Джоджо Мойс
Повелителката на конете (13)

Дванадесета глава

Боговете са дали на човека дарбата да научи другия на задълженията му посредством реч и разумни доводи, но що се отнася до коня, съвсем очевидно е, че той не е склонен на обучение посредством реч или доводи.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Въпреки изтощението си Наташа спа неспокойно. Тишината на провинцията я потискаше, а близостта на Мак и Сара й се струваше твърде осезаема в малката къща. Можеше да чуе скърцането на дивана от долния етаж, когато той се обръщаше, тихичкото топуркане на боси крака до банята, когато Сара отиде до тоалетна в малките часове. Струваше й се, че дори може да чуе дишането им, което пък я накара да се запита дали и Мак чува всяко нейно движение. Унасяше се и се будеше от кратки и неспокойни сънища, в които спореше с него, или си представяше много ясно как непознати окупират дома й, докато накрая, когато навън просветля и оранжевото слънце се показа над далечните дървета, тя престана да се мъчи да държи очите си затворени. Обзе я особен покой, сякаш умът й бе смирен от физическите обстоятелства. Остана да лежи, загледана в светлия таван, докато най-сетне стана и си наметна халат.

Нямаше да мисли за Мак. Беше глупаво да се разстройва за къщата. Истинска лудост бе да отдава значение на едно докосване на длани. Просто беше пийнала и бе свалила гарда си. Само бог знаеше какво би казал Конър, ако я беше видял.

Погледна колко е часът — шест и петнайсет — после се ослуша да чуе глухия тътен, който сигнализираше включването на парното отопление. Загледа се в затворената врата на спалнята, сякаш можеше да види през нея до отсрещната страна на коридора, където спеше Сара.

„Бях голяма егоистка — помисли си Наташа. — Тя не е глупава и усеща неудобството ми. Какво ли е да си изгубил толкова много и да се налага да си зависим от непознати?“ Парите, годините, миналото й даваха на Наташа възможности за избор, каквито Сара може би никога не е имала. През следващите няколко седмици, реши Наташа, щеше да се държи по-дружелюбно, да прикрива вродената си резервираност и недоверието. Щеше да се постарае да има полза от това кратко съжителство. Дребно нещо, но достойна постъпка. Ако се фокусираше повече върху Сара, може би щеше по-малко да се разсейва от присъствието на Мак. И може би щеше да избегне ситуации, подобни на снощната.

Кафе, реши тя. Щеше да си направи кафе и да се наслади на един час спокойствие.

Отвори тихичко вратата на стаята си и излезе. Вратата на стаята за гости бе открехната и Наташа се загледа в нея, след което импулсивно пристъпи напред и леко я побутна. Така правеха майките, каза си тя. По целия свят майките побутваха вратите на спалните, за да се порадват на спящите си деца. Можеше и тя за миг да изпита частица от техните чувства. Само малка частица. Някак си й бе по-лесно да почувства нещо — или поне да се опита — когато момичето спеше.

Внезапно я прекъсна резкият звън на телефона, така че тя дръпна ръка. Обаждане толкова рано сутрин можеше да носи само лоши новини. „Не мама и татко — мислено се примоли тя на незнайно божество. — Нито пък сестрите ми, моля те.“

Но гласът от другия край на линията не беше на член от семейството й.

— Госпожо Маколи?

— Да.

Мак се разбуди. Видя го как се надига от дивана.

— Обажда се госпожа Картър от конюшнята. Съжалявам, че звъня толкова рано, но имаме проблем. Вашият кон явно е избягал.

— Как, по дяволите, е излязъл? — попита Мак, търкайки очи. Беше със стара тениска, износена до прокъсване, която тя разпозна.

— Спомена нещо, че понякога се усещали как да вдигнат резето. Нещо, свързано с удряне по вратата, при което то подскачало. Не я слушах внимателно.

О, господи, мислеше си тя. Какво ще кажат на Сара? Тя щеше да изпадне в истерия. И ще обвини тях за случилото се, задето са я принудили да го доведе тук.

— Какво ще правим?

— Съпругът на госпожа Картър вече е излязъл с бъгито си и обикаля из полята. Тя също ще тръгне с джипа си. Помоли да вземем юзда и да излезем с колата. Опасява се, че може да е тръгнал към магистралата. Може да е прекарал цяла нощ навън.

Наташа обви тялото си с ръце и потрепери.

— Мак, ще трябва да я събудим и да й кажем.

Той разтри лице. По изражението му си личеше, че се притеснява от това, колкото и тя.

— Недей — каза той и си облече пуловер. — Нека първо се опитаме да го намерим. Няма смисъл да я плашим, ако просто е в някое близко поле. Снощи беше толкова изморена, че с малко късмет ще го открием, преди да се е събудила.

Навън имаше лека слана и докато шофираха нагоре по пътя, гумите леко скърцаха върху посребрения асфалт. Движеха се бавно, със свалени прозорци, напрегнали вниманието си да видят или чуят големия кафяв кон. Всяка движеща се сянка в далечния храсталак, всяка следа по заледената земя предполагаше нечие скорошно минаване оттам. Наташа се опита мислено да си представи околните улички, да предугади намеренията на животното, което дори не бе докоснала още.

— Безсмислено е — обади се Мак за пореден път. — Почти нищо не се вижда над зеления плет, а и шумът на двигателя заглушава всеки по-слаб звук. Да оставим колата.

Паркираха на най-високото място в селото. Имаше едно местенце точно до църквата, спомни си Наташа, откъдето можеха да видят почти цялата долина. Бинокълът на Конър беше в джоба й, но тя не бе сигурна, че ще може да различи големия кафяв кон на Сара от който и да било друг в полето.

Вече беше светло, но въздухът още носеше нощния мраз и на нея й беше студено. Беше грабнала палтото си, но тениската под него не можеше да я защити от почти минусовите температури.

Мак стоеше на малко възвишение, загледан над гробището, присвил очи заради слънцето. Тя му подаде бинокъл и той забеляза, че се свива в палтото си.

— Добре ли си?

— Малко ми е студено. Май излязохме много набързо. — Ами ако Сара се беше събудила, сепна се тя. Ами ако вече беше видяла, че ги няма?

— Ето, вземи. — Той свали шала си и й го подаде.

— Но така на теб ще ти е студено.

— Аз не усещам студ. Знаеш го.

Тя взе шала и си го сложи. Той още пазеше топлината на тялото му, беше толкова пропит с уханието му, че тя за миг усети замайване и побърза да го прикрие, като се отдалечи към една издигната плоча. Отлично познаваше уханието му, с лека цитрусова нотка. И чиста мъжка миризма. Що за мазохизъм беше това? Рязко свали шала, след като се увери, че не я гледа, напъха го в джоба и вдигна високо яката си.

— Не мога да го видя — каза Мак и свали бинокъла от очите си. — Няма смисъл. Може да е навсякъде. Да се крие зад някой плет. Или в горичка. Може дори да е на половината път до Лондон вече — просто не знаем от колко време го няма.

— Вината е наша, нали? — Наташа скръсти ръце пред гърдите си.

— Само се опитвахме да помогнем.

— Да. И много добре се справяме досега. — Тя подритна земята с върха на обувката си и се загледа как кристалчетата слана се стапят върху нея.

Мак скочи пъргаво и хвана ръката й над лакътя.

— Не се укорявай. Просто се опитвахме да постъпим правилно.

Двамата се спогледаха, докато думите му заглъхваха в тишината наоколо.

— Да се връщаме — тръгна към колата. — Може госпожа Картър вече да го е намерила.

Вероятно никой от двамата не го вярваше. Нещо й подсказваше, че когато беше замесена Сара, няма прости и щастливи развръзки.

Мълчаха по краткия път обратно. Даже и да бе забелязал, че тя вече не носи шала му, Мак не каза нищо. Къщата бе тиха, обгърната в мрак, и те побързаха да влязат, благодарни за топлината.

— Ще сложа чайника. — Наташа свали палтото си и застана до печката, опряла порозовелите си пръсти върху затопления й плот.

— Какво ще й кажем?

— Истината. По дяволите, Мак, може тя да е оставила резето вдигнато. Може всичко да се окаже нейна грешка.

— Стори ми се доста съвестна. О, господи. — Той прокара длан по небръснатата си буза. — Голяма каша.

Наташа извади две големи чаши и се зае да прави кафе, като през цялото време усещаше как Мак крачи нервно в другата стая. Сега бе застанал до прозореца и дърпаше завесите, след което сивата утринна светлина освети останалите от предната вечер неприбрани чаши със следи от вино по тях, както и решетката на камината, цялата в пепел.

Кафе, помисли си тя. След това щеше да се обади на госпожа Картър. И да събуди Сара.

— Таш.

Тя инстинктивно стисна зъби. Кога най-после щеше да престане да я нарича така?

— Таш.

— Какво?

— Ела да видиш нещо.

— Защо?

— Погледни през прозореца. Страничния.

Тя отиде до него, подаде му чашата с кафе и се загледа в градината. Там, където преди беше спретната правоъгълна морава, сега беше истинско блато от кал и разровена почва. Оранжевите камбанки на физалиса вече ги нямаше и последните упорити стъбълца бяха стъпкани и смазани в мократа земя. Към далечния край, където започваше полето, грижливо издигнатата й ограда от върбови клонки бе съборена и лежеше в сбутана купчина близо до ябълката. Саксиите й бяха натрошени на парчета по плочите на малкия вътрешен двор. Като истинско бойно поле или местопрестъпление. Красивата й, грижливо поддържана градинка сякаш бе прегазена от булдозер.

Наташа се мъчеше да преглътне целия ужас на разрушението и дъхът й почти секна, когато се приближи още малко до замъгленото стъкло.

Едва забележима, в левия ъгъл на дворчето, малко встрани, на една от градинските пейки беше полегнала спящата Сара. Увита в зимното си палто и покрита с калните останки от онова, което преди беше най-хубавата пухкава завивка на Наташа.

Само на няколко крачки от протегнатата й надолу ръка, твърде огромен за малката градинка, решен да откъсне и последните ябълки, останали по голите клони на дървото, с малки бели облачета, които нежно струяха от ноздрите му, стоеше голям кафяв кон.