата се изгледаха втренчено.

Тя остави луковиците на масата в коридора и си взе куфарчето с пламнали страни.

— Сигурно е много хубаво човек да е като теб, Мак. Всички те обичат. По дяволите, онази социална работничка преди малко беше готова да скочи в скута ти. И по някаква причина имаш същия ефект върху Сара, което е страхотно и за двама ви. — Тя грабна телефона си. — Но не ме обвинявай, задето нямам същото въздействие, ясно? Правя каквото мога. Давам й дома си. Жертвам връзката си просто заради присъствието ви тук всеки ден, докато се правим на щастливо семейство. Боря се да оцелея ден след ден. Полагам всички усилия.

— Таш…

— И престани да ме наричаш така.

Мина край него, рязко дръпна входната врата и изтича по стълбите, докато гласът му отекваше в главата й, въпреки оглушителното биене на сърцето й. Чудеше се защо в очите й напираха сълзи.

 

 

— Ясно. Напълно си откачила. — Джо си свали гумените ръкавици и отиде до кухненската маса, където Наташа бавно отпиваше от чаша вино. — Мак? Бившият ти мъж?

— Но там е целият проблем, нали? Не ми е напълно бивш, затова има права над къщата.

— Значи трябва да се изнесеш. Това е лудост. Погледни се. Истинска развалина.

Доти, най-малкото дете на Джо, дойде в кухнята с кучешка играчка в устата си.

— Не, миличка. Ще хванеш глисти. — Тя измъкна гуменото нещо от устата на дъщеря си и го смени със сушена кайсия толкова бързо, че Доти дори не можа да възрази. — Мама и татко знаят ли?

— Естествено, че не. Само за няколко седмици е.

— Трябва да се изнесеш. Иди на хотел. Беше направо съсипана, докато живееше с него. Това няма да ти помогне да продължиш напред, нали? За бога, Таш, ти едва започна да си подреждаш живота това лято. В леглото, вие двамата! — кресна тя, след като чу шума от боричкане във всекидневната. — Трябва да сложа и малката да си легне. Ще ме изчакаш ли за минутка, докато я завия? Осем без петнайсет е.

— Няма проблем — съгласи се Наташа. Тайничко се зарадва, когато сладката Доти, с пухкаво и омазано с конфитюр личице, ухаеща на бебешка пудра, беше изнесена от стаята. Другите деца вече бяха изгубили бебешката си сладост и повече приличаха на големи хора. Доти жестоко й напомняше за липсващото парче в живота й. Липса, с която още не бе напълно свикнала.

— Кажи лека нощ на леля Таш.

Наташа се стегна да получи целувка, като полагаше усилия да изглежда спокойна.

— Не — запъна се детето и зарови личице в крака на майка си.

— Доти, така не е хубаво… кажи лека нощ на…

— Няма нищо. Наистина. — Наташа махна с ръка. — Уморена е.

Знаеше, че сестра й ще приеме резкия й отговор като поредния знак за липсващия й майчински ген.

— Дай ми пет минутки да й прочета приказка.

Джо бе напълняла, помисли си Наташа, докато я гледаше как вдига детето на хълбок с лекотата на дългата практика. Тя постоянно се оплакваше, че няма време, че децата са й съсипали фигурата, докато в същото време топваше поредната бисквитка в чашата си чай.

— Заради кръвната ми захар — обясняваше тя. — Така по-малко им крещя следобед.

Наташа много дълго бе избягвала къщата на сестра си. По време на собствените й аборти — семейството й знаеше само за един от тях — шумният дом на Джо, с рисунките с пръсти и очуканите гипсови и пластмасови играчки, твърде много й напомняше за бебетата, които бе изгубила. Мразеше се, че не проявява достатъчно стоицизъм, за да превъзмогне завистта към сестра си заради трите деца, но й бе по-лесно просто да се преструва, че е твърде заета. Всички в семейството й смятаха, че е много амбициозна, дори работохолик, още откакто бе започнала да учи право. Тя беше ученото дете в семейството, постигащо високи цели. Когато обясняваше, че е твърде натоварена в работата си, за да присъства на семеен обяд, или че се готви за едно или друго дело, знаеше, че ще им липсва, но ще бъде извинена с добродушен коментар. Може би и лека тъга от страна на майка й заради явната й неспособност да посвети енергията си на по-важните неща в живота.

Не смееха да говорят за личния й живот, след като Мак си бе тръгнал. „Поне имаш работата си“, казваха в редките случаи, когато все пак успяваше да ги види, и се утешаваха с мисълта, че тя и бездруго така е искала да стане.

Джо се появи след десетина минути, метна ненужната кайсия в мивката, после ловко прибра косата си на конска опашка.

— Отчаяно се нуждая от фризьор — подметна тя. — Даже имах запазен час миналата седмица, но Тео разви алергия. Наложи се да платя половината цена, въпреки че не успях да отида — какво нахалство!

Седна и отпи голяма глътка от бялото вино с видима наслада.

— Благодаря ти. Страхотно е. Така. Ще оставя другите двама будни още малко, иначе изобщо няма да можем да си поговорим.

— Ти добре ли си? — попита Наташа, която подозираше, че сестра й често я смята за егоистично настроена. Самотните, бездетни жени на определена възраст бяха такива. Всички така казваха. — Как е Дейвид?

— Няма проблем, който две седмици на Сейшелите и някоя и друга пластична операция да не могат да решат. О, както и повече секс. Даже не си спомням какво беше това. — Тя изсумтя. — Както и да е. Ти. Изобщо нищо не ми споделяш. Разправяй сега.

Животът й се бе превърнал в странно затворено малко пространство, осъзна Наташа. Това тук бе нормалният живот. Нейният съвсем не беше такъв.

— Отначало си мислех, че ще е само за няколко седмици — обясни тя. — Нямаше смисъл да ви казвам.

— Сериозно, Таш. Изнеси се. Бих ти предложила стая тук, но ще те побъркаме за по-малко от пет минути. — Тя отново отпи от виното си. — Имаш пари. Наеми си стая в хубав спа хотел. Ще ти правят маникюр и масаж всяка вечер след работа. Ще си приспаднеш разходите от неговия дял от къщата. Защото той те е прогонил оттам. Какво нахалство.

— Не мога. — Наташа драскаше с един от цветните моливи на децата.

— Можеш. Господи, аз щях веднага да се възползвам. Какво блаженство!

— Не, не мога. — Наташа въздъхна и се стегна вътрешно. — Защото съм поела определени отговорности към друг човек. Едно момиче.

Впоследствие Наташа малко съжаляваше, че е стояла далеч от дома на сестра си през последните няколко години, защото въпреки опасенията й реакцията на Джо бе повече от страхотна. Беше я накарала да повтори два пъти разказа си и докато Наташа обясняваше с пресекващ от неудобство глас, тя стана от стола си, заобиколи масата и прегърна по-малката си сестра много силно, оставяйки петна от брашно по тъмния й костюм.

— Господи, Таш. Това е чудесно. Направо фантастично. Иска ми се да имаше повече хора като теб. Мисля, че постъпката ти е невероятна. — Джо седна с блеснали очи. — Какво е момичето?

— Там е работата. Не се получава така, както си го представях. Двете с нея… сякаш не се разбираме.

— Защото е тийнейджър.

— Да. Но се разбира с Мак.

— Мак може да се разбере и със Саддам Хюсеин. Човекът е стопроцентов чаровник.

— Опитах се, Джо. Просто двете явно взаимно се дразним. Не се получава както си мислех…

Джо се наведе към вратата, сякаш да провери дали децата не са наблизо и биха могли да чуят.

— Ще ти кажа съвсем честно. Щом навърши тринайсет, Катрин се превърна в голяма гъска. Сякаш сладкото ми момиченце изчезна за една нощ и я смени някакво неуравновесено чудовище. Поглежда ме с такова… отвращение, сякаш съм физически противна. Всичко, което казвам, я ядосва.

— Катрин?

— Ти не си я виждала отдавна. Ругае като моряк. Отвръща на възрастните. Краде дребни суми, макар Дейвид да се преструва, че не забелязва. Лъже за всичко. Абсолютно пълноправен член на клуба на преждевременно развитите малки кучки. Мога да го кажа, защото съм й майка и я обожавам. Ако не бях сигурна, че предишната Катрин е някъде вътре в нея и някой ден ще се появи отново, отдавна щях да съм я изхвърлила на улицата.

Наташа никога не бе чувала сестра си да говори толкова студено за някое от децата си. Сега се запита колко от майчинството бе предпочела да блокира в съзнанието си, предпочитайки да си представя някаква розова версия, която й е била отказана от съдбата. Запита се и дали не е била твърде строга със Сара.

— Не си виновна ти. А и изглежда, тя е минала през какво ли не. Просто… бъди до нея.

— Аз не съм като теб. Не умея такива неща.

— Глупости. Ти си невероятно умна, виж само колко работа вършиш за децата в нужда.

— Но те са мои клиенти. Различно е. С нея ми е трудно… Има и още нещо. Излъгах се в едно момче, което представлявах пред съда. Беше ми разказал, че е изминал ужасно дълго разстояние сам, а после открих, че е излъгал. Сега нямам вяра в преценката си дали някой е искрен с мен.

— Мислиш, че те използва ли?

— Мисля, че не съм чула цялата история.

Джо поклати глава.

— Тя е на четиринайсет. Ще има куп истории, които няма да чуеш — за несподелена любов, за тормоз в училище, проблеми с теглото или някоя глупачка, която вече не иска да й бъде приятелка. Такива неща не ни споделят. Страхуват се да не бъдат укорени или пренебрегнати. — Джо се засмя. — Или още по-лошо, да не хукнем да се разправяме и да уредим нещата.

Наташа зяпна сестра си. Откъде знаеше всичко това?

— Знаеш ли, съмнявам се, че те лъже за нещо важно. Вътре в нея сигурно има едно уплашено малко момиче, което може би копнее да се разкрие пред някого. Заведи я на вечеря, само вие двете. Не, нека не е вечеря. — Тя загриза нокътя си. — Твърде голямо напрежение. Излезте и направете нещо заедно. Нещо, което харесвате. Не е нужно да е твърде специално. Може да се окаже, че така ще се отпусне пред теб. — Тя потупа сестра си по ръката. — Хайде. Така поне няма да мислиш за онзи идиот в къщата си. И запомни, че правиш нещо прекрасно дори и само като я приемаш в дома си.

— Не е много.

— Но не го прави по-малко прекрасно. Добре. Време е да пращам по леглата онези двама терористи.

„Ами Мак? — искаше й се да попита. — Как да се справя с Мак?“ Но сестра й вече я нямаше.

 

 

Старецът взе вилицата от Сара и бавно пъхна парченцето манго в устата си, мълчаливо и с голямо задоволство. Мак беше купил кутия с нарязани плодове от супермаркета, докато идваха към болницата, а сега Сара бодваше всяко парченце и му подаваше малката пластмасова вилица, за да може той да запази достойнството си, като се храни сам.

Мак изчака, докато привършат, и едва след като Капитана внимателно избърса уста с хартиена салфетка, извади голямата папка.

— Имам нещо за теб, Капитане — обяви той.

Старецът извърна глава към него. Днес изглеждаше по-бодър, отбеляза Мак, отговорите му бяха по-ясни, думите не бяха толкова объркани. На два пъти бе поискал вода съвсем ясно и бе казал: Chérie^[1], когато зърна Сара.

Мак дръпна стол от другата страна на леглото и разгърна папката, за да покаже какво има вътре.

— Решихме да украсим стаята ти.

Преди Капитана да го погледне учудено, той извади първата снимка, която бе черно-бяла, с формат А4, и на нея Сара и конят й изпълняваха онзи тръс на място, който тя наричаше пиафе, в парка. Възрастният човек се вторачи, после се обърна към внучката си.

— Добре — каза той на Сара.

— Много добре се справи в онзи ден — обясни тя. — Наистина ме слушаше. Много се стараеше. Всяко движение…

— Чиста красота — внимателно произнесе той.

Явно провокирана от този неочакван изблик на красноречие, тя се покатери в леглото и се настани до него. Главата й лежеше върху облеченото му в пижама рамо.

Мак се стараеше да не поглежда към тях и извади нова снимка.

— Мисля, че това беше…

— Рамото вътре — обясни тя.

— Не мога да видя — обади се старият човек. Изчака търпеливо, докато Сара нагласи очилата на лицето му, после махна на Мак да приближи снимката. Мак вдигна и още една до нея. Капитана кимна одобрително.

— Тези са за стаята ти — каза Мак и бръкна в джоба си за тиксо. После внимателно започна да подрежда снимките около леглото, постепенно закривайки голите бледозелени стени, на една от които имаше само някаква цветна снимка от осемдесетте и бележка с предупреждение към посетителите да си мият ръцете. Няколко от снимките той закачи направо на леглото на Капитана.

Старецът гледаше внимателно, вперваше погледа си поред във всяка от тях, сякаш попиваше и най-малкия детайл. Мак подозираше, че ще ги гледа по цял ден.

Когато беше казал на Сара какво ще направи, докато пътуваха насам с колата, тя мълчаливо бе прегледала фотографиите.

— Стават ли? — попита, притеснен от липсата на отговор. — Не съм включил никоя от онези, на които правиш неща, които явно не бива да правиш, като изправяне на задни крака и прочее.

Тя му се усмихна, но усмивката й бе тъжна.

— Благодаря — каза простичко. Тонът й подсказваше, че не й се случваше често да среща подобни прояви на щедрост, още по-малко да ги очаква.

— Запазих най-хубавото за накрая. — Мак разопакова снимката, която бе сложил в рамка. Дори и Сара не я беше виждала. Рамката не беше скъпа — леко дърво и картонен гръб, но зад чистото стъкло снимката на момичето, с буза, опряна до тази на коня, беше ярка и достатъчно контрастна, така че старецът да може да различи всяка подробност. Беше запечатал нейната уязвимост, непохватността в лицето, което още не можеше да реши дали ще бъде красиво, притиснато в някакво неземно общуване с финеса на чертите на коня, който сякаш бе излязъл от картина на Стъбс. Черно-бялата снимка с висока резолюция придаваше и на двете лица достойнство, мистерия, които нямаше да се видят, ако беше цветна. Мак знаеше, че това е една от най-добрите му творби. Когато бе видял за първи път завършената картина, сърцето му леко бе подскочило.

— Баучър — обади се Капитана, вторачен в снимката. — Сара. — Произнесе името й с френско ударение.

— Обожавам тази снимка — каза Мак. — Беше малко преди да си тръгнем от двора една сутрин, миналата седмица. Тя дори не знаеше, че я снимам. Много ми харесва как светлината от лицето на Сара се прехвърля върху това на коня. И как очите им са полупритворени, сякаш и двамата си мислят за нещо друго.

И кураторът на галерията беше на същото мнение. Искаше да покаже творбите на Мак. Много му харесваха. Частица от Лондон, която изчезваше, така ги бе видял той. Като ехо от децата ездачи в Дъблин. Но по-хубаво. И после бе споменал цена за всяка снимка, от което на Мак му се зави свят.

— Може да се появят в изложба през пролетта, ако нямате нищо против, но тези копия са само за теб, Капитане. Реших, че ще ти е приятно да гледаш нещо…

Последва дълго мълчание. Мак не беше от хората, които се колебаеха, но сега се смути. „Твърде много е — помисли си той. — Така само му напомням какво е изгубил. Сигурно се притеснява, че я използвам.“ Че кой беше той — да се появява тук като някакъв благодетел, да се натрапва в стаята на стареца и да решава какво ще гледа по цял ден? Дали всички тези снимки по стените, отразяващи свят, на който вече не можеше да се наслади, не му напомняха твърде жестоко за собствената му неспособност да стане от леглото?

Мак направи крачка към стената.

— Искам да знаеш, че ако е твърде много…

Старецът му махаше немощно с молба да се приближи.

Мак се наведе, а той хвана ръката му с двете си слаби ръце и я стисна. Очите му бяха влажни.

— Merci — прошепна дрезгаво. — Merci, Monsieur.^[2]

Мак преглътна задавено.

— Няма за какво — насили се да се усмихне небрежно той. — Ще разпечатам още няколко за другия път.

Едва тогава забеляза Сара. Необичайно за нея, тя почти не говореше тази вечер. Беше полегнала до дядо си, прегърнала го здраво с една ръка, сякаш не искаше никога повече да го пусне. Очите й бяха затворени и лицето й бе извърнато настрани. Едничка сълза се стичаше по бузата й, блеснала под светлината на луминесцентните лампи. Беше сърцераздирателна картина.

Сара беше толкова сдържана, практична, обсебена от коня си, че понякога Мак забравяше колко изгубена сигурно се чувстваше. Колко много й липсваше дядото, с когото бе прекарала детството си. Отново изпита силно смущение и пъхна тиксото в чантата си.

— Добре — каза само той, — ще те чакам долу, Сара. Петнайсет минути?

Остави снимката в рамка на леглото и излезе от стаята, преследван от обърканото изражение по лицето на стареца, който галеше с трепереща ръка косата на внучката си, която на свой ред бе заровила лице в рамото му в опит да скрие сълзите си.