Джоджо Мойс
Повелителката на конете (25)

Двадесет и четвърта глава

Най-добре ще се предпазиш от провал, ако познаваш напълно способностите на коня си.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Сара сънуваше коне, кръв и магистрали. Събуди се от хладен повей и видя Том да наднича през шофьорската врата. Тя се надигна с мъка. Часовникът на таблото показваше осем без петнайсет.

— Добро утро. — Том се беше преоблякъл и обръснал, сякаш е станал преди доста време.

— Къде сме?

Наоколо бе странно светло, сякаш целият свят бе станал с няколко тона по-ярък, отколкото в Англия. Наблизо се виждаше прекрасна конюшня със светложълти стени, червен покрив и ограда от плътен жив плет, грижливо подрязан отгоре. Огромни кашпи с чимшир, също чинно подрязан, стояха до портите, а един мъж чистеше отделенията и с лекота подмяташе с вилата си мръсната слама върху една количка.

— Съвсем близо до Блоа — каза Том. — Добре си поспа.

— Къде е Бу? — Същата инстинктивна паника.

— Имаш предвид господин Диабло? В двора. — Той махна с палец към конюшнята. — Стигнахме тук късно снощи, но ти вече спеше и реших, че не е честно да свалям и двама ви от камиона. Той е в третото отделение отляво. Добре е. Беше малко запотен, когато пристигнахме, но вече е като нов.

Тя примигна и успя да зърне носа на Бу, който се протягаше да захапе сеното в мрежата.

— Нощният преход е за моя сметка. Но трябва да се връщам в Кале, Сара, така че, за съжаление, тук се разделяме с теб.

Сара се опита да си събере ума, докато Том й помагаше да оседлае коня, след което й подаде два кроасана, които бе измолил от собственика на мястото за нощувка на конете. После той разтвори малка карта, на която бе отбелязал най-подходящия маршрут.

— Оттук са шейсет или седемдесет мили в посока югозапад — показа й той червена линия на картата. — Бих те закарал, ако можех, но не мога да си позволя да изгубя още четири часа. Но пък времето е отлично за езда, а и пътищата са относително спокойни. Не мисля, че ще имаш някакви проблеми. Само не бързай много, става ли?

Беше близо, осъзна тя, внезапно развълнувана. Виждаше името на картата. В сравнение с размера на Франция, беше само на няколко сантиметра от мястото.

— Тук има друго място за подслон. — Беше оградил едно село с химикалка. — Ето ти номера им, просто за всеки случай. Обадих им се и ще те очакват. Вероятно ще можеш да хапнеш при тях довечера, но се опитай да си вземеш нещо и преди това, за всеки случай. И не забравяй, че те очакват да видят кон на име…

— Диабло Блу — каза тя.

— Е, ще се оправиш ли? — Гледаше я много сериозно, лицето му бе помрачено от колебание.

— Ще се оправя — отвърна тя. Беше напълно сигурна в това. Нали все пак беше прекосила морето? Сега пътуваше с най-страхотния кон във Франция с благословията на Папа.

— Това е номерът ми. Направи ми услуга и ми се обади, ако изпаднеш в беда, става ли? Мътните го взели, обади ми се, когато стигнеш закъдето си тръгнала. — Той й подаде сгънатата карта. — Просто ми се обади. Ще се радвам да чуя, че си добре.

Тя кимна и пъхна картата в джоба си.

— И не говори с никого. Особено с такива като мен. Просто… дръж главата си наведена и продължавай по пътя си.

Тя отново кимна и този път леко се усмихна.

— В теб ли е еврото, което обменихме? — Тя бръкна в раницата си и напипа плика.

Том въздъхна.

— Бог да ми е на помощ. Ти си най-странният стопаджия, когото някога съм срещал. Късмет ти желая — и на теб, и на този твой чудесен кон. — Явно се колебаеше, сякаш не бе напълно сигурен, че постъпва правилно.

— Ще се оправя, Том — настоя тя. Болеше я от раздялата; беше се чувствала в безопасност с него. Нищо лошо не можеше да се случи с нея или с Бу, докато той се грижеше за тях. За миг изпита силна завист към доведената му дъщеря, чиито проблеми той бе приел като свои, и след минутка добави: — Благодаря ти.

— За нищо — отвърна Том. Пристъпи напред и протегна ръка. Тя я стисна и леко се смути. После и двамата се ухилиха, сякаш мислеха за едно и също. — За мен беше удоволствие да пътувам с теб, госпожице Сара. — Изчака я да се качи на коня, после тръгна обратно към камиона си. — И твоят старец, изглежда, е свестен човек — викна той, след като внезапно се обърна към нея. — Когато разбере, че си тук, сигурно ще се зарадва много.

 

 

Полята във Франция бяха по-обширни, отколкото онези на път за Дувър, равни, огромни пространства, без никакви граници. Земята обаче изглеждаше както в Англия: тъмнокафява, лепкава почва, обърната на огромни буци, които още не бяха раздробени, така че цялото поле изглеждаше като бурно море. Бу, освежен, крачеше щастлив по затревените канавки и банкета на пътя. Развъждането на породата му бе довело до това, че зимната му козина не бе много по-гъста от лятната. Том явно го бе изчеткал добре, докато тя беше спала, защото изглеждаше безупречно. Минаваха през страна, която беше чужда и все пак позната: земята от разказите на Папа, с език, който бе слушала от най-ранното си детство. Когато виждаше надписите по билбордовете и пътните табели, сякаш самата страна й говореше. Сякаш очакваше тя да разбере.

Минаваше през малки селца, с тихи улички, спокойни, с редици еднакви къщи от сив камък и някое и друго грижливо поддържано сандъче с цветя или ярко боядисани капаци на прозорците. Размина се с един мъж, който носеше две багети и вестник под мишница. Кимна й, сякаш момиче на гърба на кон беше съвсем обичайна гледка.

— Bonjour^[1] — поздрави я той.

— Bonjour — отвърна тя и изпита радостна тръпка, когато го изрече. Първата френска дума, която бе произнесла, откакто беше тук. Спря до коритото за поене на животни на площада, откъдето Бу пи вода на големи жадни глътки, докато ушите му смешно се плъзгаха напред-назад с всяко преглъщане. Сара слезе и си почина половин час, наплиска лицето си със студената вода, хапна си кроасаните и дори позволи на една майка да се приближи с две сериозни на вид дечица, за да погалят коня й. Жената отбеляза, че Бу е много красив, а Сара й отговори — на френски — че породата „Сел Франсе“ е известна с това. Беше го чувала много пъти от дядо си, но докато го казваше сега, леко се смути.

— О — възкликна жената, — както в „Льо Кадр Ноар“.

Името на школата, изречено толкова небрежно, й подейства като подтик на шпори. Жената го бе споменала, както други споменаваха за местния спортен център или жилищния комплекс на Сара.

Яхна отново коня и продължи към табелата, която я насочи към Тур. Излезе от другия край на селото, мина покрай една вятърна мелница и по моста над река и само след няколко минути отново се озова в полята. Преминаваше под магистрали, веднъж прекоси огромно поле с вятърни турбини и през цялото време усещаше мощното туптене от завъртането на огромните им перки като пулсиране във вените. Сара усети как настроението й се повдига с всяка измината миля и в един момент дори запя — детска песничка, която си спомняше, че дядо й й пееше като малка. Свали шала от лицето си, изпълнена с нарастващо вълнение: А, а, господин шоколАд! О, о, господин какаО… Гласът й се понесе над пустите и леко заскрежени поля. Бу задъвка юздата и вирна глава, молеше я да тръгнат по-бързо и понеже тя нямаше търпение да пристигнат и знаеше, че са само на няколко часа от мястото за нощувка, го стисна с крака, студеният въздух стегна кожата й, а тялото й сякаш се зареди от неговата енергия. Сетивата й се изостриха и сякаш възприемаше този нов пейзаж с всяка клетка от тялото си. Бяха само тя и конят й, бяха свободни, никой не ги наблюдаваше; Сара усети тази свобода, както я бе усещал всеки друг пътник на кон от хиляда години насам.

„Аз съм във Франция, Папа — мислено му каза тя, — и тук е много красиво.“ Представи си стария човек в леглото, който сигурно сънуваше същите пътища, по които тя яздеше сега, и се радваше за онова, което тя се канеше да направи. И сякаш чула гласа му, наставленията му, тя се изправи на седлото, коригира ъгъла на краката под коленете си, скъси юздите и препусна в лек галоп, при който копитата на Бу потропваха в елегантен ритъм по затревения банкет, така че, ако можеше да ги види, старецът определено щеше да кимне одобрително.

 

 

Даже и като дете винаги беше мразила дългите пътувания с кола. Изобщо не си спомняше за веселите къмпинги, караваните край морето, нито за панаирите и сергиите със сладолед или щастливите им роднини, за които по-късно разказваха сестрите й. Когато я питаха за пътуванията в детството й, Наташа си спомняше само безкрайни магистрали, чиито мили се отброяваха от постоянни викове „Стигнахме ли вече?“, караниците на родителите й на предните седалки, подмолните ритания и щипания от страна на сестрите й, които седяха от двете й страни на задната седалка. Помнеше и беглата миризма на повръщано, когато на някого неизменно му прилошееше от пътя.

Вече бе близо трийсет години по-възрастна, но страхът й така и не бе изместен от предполагаемата радост от далечния път, от вълнението да стигнеш до ново място. По време на ваканциите през брака им Мак се наслаждаваше истински на пътуванията, като спираше където му хрумнеше, или шофираше цяла нощ, ако сметнеше това за по-забавно, а тя тайничко си мечтаеше за предварителен график. Несигурността дали ще имат осигурена вечеря или предварително резервирана стая я изнервяше; а нейният поглед на човек от предградията, както Мак го наричаше, я караше да се чувства едновременно неадекватна и виновна, задето му разваля удоволствието. През последните две години от брака им се бяха разбрали — за всеобщо разочарование — на почивки от типа ол инклузив. Тя седеше край басейна, четеше или се опитваше да скрие служебните документи, които тайничко бе взела със себе си, докато той обикаляше комплекса и накрая се напиваше с новите си приятели на бара.

Кредитната й карта бе използвана предишната вечер на една френска бензиностанция на магистрала. Проблемът, както им бе обяснил служителят на компанията, издала кредитната карта, бе в това, че трансакцията бе регистрирана просто като „Ла Бон Рут, Париж“ — описание, което включваше седем подобни места в Северна Франция.

— Ами аз смятам, че трябва да тръгнем за онова място с конете — беше казал Мак на ферибота предната вечер.

Бяха успели да натоварят колата на късния нощен ферибот. Тя седеше в почти напълно тихата зала и гледаше през прозореца към тъмните и бунтуващи се води ниско долу, опитвайки се да възприеме казаното от служителя на кредитната компания за нещо възможно. Как би могла Сара да прекоси Ламанша с коня си? Как беше успяла да стигне до Франция? Не можеше да си го представи.

— Ами ако не е тя? — попита Наташа.

Мак й подаде бутилка вода. Вдигна краката си на седалката до нея и тя мръдна леко по-встрани от тях.

— Какво говориш? — Той отвори бутилката си и отпи глътка. — Господи, колко съм жаден.

Не беше се бръснал и по брадичката му бе набола тъмна сянка.

— Ами ако е продала кредитната карта или някой я е откраднал от нея? Ами ако следваме грешния човек?

— Възможно е, но би било страхотно съвпадение и някой друг също много да иска да иде във Франция. А и освен това нямаме други следи, нали така?

Наташа посочи картата на масата помежду им.

— Погледни тези разстояния само, Мак. Джон каза, че един кон може да измине трийсет или четиридесет мили на ден, ако се напрегне. Трудно би могла да стигне дори до Дувър за това време. Как би могла да прекоси Ламанша с коня и да премине през половин Франция? Погледни, Сомюр е на повече от триста мили от Кале. Няма начин да стигне толкова далеч.

— И какво предлагаш?

Тя се облегна на седалката си.

— Да се върнем. — Гласът й бе неуверен. — Или да се обадим в полицията.

Мак поклати глава.

— Чуй ме, вече сме решили как да действаме. Мисля, че трябва да продължим към Сомюр.

— Ами ако грешим?

— Ами ако сме прави? Има логика да иде там. Дядо й смята, че е тръгнала натам. Както и твоята кредитна карта.

Наташа пак погледна през прозореца.

— Мисля… мисля, че много бъркаме. Трябваше да звъннем в полицията още вчера сутринта. Ти беше прав — не исках да се забъркваме с тях, защото не исках цялата история да излиза наяве. Признавам. Но вече стигнахме твърде далеч, Мак. Двамата отговаряме пред закона за четиринайсетгодишно момиче, което е изгубено, вероятно в чужда държава. Предлагам, когато слезем от ферибота, да се обадим в полицията. Така е най-разумно.

— Не — твърдо отсече той. — В мига, в който въвлечем и полицията, тя ще изгуби коня си. Губи всичко. Не. Изгубена е само, в смисъл че ние не знаем къде е. Сара може отлично да знае накъде отива. Готов съм да й се доверя.

— Решението не е само твое.

— Знам. Но поемам отговорност, ако нещо се обърка.

— Аз също съм отговорна за нея.

Когато погледът на Мак беше толкова директен, все още успяваше да я развълнува дълбоко.

— Знаеш ли какво? Ако наистина искаше да се обадиш в полицията, щеше да го направиш вчера. Отлично знаеш, Таш, че никой от нас не искаше да забърква ченгетата, макар и по различни причини.

Никога не бе проявявал такава решителност, докато бяха женени.

— Все едно, вече сме тук. Имаме представа накъде е тръгнала. Предлагам да идем до мястото с конете и да я чакаме там.

Гласът на Наташа прозвуча по-строго заради болка, която изпитваше:

— Ами ако грешиш, ако не е в безопасност, ако се окаже, че не е там, където мислим, ще можеш ли да живееш с тази мисъл после?

Оттогава двамата не бяха си проговорили. Мак бе свалил колата от ферибота в Кале и после бе продължил да шофира цяла нощ. Не пое по магистралата, а вместо това избираше по-второстепенни пътища, където човек би могъл да се движи с кон, и се взираше в мрака, докато караше.

Тя задряма и се събуди от тихия му глас. Говореше по телефона едва чуто и настоятелно.

— Не е така — каза той, а после продължи: — Не, не, скъпа. Не мисля, че е добра идея. Знам. Знам.

Наташа, която се чувстваше неудобно, че е будна, остана с извърнато лице и затворени очи, като дишаше нарочно равномерно, докато той затвори. Продължи да се преструва още десет минути, преди да се прозее демонстративно. Тогава той предложи да отбият някъде и да поспят за кратко. Минаваше един след полунощ и шансът да намерят хотел беше малък.

— Няма да спим дълго — каза Мак. — Най-много час-два. После ще продължим.

След напрегнатото мълчание в колата през последния час Наташа бе повече от доволна от предложението му. Отбиха от пустия път и спряха на паркинга на една бензиностанция, която бе частично осветена от една-единствена външна лампа. Нямаше други коли, а от другата страна на нисък и леко рехав жив плет равните поля на долината на Сома се простираха мрачно, понесли тежестта на историята си. Двигателят им бавно заглъхна.

Двамата седяха в неловка тишина един до друг като в някаква нелепа пародия на първа среща, като прелюдия към първата целувка, мислеше си Наташа.

Мак вероятно също бе усетил нещо подобно, защото бе дистанциран и прекомерно учтив. Предложи й тя да заеме задната седалка и след също толкова учтиво „благодаря“ Наташа се премести там, нави палтото си на руло, за да й послужи за възглавница, след което положи глава и се замисли, че сутрешният й костюм ще се омачка съвсем необратимо.

— Искаш ли да ти дам якето си? Не ми е студено.

— Не, благодаря.

Той заспа, както правеше и когато бяха женени, сякаш скача от висока скала. Седалката му бе свалена назад и тя виждаше профила му в полумрака, отпуснат, с ръка, вдигната над челото, чуваше слабото му и равномерно дишане.

Наташа не можеше да заспи. Лежеше в непознатата кола, в чужда страна, а мислите й препускаха като профучаващите в далечината автомобили. Мислеше за провалената си кариера, за мъжа в Лондон, който вече не я обичаше, за момичето, което беше някъде там навън в този момент, някъде под същото небе, и за цялата тази плетеница от нещастие и самота, в чийто център се намираше самата тя. Стана й студено и съжали, че не е приела предложеното от Мак яке, спомняйки си за едно момче, представлявано от нея в съда, което бе спало месеци наред на някакъв паркинг. Беше спечелила делото му, постигнала го бе с абсолютна решителност, но не можеше да си спомни дали се бе чудила какво му е било в действителност.

И през цялото това време, през тези дълги часове, мъжът, с когото някога се бе надявала да прекара живота си, мъжът, когото се бе заклела да обича и с когото в една паралелна реалност щеше да споделя съпружеското легло, заслушана в дишането на спящите си деца, помръдваше леко на предната седалка и мърмореше нещо насън, безкрайно далеч от нея. Може би в сънищата си бленуваше за отдавна изгубена дългокрака любовница. Наташа лежеше в мрака и внезапно осъзна, за своя изненада, че болката от развода няма граници.

 

 

— Линда, Наташа е.

— Как си? Реши ли вече… семейните си проблеми?

Те знаеха. Конър сигурно им бе разказал всичко. Наташа огледа омачканата си пола и скъсания чорапогащник, които личаха още по-неприятно под ярката утринна светлина.

— Не. Още не.

— Къде си? Кога се връщаш?

Бяха спали няколко часа и се бяха събудили малко преди съмване. Мак се протегна назад и разтърси рамото й. Когато отвори очи, й трябваха няколко секунди, за да си спомни къде се намира. След два часа пътуване в мрачно мълчание бяха спрели на една бензиностанция да се освежат.

— Не съм сигурна. Ще ми е нужно повече време, отколкото смятах. Може ли да се чуя с Бен?

— Той излезе. С Ричард.

— С Ричард ли? Защо е излязъл с Ричард?

— Никой ли не ти се обади?

— Не… защо?

— Заради семейство Пърси. Споразумяха се. Ответната страна ни се обади сутринта и предложи нова сделка. Повече, отколкото очакваше тя. И госпожа Пърси се съгласи на определени часове за достъп. Само бог знае дали ще спазва графика, казва Ричард, но засега се споразумяха.

— Слава богу.

— Сега излязоха да го отпразнуват. Заедно с Майкъл Харингтън и Бен. Отидоха в „Уизли“ на закуска с шампанско. Тя вече е нова жена. Казах на Бен да внимава — оглеждаше го като гладна лъвица преминаваща газела.

Ричард не си бе направил труда да й звънне. Моменталната й радост, че делото е приключено, се изпари, попарена от осъзнаването, че няма да й признаят никакви заслуги за това. В очите на Ричард тя вече не беше част от това дело.

В този момент разбра също, че няма да я направят партньор. Не и тази година. Нито дори следващите няколко.

— Лин? — обади се тя. — Дали… — после въздъхна. — Няма значение.

Тъпа болка запулсира в слепоочието й. Стоеше на паркинга на една френска бензиностанция, облечена в дрехи на два дни, и разтриваше слепоочията си, докато гледаше преминаващите коли. Как се бе озовала тук? Защо не бе последвала съвета, който даваше на всеки свой стажант, и не бе запазила дистанция между себе си и своя клиент? Как не се бе досетила, че хаосът в живота на тези деца всъщност е заразен?

— Е, как си иначе?

— Добре съм — излъга тя.

— Никой не знае какво да мисли за случилото се — внимателно подхвана Линда. — Много успешно криеш картите си.

— И сега си плащам за това, нали?

— Преобладава мнението, че си можела да подходиш по-разумно към всичко.

Наташа затвори очи.

— Трябва да вървя, Лин — каза тя. — Ще звънна по-късно.

Мак вървеше към нея по паркинга. Това бе чистилището, мислеше си тя, кариерата й беше съсипана, личният й живот бе в руини, а двамата с бившия й съпруг явно бяха обречени да прекарат остатъка от дните си затворени в тази малка кола, затънали в спорове, целящи да оправдаят погрешните решения, които бяха взели.

— О, Наташа! За малко да забравя да ти кажа. Рано сутринта имахме посетител. Няма да познаеш кой беше.

Мак спря, за да каже нещо на две възрастни жени, които тъкмо бяха слезли от колата си. Каквото и да им беше казал, успя да ги разсмее и Наташа видя широката му усмивка, която не беше й отправял дълго преди да се изнесе. Нещо в нея се стегна.

— Ъ…?

— Али Ахмади.

Наташа откъсна очи от Мак.

— Какво каза?

— Ха! Знаех си, че това ще те интересува. Али Ахмади.

— Не е възможно! Той е с мярка за неотклонение. Защо са го пуснали, преди делото да бъде гледано в съда?

Линда се разсмя.

— Онова хлапе, за което четохме, е друг Али Ахмади. Знаеш ли, че Ахмади е едно от най-често срещаните имена в Иран? Явно е нещо като иранския вариант на Джон Смит. Както и да е, онзи, когото си представлявала в съда, дойде да ти каже, че е приет в колеж и ще започне следването си през септември. Много сладко хлапе. Донесе ти букет цветя. Сложила съм ги в кабинета ти.

Наташа приседна на една ниска стена, притиснала телефона към ухото си.

— Но…

— Знам, трябваше да проверим. Кой да се сети, че има двама с това име? Но е много хубаво, нали? Връща ти вярата в човечеството. Не можех да повярвам, че е способен на насилие. О, върнах му онова медальонче с коня, което искахме да му изпратим по пощата. Надявам се, че одобряваш. Той се зарадва.

— Но… той ни излъга за разстоянието, което е изминал. Все пак ме принуди да предоставя фалшива информация по време на делото му.

— Точно това казах и аз на Бен. И понеже преводачката беше тук, изровихме досието и я помолихме да погледне отново бележките на превода. И тя попадна на нещо интересно.

Наташа не можеше да продума.

— Али Ахмади наистина е казал, че е изминал деветстотин мили за тринайсет дни, но не и че е ходил пеша. Всички ние — както и преводачката — просто сме го разбрали така. Преди да си тръгне, Бен го попита — о, няма да повярваш колко е добър вече английският му! Невероятно направо! Както и да е, Бен го попита как е стигнал толкова далеч. Той обясни, че е вървял пеша понякога, друг път се е качвал на преминаващ камион, а после вдигна малкото конче. Част от пътя е яздил. На муле или нещо подобно. Но важното е, че никога не те е лъгал.

Наташа престана да слуша какво друго й казваше Линда за това къде била сложила цветята и кога щяла да й се обади отново. Изтощена, тя отпусна глава върху ръцете си и се замисли за момчето, което бе стиснало дланите й в искрен жест на благодарност; за момчето, което бе пропътувало деветстотин мили за тринайсет дни. И което й бе казало самата истина.

Когато вдигна очи, видя Мак да стои на няколко крачки с две пластмасови чашки в ръце. Той рязко извърна поглед, сякаш бе прекарал известно време вторачен в нея. Наташа затвори телефона.

— Добре — каза тя и взе едното кафе от него. — Ти печелиш. Продължаваме към Сомюр.

 

 

Беше направила грешен завой. Отново се вторачи в малката карта, вече оръфана от многократно сгъване и разгъване, която не можеше да й обясни защо маршрутът, който трябваше да я преведе покрай Тур и след няколко мили да стигне до подслона за коне, който Том й бе резервирал, вместо това я бе довел в някаква безкрайна индустриална зона. Последните няколко мили се движеше край една железопътна линия, но понеже на картата на Том нямаше отбелязана такава, не можеше да е сигурна дали се движи в правилната посока, или не. Беше се доверила на инстинкта си, вярваше, че всеки момент ще види табела за Тур или някакъв друг ориентир. Но не бе станало така и вместо това тучните поля полека се бяха превърнали в нещо, което й приличаше на покрайнините на Лондон — бетонни площи с огромни празни складове, паркинги и големи рекламни табели на строителни хипермаркети и молове, чиито краища се бяха измъкнали от рамките и сега отчаяно се развяваха от вятъра. От време на време с гръмовен грохот преминаваше влак, който стряскаше Бу, а после отново наставаше тишина, нарушавана понякога от минаваща кола.

Слънцето бе започнало бавно да слиза към хоризонта, температурата бе паднала и Сара вече губеше увереността си, че е преценила правилно в каква посока да върви. Тя спря, загледа се отново в картата, после в небето, мъчейки се да прецени дали продължава да върви на югозапад, или е тръгнала на югоизток. Слънцето бе потънало в облаци и беше трудно да види нещо в сенките. Беше гладна и съжали, че не е спряла на някое от приятните на вид пазарчета, през които бе минала по-рано. Тогава бе нетърпелива да продължи. И напълно сигурна, че по това време вече ще е стигнала конюшнята.

Пейзажът наоколо бе станал по-студен и мрачен, сградите бяха без прозорци и видимо необитаеми от известно време. Изглежда, вървеше към някаква железопътна разпределителна гара, защото релсите се бяха раздвоили, а после се появиха още линии, на които имаше паркирани вагони, затворени здраво и покрити с графити, навсякъде имаше стълбове, които поддържаха гъста мрежа от кабели над главата й. Притеснена, Сара реши да се върне, откъдето беше дошла. Въздъхна дълбоко и уморено и понечи да дръпне Бу да се обърне.

— Que fais-tu ici?^[2]

Тя се извърна на седлото и видя пет мотора, няколко скутера и различни мотопеди, на два от които имаше и допълнителен пътник. Само няколко души бяха с каски. Повечето пушеха и гледаха сурово. Познаваше тези младежи, както познаваше и момчетата в комплекса, където живееше.

— Eh? Que fais-tu ici?

Не искаше да отговаря. Знаеше, че акцентът й ще я издаде, че е англичанка. Обърна им гръб и продължи с Бу леко вляво. Нещо й подсказваше, че няма да може да мине през тях. Но се надяваше, че ще изгубят интерес и просто ще си тръгнат.

— Tu as perdu les vaches, cowboy.^[3]

Краката й неволно се стегнаха около Бу. Добре обученият кон можеше да долови дори най-лекото напрягане на ездача, така че това движение, заедно с лекото опъване на юздата, привлече вниманието на Бу.

— Хей!

Един от мотоциклетистите избръмча покрай нея. Чуваше и другите отзад, подвикваха подире й и си приказваха помежду си. С безизразно лице тя продължи да язди, съзнавайки, че няма как да е сигурна, че напред има изход. Индустриалната зона беше огромна, включваше грамадни складове и пусти паркинги. Графитите, надраскани в червено и черно по стените, говореха за липсата на всякаква дейност, а вероятно и надежда тук.

— Hé! Jʼai parlé a toi!^[4]

Сара чу форсирането на един от моторите и сърцето й се качи в гърлото.

— Eh! Jʼai parle a toi! Putain!^[5]

— Allez-vous en — отвърна тя, като се стараеше да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше. Махайте се.

Те избухнаха в смях.

— Allez-vous en! — подвикна един, имитирайки гласа й.

Вече настъпваше мрак, когато Сара подкара коня в тръс.

Седеше с изправен гръб и чуваше моторите да форсират и обикалят зад нея. Напред имаше повече светлини. Ако можеше да се върне до главния път, те щяха да я оставят на мира.

— Putain! Pourquoi tu te prends?^[6]

Един от мотоциклетите се изравни с нея, после изостана. Усети как конят й се напряга, ушите му помръдваха рязко, сякаш чакаше сигнала, който все не идваше. Тя разпери длан върху врата му, сякаш черпеше сили от него, и същевременно се мъчеше да не му предаде надигащата се в нея паника. „Те ще си тръгнат след малко — говореше му мислено тя. — Ще се отегчат и ще ни оставят на мира.“ Но един скутер се завъртя рязко и спря пред нея. Бу също спря изведнъж, при което хълбоците му се снижиха почти до земята, а главата му се вдигна високо. Още двама на мотоциклети се появиха отпред и сега вече тримата препречваха пътя й. Шалът й бе увит около лицето, а шапката — нахлупена ниско над очите.

Един хвърли цигара на земята. Сара седеше напълно неподвижно, а едната й ръка неволно галеше рамото на Бу.

— Putain! Tu ne sais pas quʼil est impoli dʼignorer quelquʼun?^[7] — Младежът вирна брадичка към нея. Приличаше на северноафриканец.

— Je… je dois aller au Tours^[8] — каза тя, като се постара гласът й да не трепери.

— Tu veux aller au Tours… — Смехът бе зловещ. — Je te prendrai au Tours. Montes a bord.^[9] — Той потупа седалката си и всички се засмяха.

— Il у a quoi dans се sac?^[10]

Тя ги изгледа един по един.

— Rien^[11] — отговори. Искаха да й вземат чантата.

— Il est trop plein pour rien.^[12]

Един от младежите, с бледа кожа, бръсната глава и бейзболна шапка, беше слязъл от мотора си. Тя се мъчеше да запази спокойствие и да диша равномерно. „И тези тук са като момчетата у дома — повтаряше си тя, — само се опитват да впечатлят останалите. Трябва само да им покажеш, че не се страхуваш от тях.“

Младежът бавно тръгна към нея. Беше с мърляво яке в маскировъчен цвят, от чийто горен джоб стърчеше пакет цигари. Спря на няколко крачки, огледа я, а после, без предупреждение, скочи напред и кресна:

— Рааа!

Бу изпръхтя и скочи назад. Момчетата се разсмяха.

— Спокойно — мърмореше тихичко Сара и отново го стисна здраво с крака. — Спокойно.

Момчето с шапката дръпна от цигарата си и отново пристъпи напред. Вече нямаше да спрат, реши Сара. Бяха си намерили нова играчка, която да тормозят. Тайничко огледа далечните сгради, като се опитваше да пресметне кой е най-добрият път за бягство. Те със сигурност познаваха района и вероятно прекарваха часове наред тук — обикаляха с моторите, убиваха си времето и търсеха подходящи места за грабеж и нещо за рушене просто защото скучаеха и не знаеха какво да правят.

— Paaa!

Този път Сара го очакваше и Бу потръпна, но не подскочи. Тя го стискаше здраво с крака и ръце, мълчаливо му нареждаше да не помръдва, не му даваше и да си помисли за страх. Конят обаче не беше съвсем сигурен. Сара го виждаше как извива очи назад, изпънатият му врат се напрегна, усещаше стегнатата му уста в края на юздата и как нетърпеливо дъвче юздечката. Когато мотоциклетите отново форсираха, тя разбра какво трябва да направи.

— Sʼil vous plait — каза тя, — laissez-moi la paix.^[13]

— Renvois-moi et je te laisserai la paix^[14] — Младежът махна към раницата й.

— Hé! Putain! Renvois-le, ou jʼen fais du pȃté pour chien!^[15]

Северноафриканецът беше подхвърлил нещо за конско месо и това бе всичко, което й бе нужно. Сара подготви Бу, краката й мълчаливо му предадоха нарежданията й. Той отказваше да я чуе в продължение на няколко секунди, все още скован от тревога, после обучението му даде резултат и започна да марширува на място, краката му се повдигаха внимателно, ритмично, по два наведнъж, в много далечна версия на пиафе.

— Regardez! Un cheval dansant!^[16]

Момчетата започнаха да подсвиркват, моторите ревяха, приближавайки се по-близо и по-близо, леко объркани от това, което тя правеше. Сара потисна страха си и се опита да изключи шума и да се съсредоточи, да накара Бу да събере силите си, да концентрира цялата си енергия. Конят отпусна глава до гърдите си, краката му започнаха да се вдигат по-високо. Усети тревогата му и сърцето й се сви заради това, че й се доверяваше, заради готовността му да направи каквото поиска от него, независимо от страха му. Чу едно от момчетата да крещи нещо към нея, но думите му се изгубиха в оглушителното туптене на кръвта в главата й.

— Alors, comme ça on se fait valser, hein?^[17] — Момчето, което беше слязло от мотора си, се приближи съвсем. Усмивката му бе жестока и подигравателна. Напомни й за Малтиеца Сал. Тя използва десния си крак, за да отмести леко коня встрани от него. Бу вече подскачаше леко на място, подтикван от нейното нарастващо вълнение, но също така и от напрежението в атмосферата, което усещаше остро, така че Сара едва го удържаше. Между младежите се натрупваше отрицателна енергия, опасна и обтегната до скъсване. Тя усещаше жаждата им за хаос и неприятности. Направо чуваше мислите им, докато обмисляха възможностите си. „Моля те — обърна се тя мислено към Бу. — Само веднъж. Трябва да го направиш заради мен.“

— Faites-la descendre!^[18] — викна едно момче и махна на останалите да я свалят от коня. Тя усети някаква ръка да се протяга към крака й. Това й стигаше. Петите й се стегнаха около корема на Бу, а стойката й на седлото го подкани да се вдигне още и още, а после тя викна: „Хоп!“ и той скочи високо, издигна се над тях и с гигантски подскок задните му крака изритаха и се опънаха хоризонтално. Каприол! Сякаш всичко спря, замръзна на място и за миг тя зърна онова, което мъжете в битките сигурно са виждали преди повече от две хиляди години — лицата на враговете им, разкривени от ужас, когато невероятните коне предизвиквали гравитацията и скачали във въздуха, а самите им крака също се превръщали в летящи оръжия.

Под нея се чуха уплашени викове, също и възмутени крясъци. Два мотоциклета се прекатуриха, а момчето, което беше близо до коня, се пльосна на земята. Когато предните копита на Бу стъпиха тежко на асфалта, тя се хвърли напред и петите й се забиха в хълбоците му.

— Давай! — викна тя. — Давай!

И огромният кон скочи край моторите, зави зад ъгъла и полетя по асфалтовия път обратно натам, откъдето бяха дошли.

 

 

В тъмната болнична стая, на няколкостотин мили оттам, Анри Лашапел, чиято глава бе наклонена настрани и подпряна с възглавницата от сестрата от нощната смяна, се събуди, погледът му се спря на размазаната снимка на коня до него и зачака образът да се изясни и изчисти. Сякаш се бе приближил, докато спеше, и сега това блеснало око се взираше в неговите очи с някакво нежно разбиране и явно безгранично търпение. Очите на Анри, сухи и възпалени, се отвориха и затвориха няколко пъти объркано. И после възкликна благодарно: „Геронтий“. Конят примигна бавно и наведе нос, сякаш го позна, и Анри се опита да си спомни как се бяха озовали тук. Вече нищо не му беше ясно; беше по-лесно да се остави на течението, да приема без борба помощта и непознатите лица.

Сега усещаше коравата кожа на ботушите около прасците си, мекия черен шевиот на яката до врата си, далечния смях на приятелите си ездачи, които се подготвяха някъде встрани. Миризма на пушек, карамелизирана захар и топла кожа галеше ноздрите му, а лекият бриз от долината на Лоара разхлаждаше кожата му. После беше на коня и излизаше пред червената завеса, ръцете му, в ръкавици, леко държаха кожените юзди, очите му бяха вперени уверено между вирнатите уши на коня. Усещаше дългите и силни крака на Геронтий под себе си, а елегантната му и отличителна походка му бе толкова позната, колкото и неговата собствена, така че някаква дълбока радост и своеобразна еуфория изпълниха цялото му тяло. Геронтий нямаше да го изложи; този път щеше да докаже уменията си. Този път щеше да е крилат ездач.

Защото сега беше различно: дори не се налагаше да предава желанията си на коня. Помежду им имаше телепатия, разбирателство, което никой от Великите майстори не му бе разкрил. Преди шпорите му да погалят страните на коня, преди да премести тежестта на тялото си или дори да изрече и дума, Геронтий предугаждаше желанията му. Какво благородно същество, мислеше си Анри в почуда. Как бе могъл да го изостави за толкова дълго?

Конят протегна врат, застана в центъра на арената, копринено меката му козина проблясваше под светлините на прожекторите, копитата му се вдигаха под него, двамата стояха в центъра на истински вихър от очаквания — и тогава, с едно могъщо свистене, той се изправи на задни крака, вдигна се невероятно високо, не залитна нито за миг, не се поколеба, изпъна гордо глава и остана така неподвижен, сякаш беше негово право да ги заплени с постижението си. Анри беше там, наведен зад него, стиснал здраво крака, с перфектно изпънат гръб, и от устата му се откъсна възторжен вик, когато осъзна какво става — двамата бяха във въздуха и никога повече нямаше да слязат на земята.

Точно тогава я видя: момичето в жълта рокля, застанала до мястото си пред него, вдигнала тънките си ръце високо над главата. Аплодираше го, очите й бяха насълзени от гордост, а на лицето й грееше усмивка.

„Флорънс! — викна той. — Флорънс! — Аплодисментите от арената го оглушиха, избухналите в очите му светкавици го заслепиха. — Флорънс!“ И това беше всичко, понесе се още по-високо, заглушавайки далечното остро пищене на машините, притеснените гласове, внезапното рязко отваряне на вратата на отделението.

 

 

Мак чукаше на вратата й.

— Готова ли си? Жената каза, че вечерята е в осем.

Наташа си бе сложила нескопосно скроения панталон и червената памучна риза — единствените неща, които й станаха от местния хипермаркет, и сега се обади уморено:

— Дай ми пет минутки. Ще се видим долу.

Чу стъпките му в коридора, отекващи от дървената ламперия по стените, и порови в чантата си за спирала, която поне малко да освежи бледото й, изтощено лице.

Бяха пристигнали в града малко след пет. Първата им спирка бе Националната школа по езда, дом на „Льо Кадр Ноар“, но вратите бяха затворени. По интеркома чуха глас, явно раздразнен от настоятелното звънене на Мак, който ги осведоми, че школата е отворена за посетители само две седмици след Коледа. На следващия въпрос на Мак отговори, че не е пристигало никакво английско момиче на кон. Нито Мак, нито Наташа говореха свободно френски, но това не им попречи да доловят язвителното недоверие в гласа на мъжа.

— И бездруго няма как да ни е изпреварила — изтъкна Наташа. — Най-добре да се настаним и да решим какво ще правим по-нататък. Отново провери данните за кредитната си карта, но нямаше никакви нови трансакции. Сара не беше теглила пари от миналата вечер. Наташа не бе сигурна дали да приеме това за добър, или за лош знак.

„Шато дьо Вериер“ се намираше в центъра на средновековния град и точно зад кавалерийската школа. Самото шато беше огромно, пищно украсено, истински шедьовър, като местата, където бяха отсядали в ранните дни на връзката си, когато се опитваха да се впечатлят един друг и когато Мак използваше афтършейв и й правеше комплименти каквото и да бе избрала да облече; когато тя намираше нещо забавно или мило в поведението му, което само след две години вече я дразнеше.

— Предполагам, че бихме могли да отседнем на място, хубаво като хотелска верига — заяви Мак. Стараеше се да поддържа бодър вид, но тя знаеше, че откакто бяха на френска територия, и неговите страхове се бяха увеличили. Двамата се държаха много учтиво помежду си през последните няколко часа. Сякаш положението вече бе толкова сериозно, толкова критично, че не оставяше място за други чувства. Или може би просто никой от двамата вече не бе толкова уверен в крайния изход, както в началото.

Наташа слезе и завари Мак, седнал пред буен огън, да обяснява ситуацията на собственичката на хотела. Французойката изслуша историята му с любезно учудване.

— Мислите, че това дете е яздило дотук от Кале? — повтори тя.

— Знаем, че се е запътила към „Льо Кадр Ноар“ — обясни Мак. — Просто трябва да намерим начин да говорим с някого, да разберем дали е дошла.

— Господине, ако четиринайсетгодишно английско момиче се беше появило само на кон тук, целият Сомюр щеше да знае. Сигурен ли сте, че може да стигне толкова далеч?

— Знаем, че е изтеглила пари близо до Париж вчера вечерта.

— Но това е на повече от петстотин километра…

— Възможно е — заяви категорично Наташа, която си мислеше за Али Ахмади. — Знаем, че е възможно.

Двамата с Мак се спогледаха.

— Сега няма да има никого там — каза жената. — Ако искате, мога да позвъня в полицията и да попитам дали е съобщено за подобно нещо.

— Би било чудесно — отвърна Мак. — Благодарим ви. Бихме приели всяка помощ.

После собственичката излезе, за да провери какво става с вечерята, и той попита Наташа:

— Добре ли си?

— Да.

Гледаше през прозореца, сякаш се надяваше момичето да се покаже иззад дърветата в далечния край до живия плет. Вече й се струваше, че навсякъде вижда Сара — зад паркираните коли, зад ъгъла на някоя тясна уличка. „Ще се появи тук.“ Но когато си спомнеше за Али Ахмади, тя не мислеше за неговото тържество на волята, нито за букета, който я чакаше в офиса й, а само за собствените си грешки. И усещаше, с ужас в сърцето, че е направила нова колосална грешка.

Седнала срещу на Мак на вечеря, в толкова романтична обстановка, тя осъзна, че не е гладна, и вместо това пиеше вино. Три-четири чаши бяха изпити, без да забележи. По мълчаливо съгласие не говореха за Сара, но тя не можеше да измисли какво да каже и не знаеше накъде да гледа. Седеше срещу Мак и очите й се спираха непрекъснато върху ръцете му, кожата му, разрошената му кестенява коса. Необичайно за него, той също не говореше много, само гълташе лакомо храната си и от време на време изръмжаваше доволно.

— Много е вкусно, нали? — подхвърли той, преди да забележи, че тя само побутва храната в чинията си.

— Чудесно — отвърна тя.

Той изглеждаше притеснен, сякаш не знаеше как да продължи, и неговото смущение само подсили нейното, така че, когато той отказа десерта и сподели, че предпочита да си вземе дълга вана, двамата почувстваха неимоверно облекчение.

— Аз ще се поразходя из парка — каза тя.

— Сигурна ли си? Доста е студено.

— Имам нужда от малко въздух. — Опита да се усмихне, но не се получи.

Студеният въздух я блъсна в лицето и спря за миг дъха й, затова тя се загърна по-добре в палтото си. Усещаше се слаб мирис на пушек. Вдясно се виждаше бегло масивната класическа фасада на школата, а малко по-далеч и леко встрани бяха широките и покрити със светли камъни улици на Сомюр.

Тя тръгна към един голям див кестен и когато стигна до ствола му, спря и погледна нагоре, през елегантните му клони, към небето, което представляваше обширен мастилен безкрай, недокоснат от градското осветление, проблясващ с милиони дребнички точици светлина. Наташа вече не мислеше за работата си, за загубеното дело, за съсипаната си връзка. Не смееше да мисли и за Сара и къде може да е сега. Вместо това се замисли за Ахмади и за това, че не беше я излъгал. Засрами се от себе си, че бе допуснала мнението й за него толкова бързо да се промени.

Не знаеше колко време е стояла така, когато чу стъпки по чакълената алея. Видя Мак и сърцето й подскочи.

— Какво има? Полицията ли? — попита тя, когато забеляза, че държи телефон. — Намерили ли са я?

Косата му беше суха — явно не беше взел вана.

— Обади се Каубоя Джон. — Лицето му бе сериозно. — За стареца, дядото на Сара. Починал е тази вечер.

 

 

Наташа не знаеше какво да каже. Очакваше той да постъпи в типичния си стил, да се засмее и да се извини, да каже, че е било лоша шега, но не последва нищо подобно.

— Господи, Таш — каза той накрая, — какво ще правим сега?

Тя чуваше тихото поскърцване на клоните на дървото, разлюлени от вятъра, и сега усети остро студа върху лицето си.

— Ще я намерим — каза тя, а гласът й прозвуча странно и дрезгаво дори в собствените й уши. — Трябва да я намерим. Не виждам какво друго можем да…

Нещо се надигаше в гърдите й, ужасно и непознато усещане за давене, което за миг я паникьоса. Заобиколи го и тръгна бързо, а после направо се затича към хотела. Мина през елегантното и просторно фоайе и се качи по махагоновото стълбище до стаята си. Сълзите рукнаха още преди да легне на леглото по очи, вдигнала ръце над главата си. Остави ги да попиват в меката завивка, без да знае за какво плаче: за момичето, което беше само в чужда страна и чиято последна връзка с любимото семейство беше прекъсната, за осиротялото момче, чийто живот бе осъдила толкова погрешно, или може би за ужасната бъркотия, в която бе превърнала своя живот. Сега, вероятно освободена от алкохола и от непознатата обстановка, в чуждата страна, в резултат на хаоса от последните два дни, Наташа хлипаше неудържимо и цялото й тяло се тресеше, сякаш плачът извираше от най-дълбоките и тайни кътчета на душата й. Плачеше тихо и не знаеше дали някога ще може да спре.

 

 

Чуваше моторите зад гърба си. Вече препускаше с все сили, дишаше накъсано, скована от страх. Бу тичаше, изпънал врат, а изпод копитата му хвърчаха искри в мрака. Сара рязко дръпна юздата му надясно и го насочи към нещо, което приличаше на път, чу свистенето на гуми зад гърба си, нов стряскащ вик: Putain! и забеляза, че се е озовала на паркинга на някакъв супермаркет.

Препускаше в галоп през паркоместата и едва забеляза, че наоколо някакви хора бутат пазарски колички, а един шофьор спря рязко насред маневрата си. Мотоциклетите се бяха разпръснали; виждаше ги с периферното си зрение. Опита се да забави Бу — ако се приближеше още малко до супермаркета, щеше да е сред хора и младежите нямаше да посмеят да й направят нищо — но вратът на коня бе изпънат и неподатлив. Ужасеният Бу беше изгубен в своя си свят.

Тя се дръпна силно назад, маркировката по асфалта се сливаше пред погледа й.

— Бу! Стой! — викна тя, но с ужас разбра, че няма да може да спре. Светкавично осъзна, че трябва само да се задържи на гърба му, прескочиха нисък парапет, голяма дупка в асфалта, прелетяха през пуст паркинг и тогава видя, че са стигнали до края на комплекса и че черната празнота от другата страна на ниската стена е само голо поле. Сара се изправи в стремето и опъна само едната юзда, което бе стар номер, целящ да го завърти в малък кръг и да убие скоростта.

Но не бе преценила колко близо е стената и колко невъзможен ъгълът, под който искаше да го завърти. И тя, както и конят, не беше видяла стръмния склон от другата страна на стената, затова, когато той скочи, ослепял от страх, когато предните му крака бяха високо във въздуха, едва тогава и конят и ездачът му разбраха грешката си.

Ревът на моторите изчезна. Сара полетя в тъмното небе, дочула някъде отдалеч вик, който можеше и да е нейният. После Бу се препъна, главата му потъна под нея и Сара падна. За миг зърна осветен път, чу ужасен трясък и всичко потъна в мрак.

 

 

След като нямаше отговор на дискретното му почукване, Мак натисна тихо дръжката на вратата, притеснен това да не предизвика нов конфликт помежду им. Но не можеше да се върне в стаята си: тя изглеждаше толкова наранена, лицето й беше восъчнобледо на лунната светлина, обичайното й самообладание го нямаше.

— Таш? — тихо се обади той. Повтори името й и бавно отвори вратата.

Тя лежеше на леглото с балдахин, скръстила ръце над главата си. За момент си помисли, че може да е заспала. Но тъкмо се канеше да затвори тихичко вратата, когато забеляза помръдването на раменете й, долови приглушено хлипане. Застина на мястото си. Наташа не бе плакала пред него от години. Много дълго време, след като в крайна сметка се бе изнесъл преди петнайсет месеца, той си спомняше изражението на лицето й, застанала в коридора, стиснала устни, сдържана, облечена в деловия си костюм, докато гледа как той носи вещите си към колата.

Но това беше в едно друго време.

Мак внимателно прекоси стаята. Тя потръпна, когато я докосна по рамото.

— Таш?

Остана да лежи, без да помръдне. Не можеше да прецени дали просто не може да отговори, или го чака да си тръгне.

— Какво има? — попита той. — Какво не е наред?

Когато най-сетне вдигна лице от завивката, видя колко е бледа и подпухнала от сълзите. Остатъците от спиралата се бяха разтекли по страните й и Мак едва се сдържа да не ги избърше.

— Ами ако не я намерим? — Очите й блестяха отчаяно.

Ясно виждаше колко дълбоко я боли и това го шокира, сякаш беше непозната за него жена. Не можеше да откъсне очи от нея.

— Ще я намерим. — Само това можеше да каже. — Не разбирам, Таш…

Тя се надигна и седна, като сви колене и опря брадичката си на тях, преди да извърне лице. Наложи се да повтори два пъти, преди да я разбере.

— Той ни се довери.

Мак седна на леглото до нея.

— Да, но…

— Беше прав. Аз съм виновна за всичко.

— Не… не… — прошепна той. — Това е пълна глупост и не биваше да го казвам. Не си виновна ти.

— Виновна съм — настоя тя разплакана. — Аз го разочаровах. И нея също. Не се грижех за нея, както трябваше. Но всичко беше прекалено…

— Ти се справяше чудесно. Както каза сама, доколкото е по силите ти. И двамата се стараехме. Нямаше как да знаем, че ще стане така.

Мак беше крайно учуден, че нещо, казано от него, може да провокира такава реакция от нейна страна. Наташа от много време изглеждаше безразлична към него.

— Хей, стига, казах го просто така… Бях ядосан…

— Не. Беше прав. Не биваше да се изнасям. Ако бях останала… може би щях да я накарам да ми се довери повече… Но не можех да остана близо до теб. И близо до нея.

Слабите й ръце се виждаха през тънките ръкави на червената риза, която вече бе изцапана от спиралата. Искаше му се да я докосне, но се опасяваше да не би отново да се затвори в себе си.

— Не можеше да стоиш близо до Сара ли? — Гласът му бе тих, предпазлив.

Лицето й вече бе по-спокойно и хлипанията бяха престанали.

— Тя ми показа, че изобщо не ме бива в това. Присъствието на Сара ме накара да разбера, че може би е имало причина да не мога да родя дете. — Тя преглътна тежко. — А случилото се после доказва, че съм била права.

Гласът й пресекна и тя отново заплака, ридания разтърсваха цялото й тяло и тя сякаш видимо се смали.

Мак бе поразен от неочакваната й скръб по изгубените им бебета.

— Не, Таш — тихо каза той и се пресегна да хване ръката й. Пръстите й бяха мокри от сълзи. — Не… Не е така, Таш. Не е вярно… Стига… — Той продължаваше да я успокоява, но и неговият глас пресекваше. Притегли я към себе си, прегърна я и лекичко я залюля в прегръдките си, без да съзнава какво точно прави. — О, господи. Не… ти щеше да си чудесна майка, сигурен съм.

Облегна глава върху косата й, вдъхна познатия му аромат и осъзна, че сълзата, пълзяща по бузата му, е негова. Ръцете на жена му се обвиха около него и тя се притисна към тялото му в мълчаливо признание, че може би все пак й е нужен, желан е и има какво да й предложи. Седяха прегърнати в мрака и тъгуваха, с голямо закъснение, за децата, които бяха загубили, и съвместния живот, от който се бяха отказали.

— Таш — измърмори той. — Таш…

Хлипанията престанаха и на тяхно място, неизречен, един въпрос увисна помежду им, сякаш изгаряше кожата им при докосване. Той обхвана с длани лицето й, вгледа се в подпухналите клепачи, в мокрите й страни, мъчеше се да я разгадае и видя нещо, което го накара да забрави всяка мисъл.

Мак сведе глава към Наташа, прошепна нещо тихичко и целуна долната й устна, пръстите му обхождаха лицето й, което бе сякаш ново, но и странно познато. За миг я усети да се колебае и дълбоко в себе си той също застина — Какво означава това? Спираме ли? — но после тънките й пръсти стиснаха силно пръстите му и от устните й се изтръгна тих стон, докато търсеше устните му.

Мак я притисна към леглото и от него се откъсна стон на облекчение и страст. Целуваше шията й, косата, трескаво се мъчеше да разкопчае омачканата й риза, вдишваше сладостния аромат на кожата й и желанието го правеше още по-непохватен. Краката й се обвиха около кръста му и той отбеляза, в някаква далечна част от съзнанието си, която още можеше да разсъждава, че тя никога не е била такава. От дълги години. Тази Наташа бе нов човек, чиито чувства в случая бяха много по-сложни, отколкото можеше да проумее сега.

Отвори очи и я погледна на слабата светлина от прозореца, забеляза размазаната спирала, рошавата и немита коса, слабото туптене на пулса й по протегнатата бледа шия и нежността, която бе изпитал преди малко, се превърна в нещо първично мъжко. Предизвикваше у него нещо, което не бе могъл да й признае в дните на брака им. Нямаше връщане към миналото. Жената в прегръдките му сякаш бе напълно непозната.

— Желая те.

Чу гласа й в ухото си, сякаш самата тя бе изненадана от себе си; в леката му дрезгавина се преплитаха желание и отчаяние.

— Желая те — повтори тя и Мак издърпа ризата през главата си, разбрал, че макар това да не е въпрос, има само един възможен отговор.