Джоджо Мойс
Повелителката на конете (26)

Двадесет и пета глава

Ездачът е в голяма опасност, ако нещо се случи с коня му.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Високо над нея кръжеше бяла птица; летеше в огромни, лениви кръгове и издаваше някакво дразнещо жужене, което ставаше все по-силно, а когато вече станеше непоносимо, стихваше. Сара примигна, защото не можеше да я види ясно на фона на светлото небе, като мълчаливо й се примоли да престане с бръмченето.

Лежеше абсолютно неподвижно, докато шумът ставаше все по-силен, но този път земята под нея започна да вибрира и тя се намръщи от болката в главата и дясното рамо. „Моля те — примоли се тя, — стига толкова. Много е шумно.“ Затвори здраво очи, мъчейки се да се изолира от това грубо насилие над сетивата й. Най-накрая, когато стана съвсем непоносим, шумът престана. Тя изпита бегла благодарност, но рязко бе атакувана от нов, различен шум. Затръшването на врата. Вик на изненада.

Сара изохка мислено: „Рамото ми“. И после: „Много ми е студено. Не си усещам краката“. Светлината леко помръкна, тя отвори едва-едва очи и видя надвиснала тъмна фигура над нея.

— Ça va?^[1]

Паниката я обзе още преди съзнателно да разбере какво става. Нещо не беше наред, никак не беше наред. Примигна, забравила болката, и различи един мъж, наведен над нея. Осъзна, че лежи в някаква канавка.

Надигна се с мъка и трескаво запълзя назад, докато не се облегна на някакъв бетонен стълб.

Мъжете. Мотоциклетите. Ужасът.

Фермерът стоеше на няколко крачки от нея, със загрижено лице, а огромната му жълта селскостопанска машина стоеше наблизо, с отворена врата, след като явно бе скочил от нея.

— Que faire?^[2] — попита той.

Сара се опита да фокусира погледа си. Озърна се и видя, че се намира в обширно разорано поле, а в далечината се виждаха складовете на индустриалната зона. Индустриалната зона. Скок в мрака.

— Конят ми — каза тя и скочи на крака, след което неволно извика от болка. — Къде е конят ми?

Фермерът се отдръпна леко и й махна да остане на мястото си.

— Je telephonerai aux gendarmes — каза той. — Dʼaccord?^[3]

Тя вече залиташе нататък по пътя, мъчейки се да проясни мислите и погледа си.

— Бу! — викаше Сара. — Бу!

Не видя подозрението върху лицето на фермера, докато натискаше с дебелите си пръсти копчетата на телефона. Ако го беше видяла, сигурно щеше да прочете там мислите му: „Наркотици? Лудост?“. Едната й страна беше цялата в кал, на лицето й имаше синина; сигурно се бе забъркала в нещо?

— Tu as besoin dʼaide?^[4] — попита предпазливо той.

Тя не го чу.

— Бу! — продължаваше да вика, катерейки се върху един бетонен блок, като се помъчи да запази равновесие. Цялото тяло я болеше, а погледът й отказваше да се проясни. Но дори и така виждаше, че полето е пусто, нямаше нищо, освен няколко врани в далечината, единствено виждаше парата от дъха си. Виковете й просто заглъхваха в мразовитото утро.

Сара се обърна към мъжа.

— Un cheval? — примоли се тя. — Un cheval brun? Un Selle Français?^[5]

Трепереше от студ и страх. Това не можеше да е истина. Не и сега, след всичко станало. Страхът я сграбчи в лапите си, разтърси я из основи и я остави без дъх от жестокостта на случилото се. Беше твърде страшно, ужасно дори да си го представи. Не можеше да е изчезнал. Разбира се, че не беше изчезнал.

Фермерът вече стоеше до вратата на машината си.

— Tu as besoin de mon aide?^[6] — попита той отново, вече не толкова настоятелно, сякаш се надяваше, че чужденката ще заяви, че не се нуждае от помощта му и всичко е наред.

Но Сара вече куцукаше нататък по пътя, без да знае къде да го търси най-напред, твърде заета да вика името на коня си. Парализиращият шок от изчезването на Бу маскираше болката в рамото й и ритмичното туптене в главата й.

Беше изминала почти цялата дължина на разораното поле, когато осъзна, че конят й не е единственото нещо, което липсва.

 

 

На около трийсет мили оттам, Наташа също се събуди от неочакваното усещане за липса. Даже преди да осъзнае, че чува как Мак отива в банята, вече й липсваше тялото му до нейното. Още усещаше тежестта на ръката му върху талията си, стегнатия му крак зад нейния и топлия му дъх върху врата си. Без него сякаш се носеше в безтегловност, вместо да лежи сгушена в голямото двойно легло. Мак.

Чу как вдига седалката на тоалетната и леко се усмихна при тази проява на съпружеска съобразителност. Сгуши се под завивките и се наслади на топлината им, която свидетелстваше за часовете на удоволствие, на взаимно желание. Спомни си устните, ръцете му, тежестта на тялото му и настойчивостта, с която я гледаше, сякаш изминалата година бе не просто забравена, а направо изличена в небитието от силата на чувствата им. Спомни си и собствените си реакции, липсата на задръжки, изгарящото желание, което бе избуяло толкова неочаквано, сякаш бе нещо отделно от нея и представата, която имаше за себе си. Сякаш миналите им спорове, дребните жестокости и обиди, всичко, което им пречеше да бъдат откровени един с друг, бе подсилило емоциите на момента. Беше го изненадала, но също така беше изненадала и себе си. Кога за последен път се бе виждала в такава добра светлина през неговите очи?

Премести се към неговата половина от леглото и се наслади на още топлия отпечатък от кожата му там. Чу пускането на водата в тоалетната, а после и шуртенето на чешмата, докато си миеше ръцете. Нямаше ли да е хубаво отново да се обвие около него, преди да тръгнат отново да търсят Сара? Нямаше ли да е чудесно да използва устните му, ръцете му, тялото му, за да се подкрепи и почерпи сили за предстоящия ден? Колко ли щеше да е прекрасно да се къпят заедно в огромната вана и отново да опознае тялото му сантиметър по сантиметър, покрито цялото с пяна? „Обичам го“, помисли си тя и признанието й донесе облекчение, защото вече можеше да престане да се съпротивлява.

Въздъхна доволно. После — доста прозаично — разтърка очи и се сети за размазаната спирала, опита се да приглади косата си, която се сплескваше на темето й. Цялото й тяло сияеше и тръпнеше в очакване и тя мислено го подкани да побърза. Искаше го до себе си, около себе си, вътре в себе си. Изпитваше физическа нужда от него, каквато мислеше, че вече не може да изпитва. С Конър никога не беше се случвало. Вярно, усещаше физическо привличане и сякаш и двамата утоляваха жажда, която бе взаимна, но го нямаше това замайващо и първично усещане, че си половината от едно цяло, което те кара да усещаш дори временното отсъствие като ампутация.

Именно тогава чу гласа. Отначало си помисли, че говори някой навън в коридора, но докато лежеше и се мъчеше да чуе думите, осъзна, че е Мак. Стана от леглото, уви се с чаршафа и боса отиде до вратата на банята, където се поколеба само за миг, преди да притисне ухо към дъбовите дъски.

— Скъпа, нека поговорим за това по-късно. Ти… невъзможна си. — Смееше се. — Не, не съм… Мария, няма да обсъждам това сега. Казах ти, още я търся. Да, ще се видим на петнайсети… И аз. — Отново се засмя. — Трябва да затварям, Мария. Ще ти се обадя, когато се прибера у дома.

Дълги години след това Наташа продължаваше да свързва миризмата на пчелен восък с лошо предзнаменование. Дръпна се от вратата, усмивката й вече я нямаше, а онова вътрешно сияние магически се беше превърнало в лед във вените й. Едва бе стигнала до леглото, преди той да отвори вратата. Тя затаи дъх, разтърка лицето си, не знаеше как да се държи с него.

— Будна си — подхвърли Мак. Усещаше погледа му върху себе си. Гласът му бе леко дрезгав от недостатъчен сън.

— Колко е часът? — попита тя.

— Осем и петнайсет.

Сърцето й биеше болезнено в гърдите.

— Най-добре да тръгваме — каза Наташа и огледа пода за дрехите си. Не го погледна и за миг.

— Искаш да ставаме ли? — Звучеше изненадан.

— Би било добре. Трябва да говорим с полицаите, забрави ли? Собственичката… тя щеше да им позвъни от наше име. — Забеляза бикините си под масивния орехов скрин. Изчерви се, като си представи как се бяха озовали там.

— Таш?

— Какво? — Тя се обу с гръб към него, закрила голото си тяло с чаршафа.

— Добре ли си?

— Да. — Успя да оправи бикините си над хълбоците и се обърна към него. Постара се погледът й да не издава нищо. Но мислено му желаеше бавна и мъчителна смърт. — Защо да не съм?

Мак се мъчеше да разгадае настроението й. Усмихна се, вдигна рамене, не беше сигурен какво става.

— Просто мисля, че трябва да продължим — каза тя. — Да не забравяме защо сме тук.

И преди той да успее да продума, тя грабна нещата си и хукна към банята.

 

 

Полицаят бе разговарял с администрацията на „Льо Кадр Ноар“, преди да дойде в хотела.

— Няма никакви сведения за подобно момиче тук — каза той, докато седяха и пиеха кафе в салона, поднесено им от собственичката, която се бе оттеглила дискретно настрани, — но ме увериха, че непременно ще ви уведомят, ако тя пристигне. Ще останете ли още?

Наташа и Мак се спогледаха.

— Явно да — отвърна Мак. — Това е единственото място, където Сара би дошла. Ще останем, докато тя пристигне.

Разказът им бе предизвикал същата реакция у полицая, както и у жената от хотела: леко неверие и бегло неодобрение към това как едни потенциални родители биха могли да толерират толкова далечно самостоятелно пътуване на едно дете.

— Може ли да попитам защо смятате, че е тръгнала към „Льо Кадр Ноар“? Нали знаете, че това е строго елитна академия?

— Заради дядо й. Той е бил член — или както там се нарича — на академията преди много години. Именно той, изглежда, е смятал, че тя трябва да дойде тук.

Инспекторът явно остана доволен от отговора. Записа си нещо в бележника.

— Освен това използва кредитната ми карта. Знаем, че е теглила пари, пътувайки във Франция — добави Наташа. — Всичко сочи, че се е запътила насам.

Изражението на полицая остана неразгадаемо.

— Ще предупредим полицаите в радиус от петдесет мили. Ако някой я забележи, ще ни извести. — Той сви рамене. — Няма да е лесно обаче да се намери точно това момиче на кон в района — трябва да знаете, че около Сомюр е пълно с хора, които яздят.

— Разбираме — отвърна Наташа.

След като полицаят си тръгна, продължиха да мълчат. Наташа огледа салона и забеляза тежките завеси и препарираните птици в стъклените витрини.

— Можем да обиколим с колата — предложи Мак. — По-добре, отколкото да седим тук цял ден. Жената каза, че ще ни се обади, ако стане нещо.

Пресегна се да докосне ръката й, но Наташа се дръпна и се зае да рови в чантата си.

— Едва ли има смисъл и двамата да обикаляме — каза тя. Искаше й се да го удари заради обидата, изписана на лицето му. — Аз ще ида до школата. Ти тръгвай с колата. Ще поддържаме връзка.

— Това е нелепо. Защо да се разделяме сега? Наташа, ще вървим заедно.

Кратка пауза. Тя си събра нещата, без да го поглежда.

— Добре — каза накрая и излезе от стаята.

 

 

В края на разораното поле имаше следи от копита. Сара се опита да претича през него, когато ги забеляза, но дебел слой кал, лепкава и тежка, се залепи за ботушите й, забавяйки я неимоверно. Най-сетне стигна до другия му край, но освен няколко кални буци по асфалта нямаше друга следа от Бу.

Продължи да обикаля още половин час, пресичаше полето на зигзаг, надничаше в малки горички, гласът й прегракна от викане и накрая се озова в съседното село. Вече трепереше, беше измръзнала и без никакви сили. Болеше я рамото, а стомахът й се свиваше в болезнени крампи от глад. Край нея профучаваха коли, без да я забележат или без да ги е грижа, и само понякога й свиреха с клаксон, ако излезеше на платното.

Когато приближи селото, забеляза няколко магазина един до друг. Уханието на хляб от пекарната бе сладко и уютно, и напълно недостижимо. Пъхна премръзналата си ръка в джоба и намери три монети. Евро. Не можеше да си спомни как се бяха озовали там: Том беше сложил всичките й пари в плика, в откраднатата й раница. Дребни монети. Ресто от някаква покупка предния ден. Загледа монетите, погледна пекарната, а после телефонната будка от другата страна на площада. Всичко беше заминало: паспортът й, документите на Бу, парите й, кредитната карта на Наташа.

Имаше един-единствен човек, който можеше да й помогне. Бръкна във вътрешния си джоб, където пазеше снимката на Папа; вече беше омачкана и тя се опита да я изглади с пръсти.

Сковано прекоси площада, влезе в магазинчето за цигари и попита за телефон.

— Tu as tombé?^[7] — попита съчувствено жената зад щанда.

Сара кимна и засрамено погледна дрехите си, покрити с кал.

— Pardonnez moi^[8] — извини се тя и се огледа дали не е оставила кални следи по пода.

Жената се взираше в лицето й и се намръщи загрижено.

— Alors, assaies-toi, chérie. Tu voudrais une boisson?^[9]

Сара поклати глава.

— Англичанка съм — обясни тя много тихо. — Трябва да се обадя вкъщи.

Жената само погледна трите монети в ръката на Сара. Протегна се и докосна леко лицето й.

— Mais tu as mal a la tête, eh? Gérard!^[10]

След няколко секунди зад бара се появи мустакат мъж, стиснал две бутилки червен сироп, които остави на плота. Жената му каза нещо тихо и махна към Сара.

— Телефон — каза той само. Тя стана и тръгна към обществения телефон, но той размаха пръст. — Non, non, non. Pas là. Ici.^[11]

Сара се поколеба, не беше сигурна, че е безопасно, но сметна, че няма голям избор. Той вдигна плота на бара и я поведе по тъмно коридорче. На малък скрин в дъното му стоеше телефон.

— Pour téléphoner — каза той. Тя му подаде монетите, но мъжът само поклати глава. — Ce nʼest pas nécessaire.^[12]

Тя се помъчи да си спомни международния код за Англия. После набра номера.

— Вътрешно отделение.

Английският глас отсреща имаше неочакван ефект: изпита мигновена носталгия.

— Обажда се Сара Лашапел — каза тя с пресекващ глас. — Искам да говоря с дядо си.

Последва тишина.

— Би ли изчакала за момент, Сара?

Дочу някакво далечно мърморене, както когато някой сложеше ръка върху слушалката, и притеснено погледна към часовника, понеже не искаше да навърти голяма сметка на французите. Чуваше гласа на жената зад вратата, която говореше оживено, докато сервираше кафе на някого. Вероятно обсъждаха нея, англичанката, която беше паднала от коня си.

— Сара?

— Джон? — изненада се от гласа му, защото очакваше да чуе друга сестра.

— Къде си, момичето ми?

Сара замръзна. Не искаше да му казва. Дали Папа би одобрил, ако кажеше на Джон къде е? Или ще иска тя да продължи сама? Истината често й навличаше неприятности.

— Трябва да говоря с Папа — каза тя. — Би ли ме свързал, моля те?

— Сара, трябва да ми кажеш къде си. Търсим те.

— Не — твърдо отсече тя. — Не искам да говоря с теб. Искам да чуя Папа.

— Сара…

— Важно е, Джон. Наистина е много важно. Моля те, направи го заради мен. Не ме карай да те моля… — Беше на ръба да се разплаче.

— Не мога, миличка.

— Можеш. Говорих с него онзи ден. Ако сложиш телефона до ухото му, той ще чуе какво му казвам…

— Сара, момичето ми, дядо ти си отиде.

Тя се вторачи в стената. Някой беше включил телевизора в бара и сега се чуваше глухото му бръмчене и възбуденият глас на някакъв футболен коментатор.

— Къде е отишъл?

Дълга пауза.

— Сара, скъпа, той си отиде завинаги.

Нова студена вълна я обля, тръгвайки от краката й.

Тя поклати глава.

— Не — каза в слушалката.

— Скъпа, трябва да се прибереш у дома. Време е да се върнеш.

— Лъжеш — кресна тя. Зъбите й тракаха.

— Скъпа, много съжалявам.

Затръшна телефона. Цялото й тяло се тресеше и искаше да седне. Смъкна се много бавно и седна на балатума, докато всичко около нея бавно се завъртя в лудешки танц.

— Alors!^[13]

Не знаеше колко минути са минали, но бегло осъзна, че жената вика съпруга си и после два чифта ръце я вдигат на крака. Поведоха я към голямата зала в бара, сложиха я да седне на червена седалка, тапицирана с изкуствена кожа, а после жената сложи чаша горещ шоколад пред нея и продължи да пуска бучки захар вътре, преди да го разбърка хубаво.

— Regardez! — обади се един клиент. — Elle est si pȃle!^[14]

Някой подхвърли нещо за шок. Сара ги чуваше сякаш много отдалече. Забеляза нови лица, съчувствени усмивки. Някой свали шапката й за езда и тя се засрами от мръсната си коса, от калта под ноктите. Не й беше останало нищо. Папа го нямаше. Бу го нямаше.

Жената сега разтриваше ръката й, подканяше я да опита от горещия шоколад. Тя отпи от учтивост, като се чудеше дали няма да повърне.

— Tu as perdu ton cheval?^[15] — питаше някой, но главата й бе толкова замаяна, че едва след няколко опита успя да кимне.

— De quelle couleur est il?^[16]

— Brun^[17] — глухо отвърна тя. Чувстваше се, сякаш е в безтегловност, сякаш всичко се случваше някъде далеч. За миг се зачуди дали ако спрат да я държат за ръце, няма да се понесе нагоре в атмосферата и просто да изчезне. И защо не? Нямаше нищо, което да я задържа на земята, никой, който да милее за нея. Нямаше към какво да продължава, нито към какво да се върне. Бу сигурно лежеше мъртъв в някоя канавка — като онази, в която се бе озовала тя. Младежите може да са го преследвали в продължение на много мили. Можеше да е откраднат, да го е блъснала кола, да се е изгубил в тази огромна страна и повече никога да не се появи. А Папа… Папа беше починал, докато я нямаше. Никога повече нямаше да види ръцете му, силния му гръб, докато се навежда и отново се изправя, зает да четка коня, стиснал зъби от усилието. Никога повече нямаше да седят пред телевизора и да коментират заедно новините. Нищо вече нямаше смисъл.

Представи си себе си като мъничка точица, съвсем сама във Вселената. Вече нямаше място за нея, нямаше близък човек, нито собствен дом. Това прозрение я смаза толкова внезапно, че за малко не изгуби съзнание. После видя, че хората са я зяпнали, и й се прииска просто да се махнат. Мислеше си, че може да полегне на кожения диван и да спи сто години.

Дочу загрижено мърморене. Усети как клепачите й се спускат и после жената отново бутна чашата до устните й.

— Cʼest le secousse^[18] — каза някой и дори повдигна клепачите й да провери.

— Добре съм — отвърна тя и се учуди сама как можеше нещо да е толкова очевидно вярно и в същото време да е напълно грешно.

— Mademoiselle. — Един слабичък човек с цигара стоеше точно пред нея. — Le cheval est brun?^[19]

Сара го погледна.

— Il est de quelle taille? Comme ça?^[20] — Той вдигна високо ръка, почти до рамото си.

Изведнъж тя фокусира вниманието си. Кимна.

— Ела, ела — каза той. — Моля, ела.

Усети подкрепата на жената, която я хвана под ръка, и изпита благодарност към нея. Краката й сякаш не бяха нейни. Бяха слаби и сякаш се огъваха като маркучи при най-малкото напрежение. Тя примигна, защото светлината на утрото внезапно я заслепи след полумрака в бара. Жената се качи на задната седалка на някаква кола заедно с нея, а слабият мъж седна отпред. Можеше да я заведат къде ли не, помисли си Сара разсеяно. Постъпваше точно обратно на това, което я беше учил дядо й. Но вече нямаше сили и й бе безразлично. Защото Папа го нямаше. Повтаряше си думите мислено отново и отново, но нищо не ставаше. „Вече не чувствам нищо“, помисли си тя.

След около миля или две завиха към една ферма и минаха по черен път, осеян с ръждясали селскостопански машини и огромни кули от слама, грижливо опаковани в лъскав найлон. Една гъска изсъска гневно, когато слязоха, и слабичкият мъж я прогони.

Заобиколиха някаква голяма барака и тогава го видя: стоеше насред един краварник, седлото и юздата му бяха преметнати чинно върху ограждението.

— Бу? — невярващо възкликна тя, забравила напълно за болката в рамото.

— Il est le vôtre?^[21] — попита мъжът.

Бу изцвили, сякаш за да не остане никакво съмнение в отговора.

— Le fermier lʼa trouvé ce matin, en haut par le verger. En tremblant comme une feuille, il a dit.^[22]

Тя почти не го чуваше. Измъкна се от ръцете им и хукна към коня. Покатери се тромаво върху заграждението и падна от другата страна, а после го прегърна през врата и притисна разплаканото си лице към топлата му кожа.

Кой би си помислил, че едно момиче може да плаче толкова за един кон, коментираха после в магазина за цигари дълго след като бяха пратили Сара да върви по пътя си с още една чаша топъл шоколад и половин багета в корема. Тя беше плакала неспирно в продължение на трийсет минути, докато превързваше окървавените колене на животното, докато го галеше и успокояваше, и абсолютно бе отказала да се отдели от него. Не беше съвсем нормално едно момиче да изпитва толкова силни чувства към животно.

— О, нали ги знаете момичетата — обади се жената зад бара, докато бършеше праха от бутилките. — Страшно обичат животните на тази възраст. И аз бях същата. — Тя замълча и кимна към съпруга си, който зяпаше нещо във вестника. — Още е така, естествено — добави тя и леко изсумтя, след което се върна в кухнята, съпровождана от веселия смях на клиентите им.

 

 

Мак изчака Наташа да се качи в колата, преди да запали двигателя. Цяла сутрин отказваше да говори с него. Всеки път, когато той се опиташе да каже нещо, да намекне за случилото се помежду им, тя добиваше онова изражение, което той познаваше от брака им и което излъчваше едва сдържано неодобрение и неизказан укор. Трудно му бе да реши как да отвърне: тя го желаеше предната вечер — не беше й се натрапил насила. Защо тогава се отнасяше така с него сега?

Мак знаеше, че е постъпил правилно, но му беше трудно да си представи, че страстната и гореща жена от предишната нощ се е превърнала в скованата личност до него. Тя беше в прегръдките му сутринта, беше спал с устни, долепени до нежната кожа на врата й, и първото нещо, което бе изпитал, беше неудържимо вълнение. Имаше безброй възможности: нещо се бе открехнало помежду им, беше излязло наяве. Може би не беше твърде късно, каза си той. Не беше само заради секса, макар че, откровено казано, и той беше невероятен. Наташа сякаш бе разкрила нова страна от същността си и бе позволила само на него да види нещо, което криеше толкова дълго. По-късно тя отново бе заплакала, този път по време на оргазма, и докато я прегръщаше и й шепнеше нежно, Мак имаше чувството, че му е подарила нещо. Не можеше да повярва, че бяха изгубили толкова много време разделени.

Желая те.

Тогава как да си обясни тази сутрин? Мак знаеше, че обича тази своенравна жена със сложен характер, но не беше сигурен, че има сили и енергия да продължава да руши бариерите, които тя непрекъснато поставяше между тях. „Права си — мислено й каза той. — Мъжете се отегчават от «трудни» жени именно затова, защото те превръщат една прекрасна случка в нещо отровно.“

— Да не би да си чула разговора ми по телефона сутринта? — попита той внезапно.

Тя не можеше да лъже. Страните й пламнаха.

— Не — отвърна гласно.

— Аз и Мария не сме заедно, ако заради това е всичко. Приятели сме. Трябваше да работим заедно днес. Наложи се да отменя ангажимента си.

Тя махна с ръка.

— Виж. Вече пристигнахме.

— Тя си има нов приятел — каза Мак, но Наташа вече бе излязла от колата.

Бяха спрели пред Националната школа по езда и Мак я последва към офиса, където ги посрещна млада жена с вързана на опашка коса, чиято сияйна кожа говореше за живот, прекаран на открито, която се здрависа с тях. Извини им се за недоразумението предния ден: не били разбрали ситуацията, обясни тя, нито връзката им с „Льо Кадр Ноар“.

Докато Наташа обясняваше кои са, Мак разгледа някои от снимките, доста от тях избелели от годините, на които имаше коне, застинали в невъзможни пози, и мъже с островърхи шапки и униформи със златни ширити, които спокойно ги яздеха, сякаш не беше нищо необичайно конят да е застанал на два крака и под ъгъл от четиридесет и пет градуса. По-нататък на стената имаше черен паметен плакет: всички ездачи на „Льо Кадр Ноар“ от 1800 година насам, чиито имена — само едно или две на година — бяха изписани със златни букви. Едно изпъкна пред очите му: Лашапел, 1956–1960. Замисли се за стареца, който навярно така и не бе разбрал, че името му е увековечено тук, че е бил почетен по този начин, и се натъжи за човека, който бе посветил живота си на красотата и съвършенството, а е бил принуден да прекара последните години от живота си там, където беше живял. Сега разбираше по-добре горещото желание на стареца, строгото обучение на Сара. Какво друго да искаш за децата си, освен съвършенство и красота? Или удоволствието от преследването на тези високи цели?

— Ето — каза той и извади папка със снимки. — Това са Сара и нейният кон. На тази се вижда по-добре лицето й.

Жената ги разгледа, после кимна.

— Язди много добре. — Трудно бе да се прецени дали просто не е любезна с тях.

— Дядо й се казва Лашапел. Това е той. — Мак посочи към плакета.

— С вас ли е? Тук много често се връщат бивши ездачи. Имаме специален бюлетин „Приятели на «Льо Кадр Но…»“.

— Той почина снощи — каза Наташа.

— Затова ли е избягала?

— Не — отвърна Наташа и погледна към Мак. — Смятаме, че още не знае.

Жената подаде снимките отново на Мак.

— Съжалявам, че не можем да ви помогнем, но ако чуем нещо, госпожо, господине, непременно ще ви уведомим. Бихте ли искали да разгледате наоколо, докато сте тук?

Бяха поверени на един младеж, който ги разведе из школата, и сега се озоваха на „Кариер Оньор“, огромна открита пясъчна арена, където един мъж с черна шапка яздеше пъргав кафяв кон под погледите на близо дузина други, които го наблюдаваха внимателно от безукорно подредените си отделения. Той премина в лек галоп първо в една посока, после в друга, при което конят му изпръхтя от усилието.

Докато вървяха, младежът им обясняваше: там бяха настанени конете за паради, нататък бяха конете, с които се правеше обездка, а още по-нататък — онези, които прескачаха препятствия. Общо бяха около триста. Това бе един свят на строг порядък, на високи стандарти, които се изискваха и спазваха. Мак изпита странна гордост, че подобно място още съществува.

— Защо сме тръгнали на туристическа обиколка? — мърмореше на моменти Наташа, докато крачеха по поредната алея, оградена с дървета, към следващото отделение за коне, следващата пясъчна арена за тренировки, в един свят, отдаден на постигане на съвършенство, което никой от двама им не разбираше. Но той знаеше, че и тя изпитва същото като него: какво друго биха могли да правят? Така поне можеха да научат повече за онова, към което се стремеше Сара. Парадоксалното бе, че макар и на няколкостотин мили от дома, тук се чувстваха много по-близко до нея.

Наташа извади телефона си.

— Ще позвъня на компанията за кредитната си карта — каза тя. — Минаха няколко часа.

— На почивка ли сте тук? — попита техният гид на английски с тежък акцент, докато Наташа се отдалечаваше.

— Не точно — отвърна Мак.

— Фотограф ли сте? — продължи младежът и посочи чантата на Мак.

— Да. Но не съм тук по работа.

— Трябва да снимате „Карусел“. Това е представлението в края на учебната година. Всички ездачи се представят.

— Извинете ме за момент. — Телефонът му звънеше.

— Какво става? — попита Наташа, прекъснала собствения си разговор.

Той се извърна с гръб и прокара пръсти през косата си, докато слушаше.

— О, господи — възкликна и затвори телефона.

— Тя знае — досети се Наташа. — Знае, че той е мъртъв.

Мак кимна.

Тя вдигна ръка към устата си.

— Значи знае, че вече си няма никого на света.

Мак се зачуди дали и той беше пребледнял толкова силно като нея. Двамата се гледаха, безразлични към останалите, към красивия пейзаж около тях.

— Блокирай картата, Таш — каза той накрая. — Ако е решила, че няма смисъл да идва тук, трябва да я спрем да хукне другаде.

— Но така ще е изложена на по-голям риск. Трябва да сме сигурни, че има достатъчно пари за храна и за подслон. През нощта всичко замръзва навън.

— Но така можем да я гоним из Франция седмици наред. Има хиляди места, където можеш да подслониш един кон. Трябва да я спрем.

— Знам, но като отрежем единствения й източник на сигурност, няма да постигнем нищо.

— Ако бяхме отрязали този източник още в Англия, нямаше да стигне толкова далеч. — Сякаш обвиняваше нея. Не можеше да се сдържи.

— Щеше да намери начин.

— Търсим я вече от два дни и две нощи, по дяволите, и още нямаме никаква представа къде…

— Господине? — Младежът, който ги развеждаше, беше притиснал слушалката на уоки-токито си към ухото. — Господине? Мадам? Attendez, sʼil vous plaȋt.^[23] — Заговори много бързо на френски, после продължи на английски: — Дошло е някакво английско момиче. На кон. Госпожица Фурние каза да дойдете с мен.

 

 

Не беше си представяла така тържественото си пристигане. През първите два дни от пътуването непрекъснато рисуваше картини в главата си, свързани с въодушевлението, което щеше да изпита, когато стигнеше до мястото, което със сигурност щеше да й стане като втори дом. Това бе съдбата й. Беше в кръвта й, както казваше дядо й.

Но през последните пет мили Сара си повтаряше тези думи като своеобразна патерица, като опората, от която се нуждаеше, за да продължи. Мина бавно през Сомюр, безразлична към елегантните широки улици, към златистите фасади на сградите, към извечната красота на речния бряг. Изтощеният Бу привличаше любопитни погледи заради превързаните си колене, а неколцина минувачи цъкнаха неодобрително, защото не биваше да се язди ранен кон. Сара знаеше, че и тя не изглежда по-добре — с насиненото си лице и калните дрехи. Дванайсет километра, осем километра, четири… Подканяше го да върви нататък, прехапала устни, за да не заплаче от болката в рамото и от главоболието, което не спираше да я мъчи.

Беше готова да захлипа, когато видя табелите, сочещи към „Екол дьо Кавалери“, а после разпозна на една от улиците елегантната фасада на сградата с форма на подкова. Но нямаше никакви коне: мъжете, които крачеха из двора, не бяха в черно, а с камуфлажните дрехи на съвременни военни.

— Le Cadre Noir?^[24] — попита тя един, който тъкмо пресичаше площад „Шардоне“.

— Non! — Беше я изгледал, сякаш е луда. — Le Cadre Noir nʼa pas été ici depuis 1984. Cʼest à St Hilaire de Fontaine. — Посочи към кръговото кръстовище. — Cʼest pas loin dʼici… cinq kilometres.^[25]

За миг й мина през ума, че не може да продължи. Но се стегна, последва указанията на войника и след няколко кръгови кръстовища, преминавайки малко градче, най-накрая, след като вече си мислеше, че отново се е загубила, пое по дълга зелена алея, от двете страни на която имаше поля с много коне.

И ето че стигна — беше по-голямо, отколкото си мислеше, по-модерно на вид. Нямаше я старата елегантност от снимките на Папа, нямаше двор с униформени ездачи. Имаше портал с охрана, шест арени с олимпийски размери, ресторанти, паркинги, магазинче за сувенири. Сара мина през отворените врати, където никой не й обърна никакво внимание, и очите й почти се затваряха от изтощение, когато най-сетне видя табелата „Гран Манеж де-з-Екюйе“, която й подсказа, че пътуването й е към своя край.

Поведе Бу край покритата арена, подминаха предния вход, където бяха обявени следващите представления и съответната цена за билети за тях, мина по протежението й и заобиколи отзад, където следи от талашит по бетонната пътека подсказваха къде е входът за конете. От другата страна на огромната дървена врата се чуваше мъжки глас. Сара се изправи леко на седлото, пое си дълбоко въздух, после се наведе и присви очи от болка, преди да почука няколко пъти на вратата. Вътре настана кратка тишина, която бе нарушена от нечий подканящ вик: „Хоп!“. Сара отново си пое въздух и затропа настоятелно по дървения портал.

Чу плъзгането на резе отвътре и вратата се отвори, за да разкрие огромното закрито пространство: истинска съвременна катедрала с пясъчен под. В краищата на арената стояха няколко коня, всички с ездачи, които носеха отличителната черно-златна униформа, позната й от дете, сякаш бяха заети с някаква парадна репетиция. Цареше почтителна тишина и всеки ездач бе съсредоточен в движенията на блестящия си мускулест кон.

Мъжът, който й бе отворил, я зяпна, после започна да й се кара на френски и да размахва ръце. Сара беше толкова уморена, че трудно разбираше думите му, затова го прекъсна:

— Трябва да говоря с Великия майстор — каза тя с пресекващ от изтощение глас. — Je dois parler au Grand Dieu!

Настана слисано мълчание и тя се възползва от моментното объркване на мъжа, за да мине покрай него. Бу наостри уши.

— Non! Non! — Някакъв мъж с уоки-токи вървеше бързо към нея.

— Que faire?^[26] — Един възрастен господин с островърха шапка се появи от другия край на арената. Лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, а очите — сякаш потънали в орбитите. Черната му униформа беше безукорно колосана и сякаш крепеше тялото вътре в нея.

— Désolé, Monsieur. — Младежът бе уловил юздите на Сара и сега теглеше Бу към изхода. — Je ne sais pas ce que…^[27]

— Non! — Сара избута Бу напред, като плесна настрани ръката на младежа. — Остави го. Трябва да говоря с Великия майстор.

Мъжът дойде до нея. Погледна превързаните колене на Бу, после и нея.

— Je suis le Grand Dieu!^[28]

Тя седна малко по-изправена.

— Mademoiselle — каза той с дълбок и строг глас, — vous ne pouvez pas entrer ici. Cʼest Le Cadre Noir. Cʼest pas pour…^[29]

— Трябва да ви покажа как яздя — прекъсна го тя. — Je… je dois monter mon cheval pour vous. — Забеляза, че останалите ездачи постепенно бяха изоставили собствените си занимания и тя се бе превърнала в център на вниманието им. — Не мога да се върна обратно. Трябва да ми позволите да яздя.

Той вдигна ръка, за да я прогони.

— Госпожице, съжалявам, но тук няма място за вас. Вие и конят ви не сте в състояние…

Сара забеляза и друг младеж с уоки-токи, който сигурно викаше охраната. Паникьоса се, бръкна в якето си и извади оттам снимката на Папа.

— Monsieur! Regardez! Сʼest Henri Lachapelle.^[30] Познавате го. Бил е тук. — Тя я задържа пред лицето му, протегнала треперещата си ръка. — Познавате го.

Той спря на място и взе снимката от нея. Другият мъж вече говореше оживено и сочеше към нея.

— Анри Лашапел? — повтори той и се вгледа по-внимателно.

— Mon grandpère.^[31] — В гърлото й бе заседнала буца. — Моля ви. Моля. Той ми каза да дойда. Позволете ми да яздя пред вас.

Възрастният мъж погледна зад гъба си към другите ездачи, после отново снимката. Докато се взираше в нея, мъжът с уоки-токито прекоси с бързи крачки арената. Прошепна нещо в ухото на по-възрастния човек и кимна към уоки-токито си.

И двамата вдигнаха очи към нея.

По-възрастният сякаш я преценяваше.

— Ти си… яздила си дотук от Англия? — бавно попита той.

Тя кимна; едва смееше да диша.

Той леко тръсна глава, сякаш му беше трудно да го проумее.

— Анри Лашапел — измърмори под нос.

После закрачи бавно, далеч от нея, като вдигаше облачета пясък с лъскавите си черни ботуши. Сара седеше абсолютно неподвижно на коня си и не знаеше какво да прави. Нима й казваше да си върви? Видя, че мъжът с уоки-токито го последва. След това двамата махнаха на останалите ездачи да се дръпнат и да се подредят от двете страни на манежа.

Великият майстор застана в единия край на просторната арена. Гледа дълго в нея и най-сетне кимна.

— Започвай.

 

 

Имаше известно объркване точно къде е отишло момичето. Водачът им първоначално бе чул погрешно и ги бе завел до една от откритите арени, преди да размени няколко думи по уоки-токито и да ги върне обратно. Наташа бързаше след Мак, краката й вече бяха покрити в мазоли от обувките на ток, докато се стараеше да не се поддава на еуфорията.

— Може да не е Сара — каза тя на Мак, мъчейки се да скрие вълнението си.

Той повдигна вежда.

— Колко англичанки на кон, мислиш, че се мотаят наоколо?

Водачът им махна да го следват. Побързаха през няколко двора, минаха през няколко конюшни, където конете стояха мирно в отделенията си и дъвчеха сено, после излязоха навън в свежия зимен ден, където пред една висока бяла сграда ги чакаше жената с конската опашка, която ги бе посрещнала.

— Насам, мадам — подкани ги тя. — Тя е на Големия манеж. Нашата представителна арена. — Докато Наташа минаваше покрай младата жена, тя се усмихна с широко отворени очи. — Дошла е чак от Англия? Сама? Невероятно, нали?

— Да — съгласи се Наташа. — Така е.

Минаха отново през фоайето, под снимките и изписаните в златно имена на ездачите от миналото. Нова врата се отвори и Наташа видя как Мак, който вървеше пред нея, се заковава на място. Никой не продума. Сградата бе огромна, достоен паметник на ездаческото изкуство, а на просторната арена вътре бяха подредени мъже на коне в черни униформи. Сякаш влизаха в картина на някой от старите майстори, помисли си Наташа. Все едно се бяха върнали петстотин години назад. Мъжът с уоки-токито прошепна нещо на младата жена и тя им махна да я последват долу към местата за зрители.

Мак я подръпна за ръкава.

— Таш, погледни — тихо каза той.

Наташа проследи погледа му, докато слизаше подире му по стъпалата към страничните места покрай арената.

Сара яздеше много бавно към центъра. Конят й, енергичният и бляскав звяр, който бе в такава страхотна форма в Кент, сега беше изподран и окалян. Две импровизирани превръзки стърчаха над коленете му, а в опашката му имаше заплетени топчета косми и мръсотия. Очите му бяха мътни от изтощение. Но тя видя само Сара: момичето бе толкова бледо, че приличаше на призрак, на привидение. Огромна подутина почти закриваше едното й око, а по крака и по гърба й имаше засъхнала кал. Изглеждаше ужасно дребничка върху едрия кон и слабичките й ръце бяха зачервени от студа. Тя самата не забелязваше нищо, напълно погълната от онова, което правеше с коня.

На известно разстояние от нея стоеше възрастен мъж, застанал изпънат в черната си униформа. Следеше внимателно Сара, която подкара Бу в тръс, после в лек галоп, докато правеше малки елегантни кръгове около мъжете, които стояха на своите коне и я наблюдаваха безизразно. Наташа не можеше да откъсне очи от нея. Сара не приличаше на себе си, изглеждаше по-крехка и по-голяма, отколкото беше. Конят забави до тръс, после прекоси по диагонал арената с балетна стъпка, при която копитата му леко подскачаха напред, и за миг изглеждаше, че се задържа във въздуха. После стегна цялото си тяло, макар да им се струваше почти невъзможно, забави съвсем и накрая продължи да изпълнява подскоците на място.

Лицето на Сара бе сковано от огромната концентрация, напрежението личеше в сенките край очите й, в стегнатата й челюст. Наташа наблюдаваше почти незабележимото помръдване на петите й, деликатните напътствия, които даваше на коня чрез юздите. Виждаше как той я слуша, приема и се подчинява въпреки умората, и осъзна, макар и да не разбираше нищо от коне, че е свидетел на нещо красиво, което може да се постигне само с дългогодишни усилия и строга дисциплина. Погледна към седналия до нея Мак и разбра, че той също го вижда. Беше се привел напред, приковал очи в момичето, сякаш се молеше тя да успее.

Краката на коня се движеха нагоре и надолу в ритмичен танц, голямата му глава бе сведена покорно. Единствено пръските слюнка, които хвърчаха от устата му, издаваха усилието, което му костваше фигурата. После се завъртя в кръг, сякаш танцуваше на място, в толкова овладяно и плавно движение, че Наташа искаше да аплодира елегантността и невероятния му стил. Сара прошепна нещо на Бу и протегна тънката си китка да му благодари; дребен жест, който почти разплака Наташа. След това конят изведнъж се изправи на задни крака, при което леко се олюля, погълнат от усилието да преодолее гравитацията, и тя вече наистина заплака, сълзите се стичаха по бузите й, докато гледаше как това изгубено дете и раненият кон даваха всичко от себе си в изпълнението. Обзе я силно собственическо чувство.

Усети дланта на Мак върху своята и я стисна, благодарна за топлината и силата му и малко уплашена, че той може да я пусне. Сара вече препускаше в лек галоп по края на огромната арена, движението бе толкова красиво и много бавно, овладяно до съвършенство, а тялото й стоеше напълно неподвижно върху коня, сякаш бе статуя. Наташа погледна за миг към възрастния човек и забеляза, че другите ездачи бяха свалили шапките си и сега бавно ги плъзгаха по гърдите си в официален поздрав, след което един по един потегляха в една и съща посока, следвайки Сара с леко наведени глави, в почит към видяното досега.

Мак пусна ръката й, пресегна се за фотоапарата и направи няколко бързи снимки. Наташа се зарадва и побърза да вземе кърпичка. Това, което Сара бе направила, бе великолепно. Някой трябваше да го увековечи.

Конят забави и тръгна в тръс, после мина ходом. Мъжете сложиха отново шапките си и се спогледаха, сякаш бяха изненадани от собствената си постъпка. Момичето тръгна към центъра на арената и възрастния мъж, а другите ездачи се разделиха и застанаха от двете страни да наблюдават. Сара, с лице, посивяло от изпитанието, спря точно пред него, при което и четирите копита на коня бяха чинно подредени в прави линии, а хълбоците му лъщяха от пот и изтощение.

— Направи го — тихо каза Мак. — Сара, невероятна си, наистина го направи.

Момичето, дишайки тежко, сведе глава в поздрав към възрастния мъж, като воин, завръщаш се от битка. Той също свали шапка и кимна в отговор. Наташа отлично виждаше, даже от мястото, където седеше, колко сериозно го гледа момичето и как всяка нейна клетка е напрегната да чуе оценката му. Осъзна, че тя също е затаила дъх, и се пресегна да улови ръката на Мак.

Великият майстор пристъпи напред. Погледна Сара, сякаш се мъчеше да види в нея нещо, което още не бе видял. Лицето му бе сериозно, а очите — топли.

— Не — каза той. — Съжалявам, млада госпожице, но не. — Пресегна се и погали коня по шията.

Сара разтвори широко очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Стисна здраво гривата на Бу, после се озърна към седалките на публиката и вероятно едва сега забеляза Наташа и Мак. И после, с почти недоловима въздишка, се плъзна от коня в пълно безсъзнание.