Джоджо Мойс
Повелителката на конете (3)

Втора глава

Конят трябва да е мил, да свикне с напътствията и да обича хората… обикновено така се чувства у дома си.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Бу не беше от конете, които обикновено се срещаха в задните улички на Източен Лондон. Не беше нито набит товарен кон с рошави крака, нито тънковрат породист състезателен кон от онези, които набързо впрягаха в двуколка за нелегално състезание на двупосочния асфалтов път, след което резултатите се записваха в тефтерите за залози и се разменяха големи суми от незаконни залагания. Не беше и добродушен и търпелив кон от някое училище по езда в Хайд Парк или пък от онези различни по вид късокраки и набити понита, черно-бели или инатливи, които понасяха, понякога търпеливо, а понякога не съвсем, да бъдат яздени надолу по стълби, да ги карат да прескачат варели с бира или да влизат в асансьори, за да могат собствениците им да ги яздят по балконите на блоковете и да се заливат от бурен смях.

Бу беше чистокръвен и едър кон от породата „Сел Франсе“, чиито здрави крака и силен гръб не бяха съвсем типични за нея. Беше атлетичен, но стъпваше съвсем уверено. Късият му гръб бе идеален за скокове, а благият му, направо ангелски нрав го правеше крайно толерантен и дружелюбен. Изобщо не се притесняваше и от най-натовареното улично движение и много обичаше компания. Освен това толкова бързо се отегчаваше, че Папа се бе принудил да му окачи ужасно много топки на въжета в отделението, за да го забавлява. Каубоя Джон постоянно мърмореше, че сигурно се мъчи да му уреди място в баскетболната лига.

Другите хлапета в училището на Сара или в квартала се забавляваха, като гълтаха прахчета от малки хартиени или найлонови пликчета, крадяха коли, които да форсират във все по-малкото пустеещи парцели наоколо, или прекарваха часове наред, обличайки се като знаменитости, като разглеждаха списанията с много по-голям интерес от учебниците си. Тя не се интересуваше от подобни неща. В мига, в който Сара сложеше седлото и вдъхнеше познатия аромат на топъл кон и чиста кожа, забравяше за всичко останало.

Когато яздеше Бу, тя се откъсваше от всичко дразнещо, неприятно и потискащо. Така забравяше, че е най-слабичкото момиче в класа и единственото, което нямаше особена причина да носи сутиен, както и че само тя и Рене, турското момиче, с което никой не говореше, нямаха телефон или компютър. Забравяше, че са само двамата с Папа.

В добрите им дни тя изпитваше към коня преклонение пред величието му, възторг от невероятната сила под себе си и онова, което той бе готов да направи за нея. Той се държеше лошо само когато тя не успееше да го помоли правилно — ако умът й още бе в училището или беше жадна или уморена — а удоволствието, което струеше от него, когато изпълнеха както трябва някое движение, направо предизвикваше стягане в гърлото й. Бу беше неин и много специален.

Папа често обясняваше на хора, които не разбираха от коне, че е все едно да се качиш на „Ролс-Ройс“, след като си бил в трактор: всичко е прецизно настроено, елегантно и получаваш мигновен отговор. Общуването бе тихо, вместо да се крещи и да се ръкомаха. Постигаш единение на мисъл и воля. Тя молеше Бу, а той се приготвяше, хълбоците му се стягаха, едрата му глава се отпускаше към гърдите и й даваше онова, което тя иска. Единствените граници пред него бяха тези, които Сара поставяше. Папа винаги казваше, че Бу има най-голямото сърце от всички коне, които някога е познавал.

Отначало не беше така: Сара още имаше два белега като бледи луни на ръката си, където я беше ухапал, а когато в първите дни бяха почнали да го укротяват, имаше случаи, когато се откъсваше от здравата юзда и хукваше през парка, вирнал високо опашка като знаме, докато майките пищяха и тичаха встрани с количките си, а Папа се молеше високо на френски само да не удари някоя кола. Папа всеки път й казваше, че грешката е нейна, и понякога й идваше да му се разкрещи, но сега знаеше доста повече и разбираше, че той е бил прав.

Конете, вероятно повече от всяко друго създание, се формираха като характер от човека. Може по рождение да са били неспокойни, плахи или злонравни, но реакциите им към околните изцяло се определяха от отношението към тях. Едно дете би ти дало втори шанс с надеждата да го обикнеш. Кучето би се върнало покорно при теб даже и след като си го набил. Но един кон никога не би допуснал нито теб, нито друг човек близо до себе си повторно. Затова Папа никога не му викаше. Никога не си изпускаше нервите, не се ядосваше даже и когато бе ясно, че Бу се държи невъзпитано или лудее като всеки тийнейджър.

А сега беше на осем години, напълно пораснал. Беше възпитан в добри маниери, умен и умел в изпълнението на различни задачи, и достатъчно елегантен, ако Папа бе преценил правилно, както правеше с всичко останало, за да понесе Сара далеч от този хаотичен град към светлото й бъдеще.

 

 

Каубоя Джон се облегна на метлата си и се загледа през портите към парка, където момичето яздеше бавно коня в малки кръгове в ъгъла под дърветата, като от време на време забавяше, за да го похвали или да го остави да отпусне мускулите си. Не носеше шапка — рядка проява на неподчинение спрямо дядо й, който изобщо не би й позволил дори да седне на коня без шапка — и слънцето блестеше в косата й също толкова ярко, колкото и върху хълбоците на коня. Видя как пощальонът мина с колелото си и й подвикна нещо, а тя само вдигна ръка за поздрав, без да се обърне, съсредоточена в онова, което правеше.

Тя беше добро хлапе, не като мнозина, които идваха тук. Те се състезаваха с конете си из пустите улици, докато копитата им се напукат, после ги връщаха в отделенията им изпотени и уморени, преди да хукнат към къщи с обещанието, че майките или бащите им ще дойдат да донесат наема на другия ден. Такива хлапета обичайно отвръщаха на възрастните и харчеха парите за храна на конете за цигари, които той конфискуваше, когато дойдеха в двора му.

— Изобщо не ме интересуват дробовете ви. Но няма да стоя и да гледам как конете ми се изпичат на барбекю — казваше той. Обикновено репликата бе придружена от замислено дръпване от собствената му цигара. Последната кутия бе взел от едно момче, което едва ли беше на повече от осем.

Съмняваше се, че Сара Лашапел е изпушила и една цигара в живота си. Капитана я държеше изкъсо, както и коня: никакво стоене навън до късно, никакъв алкохол, цигари или мотаене по улиците. Момичето, изглежда, не се противеше. Сякаш и тя бе отлично тренирана като коня.

За разлика от майка й.

Каубоя Джон свали шапката си и избърса чело, жегата вече се просмукваше под загрубялата кожа и стигаше до главата му. Сал Малтиеца го уверяваше, че ако той поеме мястото, конят на Капитана ще бъде на сигурна територия, както и всеки друг, чийто собственик не дължи пари, а то ще си остане каквото е било дълги години — конюшня.

— Нужна ми е база — повтаряше той на Джон — близо до дома ми. Конете ми се чувстват добре тук.

Говореше, сякаш всичко вече е решено. А и разнебитената конюшня щеше да е отлична фасада за търговските му сделки, каквито и да бяха те, мислеше си Джон, но не можеше да каже подобно нещо на човек като Сал. Особено след като предлагаше толкова много пари.

Истината бе, че Каубоя Джон бе уморен. Много го блазнеше идеята да се оттегли в провинцията и да замени къщата си в града с малка селска къща с голям двор, където конете му да могат да пасат на воля. Градският живот ставаше все по-грозен, а той все повече остаряваше и вече се бе уморил да се бори с общинския съвет, да събира счупените бутилки, които пияниците и всякакви идиоти хвърляха през оградата и на които животните можеха да се наранят. Не искаше повече да спори с деца, които не искаха да плащат дълговете си. И все по-често си представяше как седи някъде на верандата си, загледан в хоризонта, който представлява тънка зелена линия.

Сал щеше да запази конюшнята. А и споменаваше много хубава сума, която бе достатъчна да превърне мечтата на Джон в реалност. И все пак… Въпреки парите, въпреки изкушението за покой и ленива наслада от това да гледа как старите му кончета полюшват опашки, застанали във високата трева, дълбоко в душата си не искаше да продава на този човек. Имаше тайното подозрение, че обещанията на Сал не струват и пет пари.

 

 

— Честит рожден ден!

Сара се мъчеше да извади ключа от бравата, докато влизаше в апартамента, затова чу гласа на дядо си, преди да го види. Усмихна се.

— Мерси!

Очакваше да е подредил масата в кухнята и там да я чака торта, както бе направил миналата година, но вместо това влезе навътре и го завари застанал пред телевизора.

— Ето! Седни, седни — нареди й той, след като я целуна по двете бузи. Беше си сложил най-хубавата вратовръзка.

Тя надзърна към кухненската маса.

— Няма ли да се почерпим?

— Пица. После. Ти избираш — каза той, сочейки към менюто. Да поръчат храна за вкъщи, бе истинско събитие.

— После?

Остави раницата си и седна на дивана, силно развълнувана. Папа изглеждаше толкова доволен от себе си, лека усмивка играеше по устните му. Не помнеше кога за последно го беше виждала такъв. Откакто баба й бе починала преди четири години, той се бе затворил в себе си и се бе отпуснал отново едва с появата на Бу. Сара знаеше, че я обича, но не изразяваше любовта си като по телевизията: не й казваше, че я обича, не я питаше какво й тежи. Грижеше се да е нахранена, измита и да си е написала домашните. Учеше я на практични неща за парите, как да поправя разни неща и на езда. Двамата отдавна се бяха научили да се справят с пералнята, с домакинската работа и бяха намерили най-евтиния начин за седмичното пазаруване. Ако беше тъжна, той слагаше ръка на рамото й и понякога й казваше да мисли в перспектива. Ако беше силно развълнувана и превъзбудена, той я изчакваше да се успокои. Ако сбъркаше нещо, показваше неодобрението си със строг поглед и резки думи. Накратко, вероятно се отнасяше с нея почти както с коня.

— Първо — каза той — ще гледаме нещо.

Тя проследи погледа му и сега забеляза дивиди плейъра, който не беше тук сутринта.

— Купил си ми дивиди? — Тя приклекна и погали с пръсти лъскавата метална кутия.

— Не е ново — извинително поясни той, — но е идеално. И не е крадено. Купих го на разпродажба.

— И можем да гледаме каквото си искаме? — възкликна тя. Щеше да може да взема филми под наем, както правеха другите деца в училище. Винаги беше ужасно изостанала, когато говореха за филми.

— Не просто каквото си искаме. Ще гледаме истински спектакъл. Но първо… — Папа се пресегна зад гърба си за бутилка, която отвори с апломб, и сипа в две чаши. — Четиринайсет, нали така? Вече си достатъчно голяма за чаша вино. — Кимна и й подаде едната чаша.

Тя отпи глътка, като се постара да прикрие колко е разочарована от киселия вкус. Би предпочела диетична кола, но не искаше да разваля момента, като си поиска такава.

Видимо доволен, той нагласи очилата си, взря се в дистанционното и с леко драматичен жест, който намекваше, че се е упражнявал по-рано през деня, натисна копчето. Телевизорът се включи и той се настани на дивана до нея, с идеално изправен гръб въпреки смачканите възглавници на облегалката. Отпи глътка от виното си. Сара забеляза обзелото го удоволствие и се облегна на рамото му.

Чуха класическа музика и един бял кон изскочи на екрана.

— Това да не е…?

— „Льо Кадр Ноар“ — потвърди той. — Сега ще можеш да видиш към какво се стремим.

 

 

Дори и онези, които разбираха от коне, рядко бяха чували за „Льо Кадр Ноар“. Тайно общество на елитни френски ездачи, което съществуваше от началото на осемнайсети век и все още донякъде пазеше традициите на основателите си. Това бе академия, в която дебатите се водеха около точния ъгъл на свиване на задния крак на коня, когато изпълнява установени преди хилядолетия маневри като крупада или левада, и ездачите носеха старинни черни униформи. Приемаха се не повече от един или двама нови членове на година и целта на школата не бе да печели пари или да демонстрира пред обществото уменията и знанията си, а да постигне съвършенство в неща, които повечето хора дори не забелязваха. Предвид всичко това, човек би могъл да се запита какъв е смисълът, но всеки, който можеше да зърне конете, които се движеха под ездачите си със сериозни лица, строени в перфектна симетрия, или предизвикваха гравитацията с невероятни скокове, всеки, който можеше да види странните им танцуващи стъпки и пълното покоряване на желанията на ездачите, оставаше запленен от дисциплината, красотата и невероятната им пъргавина. И тогава, дори да не харесваш особено конете — или французите — просто изпитваш задоволство, че подобна организация съществува.

Сара изгледа четиридесетминутното представление в пълно мълчание. Беше като хипнотизирана. Искаше да иде при Бу и да повтори видяното. Той можеше да го направи, знаеше го. Беше по-умел, по-силен от някои от конете, които бе видяла на екрана, и имаше същата стаена сила: тя често я бе усещала, докато го яздеше. Докато гледаше към екрана, ръцете и краката й потръпваха, сякаш яздеше конете на екрана, насърчаваше ги да заемат мястото си, да изпълнят маневрите, които бяха демонстрирани още от времето на Древна Гърция.

Нейната лична арена беше леко занемарен и осеян с боклуци парк, а не огромният дворец в старинен френски град, облеклото й обичайно бе дънки и тениска, а не официално черно сако с позлатени ширити и островърха шапка. Но знаеше какво изпитват онези мъже: когато камерата се бе задържала върху лицата им, напрегнати от усилие и съчувствие, пълни с копнеж. Тогава тя бе изпитала близост, каквато никога не бе усещала с момичетата в училище. Всички неща, на които я учеше Папа, започнаха да си идват на място. Той казваше, че им предстоят дълги години работа. Че да я остави да опита сега, би било все едно Каубоя Джон да хукне в маратон с цигара в ръка. И сега тя видя към какво се стреми той, към голямата цел: каприол. Най-сложната, най-трудната и красива фигура, която един кон можеше да изпълни, като вдигне и четирите си крака във въздуха в един балетен скок, издигайки се нагоре, сякаш е безтегловен, и във въздуха да изрита назад, сякаш отрича закона за гравитацията. Красива. Страховита. Зашеметяваща фигура.

Сара никога не бе успявала да изрази гласно онова, което си мислеше, докато Папа обясняваше надълго и нашироко за френската школа, а именно: какъв шанс имаше изобщо? Въпреки всичко казано от него, тя така и не можеше да си представи как от живота й с Каубоя Джон и тренировките в парка ще стигне до онова бъдеще, което той описваше. Сега, докато вървяха надписите след филма, тя осъзна, че видеото бе оказало обратния на търсения от него ефект. То само бе затвърдило подозрението й, че Папа просто си мечтае. Нямаше значение колко добър кон имаше. Как можеше човек да направи толкова дързък скок — от задните улички на Лондон до бляскавата слава на „Льо Кадр Ноар“?

Почувства се гузна още щом си го помисли. Вдигна очи към дядо си, като се чудеше дали мислите й се четат по лицето. Той още гледаше към екрана. И тогава забеляза сълзата, стичаща се по бузата му.

— Папа? — повика го тя.

Челюстта му се стегна. Той изчака момент, докато се успокои, и после тихо каза:

— Сара. Това е твоят изход.

Изход? Тя никога не бе смятала живота си за толкова лош, за колкото явно го считаше Папа.

— Ето това искам за теб.

Тя преглътна.

Дядо й вдигна кутийката на дивидито.

— Получих писмо от Жак Варжу, стария ми приятел от Сомюр. Пише, че вече са приели две жени. Стотици години академията не е приемала жени, дори не са го и помисляли, но ето че сега го правят. Не е нужно да си била в армията. Трябва само да си отличен ездач. Това е шансът ти, Сара.

Тя леко се стресна от сериозността му.

— Имаш способности. Нужна ти е само дисциплина. Не искам да си пропиляваш живота. Не искам да те гледам тук, да се мотаеш с тези идиоти и накрая да се озовеш бутаща бебешка количка из квартала. — Той махна през прозореца към паркинга.

— Но аз…

Той вдигна ръка.

— Нямам какво друго да ти дам, освен това. Знанията си. Усърдието си. — Той се усмихна, опита се да смекчи тона. — Моето момиче в черно, а? Момичето от „Льо Кадр Ноар“!

Тя кимна безмълвно. Дядо й никога не показваше емоции, но сега изглеждаше уязвим, изпълнен със съжаление и тя леко се уплаши. Каза си, че сигурно е от виното, та нали той рядко пиеше. Виното бе изострило емоциите. Тя се заигра с чашата и избягваше да го погледне в лицето.

— Хубав подарък.

Той сякаш с усилие на волята се върна в настоящето и явно овладя емоциите си.

— Не! Само половин подарък — каза. — Знаеш ли каква е втората половина?

Тя се засмя с облекчение.

— Пица?

— Пфу! Пица! Не, не, виж. — Той измъкна един плик и й го подаде.

— Какво е това?

Той само кимна.

Тя го отвори, прегледа съдържанието му и ръцете й замръзнаха. Четири билета. Два за пътуване с влак и ферибот. И два за спектакъл на „Льо Кадр Ноар“.

— От Варжу. През ноември. Заминаваме на почивка.

Никога не бяха ходили в чужбина — дори и когато баба й беше жива.

— Ще идем във Франция?

— Време е. За теб е време да го видиш, за мен — да се върна. Приятелят ми Варжу сега е Велик майстор. Знаеш ли какво е това? Най-големият, най-опитният ездач в „Льо Кадр Ноар“. Не — в цяла Франция.

Тя се загледа в брошурата, в облечените в черно ездачи, в лъскавите коне.

Папа изглеждаше изпълнен с нови сили.

— Попълнил съм паспортни заявления. Трябва ми само твоя снимка.

— Но как можем да си го позволим?

— Продадох някои неща. Нищо особено. Щастлива ли си? Хубав ли е рожденият ден?

Тогава забеляза, че не носи часовника си. Моделът на „Лонжин“ бе сватбеният му подарък от баба й. Толкова скъпоценен, че като дете не й даваха да го докосва. Искаше да попита, но думите заседнаха в гърлото й.

— Сара?

Тя се сгуши в прегръдките му, зарови лице в мекия му износен пуловер и не можа да изрече думите на благодарност, защото те просто не идваха.