Джоджо Мойс
Повелителката на конете (19)

Осемнадесета глава

Мисля, че ако стана ездач, ще имам криле.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Дъждът беше спрял. Сара яздеше бързо по безкрайните затревени странични пътища към доковете, към летището, докато тялото на Бу постепенно изсветляваше с изсъхването. Беше се успокоил, доволен от познатото усещане за Сара върху гърба му, от гласа й, но нейното сърце още биеше неспокойно в гърдите й и вратът вече я болеше от непрекъснатото извръщане назад.

Тук беше по-просторно, небето се беше ширнало безкрайно сиво над главите им, без да го закриват високи сгради. Двамата с Бу можеха да се движат по-бързо, но бяха изложени на показ и съзнанието, че може да ги видят отдалеч, я караше да се придържа към края на пътя, където лесно можеше да смени посоката и да избяга, ако се наложи. Огледа се за преминаващи коли и пресече асфалтирания път под екота на копитата в пустия пейзаж наоколо. Когато отново бяха на тревата, тя отново препусна в лек галоп, прескачайки отводнителните канавки.

Сивите облаци се разсеяха и внезапно далеч напред вече се виждаше летището. Беше се замислила за лондонските мостове, но подозираше, че ще има много движение по тях — едно момиче на кон би привлякло внимание — затова се запъти на изток, през безкрайните социалистически на вид жилищни комплекси на Нюхам и Бектън, прекоси равния терен на Северен Улидж, оставяйки далеч зад гърба си бляскавите високи небостъргачи на Канари Уорф.

Часът пик вече беше към края си и безкрайният поток от коли, неумолимият автомобилен наплив към Сити не бе толкова голям. Още преминаваше някоя и друга кола, вероятно поела по някакъв пряк път към тунела „Блакуол“ или Айл ъф Догс, но пътниците не й обръщаха никакво внимание — нито мъжът, който ядеше сандвич, нито момчето, което играеше на видеоигра под звуците на силна музика. Сара беше с дълго непромокаемо яке и бе вдигнала качулката му, така че лицето й бе скрито. В този район никой не спираше, ако не му се налагаше; с множество складове и евтини хотели, приклещени между широките платна на пътя, това бе място, през което само се минава, населено от пътуващи мениджъри от средния ешелон и търговци.

Бу вече бе уморен и тя го накара да забави до ходом, за да си почине, докато се оглеждаше за пътни знаци. Някакъв запуснат на вид бар стърчеше самотно насред празен парцел с изсъхнала трева и няколко къщи наоколо. Малко по-далеч се виждаха редица новопостроени жилищни блокове — вече не ги наричаха домове, не и в новите комплекси — а зад тях прозираха мътните води на Темза, които на места проблясваха в сребристи ивици там, където слънцето се прокрадваше през облаците. А надолу, по изровения асфалтов път, с бетонни сгради и от двете му страни, се стигаше до фериботния терминал. Сара забави, погледна през рамо и насочи коня си натам.

 

 

— Господин Елзуърт, бихте ли казали пред съда цялото си име?

— Питър Греъм Елзуърт.

— Благодаря. А ще кажете ли пред съда каква е професията ви?

— Ръководя клиника за психотерапия и консултации, която е специализирана в грижите за деца, особено такива, преживели някаква травма.

— Вие практикувате от над трийсет години и сте считан за един от най-големите експерти в тази сфера, нали така?

Елзуърт леко изпъна рамене.

— Имам редица публикации в няколко специализирани академични издания, които са рецензирани от мои колеги.

Наташа си погледна бележките. Зад гърба й госпожа Пърси нервно потропваше с луксозната си обувка, като от време на време едва чуто въздишаше от отегчение и безсилие.

— Господин Елзуърт, бихте ли казали, че децата са склонни да преживяват травмите по един и същи начин?

— Не. Те ги преживяват по много различни начини, също като възрастните.

— Значи няма стандартна реакция при травматично събитие.

— Точно така.

— Тогава може ли да се каже, че някои деца може да реагират открито на травматично събитие — например да плачат, да споделят с приятели или възрастни — докато други, които са преживели също толкова неприятни случки, може да не демонстрират никаква видима реакция?

Елзуърт се замисли за момент.

— Това би зависило от развитието на детето и отношенията му с околните, както и от естеството на травматичното събитие, разбира се.

— Ако детето смята например че разкриването за нещо лошо, което му се е случило, може да разстрои някого от родителите му, може ли да предпочете да го запази в тайна? — Перуката й, която още беше нова, започваше да я сърби. Помъчи се да потисне желанието си да се почеше по тила.

— Това показва опитът ми.

Господин Пърси я гледаше втренчено. Висок, едър мъж, с големи бузи и тен на лицето, който намекваше за три дълги ваканции годишно, той притежаваше пронизващ поглед, който при други обстоятелства доста би притеснил Наташа. Лесно можеше да си представи защо госпожа Пърси беше толкова изнервена и неуравновесена.

— Според вашия опит, в случай, в който са замесени родителите и да речем, те са в конфликт помежду си, едно дете може ли да скрие доказателството за някаква травма, ако чувства, че това може да доведе до по-нататъшно задълбочаване на конфликта?

— Това е добре познат психологически феномен. Детето се опитва да защити родителя, ако смята, че като проговори, ще му причини допълнителни проблеми.

— Даже и ако същият родител е причинителят на травмата?

— Възразявам. — Адвокатът на господин Пърси скочи на крака. — Ваша чест, вече беше установено, че няма доказателства, че господин Пърси някога е тормозил детето си, и да се продължава с тези въпроси, при това с толкова емоционална реч, е дълбоко подвеждащо.

Наташа се обърна към съдията.

— Ваша чест, просто искам да докажа, че в подобни случаи липсата на явно материално или физическо доказателство, както и вербални показания от страна на детето, не означава, че няма нанесена травма.

Адвокатът на господин Пърси, едър мъж на име Симпсън, звучно изпухтя и каза:

— Така може да се изтъкне и че жена, която твърди, че е тормозена от партньора си, няма нужда да покаже синини и следи от наранявания. Само че в този случай, дори и самото дете не твърди, че е имало какъвто и да било тормоз.

Той беше от старата школа адвокати, за които беше под достойнството им да се изправят в съда срещу пледиращ съветник; все още съществуваха изненадващо много предразсъдъци срещу юристи като нея.

— Ваша чест, ако ми позволите да продължа, ще се постарая да докажа, че децата са изключителен случай точно по тази причина. Те са много по-склонни да прикрият травмата, за да защитят хората около себе си.

Съдията не вдигна глава.

— Продължете, госпожо Маколи.

Тя се бе навела над бележките си отново, когато Бен се протегна над скамейката и бутна малко листче в ръката й. Обади се на Мак спешно, пишеше на него. Изненадана, тя се обърна към него:

— Какво иска той? — прошепна Наташа.

— Не знам. Просто каза, че е изключително важно да му се обадиш.

Не можеше да го направи сега.

— Госпожо Маколи? Бихте ли желали да продължите?

— Да, Ваша чест. — Тя скришом махна на Бен. — Господин Елзуърт, бихте ли… възможно ли е според вас едно дете, което се страхува от единия си родител, да скрие възможни проблеми във връзката от другия родител?

— Ваша чест…

— Ще позволя въпроса, господин Симпсън. Госпожо Маколи, постарайте се да се придържате към темата.

Елзуърт погледна към съдията.

— Естествено, всичко зависи от възрастта на детето и обстоятелствата, но, да, възможно е.

— Възраст и обстоятелства. Какво имате предвид?

— Ами сред младите ни клиенти, които съм консултирал, често колкото по-малко е детето, толкова по-малко ефикасно прикрива травматични събития. Травмата се манифестира — дори и ако не са в състояние да изразят гласно преживяното — в различно поведение: подмокряне в леглото, обсесивно-компулсивни разстройства, дори и нетипична агресия.

— А на каква възраст бихте казали, че детето е способно да скрие травмата си… ефикасно? Така че да не демонстрира никой от симптомите, които току-що изредихте?

— Зависи от детето, но съм виждал деца не по-големи от седем или осем години, които са били изненадващо ефикасни в прикриването на случилото се с тях.

— Дълбоко травматични събития?

— В някои случаи — да.

— Значи, не е изключено това да бъде постигнато от десетгодишно дете.

— Категорично не.

— Господин Елзуърт, чували ли сте за синдрома на родителско отчуждение?

— Да.

— Това е… цитирам: „разстройство, при което децата са обсебени от непрекъснато неодобрение и/или критикуване на родител. С други думи, охулване, което е незаслужено и/или преувеличено“. Според вас това точна дефиниция ли е?

— Не съм експерт, но, да, звучи ми като точна дефиниция.

— Господин Елзуърт, вие сте, както казвате, ценен от колегите си академичен учен, чиято работа е публикувана във водещи психологични издания от години. Вярвате ли в клиничното съществуване на синдрома на родителско отчуждение?

— Не. Но не съм сигурен дали е подходящо…

— Добре, ще го представя по друг начин. Можете ли да ми кажете колко деца сте консултирали?

— Общо? В цялата си практика? През годините, ами вероятно хиляди. Може би повече от две хиляди.

— Някой от младите ви клиенти някога демонстрирал ли е това, което вие разбирате под синдром на родителско отчуждение?

— Консултирал съм много деца, които са били повлияни да гледат с недоверие на единия родител и дори са развили враждебно отношение към родител, което е траело няколко години. Лекувал съм много деца, дълбоко травмирани от развода на родителите си. Но не мога да кажа, че смятам такова психологическо състояние за доказателство за синдрома. Мисля, че това би било преувеличено.

Наташа замълча за миг, докато думите му бъдат осмислени.

— Господин Елзуърт, известно ли ви е колко са фалшиво докладваните примери за физическо или сексуално насилие на деца в случаи на развод?

— Знам, че има множество скорошни публикации по този повод.

— Това рецензирани публикации ли са? От уважавани учени? Бихте ли ни дали представа относно последните заключения за това колко подобни твърдения се оказват фалшиви?

— Мисля, че последният доклад, от две хиляди и пета година, показваше, че процентът на фалшиви оплаквания в подобни случаи е много малък. Вярвам, че при анализ на показанията през същата година е изяснено, че процентът на фалшиви обвинения в контекста на дела за попечителство над дете е между един и седем цяло и шест процента.

— Между един и седем цяло и шест процента. — Наташа кимна, сякаш за да го запомни по-добре. — Значи над деветдесет процента са валидните обвинения в тормоз. Това съответства ли на собствения ви опит в практиката?

Мъжът замълча.

— Според моя опит, госпожо Маколи, тормозът над деца е значително недооценен — както по време на процеса на развод и определяне на попечителството, така и извън съда.

Наташа забеляза доволната усмивка на Майкъл Харингтън. Тя самата едва прикри своята.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

 

 

От северната страна на реката терминалът на ферибота в Улидж беше празен. На палубата на „Ърнест Бевин“ имаше само празни и тъжни пейки, след като костюмираните пътници вече бяха слезли няколко минути по-рано от другата страна, за да хванат влака за Докландс. Щом стигна до брега, Сара се поколеба, но после поведе Бу по дългата рампа, качиха се на товарната палуба и се разположиха възможно най-далеч от кокпита. Бу се озърна наоколо и леко се намести на омазаната с машинно масло палуба, когато машините започнаха да вибрират под краката им, но иначе явно не се притесни особено от този странен вид транспорт. Нямаше камиони, нито коли на борда, само тя, Бу и празната палуба. Сара отново погледна през рамо, искаше й се фериботът вече да потегли и се молеше да не види онзи пикап. Знаеше, че има много малък шанс да са я проследили, но страхът се бе загнездил в нея до мозъка на костите й. Затова виждаше въпросния пикап навсякъде, като някакъв призрак, да изниква иззад ъглите, да паркира пред нея. Вечно дебнеща заплаха.

Както стоеше, стиснала юздата на Бу, от кабината се появи кондукторът. Висок и леко прегърбен мъж с прошарена брада, той постоя за малко на място, сякаш да се увери, че наистина я вижда, после бавно тръгна напред. Сара стисна по-здраво юздата и се приготви за спор. Но мъжът се усмихна, когато се приближи.

— Това е първият кон, който виждам тук от трийсет години — каза той. Стоеше неподвижно на няколко крачки от Бу и клатеше глава. — Баща ми работеше на фериботите през трийсетте и четиридесетте години. Той помнеше времената, когато почти всички превози са били с коне. Може ли да го пипна?

Сара изпита такова голямо облекчение, че краката й омекнаха, затова само кимна мълчаливо.

— Прекрасно момче си ти, нали? — Мъжът прокара длан по дългата шия на Бу. — Красиво животно. Конете в горния край, а хората тук отпред, така беше преди. — Той посочи. — Разбира се, това беше преди този вид фериботи. — Сега посочи големия мост в жълто и бяло, чиито масивни опори стояха от двете страни на кораба. — Той е чудесен, нали? Много възпитан.

— Да — отвърна тихо Сара. — Така е.

— Как се казва?

Тя се поколеба.

— Баучър — отговори най-сетне и добави, без да се замисля: — Наречен е на прочут френски кавалерист.

— Велико име, значи? — Мъжът потърка леко челото на Бу. — Велико име за великолепен кон. Имам картичка в кабината с впрегатните коне на борда. Отпреди много години. Стой тук и ще ти я покажа, щом потеглим.

— Колко? — изтърси рязко тя. — За него, имам предвид. Колко трябва да платя?

Мъжът се изненада.

— Нищо не се плаща тук, скъпа. О, не. Никой не е плащал и пени за този ферибот от хиляда осемстотин осемдесет и девета. Горе-долу по това време почнах тук… — засмя се той.

Тръгна тромаво към кабината си и се скри вътре.

Фериботът започна да вибрира, после плавно се отдели от северния бряг на Темза и се понесе по мътната, вихреща се вода. Сара стоеше сама на откритата палуба, близо до коня си, и се беше вторачила в пустия бряг на реката с извисили се високо кранове, в блесналите куполи на бариерата на Темза и сините и сребристи складове на захарната рафинерия „Тейт“, вдишвайки дълбоко влажния въздух.

Беше гладна. През последните дванайсет часа и през ум не можеше да й мине, че в свития й на топка стомах може да влезе нещо. Свали раницата от гърба си, отвори я и намери бисквитка. Отчупи парче и го подаде на Бу, който толкова настоятелно продължи да я побутва с кадифените си устни, че тя накрая се предаде и му подаде още.

Стоеше с коня си — насред реката, като в някаква странна, непозната земя, призрачен сън, от който не се беше събудила напълно. Или пък не беше толкова странно, а просто още един кон в цяла редица, която се простираше повече от век назад във времето. С отдалечаването от брега умът й се проясняваше, сякаш се измъкваше от някаква тъмна сянка. Страшният пикап беше останал на северния бряг заедно с всичките бъркотия, тревога и страх, които я бяха задушавали месеци наред. Сега нещата бяха съвсем прости. Усети, че се усмихва и напряга мускули, които изглеждаха атрофирали през изминалите няколко седмици.

— Ето — каза тя и подаде на Бу още едно парче бисквитка. — Време е да тръгваме.

 

 

Бен й подаде нова бележка: Звънял е на Линда четири пъти.

Наташа я погледна, докато нагласяше перуката си, мъчейки се да вкара фибата в мрежата над косата си. Пледиращите съветници едва отскоро се ползваха с привилегията да носят перука; тя беше против, но старшите партньори в кантората бяха настояли да бъде с такава. Казваха, че така опонентите й ще я приемат по-сериозно. Подозираше, че просто искат да вдигнат таксите за клиентите и перуката щеше да им даде оправдание.

— Обади му се — прошепна тя, като му подаде изключения си мобилен телефон. — Номерът му е в указателя. Кажи му, че не мога да говоря с него преди почивката.

— Тя каза, че бил много притеснен. Нещо свързано със… заминаването на Сара.

В другия край на залата Симпсън се опитваше да разнищи показанията на Елзуърт. Нямаше да му е лесно, отбеляза си Наташа. Човекът бе сред най-добрите в сферата си, както си личеше по тарифата му за явяването като експертен свидетел в съда.

— Кажи му, че ще уточним датата й на заминаване, след като говори с нея за картата ми. И му кажи също, че не мога да отговарям на обажданията му, така че няма смисъл да звъни повече.

Върна се към бележките си и се опита да си събере мислите.

— Хванахте го, нали? — Госпожа Пърси се пресегна през банката и тънките й пръсти се свиха болезнено около китката й. — Всичко, което казахте, доказва, че е била тормозена от него. — Очите й бяха разширени, личеше си напрежението в тях въпреки умелия грим.

Наташа забеляза, че съдията ги наблюдава и не изглежда никак доволен.

— Ще го обсъдим навън. Но да, мина добре — прошепна тя и се наведе напред, за да чува по-добре Симпсън.

След няколко минути Бен отново се появи. Не заминава, заминала — пишеше в бележката. — Изчезнала.

Тя надраска в отговор: ??? Къде?

Не знае. От твоето семейство ли е?

Наташа отпусна глава върху ръцете си.

— Госпожо Маколи — чу се глас от предната част на залата, — добре ли сте?

Тя оправи леко перуката си.

— Добре съм, Ваша чест.

— Искате ли да излезем в кратка почивка?

Тя помисли бързо.

— Ако Ваша чест позволи, бих искала да се погрижа за неотложен проблем, който се появи неочаквано.

Съдията се обърна към Симпсън, който я гледаше с едва прикрита ярост, сякаш го е планирала така.

— Много добре. Ще прекъснем за десет минути.

Мак вдигна телефона сякаш още преди да е звъннал.

— Няма я — каза той. — Махнала се е с половината си багаж.

— Звъня ли в училището?

— Исках да спечеля малко време. Звъннах и им казах, че е болна. Реших, че ако се окаже, че е там, просто ще кажа, че е грешка.

— Но тя не е там.

— Няма я, Таш. Няма ги снимките, четката за зъби, всичко.

— Вероятно е в конюшнята. Или при дядо си.

— Звъннах в болницата. Днес не е имал посетители. Сигурни са. Сега отивам към конюшнята.

— Тя няма да остави коня — уверено заяви Наташа. — Помисли само, Мак. Не би зарязала коня, нито би заминала далеч от дядо си. Той значи за нея повече от всичко.

— Надявам се да си права. Не ми харесва това. — Мак звучеше притеснен, което бе необичайно за него.

Наташа внезапно се сети за Сара и колко мълчаливо и странно примирено бе приела всичко предната вечер. Още тогава си знаеше, че нещо не е наред. Но беше толкова благодарна, че момичето бе приело предстоящата промяна, без да прави сцени, че не се бе осмелила да подлага на съмнение мотивите му.

— Трябва да се връщам в залата. Звънни ми, когато стигнеш при конете. В нея е картата ми, нали помниш? Може да е отишла да купи на дядо си нова пижама за моя сметка, както предположи по-рано ти.

 

 

Каубоят се беше облегнал на една ръждива кола и говореше с някакво момче, когато Мак се появи и се помъчи да отвори вратата, без да обръща много внимание на немската овчарка, която изръмжа предупредително. Погледна към железопътната арка; отделението на коня бе с отворена врата. Явно беше празно.

— Хм… господин… хм… Джон? Аз съм Мак, помниш ли ме? Приятелят на Сара.

Каубоят натика саморъчно свита цигара в устата си и пое протегнатата ръка на Мак. Беше стиснал устни.

— О, помня те, естествено — подхвърли той.

— Търся Сара.

— Ти и всички останали — каза старецът — оттук до Тилбъри. Проклет да съм, ако знам какво, по дяволите, е ставало тук, докато ме нямаше.

Момчето погледна от Джон към Мак и обратно и се обади:

— Както казах вече, Джон, рядко съм се вясвал насам.

— Никаква полза няма от теб.

— Не се меся в нищо. Знаеш ме.

— Сара идвала ли е тук? — попита Мак.

— Видях я само за секунда. Изобщо не ми е казвала какво е ставало тук. Кашата е голяма, това е сигурно. — Каубоя Джон тъжно поклати глава.

— Чакай, ти си я видял? Днес?

— О, видях я. В седем сутринта. Последно я видях да прелита над надлеза, сякаш проклетият й кон има крила. Как не се преби, само Господ и тя си знаят.

— Излязла е да поязди?

— Да язди? — Каубоя Джон го изгледа, сякаш си е изгубил ума. — Ти не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Цяла сутрин обикалям да я търся. Няма я. Изчезна с коня, преди някой да разбере какво изобщо става.

— Къде е отишла?

— Ами, ако знаех това, сега щеше да е тук! — Каубоя Джон цъкна ядно с език.

Момчето запали цигара, свело глава над пламъчето на запалката си.

Мак отиде до склада на Сара.

— Имаш ли ключ за тук?

— Вече не съм собственик на това място. Дадох…

— Аз имам — обади се момчето. — Тя ми го даде, за да храня коня й, когато я няма — обясни то.

— Ти си…

— Дийн.

— Ралф — поправи го Каубоя Джон и бодна момчето с дългите си кафяви пръсти. — Казва се Ралф.

Момчето порови в джоба си и измъкна огромна връзка ключове. Внимателно ги прехвърли, докато накрая извади един, който пъхна в катинара. Мак бутна вратата навътре. Складът беше празен. Нямаше седло на стойката, нито юзда, само едно плетено въже и няколко четки в една кутия.

— Джон? Да не искаш да кажеш, че е избягала с коня?

Каубоя Джон вдигна очи към тавана и побутна стоящия до него Ралф.

— Бързо схваща, нали? — отбеляза той. — Да, взела е проклетия кон и ми е оставила една голяма миризлива купчина на негово място. Има разни хора, които са много, много ядосани. Имам чувството, че са ставали всякакви незнайни за мен неща. — Той изгледа гневно Ралф. — Но като начало, трябва да измисля как да кажа на Капитана в болницата, че нямам никаква представа къде е скъпоценната му внучка.

Мак затвори очи и остана така известно време. Въздъхна тежко.

— Важи и за двама ни — каза той.

 

 

Слънцето бе в най-високата си точка, която, предвид сезона, не беше особено високо. Беше се извъртяло, така че сега беше отпред и се налагаше да присвива очи под козирката на шапката си, докато мислено изчисляваше колко далеч може да стигне, преди да мръкне. Преди Бу да се измори твърде много.

Един трениран кон можеше да измине петдесет, може би шейсет мили на ден. Така беше чела. Но такива животни стигаха до това ниво бавно, след като мускулите им постепенно се каляваха, а гърбовете и хълбоците им заякваха от редовни тренировки на езда нагоре-надолу по различен терен. Подковите им се проверяваха редовно и краката им бяха добре защитени.

Бу не можеше да разчита на такива предимства. Сара му говореше, докато преминаваха през предградията в бърз тръс, следвайки табелите за Дартфорд. Усещаше как подскоците му вече не бяха толкова енергични, а в помръдването на ушите и уверената стъпка се четеше надеждата, че тя ще го помоли да забави. Не още — мислено му каза, след което леко стисна крака и нежно го подкани от седлото. — Още не.

Тук беше по-натоварено и гледката на момиче на кон привличаше любопитни погледи, някое и друго подвикване от шофьорите на преминаващи микробуси или от децата, струпани на опашка пред магазина за чипс в обедната си почивка. Но тя държеше главата си сведена, общуваше единствено с коня си. Обикновено ги отминаваше, преди да осъзнаят напълно какво виждат очите им.

Намери тиха уличка, където да се осмели да използва банкомат. Слезе от коня, поведе го по тротоара, извади картата на Наташа от джоба си и набра номера, който знаеше наизуст. Беше се отпечатал болезнено в съзнанието й. Машината избръмча леко и после сякаш безкрайно дълго обработваше заявката й. Сърцето й заби оглушително. Може би вече знаеха. Наташа сигурно бе разбрала какво е направила, узнала е за предателството й. Беше мислила да им остави бележка, да им обясни, но не можеше да намери думите, умът й бе замъглен от страх, шок и мисълта за непоносима загуба. А и не можеше да рискува някой да разбере къде отива.

Най-накрая на екрана се появиха цифри. Колко пари искаше? Десет, двайсет, петдесет, сто или двеста и петдесет лири? След седмиците, в които пестеше всяко пени и се притесняваше за всяка лира, тези цифри направо я замаяха. Не искаше да краде, но съзнаваше, че след като Мак и Наташа разберат, че тя е взела картата, ще я блокират. Нямаше да има повече пари.

Това можеше да е единственият й шанс.

Сара си пое дълбоко въздух и набра цифрите на клавиатурата.

 

 

Мак я чакаше пред съдебната зала, когато Наташа излезе в обедна почивка. Беше с гръб към нея и рязко се извърна, когато чу гласа й.

— Някакви новини?

— Взела е коня.

Видя как Наташа осъзнава казаното от него постепенно: първо забеляза абсолютната й неспособност да регистрира чутото, а после и неверието, което сам бе изпитал. Последва смутена усмивка заради самата нелепост на идеята.

— Какво имаш предвид под „взела е коня“?

— Имам предвид, че е избягала с коня.

— Но къде би могла да иде с кон?

Очите й се плъзнаха встрани от него и се спряха върху Каубоя Джон, който крачеше към тях и си тананикаше под нос. Беше се забавил на стълбите.

— Не разбирам защо просто не се обади по телефона — задъхано каза той и стисна Мак за рамото. От него се носеше миризма на стара кожа и мокро куче.

Мак отстъпи крачка назад и побутна възрастния мъж напред.

— Наташа, това е… Каубоя Джон. Той е собственик на конюшнята, където Сара държеше коня си.

— Бившият собственик. По дяволите! Ако аз държах нещата в ръцете си, нямаше сега да сме в тази каша. — Каубоя Джон се здрависа с нея за кратко, после се наведе с ръце на коленете и се закашля в кърпичката си.

Наташа потръпна, а ръката й остана протегната между тях. Малка групичка хора ги наблюдаваха любопитно. Надолу по коридора някаква слаба и скъпо облечена блондинка бе млъкнала шокирано насред разговора си.

— И какво ще правим?

— Да я намерим като начало. Предлагам да се разделим и да разпитаме наоколо. Едно момиче на такъв кон със сигурност би предизвикало внимание.

— Но ти каза, че си я търсил цяла сутрин и не си чул нищо. Джон я е видял край полята — обясни Мак.

Джон докосна периферията на шапката си, а зачервените му очи се отклониха встрани.

— Ще кажа само, че със сигурност знаеше къде отива. Беше с раница на гърба и препусна с всичка сила.

— Планирала го е. Трябва да се обадим в полицията, Таш.

Джон категорично поклати глава.

— Няма защо да замесваме онези нехранимайковци. Точно това я забърка в цялата каша. Освен това — полицията? Не, не, не, не. Момичето не е направило нищо лошо. Забъркала се е в нещо, да, но не е направила нищо наистина лошо…

Мак и Наташа се спогледаха. Никой от двамата не каза нищо. Мак изчакваше, подразнен от сдържаността й. После й напомни:

— Ти каза, че сме задължени от закона да докладваме, че е изчезнала.

Наташа се загледа нататък по коридора и примигна няколко пъти.

— Таш?

— Виж, не искам още да я обявяваме за изчезнала. Предния път се появи сама, нали? — Наташа се обърна към Джон. — Ти я познаваш. Къде може да е отишла?

— Единственото място, където е ходила, е при дядо й.

— Тогава да вървим там — предложи Мак. — Ще поговорим със стареца. Да видим дали той няма някаква представа. Таш? — Тя само го изгледа. — Какво?

— Не мога да тръгна, Мак. По средата на делото съм.

— Таш, Сара е изчезнала.

— Ясно ми е, но го е правила и преди. А аз не мога да зарязвам всичко всеки път, когато й хрумне да изчезне за няколко часа.

— Според мен надали планира да се върне скоро. — Каубоя Джон свали шапката си и се почеса по темето.

— Не мога да зарежа делото. — Тя махна към края на коридора, където русата жена сега се бе загърнала в кашмирения си шал като жертва на катастрофа. — Това е най-сериозният случай в кариерата ми. Знаеш го. — Не можа да издържи на погледа му, сведе очи и леко се изчерви. Стомахът й се сви от гняв. — Не мога просто да захвърля всичко, Мак.

— Тогава ме извини, че те притесних — сопна се той. — Ще ти звънна при Конър, когато се появи, става ли?

— Мак! — ядоса се тя, но той вече се бе обърнал с гръб.

Вероятно това бе най-голямото му разочарование от нея.

— Мак!

Той чуваше Каубоя Джон да пуфти и пъшка подире му.

— О, по дяволите, пак ли ще ме караш да минавам по онези проклети стълби?

 

 

„Колкото по-широк е гръдният кош, толкова по-красив и силен е… така вратът ще предпазва ездача, а очите ще виждат какво има пред краката.“

Не помнеше Папа да я е прегръщал, не и като Нана, сякаш за нея беше нещо естествено като дишането. Когато се прибираше от училище, отиваше до стола на баба си и тя я грабваше в прегръдките си, сгушваше я до домашния си халат, топлият и сладък аромат изпълваше ноздрите на Сара, а меките гърди на Нана сякаш бяха създадени, за да се облегнеш на тях, като неизчерпаем източник на любов и закрила. Когато пожелаваше лека нощ на Сара, тя винаги я задържаше малко по-дълго, после сама се укоряваше за това.

След като Нана бе починала, Сара, която тъгуваше ужасно, понякога се облягаше на Папа и той я прегръщаше през рамо, и я потупваше леко. Но това сякаш не му идваше отвътре и тя винаги имаше усещането, че той изпитваше облекчение, когато тя успееше да се стегне. Сара бе усещала липсата на човешки контакт като болка дълго преди да разбере какво точно й липсва.

Преди около година дядо й седеше до масата в кухнята, когато тя се прибра по-рано от конюшнята. Попита го какво чете. Книгата дотолкова й беше позната, че никога не бе проявявала любопитство към нея. И тогава дядо й, след като внимателно я бе оставил на плота, й разказа за мъжа с душата на поет и бойния опит на генерал, един от първите, които започнали да пропагандират партньорство с коня, което не се основава на жестокост или сила. Прочете й няколко откъса. Думите, ако се изключеше архаичното звучене на превода, сякаш бяха взети от съвременен учебник по езда: Следователно, когато го накараш да се държи по начина, който му е присъщ по природа, когато най-много иска да покаже красотата си, тогава го караш да изглежда, сякаш изпитва удоволствие да го яздят, и му придаваш благороден, силен и привлекателен вид.

Тя се бе преместила малко по-близо до него на диванчето.

— Затова винаги ти повтарям, че никога не бива да се ядосваш на коня. Трябва да се отнасяш към него с любезност, с уважение. Всичко е написано тук. Това е бащата на ездата. — Той потупа книгата.

— Сигурно много е обичал конете — обади се Сара.

— Не. — Папа поклати глава убедено.

— Но той казва…

— Не говори за любов — каза той. — Нито веднъж не се споменава думата „любов“ в цялата книга. Той не е сантиментален. Всичко, което прави, цялата нежност, която показва, е, защото разбира, че така изваждаш наяве най-доброто в животното. Така и човекът, и конят постигат най-много. Няма никакви целувки и лиготии. — Той направи гримаса и Сара се разсмя. — Няма излишни емоции. Той знае, че най-доброто и за коня, и за човека е просто да се разбират един друг и да се уважават.

— Не разбирам.

— Конят не иска да е послушно кученце, скъпа. Не иска да го красят с панделки, да му пеят, както правят онези глупави момичета в конюшнята. Конят е опасен, могъщ. Но може да бъде благосклонен. Трябва да дадеш на коня причина да изпълнява командите ти, да те закриля, като разбереш какво той иска сам да направи, и тогава постигаш нещо красиво.

Той я наблюдаваше изпитателно, за да се увери, че тя го разбира. Но тя се бе почувствала разочарована. Искаше й се да вярва, че Бу я обича. Да я следва из двора не защото може да носи нещо за хапване, а просто защото иска да е с нея. Не искаше да мисли за него като средство за постигане на някаква цел.

Дядо й я потупа по ръката.

— Онова, което Ксенофонт иска, е по-добро. Той иска уважение, най-добрата грижа, постоянство, справедливост, милост. Дали конят щеше да е по-щастлив, ако говореше за любов? Не.

Сара бе твърдо решена да не се съгласява.

— Нали виждаш, че има любов в онова, което прави — беше казал дядо й с лека усмивка в очите. — Има любов в действията, в онова, което… предлага. Само защото не говори за това, не значи, че я няма във всяка дума. Тя е там, Сара. Във всяко малко действие. — Папа леко тупна по масата.

Сега тя го виждаше, макар тогава да не го бе разбрала. Това бе неговият начин да й каже колко много я обича.

 

 

Бяха си починали малко встрани от Ситингборн, когато Сара беше позволила на Бу да пасе от тучната зеленина в полето, отпускайки го на дълга юзда, а и тя самата най-сетне бе огладняла достатъчно, че да посегне към един от сандвичите, които си бе приготвила. Седеше на пустия път, върху найлонова торбичка, за да не се измокри от тревата, и наблюдаваше как конят вдига глава, когато се разсейваше от далечно грачене на сврака или от внезапната поява на сърничка в един храсталак наблизо.

Сара се бе придвижвала бързо на открито, препускаше покрай изорани поля, следваше черните пътища, когато можеше, и стоеше на банкета на асфалтирания път, за да пази краката на Бу. И през цялото време гледаше магистралата да е от дясната й страна, да чува далечния й грохот, защото така беше сигурна, че няма да се загуби. Бу се бе оживил от зеления простор. Беше подскочил няколко пъти, когато за първи път го остави да препусне по дълъг прав участък от пътя, и тогава бе вирнал едрата си глава от вълнение, а опашката му се вдигна високо. Сара неволно се засмя и го насърчи да продължи, макар да знаеше, че трябва да запази силите му за дългите часове занапред.

Кога е бил толкова свободен? Кога пред погледа му е имало единствено далечен хоризонт, а под копитата му — мека земя? Ами тя била ли е свободна? В продължение на няколко вълшебни мили тя си позволи да забрави, че бяга, и се съсредоточи само върху удоволствието да е свързана с това великолепно животно, да споделя насладата му от природата наоколо, да усеща радостта от това как една по-могъща сила е готова да й се подчини. Летяха по края на полето, прескачаха ниски плетове и канавки, пълни с кална вода. Бу, заразен от настроението й, препусна още по-бързо, отказваше да забави, когато пресичаха малки пътища, и вместо това ги прескачаше, наострил уши, докато дългите му крака се носеха като вятъра.

Мисля, че ако стана ездач, ще имам криле.

Сара имаше крила също като Ксенофонт. Тя насърчаваше коня да тича по-бързо, не можеше да си поеме дъх, сълзите се събираха в ъгълчетата на очите й и после потичаха хоризонтално по лицето й заради вятъра. Той захапа юздата, протегна тялото си и хукна да бяга, както правеха конете от сътворението досега — от страх, за удоволствие, за прослава на делото си. И тя го остави. Нямаше значение къде отива. Сърцето й бе препълнено до пръсване. Това беше имал предвид Папа, не безкрайните часове, прекарани в усъвършенстване на една стъпка на краката му, нито малките кръгове, движението ходом и внимателното преценяване какво може да бъде изпълнено по-добре. Едно изречение, казано от Папа, постоянно изникваше в главата й, сякаш в ритъма на глухия тропот на копитата.

— Така ще избягаш — беше й казал Папа.

Така ще избягаш.

 

 

— Второ посещение този следобед. Той много ще се зарадва. — Сестрата тъкмо затваряше вратата на стаята, когато те стигнаха там. Тя се поколеба. — Трябва да ви предупредя, че не се чувстваше много добре през последните няколко дни. Днес ще дойде консултиращият лекар, но подозираме, че е имал нов удар. Може да ви е малко трудно да го разбирате.

Мак забеляза слисването върху лицето на Джон. Той вече бе настоял за дълга почивка за цигара на паркинга отвън, за да се подготви за предстоящото изпитание.

— Второ посещение ли е? — попита Мак. — Внучката му ли е била тук?

— Внучка ли? — учуди се сестрата. — Не… едно момче. Явно го познаваше. Мило дете.

Каубоя Джон сякаш не чуваше какво се говори. Леко тръсна глава, сякаш да се стегне, след което влязоха в стаята.

Главата на Капитана беше отпусната назад на възглавницата, а устата му бе леко отворена. Само за няколко дни изглеждаше остарял с още десет години.

Застанаха от двете страни на леглото, внимателно се настаниха на столовете, за да не го събудят. Мак барабанеше с пръсти по коленете си, чудейки се защо изобщо са тук. Джон погледна към стареца, после се вторачи запленен в снимките на Сара и Бу, в избелелите стари коледни украси по стените.

— Харесват ми снимките — обади се той. — Хубаво е да ги вижда тук.

Останаха така известно време, никой от двамата не искаше да събуди стареца и да му съобщи страховитата новина, че и двамата са се провалили по възможно най-ужасния начин. Капитана дишаше съвсем слабо, сякаш всяко поемане на дъх беше усилие, допълнително натоварване за едно тяло, което бе твърде уморено от съществуването. Лявата му ръка, някога толкова силна, лежеше отпусната и кокалеста върху гърдите му, едва покрити с чаршафа. Страните му бяха хлътнали, кожата — суха и почти прозрачна, а моравите вени — болезнено изпъкнали. На нощното шкафче до него имаше пластмасова чаша, пълна наполовина с чай с мляко, а над затворения капак стърчеше твърда сламка.

Мак наруши тишината.

— Не можем да му кажем, Джон — прошепна той.

— Не е редно да крием от него. Тя е най-близкият му човек на света. Изчезнала е и той има право да ни помогне да я намерим.

И как би могъл да го направи? Това искаше да попита Мак. Как можеше тази новина да постигне друго, освен да го съсипе напълно? Облегна лакти на коленете си и сведе глава. Предпочиташе да е където и да било другаде в момента. Искаше да е навън и да обикаля улиците, да разпитва хората. Или по-добре да иде в полицията, да си признае за провала като кандидат-родител и да тръгне да разпитва приятелите й. Едно момиче на кон не можеше просто да се изпари.

— Хей… здрасти, Капитане…

Мак вдигна очи. Каубоя Джон се усмихваше.

— Как си, стари мързелане? Не ти ли писна вече да лежиш тук?

Капитана бавно извърна глава към него. Това явно изискваше огромно усилие.

— Искаш ли нещо? — Джон се наведе напред. — Глътка вода? Нещо по-силно? Имам малко „Джим Бийм“ в джоба си. — Той се ухили.

Капитана примигна. Може би в знак, че е чул шегата. Или беше просто примигване.

— Чух, че не си бил много добре.

Старецът го гледаше вторачено.

Мак усещаше, че дори и Джон се колебаеше: обърна се към Мак, после отново към стария човек на леглото.

— Капитане, аз… имам да ти казвам нещо — преглътна сухо. — Трябва да ти кажа, че твоята Сара направи нещо откачено.

Старецът го гледаше все така втренчено, без да мига с бледосините си очи.

— Взе, че избяга с онзи твой кон. И… може да се окаже, че като си тръгна сега оттук, ще я заваря в двора да ме чака. Но ми се струва, че… — Той си пое дълбоко въздух. — Мисля, че го е взела и е отишла някъде.

Зад гърба му Сара се смееше на черно-бялата снимка, облегнала глава върху шията на коня, с кичур коса, паднал пред лицето й.

— Не искахме да те тревожим — обади се и Мак. — И трябва да кажа също, че тя си беше много добре при нас. Наистина. Щастлива, доколкото е възможно без теб, и определено не ни е давала повод за тревога. Но тази сутрин отидох в стаята й и видях, че я няма онази твоя книга, както и една раница, а като погледнах в банята…

— Мак… — прекъсна го Джон.

— … четката й за зъби я нямаше. И може да се окаже, както каза преди малко Джон, че сега е в двора и ни се присмива, но се питах дали няма някое местенце, където може да иде, дали…

— Мак, млъкни, по дяволите.

Той го направи.

Джон кимна към стареца.

— Опитва се да проговори — каза той и се наведе ниско, по-близо, свали си шапката и приближи ухо до устните на болния. Погледът му срещна очите на Мак.

— На? — учудено каза Джон.

Мак на свой ред се наведе и се напрегна да чуе глухия шепот въпреки жуженето на машините и бъбренето на сестрите в коридора. После се изправи.

— Знам — повтори той чутото.

Старецът, осъзна сега той, изобщо не беше изненадан от новината им. Нямаше никаква тревога по лицето му. Мак и Джон се спогледаха.

— Казва, че знае, така ли?