Джоджо Мойс
Повелителката на конете (20)

Деветнадесета глава

Непокорният кон е не само безполезен, но и често се превръща в предател.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Дъждът заваля в ранния следобед. Отначало бяха само няколко случайни капки, но размерът им, както и бързо напредващият черен облак, който надвисваше над главата й, предупреждаваше за порой. Сякаш дневната светлина угасна само за минути, без никакъв плавен преход към вечерта, без лъчите на залеза, просто светло в един момент и после, сякаш само след броени минути, пълен мрак с пороен и силен дъжд.

Шофьорът изви волана и спря пред нея. Тя дръпна Бу назад, уплашена, но мъжът се подаде през прозореца:

— Проклет идиот! Трябва да носиш светлоотражатели — кресна той. — Можеше да ви прегазя.

Гласът й, когато най-сетне успя да проговори, беше дрезгав, стреснат:

— Съжалявам — каза тя. — Аз… забравих.

— Тогава излез на главния път — подвикна мъжът, докато стоповете на колата му мигаха, — където могат да те видят хората.

Вече беше тъмно. Дъждът се лееше безмилостно от час и Бу, чийто прилив на енергия отдавна бе изчерпан от дългото пътуване, вървеше и подтичваше тромаво, навел глава, доколкото тя бе склонна да му позволи, а гривата му бе залепена за шията. Сара се опитваше да го окуражава, но и тя страдаше. Раницата, която смяташе, че е напълнила само с крайно нужни вещи, тежеше ужасно на раменете й от поне десет мили насам, а седалищните части я боляха толкова много, че тя периодично се наместваше, мъчейки се напразно да намери по-удобна позиция. Седлото й бе потъмняло от влагата и въпреки непромокаемото яке, дънките й бяха подгизнали. Знаеше, че ако се наложеше да язди още дълго, грубият и мокър плат щеше да протрие студената й кожа. И все пак вече виждаше уличните лампи на града отпред. Скоро щяха да си починат, мислено каза тя на коня.

Когато стигна до магистралата, шумът от трафика бе оглушителен. Придържаше се към ръба, без да обръща внимание на фаровете на колите, на умопомрачителния рев на двигателите, проправяше си път между камионите, които се бяха подредили на специално уширения за целта банкет, спрели в края на скоростния път. Минаваше край кабинки, чиито спуснати завески криеха спящите вътре шофьори, а в други малки телевизори примигваха и осветяваха вътрешността, която всеки се бе опитал да направи уютна за себе си и бе украсил с лъскави гирлянди. Видя чешки, полски камиони, снимки на семействата и плакати с голи жени, саморъчно направени табели с предупреждение: „Този камион се проверява редовно“ и „Нелегалните имигранти ще бъдат арестувани“. Един или двама шофьори я видяха, докато минаваше; някой й подвикна нещо, което тя не чу.

Бу беше твърде уморен, за да се притесни от каквото и да било. Движеше се неритмично, краката му едва издържаха вече. И тогава я забеляза — огромна табела над главния път. Сара се изправи малко на седлото, стегна юздата. И когато се изкачиха на билото на хълма, видя фериботите със светнали прозорци, стояха в пристанището, а издигнати рампи водеха пътниците към тях.

Още две мили. Усети пробуждането на леко вълнение дълбоко в себе си. Погали с длан шията на изтощения си кон, молейки го да продължи още малко.

— Можеш да се справиш — прошепна му тя. — Само ни закарай дотам. И ти обещавам, че никога повече няма да те оставя.

 

 

— Бихте ли казали името си пред съда, моля?

— Констанс Девлин.

— Моля ви да кажете и каква е професията ви.

— Учител в училище „Нортбридж“. Класен ръководител съм на четвърти клас и заемам тази длъжност от единайсет години. — Тя замълча, пийна глътка вода и вдигна поглед към малкото прозорче, по което ромолеше дъжд.

— Госпожице Девлин, от колко време познавате Луси Пърси?

— Ами училището е малко. Познавам я, откакто започна в подготвителната година и бях нейна учителка през изминалата година. Освен това давам частни уроци по езици, а Луси посещава такива близо две години.

— Бихте ли говорили по-силно? — обади се съдията. — Едва ви чувам.

Жената се изчерви. Наташа й се усмихна в опит да я успокои. Извън съдебната зала Констанс Девлин бе необичайно притеснен свидетел. Не беше никак доволна, че я забъркват в това, както бе казала няколко пъти на Наташа. Не било нейна работа. Никога не била стъпвала в съдебна зала. И била сигурна, че училищното ръководство не одобрява това, че е замесена в дело за развод. Наташа веднага бе преценила що за човек е: стара мома, която се чувства уверена само в своята среда, където бе заобиколена от възпитани млади момичета, в изолираната и откъсната от света атмосфера на ексклузивно частно училище. Със сигурност бе посветена на работата си и вероятно бе готова да се разплаче, ако в учителската стая решат да предложат различен вид бисквити за чая.

— Бих желала да ми зададете възможно най-малко въпроси. — Треперещите й пръсти противоречаха на премерения и спокоен тон, с който говореше.

— Бихте ли казали, че познавате добре ученичките си, госпожице Девлин? — Наташа се постара тонът й да е възможно най-дружелюбен.

— Да. Вероятно по-добре от повечето учители. — Тя погледна съдията, нервно стиснала кърпичка между пухкавите си пръсти. — Нашите класове са много малки. Училището е… много добро.

— И през времето, в което я познавате, как бихте описали Луси Пърси?

Констанс Девлин замълча.

— Ами тя не е от момичетата, които са твърде експресивни. Даже и през първата година беше доста стеснителна. Но винаги е била щастливо дете. Умна е. Отлично борави с числа, а и грамотността й е доста над средното ниво. — Усмихна се леко, замислена за детето. После усмивката й помръкна. — Макар че през последната година… изостана леко.

— Изостана ли?

— Оценките й се понижиха. Трудно се справя в училище.

— Характерът й промени ли се?

— Тя стана — по мое мнение — изключително затворена.

Бен влезе в залата и тихо приседна зад гърба й. Наташа очакваше да й подаде нова бележка, но вместо това той й подаде папка с училищни доклади и мислите й се отклониха. Мак сигурно вече беше в болницата. Ако беше намерил Сара там, дали щеше да й се обади?

— Тук пише, госпожице Девлин, че Луси е отсъствала доста.

— Имаше няколко такива дни, да.

— Средно по петнайсет дни от всеки срок. Със знанието на родителите й?

— Аз… предполагам, че е така. Обикновено разговаряме с госпожа Пърси.

— Обикновено разговаряте с госпожа Пърси. — Наташа изчака това да се запечата в главите на всички. В другия край на скамейката забеляза как господин Пърси оживено шепне нещо на адвоката си. — И какви причини изтъкна госпожа Пърси за отсъствията на дъщеря си?

— Не беше нещо специално. Казваше, че Луси не се чувства добре. Или че има главоболие. Няколко пъти не посочи конкретна причина.

— Училищното ръководство не беше ли притеснено от тези отсъствия?

— Бяхме леко загрижени заради броя им. Както и… заради промяната в поведението на Луси.

— Че е станала затворено дете и изостава в уроците?

— Да.

— Госпожице Девлин, от колко години сте учителка?

По-възрастната жена сега дишаше спокойно, дори гласът й стана по-уверен и силен.

— Двайсет и четири години. — Тя обходи с поглед залата, докато отговаряше.

Наташа й се усмихна окуражително.

— Според вашия опит, ако има промяна в поведението на едно дете, както и в академичното му представяне, съчетана с чести отсъствия, какво бихте заключили?

— Възразявам. — Симпсън беше на крака. — Искате от свидетеля да прави предположения.

— Смятам, че опитът на госпожица Девлин в тази сфера е ценен, Ваша чест.

— Перифразирайте въпроса си, госпожо Маколи.

— Госпожице Девлин, базирайки се на опита си, бихте ли казали, че подобна промяна в поведението предполага наличието на проблеми в семейството?

— Възразявам, Ваша чест.

— Седнете, господин Симпсън. Бих искал да чуя друга формулировка, госпожо Маколи.

— В случаи на проблеми у дома, госпожице Девлин, какви бихте казали, че са най-честите промени в поведението, които се забелязват в училище?

— Ами… — Госпожица Девлин погледна смутено господин Пърси — … бих казала лошо представяне в час… може би, или затваряне на детето, или агресивно поведение. Може и да се редуват.

— В кариерата си имали ли сте много случаи на деца, за които е било известно, че имат проблеми у дома?

— О, да — уморено отвърна тя. — Опасявам се, че посещаването на частно училище не предпазва децата от раздор в семейството.

— Госпожице Девлин, ако имаше някакъв сериозен проблем у дома, ако да кажем, Луси беше преживяла нещо по-тежко от травмата на развода, бихте ли го забелязали?

Последва дълга тишина, която продължи толкова, че дори съдията престана да се занимава с документите пред него и потропа нервно с химикалката си. Докато чакаше жената да събере мислите си, Наташа надраска бележка на Бен: Мак звънял ли е?

Той поклати глава.

— Госпожице Девлин? — намеси се съдията. — Чухте ли въпроса?

— Да — потвърди тя с тих и сдържан глас. — Чух го и отговорът е, че не знам.

По дяволите, мислено изруга Наташа.

Госпожица Девлин постави длани на дървената преграда пред нея.

— Знам само, че когато едно дете замълчи, то страда. Всичко в поведението на Луси — мълчанието й, липсата на радост от нещата, които преди обичаше да прави, отдръпването й от приятелките й — ми подсказва, че тя страда. — Жената си пое въздух. — Но не знам точно от какво страдат децата като Луси, защото не ни се доверяват дотолкова, че да ни кажат. Не казват на учителите си, нито на родителите си, защото не вярват, че няма да се ядосат, ако им кажат нещо, което те не искат да чуят. Така че не, госпожо Маколи, не ни казват, защото и бездруго никой не ги изслушва.

В залата цареше пълна тишина. Госпожица Девлин вече говореше директно на родителите, лицето й беше пламнало, а гласът й ставаше все по-силен и напрегнат:

— Наблюдавам все същото нещо седмици наред, години. Виждам как светът на тези деца се разпада, как всичко, което са познавали, се променя, и то без те да могат да кажат каквото и да било. Те нямат думата за това къде ще живеят, с кого ще прекарват времето си, коя ще бъде новата им майка и кой ще е новият им татко — господи, понякога дори не могат да изберат каква да е фамилията им — а ние, учителите, предполагаемите модели за поведение, трябва да им казваме, че всичко е наред, че така е в живота и те трябва просто да го приемат. О, и да се постараят да не изостават с уроците си.

— Госпожице Девлин… — понечи да каже нещо съдията.

Сякаш се бе отприщил някакъв бент:

— Но не е редно. Това е предателство. Истинско предателство, а всички си мълчим, защото… ами, защото животът е труден и понякога децата трябва да го научат, нали така? Такъв е животът. Но ако можете да видите през моите очи всички тези изгубени, объркани деца, които се скитат наоколо по-самотни от всички на света… ако видите целия този пропилян потенциал… Знаете ли, честно казано, за мен няма значение дали това дете е било бито, или не.

Тя избърса лице с едрата си длан.

— Да, знам какво искате да ме питате, госпожо Маколи. Да, точно това казах — че за мен няма значение. И самият факт, че стоя тук и искате от мен да посоча коя частица от това дете страда най-много и чия е вината, за да може да бъде решено кой ще спечели повече в този съпружески фарс, честно казано, това ме прави съучастник.

Госпожа Пърси седеше замръзнала, а съпругът й, по-надолу на скамейката, гневно шепнеше на адвоката си:

— Няма да слушам това! Тази жена явно е истерична!

— Госпожице Девлин… — Наташа не можа да продължи, защото жената вдигна ръка.

— Не — твърдо заяви тя. — Поканихте ме да стана част от това и сега ще ме чуете. О, да, те ще оцелеят. — Тя кимна саркастично. — Както несъмнено си казвате, ще пораснат малко по-рано, ще помъдреят предварително. Но знаете ли какво още? Ще престанат да се доверяват. Ще станат още по-цинични. Ще прекарат живота си в очакване всичко отново да се разпадне. Защото е голяма рядкост, изключителна рядкост, един родител да сдържи собствената си болка, за да даде на детето си подкрепата и разбирането, от които се нуждае. Моят опит показва, че повечето родители нямат времето или енергията да го направят. Или просто са твърде големи егоисти. Но какво разбирам аз? Не съм родител. Дори не съм омъжена. Аз съм от онези, на които им плащат да събира счупените парчета.

Тя замълча. Залата тънеше в тишина, в очакване. Писарят, който досега тракаше на машината си твърде бързо, сега спря очаквателно. Но госпожица Девлин само въздъхна. След като видимо се овладя, тя се обърна към съдията:

— Моля ви, бихте ли позволили да се оттегля? Много бих искала вече да си вървя.

Съдията явно се изненада. Погледна към Наташа. Тя кимна безмълвно и бегло забеляза, че Симпсън прави същото.

Госпожица Девлин си взе чантата и решително тръгна към вратата. Докато минаваше край скамейката, на която седяха двамата от семейство Пърси, тя спря. Ушите й пламтяха, а гласът й леко потреперваше, докато им говореше.

— Ще бъде много лесно Луси да поеме по грешния път — тихо каза тя. — Достатъчно е само да престанете да я слушате.

Наташа стоеше абсолютно неподвижна, загледана в нисичката и спретнато облечена фигура, която излезе през масивната врата. Чу недоволно мърморене от дясната си страна. Внезапно видя цялата сцена сякаш през чужди очи, постави я в рамка, както би сторил Мак: родителите, поне веднъж обединени от гнева към общия враг, вместо ядосани един на друг; нейният стажант, който се усмихваше широко, доволен от неочаквания обрат на събитията; съдията, който шепнеше нещо на писаря. И бавно се зае да сваля перуката си.

— Ваша чест — каза тя. — Искам да помоля за отлагане на делото.

 

 

— Какво искаш?

Сара стоеше пред гишето за билети и от якето й капеше вода по пода на големия фургон. Беше си свалила шапката, но гледката на момиче с ботуши и мокри дънки също привличаше внимание. Усещаше как погледите на останалите пътници я пронизват гърбом.

— Билет — тихо повтори тя. — За един човек и един кон.

— Това някакъв номер ли е? — Дебелакът зад гишето погледна към хората на опашката, сякаш търсеше одобрението им. „Виждате ли с какво си имам работа?“, казваше изражението му.

— Знам, че качвате коне. Непрекъснато пресичат Ламанша. — Тя вдигна паспорта на Бу. — Моят кон дори идва от Франция.

— И как мислиш, че е дошъл тук?

— С кораб.

— Да не би той да го е теглил?

Няколко души зад нея се разсмяха.

— Ферибот. Знам, че непрекъснато го правят. Вижте, имам пари. И двамата имаме паспорти. Просто трябва да…

Човекът вече махаше на една жена, която седеше малко по-далеч зад дебелото стъкло. Явно колега, в същото униформено яке, тя стана и дойде до гишето. Изгледа мокрото момиче, стиснало в ръка паспорт.

— Не може да качим коня заедно с пътниците — заяви жената, след като изслуша обяснението на мъжа.

— Знам. — Тревогата караше Сара да бъде рязка. — Не съм глупава. Искам само да разбера как да платя за превоза му.

— Трябва ти превозвач. Специализирана компания. Конят трябва да има ветеринарни документи. Има разпоредби на Министерството по околната среда, храните и селското стопанство относно превоза на добитък.

— Той не е добитък. Конят е Сел Франсе.

— Не ме интересува какъв е. Има строг контрол над преминаването на животни през Ламанша и освен ако не можеш да ми докажеш, че два от краката му са изкуствени и всъщност е двуного, това включва и него.

— Можете ли да ми помогнете? Ще ми кажете ли как да намеря такава компания? Много е спешно.

Влажната и ярко осветена зала сякаш се сви около нея. Беше завързала Бу за белия парапет отвън и през прозорците виждаше как стои покорно, докато наоколо се бе събрала малка групичка от хора и разни деца се пресягаха от ръцете на родителите си да го докоснат.

— Трябва да прекося тази вечер — каза тя и гласът й за миг секна.

— Няма как да стане, не и без документи. Не можем просто да качим кон на пътнически ферибот.

Някой цъкаше с език зад нея. Внезапно се почувства крайно изтощена, сълзи от безсилие напираха в очите й. Нямаше смисъл. Чуваше го в тона им. Обърна се безмълвно и тръгна към вратата.

— Какво си въобразява, че правим тук? Разходки за удоволствие ли? — Чуваше смеха им, докато излизаше навън, където я посрещна студеният вятър.

Отвърза Бу. Превозвач? Документи? Откъде да знае всички тези неща? Загледа се във ферибота. Рампата беше свалена и колите бавно се прехвърляха от сушата на кораба, насочвани по тесните улеи от мъже в неонови жилетки. Нямаше начин да се промъкне с коня покрай тях. Никакъв шанс. Дълбоко и тежко ридание напираше в гърдите й. Как можеше да е толкова глупава?

Някакъв мъж се доближи до нея. Огледа Бу от глава до копита с благия поглед на човек, който разбира от коне.

— В някакво международно шествие ли ще участваш? — попита той.

— Не. Да — отвърна Сара и избърса очи. — Да. Участвам в шествие. Трябва да стигна до Франция.

— Чух какво каза вътре. Ще ти трябва подслон — каза той.

— Подслон?

— Нещо като хотел за коне. Има едно място на около четири мили надолу по пътя. Ще те приемат. Ето. — Той написа някакво име на една визитка и й я подаде. — Върни се до кръговото, тръгни по третия изход и ще го намериш на три или четири мили по-нататък. Не е луксозно, но е чисто и няма да ти струва скъпо. И двамата с коня ти се нуждаете от почивка.

Тя се вгледа във визитката. „Уилетс Фарм“ беше написал мъжът.

— Благодаря ви — извика тя, но той вече си беше тръгнал и гласът й се понесе от морския бриз.

 

 

Наташа се облегна на стола си, като прехвърляше от ръка в ръка сребърното конче. Леко беше почерняло с времето и когато го потърка, видя как по пръстите й остава сиво петно.

Ричард, старшият партньор, разговаряше с клиент. Заради гръмкия му бас и ужасната акустика на старата сграда всичко се чуваше в коридора, сякаш беше в съседната стая. Сега се смееше гръмогласно, заразително. Наташа се зачуди за миг какво ли е чувала Линда през годините: запазени часове за годишен преглед на автомобила, пропуснати прегледи при гинеколога, непохватните обяснения в проваления й брак. Никога не се бе замисляла колко силно се чува казаното от нея.

Четири без петнайсет.

Папките пред нея бяха чинно подредени и надписани. Тя остави внимателно малкото конче отгоре им. Сара, посвоему, не беше много различна от Али Ахмади. Беше видяла възможност и се беше възползвала от нея; какъвто бе пътят на всички деца, чиито ранни години ги бяха научили, че трябва да разчитат само на себе си. Поведението й, макар и непредвидимо, не беше необяснимо.

И макар Наташа да беше ядосана, знаеше, че не може да вини момичето. Винеше само себе си, задето си беше въобразила, че може да приеме Сара в живота си, без да плати цената, без никакви сътресения в грижливо подреденото си съществуване. И също както с Али Ахмади, беше платила за това прескъпо.

Трябваха й близо четиридесет минути да убеди госпожа Пърси, че Ричард е най-подходящият човек да поеме делото й.

— Но аз искам теб — възрази жената. — Знаеш какъв е съпругът ми. Каза, че ще си до мен.

— Неслучайно сме наели за консултант Майкъл Харингтън. Той е най-добрият и най-корав адвокат в тази област. Повярвайте ми, госпожо Пърси, моето отсъствие няма да ви навреди в никакъв случай. С малко късмет, аз ще се върна след ден или два, а междувременно Ричард е напълно осведомен и готов да ви поеме.

Беше принудена да предложи отстъпка в таксата заради „неудобството“. Тя щеше да се приспадне от собственото й заплащане, както сопнато поясни Ричард. Наташа подозираше, че госпожа Пърси изобщо няма да забележи дали отстъпката е включена в сметката в края на краищата — и сумата определено щеше да я засегне много по-малко, отколкото самата Наташа — но тя беше от жените, които искаха да знаят, че са получили нещо за себе си при всяка сделка. Ако това беше нужно, за да се задържи клиентът, каза Ричард, значи трябва да се направи. Краткото му недоволно изсумтяване под нос, когато бе споменала „семеен проблем“, внезапно я накара да изпита съчувствие към колегите си с деца.

— Наташа! Това някаква шега ли е? — Конър влезе в офиса й, без да почука. Което не бе неочаквано.

— Не, не е — отговори тя и стана, за да потърси ключовете си в чекмеджето. — Да, наистина прехвърлям случая Пърси и да, всички ще се справят чудесно и без мен за няколко дни. С малко късмет, може да се върна още утре.

— Не можеш просто да зарежеш проклетото дело. Това е нещо голямо, Наташа. Има го във вестниците.

— Ричард ще го поеме, докато ме няма. Харингтън отговаря за финансовата страна, а и след днешния ден не се съмнявам, че ще се договорят за попечителството. Нашата стеснителна госпожица Девлин може би ни направи голяма услуга.

Конър стоеше, облегнал длани, от другата страна на бюрото.

— Госпожа Пърси иска теб. Не може да я държиш неотлъчно за ръка по време на подготовката и да я зарежеш насред делото.

— Вече го обсъдих с нея. Нямам повече свидетели. Мога да оставя другото на Харингтън.

Той започна да клати глава, но тя продължи, без да му обръща внимание:

— Конър, никой от двамата не е загрижен истински за състоянието на Луси — цялото това дело е заради пари и накърнено его. Такива са всички разводи, както отлично знаеш.

— Но къде отиваш? — попита Конър.

— Не съм сигурна.

— Не си сигурна ли?

Линда влезе с чаша чай, Бен беше по петите й.

— Интересно — измърмори тя.

— Неотложен семеен проблем — отвърна Наташа и затвори куфарчето си. Конър я зяпна.

— Момичето. Мислех, че ще я прехвърлиш обратно на Социални грижи. Вече трябваше да е задължение на някой друг.

Погледът й го накара да замълчи. Наташа усещаше любопитството в израженията на Линда и Конър.

— Нека Мак да се разправя с това.

— Не мога.

— Мак? — повтори Линда, която вече не се преструваше, че не чува нищо. — Бившият ти мъж? Той какво общо има?

Наташа не й обърна внимание.

— Мак няма идея какво да прави — каза тя. — Не може да свърши всичко сам.

— О, да. И винаги трябва да зарежем всичко заради Мак.

— Не е така.

— Тогава нека полицията се занимае с това. Говорим за кражба.

Линда остави чая на масата.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

Наташа не каза нищо.

Конър стисна устни.

— Наташа, трябва да ти кажа, че ако си тръгнеш от това дело в този момент, на практика извършваш самоубийство по отношение на кариерата си в тази фирма.

— Нямам избор.

— Не бъди толкова драматична.

— Кариерно самоубийство ли каза? Кой от двама ни е драматичен?

— Наташа? Говорим за развода на Пърси. Ти беше тази, която ангажира Майкъл Харингтън. Изходът от делото ще определи дали ще те поканят да станеш партньор. Може да се каже, че делото ще издигне репутацията на кантората. Не може просто да захвърлиш всичко и да хукнеш подир някакво мърляво хлапе, което вероятно от самото начало те е излъгало, за да се погрижиш за него.

Наташа стана и отиде до прозореца.

— Лин, Бен, бихте ли ни оставили за минута, моля?

Изчака, докато те излязат. Подозираше, че са пред вратата, затова снижи глас.

— Конър, аз…

— Не я ли хвана в кражба? И никога не си била сигурна в мотивите й. От самото начало.

— Не знам цялата история, Конър.

— Чудя се защо ли.

— Добре. Какво би направил ти тогава, ами ако беше някое от твоите деца?

— Но тя не е твое дете. Там е целият въпрос.

— Нося правна отговорност за нея. Тя е само на четиринайсет.

— Момичето, което тази сутрин проклинаше, задето ти е откраднало кредитната карта.

— Това, че е крадла, не ме освобождава от отговорност.

— А нима малката крадла заслужава да поставиш на карта кариерата си заради нея? Господи, Наташа, само преди няколко седмици се тревожеше, че онова хлапе с многото изминати километри ще съсипе кариерата ти. Сега си готова да я захвърлиш заради някаква отрепка, която дори не представляваш.

Тя чу думите му, както би ги чуло някое от децата: отрепка, крадла, думи, с които ги отписваха. Пресегна се за палтото си.

— Виж — обади се той, — съжалявам. Не исках да го кажа. Просто се опитвам да те предпазя.

— Не става дума да предпазиш мен, нали, Конър? Нито кариерата ми.

— Какво означава това?

— Всичко е заради Мак. Не можеш да понесеш факта, че поех грижите за нея заедно с него и сега изчезването й означава, че трябва да бъда с него.

— О, моля те, не ставай смешна.

— Тогава за какво?

— Аз съм партньор в тази фирма, Наташа. Ако изчезнеш по средата на това дело, няма просто да изгубим пари, но и репутацията ни ще понесе голям удар. И как мислиш, лесно ли ще е да поемем делото на някой тузар следващия път, ако човекът се притеснява, че ще бъде захвърлен в канавката по средата на процедурата?

— Защо трябва някой да разбира изобщо? Може да се върна още утре. И ще обясня всичко на Харингтън. Той ще разбере.

— Аз определено не мога. Готова си да захвърлиш всичко — натърти на думата той — заради едно дете, което дори не харесваш, и бивш съпруг, който превърна живота ти в мъчение. Е, пожелавам ти късмет — каза той. Гласът му беше леден. — Надявам се, че си струва.

Сградата и бездруго не беше от най-солидните. Но този път трясъкът на вратата бе толкова силен, че събори няколко книги от лавиците.

 

 

Бу чу звука преди нея. Той беше толкова уморен през последната половин миля, че направо й идваше да се разплаче от угризения. Конят влачеше всяко копито, свел ниско глава, молейки я с всеки свой мускул да му позволи да спре. Но тя нямаше избор: премръзнала, дори костите я боляха от умора, тя го подканяше да продължи. Най-накрая, когато зърна табелата, на която пишеше, че „Уилетс Фарм“ е само на половин миля вдясно, тя слезе от гърба му и тръгна напред, за да го облекчи поне малко, докато сълзите от изтощение се смесваха с дъжда по лицето й.

И тогава го чуха, понесен от порива на вятъра: далечен трясък, ръмжене и писък, виковете на мъже, а после всичко изчезна, щом вятърът смени посоката си.

Ефектът върху Бу беше като от електрически ток. Рязко вдигна глава, забравил изтощението си, и спря; цялото му тяло бе напрегнато да чуе отново неочаквания звук. Конете са скептични същества, беше й казал веднъж Папа. Винаги очакват най-лошото. Бу, колкото и смел да беше, се разтрепери, а тя се помъчи да чуе какво долавят ушите му и тогава едва потисна собствения си страх. Звукът, колкото и слабо да се чуваше, говореше за нещо ужасно.

Двамата продължиха напред, като Бу пристъпяше с колебливата и бавна походка на животно, което се страхува да види какво има пред него, но все пак не може да се въздържи и да не погледне; беше като конска версия на облечена в нощница жена в някой филм на ужасите.

Застанаха до портата и се вторачиха в сцената пред тях. Огромен ТИР беше паркиран в средата на двора, ярко осветеното му ремарке беше пред очите им, а червените му стопове грееха твърде силно в мрака. Една жена в карирано яке стоеше до ръба на рампата, вдигнала ръце към лицето си, докато вътре двама мъже се опитваха да задържат един кон, който изглеждаше странно завързан — задницата му беше долепена до пода, а предните му крака не се виждаха. Някаква преграда явно беше паднала върху него и двамата мъже, които си подвикваха и ръкомахаха, изглежда, се опитваха да я откачат.

Навсякъде имаше кръв. Покриваше пода, беше плиснала по страничните прегради на ремаркето; носеше се към Сара като ситна мъгла и тя усети лек вкус на желязо върху устните си. Бу изпръхтя и се дръпна уплашено назад.

— Не мога да я спра. Трябва ми нова превръзка, Боб. — Единият от мъжете беше коленичил върху шията на коня и го инжектираше с нещо. После метна спринцовката встрани. Ръцете му бяха червени, а лицето — омазано с алени петна. Краката на коня конвулсивно подскочиха и по-едрият мъж отзад изруга при удара на копито в коляното му.

— Ветеринарят идва насам — викна жената, — но ще му трябват няколко минути. Във фермата на Джейк е. — Беше се покатерила в камиона и се опитваше да дръпне преградата настрани от коня.

— Нямаме никакво време.

— Мога ли да помогна с нещо?

Жената се обърна, видя Бу, шапката за езда на Сара — все знаци, че може да е от полза. Махна с глава към конюшнята.

— Заведи го там, скъпа, и ми помогни да вдигнем това.

— Тя не е застрахована, Джаки — изсумтя по-възрастният мъж, докато се бореше с някакъв болт на пода.

— Иначе няма да можем да махнем това от него — каза с тежък ирландски акцент мъжът отзад. — Боже, приятелче, как си се забъркал в тая каша? — Лицето му се скри зад преградата. — Това приспивателно не му действа въобще. Имаш ли друга спринцовка, Джаки?

Сара натика Бу в едно отделение и изтича обратно при камиона.

— Има едно шкафче в офиса ми — рязко изкомандва жената. — Отворено е. Намери шишенце, на което пише… о, по дяволите, какво беше… „Ромифидин“, и една спринцовка и ги донеси бързо, можеш ли?

Сара хукна, превъзбудена от страшното напрежение, от отчаяното тропане и удряне, което още се чуваше от камиона. Порови в шкафчето, докато намери малко прозрачно шишенце и опакована в пликче спринцовка. Когато се върна, жената вече я чакаше с протегната ръка.

— О, господи, Джаки, мисля, че го е счупил. — Сара чу отчаяния глас да идва от вътрешността на камиона. Кръвта капеше от гумените постелки надолу по камъните на двора. Загледа се как оформя мазни кръгчета около всяко камъче.

— Въпреки това му дай приспивателното. Ако е счупен, няма да има голямо значение, но ако е на ръба, може да го задържи неподвижен достатъчно дълго. Къде е проклетият ветеринар?

— Ела тук. — Джаки махна на Сара. — Опитай се да задържиш това.

Сара се покатери в ремаркето и грабна долната част на преградата, която беше силно огъната. Ръцете й се плъзнаха надолу по вече омазания с кръв метал. Тя се загледа към двора, като се мъчеше да не поглежда към коня в краката й.

Джаки разкъса със зъби опаковката на спринцовката. Разви капака на шишенцето, заби иглата в меката част и изтегли част от съдържанието му в спринцовката, преди да я подаде навътре в камиона. Сара подскочи, когато един от задните крака ритна към нея.

— Добре ли си, скъпа?

Тя кимна мълчаливо. Двамата мъже бяха целите в кръв; зловеща локвичка растеше под задницата на коня, движеше се бавно, злокобно, сякаш пулсираше. Сара видя, че и нейните дънки и якето вече също са изцапани.

— Полека, приятел, полека сега. — Ирландецът успокояваше коня. — Ето. Очите му се затварят, Джаки. Мисля, че тази инжекция свърши работа. Но не мога да стигна до крака му, преди да махнем преградата.

Сара усещаше ужасни болки в гърба си, но не можеше да им каже. Вдигна очи и видя фарове да пронизват мрака в двора, ослепявайки я, после чу затръшването на врата, мокри стъпки. Някакъв червенокос мъж вече тичаше нагоре по рампата с отворено куфарче в ръка.

— О, по дяволите, никак не изглежда добре.

— Май си е счупил крака, Тим.

— Ужасно много кръв има. От колко време кърви така?

— Няколко минути. Направих турникет над раната, но той здравата се нарани, когато падна.

Краката на коня сега бяха неподвижни, освен някое и друго слабо подритване. Сара видя ветеринарят да прикляква, с гръб към нея, за да прегледа животното. Ирландецът и онази част от преградата, която още не бе паднала, й пречеха да види какво точно прави.

— Не мога да ти кажа как се случи. Паникьоса се, когато разтоварихме кобилката, вдигна се и някак промуши крак отгоре. Когато се дръпна назад, стовари цялата преграда върху си. Толкова бързо стана всичко, направо не ми се вярва.

— И аз винаги се изненадвам от неприятностите, които конете сами си докарват до главата. Хайде, да махнем оттук преградата, за да мога да го прегледам по-внимателно. Вие, момичета, хванете задната част, а ние ще го издърпаме към нас и ще освободим предницата му.

Сара се напъна здраво, вече се потеше обилно и усещаше къдрокосата жена до нея как почервенява от усилие. Якето й миришеше на кръв и цигарен дим. Най-сетне голямата централна преграда бе свалена. Извъртяха я и внимателно я извадиха от камиона, свалиха я по рампата и я оставиха настрани.

Джаки избърса длани в дънките си, явно без да се притеснява от петната, които остави по тях.

— Добре ли си?

Сара кимна. И нейните дънки бяха вече тъмночервени.

— Ела — подкани я жената. — Няма какво да правим вече. Ще идем в офиса. Ще направя чай. Искаш ли?

Мисълта за топъл чай беше толкова изкушаваща, че Сара за миг остана без думи. Последва Джаки към малкия й офис и седна, където й посочиха. Сивият пластмасов стол моментално се изцапа от кръвта по дрехите й.

— Проклета гадост — мърмореше Джаки, докато пълнеше вода в каната. — Губим само по един или два на година, но винаги ме боли. Том не е виновен. Той е от внимателните шофьори. — Хвърли поглед през рамо. — Захар? Добре е за шока.

— Да, моля. — Сара трепереше. Беше погледнала коня, след като махнаха преградата: приличаше на Бу.

— Ще ти сложа две бучки. И за мен две. Проклетият му кон.

На едната стена имаше голяма бяла дъска с имената на четиринайсет коня. Документи, правилникът на Министерството на околната среда, храните и селското стопанство, както и списък с номера за спешни повиквания бяха закачени отстрани на дъската. Различни транспортни фирми бяха сложили визитки на стената, редом с някоя и друга коледна картичка и снимки на неизвестни коне. Сара разпозна Джаки до един от тях.

— Заповядай.

Тя прие чая, благодарна за топлината на горещата чаша в замръзналите й ръце.

— Ще изчакам да свършат, преди да направя и за тях. Ако има надежда да го спасят, ще се забавят.

— Ще оживее ли?

Джаки поклати глава.

— Съмнявам се. Никога не съм виждала друг кон да се оплете така. Сигурно е изритал преградата ужасно силно, за да я огъне така. А тези чистокръвни породи имат такива слаби крака… — Тя седна тежко зад бюрото си и погледна часовника. После погледна Сара, сякаш я виждаше за първи път. — Доста късно е за разходка с коня. Не си оттук май?

— Аз… казаха ми да дойда тук. Трябва ми конюшня за една нощ.

Джаки я огледа изпитателно.

— Отиваш ли някъде?

Сара отпи глътка чай. После кимна. Последните няколко месеца я бяха научили да говори колкото е възможно по-малко.

— Изглеждаш ми много млада.

Сара срещна погледа й.

— Всички така казват — усмихна се насила тя. Джаки отвори големия тефтер пред нея.

— Ами със сигурност можем да ти отделим място тази нощ. Явно ще имаме свободно такова. Как се казва конят ти?

— Баучър — отговори Сара.

— Паспорт?

Сара бръкна в раницата си и го подаде.

— Има всички нужни ваксини — обясни тя.

Джаки го прелисти, записа си нещо и й го върна.

— Престоят струва двайсет и пет лири на ден, с включена нощувка и сено. Твърдата храна се плаща допълнително. Кажи ми какво му е нужно и ще се погрижа.

— Може ли да останем няколко дни? Трябва да уредя следващата част от пътуването си.

Джаки се заигра с химикалката си.

— Остани колкото поискаш, скъпа, стига да си плащаш. Само ми остави номер, на който да те намеря.

— Не мога ли да остана тук?

— Не и ако не искаш да спиш в сламата. — Джаки въздъхна. — Нямаш ли запазена стая някъде?

— Мислех, че тук настанявате и хора.

— Не се занимаваме с хора, скъпа. Твърде много грижи създават. Шофьорите обикновено спят в камионите си, а други предпочитат някой мотел наоколо. Но мога да ти дам номер, на който да се обадиш. Ето. — Тя посочи към списъка на стената. — В „Краун“ ще те настанят даже и без предварителна резервация. Четиридесет лири на вечер със самостоятелна баня. Кат ще се погрижи за теб. По това време не е много натоварено. Ще й звънна.

— Далеч ли е?

— Около четири мили нататък по пътя.

Раменете на Сара увиснаха. Помълча известно време, докато овладее гласа си.

— Яздих дотук — каза тя накрая с глух глас. — Няма как да стигна до хотела.

Толкова беше уморена. Не можеше да продължи. Щеше да се моли на тази жена, дори да се наложеше да легне на пода в офиса й.

Навън се чу приглушен изстрел.

Вдигнаха глави. Джаки извади пакет цигари от чекмеджето пред себе си, взе една и потупа с нея по ръба на бюрото. Изчака момент, преди да заговори отново.

— Да не би преди малко да каза, че си яздила дотук? Откъде?

Изстрелът сякаш още отекваше в пулса на Сара.

— Ами… сложно е за обяснение.

Джаки запали цигара, облегна се на стола си и дръпна дълбоко.

— Загазила ли си? — Гласът й бе станал суров.

Сара отлично познаваше този тон. Използваха го, когато някой си мислеше най-лошото за теб.

— Не.

— Конят твой ли е?

— Видя паспорта му.

Жената само я гледаше втренчено.

— На него е моето име. Виж, той ме познава. Мога да го повикам, ако това ще те убеди. Имам го от четиригодишен.

Ветеринарят се появи откъм камиона, затворил куфарчето си.

— Имаме една стаичка отзад. Двайсет и пет лири и ще ти приготвя нещо за вечеря, след като и бездруго оставаш при нас. Обещах на Том да му сготвя тази вечер, така че още един на масата няма да е от голямо значение. Но… — Тя се наведе напред. — Няма да те записвам в регистъра. Има нещо мътно в тази история, така че ще те приютя, но не искам да се замесвам в нищо.

Вратата се отвори и прекъснаха разговора. Двамата мъже влязоха и малката стая се напълни. Ирландецът поклати глава.

— О, жалко — измърмори Джаки. — Ела, седни, Том, ще ти направя чай. И ти, Боб. Седни до…

— Сара — обади се тя. Стискаше здраво чашата си, притеснена, че ако каже твърде много или направи нещо, може да изгуби шанса си да остане.

— Предно счупване и разкъсана артерия. Горкото животно нямаше никакъв шанс. — Лицето на ирландеца бе бяло като платно от шока и само няколко червени петна грееха на лицето му, където сигурно се бе докоснал, без да осъзнава. — Тим нямаше време даже да разпише документите. Някаква кобила ражда в момента. Един идва, друг си отива, нали?

— О, мътните го взели чая. — Джаки затръшна капака на чайника. — Това заслужава по глътка от лечебното уиски.

— Тя бръкна в другото чекмедже на бюрото си и извади бутилка с кехлибарена течност. — Не и за теб, Сара. — В очите й се четеше предупреждение.

Беше познала на колко години е, помисли си Сара. Не искаше да се забърква в повече неприятности, отколкото вече си имаше.

Сара остана със сведена глава.

— Предпочитам чай — каза тя.