Джоджо Мойс
Повелителката на конете (17)

Шестнадесета глава

Когато се озове близо до врага, той трябва да държи коня си под контрол. Така… ще може да нанесе най-големи поражения на противника, без да претърпи твърде големи загуби от своя страна.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Петнайсет пъти се бе опитал да я чуе между понеделник вечер и тази сутрин и всеки път разговорът директно се прехвърляше на гласова поща. От офиса й твърдяха, че е „в съда“. Но понеже вече не питаха кой се обажда, Мак подозираше, че ги е инструктирала да не го свързват. Вече бе престанал да оставя съобщения, само нейното име и своето. Отдавна бе забравил какво иска да й каже.

Сипа си ново кафе, проклинайки кафеварката на Наташа, от която винаги разливаше малко, независимо колко се стараеше да внимава. Внезапно си спомни красивата италианска кафемашина, която бяха получили като сватбен подарък, една лъскава „Гаджа“, която сега стоеше на склад някъде в Западен Лондон. Стори му се глупаво, че толкова бе настоявал да вземе онова, което смяташе, че му се полага по право, макар това да означаваше, че никой няма да го използва. Закле се мислено да й върне кафемашината. Не беше я използвал от година. Нямаше как да му липсва. Вече бе дал няколко подобни клетви в изминалите няколко дни.

Сара спеше горе. Беше си отишла направо в стаята, когато се прибра в понеделник вечер, отказа да хапне нещо и не искаше да говори. Беше толкова уклончива, избягваше да го погледне в очите, криеше се в стаята си и Мак подозираше, че все още го наказва. Странно колко лоялна беше станала изведнъж към Наташа. Искаше да потропа на вратата й, да й обясни всичко и да й напомни, че всъщност именно Наташа му бе изневерила първа. Но още докато си го мислеше, осъзна колко нелепо би било да тормози едно четиринайсетгодишно момиче, за да оправдае собствените си действия.

Предния ден тя бе казала, че е болна, и бе останала затворена в стаята си. Беше раздразнителна и странно бледа. Не се бе наложило да го убеждава дълго да й позволи да пропусне училище.

В шест и двайсет, близо трийсет и шест часа след като Наташа си бе тръгнала, Мак чу пъхането на ключ във входната врата. Тя затвори тихо, събу си обувките на килимчето пред вратата и мина по коридора боса. Беше с костюма, с който бе излязла, но с тениска под сакото. Сигурно беше негова, горчиво си помисли Мак.

Двамата се изгледаха.

— Предстои ми голямо дело — каза тя. — Дойдох само да се преоблека и да си взема зарядното за телефона.

Лицето й беше бледо, без грим, косата — леко разрошена от съня. Изглеждаше изтощена.

— Звънях ти. Много пъти.

Тя размаха телефона си.

— Няма батерия. Както казах, трябва ми зарядното. — Тръгна нагоре.

— Наташа, моля те, остани за пет минути. Наистина трябва да поговорим.

— Днес нямам време. Трябва да съм в офиса до час.

— Но двамата трябва да поговорим. Ще се прибереш ли довечера?

Тя спря по средата на стълбите.

— Ще закъснея. И когато се прибера, ще трябва да поработя по задачите си.

— Още ли си ми ядосана? За Мария?

Тя поклати неубедително глава.

Той взе стъпалата по две наведнъж и я подмина, така че сега стоеше над нея и я гледаше отгоре.

— О, стига — каза той. — Ти също си имаш приятел. Господи.

— Но никога не съм го канила да идва тук и да те унижава — отвърна тя. — Виж, не искам да навлизаме в това сега…

— Не. Никога не си искала. Но след като и двамата сме тук, с какво те унизява присъствието на Мария? Двамата с теб не сме заедно. Ти винаги открито си признавала, че имаш приятел. Сега просто се случи така, че я срещна. Виж, не казвам, че не беше нетактично, но беше случайна грешка. Мислех, че си излязла. Не бих я поканил да влезе, ако…

Тя не искаше да го погледне.

— Таш?

Когато най-сетне вдигна очи, те бяха студени. Изглеждаше примирена.

— Не мога да продължавам така, Мак. Ясно? Ти печелиш. Остани в къщата, докато се продаде. Кани когото си поискаш тук. Вече не ме интересува.

— Какво не те интересува вече?

— Мисля, че ще е най-добре за всички, ако прекратим този маскарад незабавно.

Мак разпери ръце на стълбите, така че тя не можеше да мине.

— Стой, стой. Какво? Просто си тръгваш ли? И как точно ще стане това? Какво ще правим със Сара? Знаеш, че не мога сам да се грижа за нея.

— Ще си тръгна веднага щом уредим къде да бъде настанена. И бездруго щеше да се наложи да се разделим с нея след няколко седмици. Просто изтегляме датата по-рано.

— Не може ли да останеш още малко? Една-две седмици?

Тя изрече думите, сякаш ги беше репетирала:

— Знаеш не по-зле от мен, че дядо й няма да се оправи. Тя трябва да иде при стабилно семейство, което може да се погрижи за нея. При хора, които няма да я използват за буфер помежду си, понеже явно са неспособни да се разберат като възрастни и зрели личности.

— Така ли гледаш на нещата?

— Да не искаш да ме убедиш, че за теб е било нещо различно? — Тя се качи още едно стъпало нагоре, така че той трябваше да се дръпне, за да не се докоснат. Осъзнала това си предимство, Наташа направи още една крачка нагоре.

— Ами конят?

— Вярваш или не, Мак, конят не е начело в списъка ми с приоритети в момента.

— Значи просто ще я изоставиш?

— Да не си посмял — гневно изрече тя. — Не смей да я използваш. Това е между мен и теб. Независимо как се държим пред нея или пред когото и да било, от нас няма как да излезе щастливо семейство, Мак, и ти го знаеш. — Кокалчетата й бяха побелели от стискането на парапета.

Не съм мислила за нищо друго през последните трийсет и шест часа. Не биваше да й предлагаме дом, след като изобщо нямаме такъв. Беше нечестно да се преструваме, че е иначе.

— Така си мислиш ти.

— Защото е така. Време е да бъдем честни — пред нея и пред себе си. Сега, моля да ме извиниш, но наистина трябва да се преоблека.

Мина покрай него и се качи нагоре.

— Таш.

Не му обърна внимание.

— Таш, не слагай край на всичко така. — Той протегна ръка към нея. — Стига, направих грешка.

Тя се извърна към него с цяла палитра от чувства, изписани на лицето й — гняв, негодувание, тъга.

— Какъв трябва да е краят, Мак?

— Не знам. Мразя цялата ситуация. Мразя, когато се държиш така… Мислех, че двамата с теб…

— Какво? Че ще си махнем за сбогом с топли чувства и ще поемем към залеза?

— Не искам…

— Разводът винаги е грозен, Мак. Знаеш ли какво? Понякога има моменти, когато хората не те харесват. Понякога знаменитият чар на Мак просто не действа. И…

— Таш…

Тя въздъхна дълбоко, разтърсващо.

— И аз… просто не мога повече да бъда с теб.

Навън спря някаква кола с твърде шумно звучаща музика за този ранен час. Стояха само на сантиметри един от друг на стълбите, никой от двамата не помръдваше. Мак знаеше, че трябва да слезе долу, но просто не можеше да помръдне крак. Долавяше слаб парфюм, ухание, което вече не разпознаваше като нейно. Виждаше как ръката й продължава да стиска парапета, сякаш не можеше без опората му.

— Знаеш ли какво е най-лошото в цялата ситуация? — Той се стегна за следващата словесна атака. — Знаеш ли какво наистина не мога да понеса?

Той не каза нищо.

— Това е като… Чувствам се както преди да си тръгнеш оттук.

Гласът й секна. След това тя бавно се качи в стаята си.

 

 

На горния етаж Сара рязко се дръпна от парапета и изтича в стаята си. В ушите й отекваха думите на Наташа. Всичко се разпадаше. Наташа си тръгваше и щеше да се наложи и тя да замине. Не биваше да й предлагаме дом. Не можеше да чуе всичко, което казваха, но беше чула това. Загледа се в отражението си в огледалото. Беше с най-големия си и дебел пуловер, с вълнен клин под дънките. Сега обаче усети, че замръзва. Дали в училището щеше да я чака Рут, с черните торби с нещата й на задната седалка, за да я отведе някъде другаде? Даже нямаха смелостта да поговорят с нея.

Сара седна на пода до леглото и притисна юмруци към очите си, за да не заплаче. През целия предишен ден и през изминалата нощ беше усещала ръцете на Сал върху кожата си, беше чувала отново противните му думи в ушите си. Беше се търкала до болка със скъпите сапуни на Наташа, след което се бе намазала обилно с кремовете й, мъчейки се да заличи миризмата му, невидимите следи, оставени от устните му. Потръпваше при мисълта кой можеше да намери сутиена й, захвърлен в отделението на Бу. Неизвестно защо мисълта, че той просто се търкаля там в сламата, я разстройваше повече от всичко.

В съседната стая се чуваше как Наташа отваря и затваря чекмеджета, леко потраква с вратичките на вградения гардероб.

Трябваше да каже на Папа. Щеше да пропусне часовете сутринта и след като мине през двора, ще му каже, че трябва да се върне у дома — длъжен беше да се прибере. Тя щеше да се грижи за него, независимо какво казваха лекарите. Това беше единственият начин. Ако Сал знаеше, че Папа се е върнал, щеше да я остави на мира.

Наташа почука на вратата й.

— Сара?

Тя се качи на леглото, помъчи се да изглежда спокойна.

— Здрасти — обади се тихо.

Лицето на Наташа беше подпухнало, кожата й — пребледняла от липсата на сън.

— Само исках да ти кажа, че съм много заета в момента и може да закъснея малко довечера, но дали не бихме могли да поговорим по-късно?

Тя кимна. Да поговорим. Няколко думи, преди да те хвърля обратно на боклука.

Наташа я гледаше изпитателно.

— Наред ли е всичко?

— Да — отвърна Сара.

— Добре. Ами, както казах, ще си поговорим довечера тримата. И ми звънни, ако имаш проблем. Имаш ми мобилния телефон.

Когато тя излезе, Сара чу нещо да удря входната врата. Десет минути по-късно, когато тихо се промъкна долу, видя, че е обувката на Мак.

 

 

Джипът на Сал стоеше пред двора, лъскав, тежък като обида, гледка, от която стомахът й се сви и тя сви ръце отпред, сякаш да се предпази. Пое си дълбоко въздух, вдигна яката на палтото си, после мина през телената врата.

Сал беше в далечния край на двора и си говореше с Ралф и другите му приятелчета, докато всички си топлеха ръцете на мангала и пиеха кафе от пластмасови чашки. Ралф я забеляза и се престори на зает да гали един от конете на Сал. Надяваше се, че това не означава, че не е нахранил Бу вместо нея вчера. Не беше идвала тук, защото бе решила, че е по-добре да остави страстите да се охладят през изминалите двайсет и четири часа.

Това не беше единственото й основание, но може би напразно се бе тревожила; Сал не я погледна дори, макар че сигурно я бе чул да влиза през вратите. Мислено се молеше или да не я е забелязал, или просто да е решил, че е най-добре да се преструват, че онази вечер изобщо не се е случвала. Може би дори беше засрамен от действията си, макар дълбоко в себе си да се съмняваше, че Сал изобщо някога се е срамувал от нещо.

Отключи склада си и смени училищните обувки с ботушите за езда, като през цялото време беше наострила уши към тихия разговор в другия край на двора. „Моля те, само не идвай насам.“ Забърза с разкопчаването на палтото си, за да се преоблече и да излезе оттук, преди той да влезе. Приготви сутрешната дажба на Бу в кофата, напълни една мрежа със сено и я метна през рамо, след което закрачи пъргаво към отделението му, решена да стои настрана от всички.

Само след секунда забеляза, че вратата му е отворена. Пусна мрежата.

Бу го нямаше. Вратата на отделението му зееше отворена, сламата беше изцапана с тор. Погледна към двора. Защо го е преместил в друго отделение?

Мина по редицата, провери другите. Най-различни глави надникнаха над преградите — пъстри, шарени, кестеняви. Не и Бу. Нещо я стисна за гърлото и в гърдите й се надигна паника. Тръгна бързо и направо затича към скупчените заедно мъже, забравила в тревогата си всякакви чувства към Сал.

— Къде е Бу? — мъчеше се да говори спокойно.

— Кой Бу? — Сал дори не се обърна.

— Буу-хуу — измърмори един от приятелите му и се ухили неприятно.

— Къде е той? Преместил ли си го?

— Да няма някоя котка, хваната в капан наоколо? Чувам някакъв писклив глас. — Сал присви пръсти до ухото си. — Някакво мяучене.

Сара заобиколи мъжете, така че да го принуди да я погледне. Дишаше забързано, паниката пълзеше по тялото й като студената пот, която внезапно я бе обляла цялата.

— Къде е? Къде си го пратил? Сал, не е смешно.

— Да не би аз да се смея?

Тя сграбчи ръкава на палтото му. Той се дръпна рязко и се отскубна от нея.

— Къде е конят ми? — настояваше Сара.

— Твоят кон ли?

— Да, моят.

— Продадох моя кон, ако него имаш предвид.

Тя поклати глава леко, намръщи се.

— Продадох моя кон. Ти нямаш кон.

— За какво говориш?

Той бръкна в джоба си, извади малка, подвързана с кожа тетрадка и й я подаде да погледне.

— Наем за осем седмици, това ми дължеше. Осем седмици. Плюс сено и зърно. Според условията на договора ни, ако не си плащала наема осем седмици, конят ти става мой. Продадох го, за да си уредим сметките.

Уличните звуци, които долитаха в двора, рязко се смениха от звънене в ушите й. Земята под краката й се люшна опасно, като палуба в бурно море. Сара чакаше финалната реплика, чакаше го да отрече онова, което лицето му казваше, че е истина.

— Продадох коня ти, Сара, щом явно не схващаш.

— Ти… не може да го продадеш! Нямаш право! Какъв договор? За какво говориш?

Той леко наклони глава.

— Всички имат копие от договора за наем. Твоето е в склада ти. Сигурно не си го видяла. Действам в пълно съответствие с правата си като собственик на двора. — Очите му бяха студени и черни като кална вода. Гледаха през нея, сякаш е нищо. Тя погледна към Ралф, който подритваше дребно камъче. Истина беше. Виждаше го по смутеното му лице.

Тя се обърна отново към Сал, мислите й препускаха.

— Чуй ме — примоли се тя, — съжалявам за парите. Съжалявам за всичко. Ще ги намеря. Ще намеря пари до утре. Само ми го върни. Ще направя… всичко ще направя. — Вече не я интересуваше дали другите ще я чуят. Щеше да направи каквото поиска Сал. Щеше да открадне от семейство Маколи. Каквото и да е.

— Не разбираш ли? — Гласът на Сал вече бе груб, неприятен. — Продадох го, Сара. Даже и да поискам да си го върна, не мога.

— На кого? На кого го продаде? Къде е? — Вече го стискаше здраво с двете си ръце.

Той се измъкна от хватката й.

— Не е мой проблем. Предлагам ти следващия път да си изпълняваш финансовите задължения. — Сал бръкна в сакото си. — О, да. Не получих добра цена за него. Заради лошия му характер. Като на собственика. — Обърна се към приятелите си, изчака смеха им. — Ето какво остана, след като приспаднах дълга ти. — Пред невярващия й поглед той отброи пет банкноти по двайсет лири и й ги подаде. — Вече сме квит, цирково момиче. Намери си друго пони за номерата.

По леките усмивки на лицата на мъжете наоколо разбра, че и те са наясно също като нея, че той никога няма да й каже къде е Бу. Беше му се опълчила и той й бе отмъстил.

Краката й омекнаха. Залитна към склада си и седна на една бала сено. Впери поглед в треперещите си ръце и от гърлото й се изтръгна стон. В ъгъла на склада, в мрачината зад вратата, зловещо се белееше напечатан лист хартия с предполагаемите условия на договора й. Сигурно го бе сложил там вчера.

Отпусна глава върху коленете си и ги прегърна здраво, представяйки си коня си, уплашен, натоварен в някакъв камион, натъпкан в някой подлез, с разширени очи и стреснато вдигнал глава. На хиляди мили оттук. Зъбите й тракаха. Вдигна глава и през пролуката на вратата видя мъжете да си приказват, да се смеят на нещо. „Буу-хуу“, присмехулно подхвърли един. Някой метна цигара на земята и я смачка с ботуш. Ралф се озърна за миг към склада й, вероятно я видя свита на топка вътре в сенките. После и той се извърна от нея.

 

 

— Отлична работа — похвали я Харингтън на излизане от Четвърта съдебна зала. — Страхотно се справи с онзи свидетел. Имаш лек подход. Положихме добро начало.

Наташа подаде папките си на Бен и си махна перуката. Още кипеше от адреналин и беше започнала да я сърби. Махна двете фиби от косата си и ги пъхна в джоба.

— Утре няма да е толкова просто — каза тя.

Бен прехвърли няколко папки в ръцете си, после й подаде една.

— Това са докладите на счетоводителите, които чакахме. Не вярвам вътре да има нещо ново, но никога не се знае.

— Ще ги прегледам довечера.

Конър се появи в коридора. Намигна й и тя изчака, докато Бен и Харингтън се заприказват, преди да иде при него.

— Как мина? — попита Конър и я целуна по бузата.

— Не беше зле. Харингтън направо разби на пух и прах финансовите им претенции.

— Затова му се плаща. Искаш ли първо да минеш през офиса?

Тя погледна към Бен.

— Не, имам всички необходими документи. Да вървим.

Той я улови под ръка, което бе необичайно собственически жест от негова страна.

— Остава ли уговорката за довечера?

Наташа внезапно си представи Мак на стълбите. Ти си имаш приятел — беше казал той. — Защо Мария те притеснява?

— Не мога да остана — каза тя. Облече си палтото. — Казах на Сара, че ще поговорим за бъдещето й. Но една дълга вана и чаша вино в апартамента ти ще ми дойдат добре.

Той спря.

— Ами може да получиш вино, но ще трябва да почакаш за ваната.

Тя се озадачи.

— Поканих момчетата. Искам да се запознаете.

— Тази вечер ли? — не можа да скрие слисването си.

— Достатъчно чакахме. Говорил съм с майка им. Мислех, че ще се зарадваш.

— Но… — Тя въздъхна. — По средата на голямо дело съм, Конър. Бих предпочела да ги срещна, когато не съм толкова… разсеяна.

Той не се впечатли.

— Няма нужда да правиш нищо, скъпа, просто се усмихвай и бъди себе си. Ще бъде достатъчно, че си при нас. За бога, дори можеш да си вземеш вана. Ние ще се забавляваме в хола. Ще се преструваме, че си част от мебелите.

Тя леко се усмихна.

— Ще ти дадем малко време, преди да те накараме да паднеш на колене и да се правиш на конче.

Думите малко я подразниха, но той се усмихваше доволно, явно вече си представяше как четиримата се забавляват в хола му. Замисли се за Сара, за разговора, който трябваше да проведат, и какво щеше да означава това за бъдещето й. Но Конър вече я водеше към вратата.

— При това аз ще готвя, което е голям късмет за теб. Как ти се струват рибени хапки с филийка бял хляб и много кетчуп?

 

 

Не можеше да види какво пише отпред на автобуса. Седеше вече близо час на спирката, поглеждаше червените автобуси, които пристигаха с ръмжене, съскаха със спирачки и изсипваха пътниците си на тротоара, преди да погълнат следващата партида и да потеглят нататък, пронизали нощта с фаровете си. Сара не виждаше нищо. Очите й бяха замъглени от сълзи, пръстите и на ръцете и на краката й бяха безчувствени от студа. Беше като парализирана, не можеше да реши кой автобус да хване, даже и да успееше да види за къде е.

Всичко беше изгубено. Папа нямаше да се върне. Бу го нямаше. Вече нямаше нито дом, нито семейство. Седеше на студената пластмасова седалка, сгушена в палтото си, и не обръщаше внимание на безразличните погледи на онези, които идваха, чакаха известно време и после продължаваха по собствения си път.

Той произнесе името й два пъти, преди тя да го чуе. Беше заключена в болката си, безчувствена.

— Сара?

Ралф стоеше пред нея с цигара в крайчето на устата си.

— Добре ли си?

Тя не можеше да продума. Зачуди се защо въобще пита.

Той се сви в ъгъла на заслона, така че да е скрит от телата на другите чакащи на спирката.

— Съжалявам, да знаеш. Нямам нищо общо с това.

Сара все така не можеше да говори. Не знаеше дали изобщо някога ще си отвори устата.

— Стана вчера. Сал каза, че му дължиш цял куп пари. Сара, опитах се, но знаеш го какъв е… Каквото и да си направила, здравата си го ядосала.

Понякога пращаха коне в чужбина, беше чувала за това, натъпкани в камиони, без вода и храна. Някои бяха толкова слаби и немощни, че се държаха на крака само заради опората на другите до тях. Едничка сълза се търкулна по бузата й.

— Все едно. — Той се изплю шумно на тротоара, навличайки си зловещ поглед от една нигерийка наблизо. — Ако ти кажа нещо, не бива да му казваш, нали?

Сара бавно вдигна глава.

— Защото, ако ти знаеш нещо, той ще разбере, че аз съм ти казал, нали? Така че няма да си приказвам с теб в двора или на улицата, или където и да било. Ще се държа, сякаш не те познавам, ясно?

Тя кимна. Някакво пламъче плахо проблесна в мислите й.

Той я погледна, озърна се зад себе си и дръпна дълбоко от цигарата. Когато издиша, беше трудно да се различи дали е пушек, или горещият му дъх в студената вечер.

— Конят ти е долу в Степни. Зад моргата за коли. При циганите. Сал ще се състезава със сивата кобила срещу него вдругиден, срещу него и кафявия кон.

— Но Бу не може да тегли двуколка. Никога не е бил впряган в живота си.

Ралф доби смутен вид.

— Вече е. Сал го впрегна в двуколката си и го закара там преди закуска. — Той сви рамене. — Коня си го бива. Не е бърз колкото сивата кобила, но изобщо не е ритал или нещо такова.

Заради всички онези тренировки на дълга юзда, разсеяно си отбеляза Сара. Сигурно е бил готов да изпълни всяка команда на Сал.

— Къде ще се състезават?

— На обичайното място. До детелината на магистралата. Към шест и половина.

— Какво мога да направя? — попита тя. — Как да си го върна?

— Не е моя работа, сестро. Вече ти казах твърде много. — Той понечи да си тръгне, но тя сграбчи ръката му.

— Ралф. Моля те. Помогни ми. — Мислите й препускаха. — Моля те.

Той поклати глава.

— Не мога да се оправя сама — каза тя. Още обмисляше всичко. Седеше, стиснала ръката си в юмрук в джоба, а Ралф стоеше и пушеше, и се правеше, че тя не го държи.

— Трябва да вървя, Сара — каза той накрая. — Имам си задачи.

— Чуй ме — каза тя, — нека се срещнем някъде. Не близо до мястото за състезанието, не някъде, където Сал може да те види. Да се видим зад мебелната фабрика. Ела с юздата и седлото на Бу. — Тя бръкна в джоба си, извади оттам ключовете за двора и ги бутна в ръката му. — Ето. Можеш да ги вземеш, преди Сал да се появи там.

— За какво са ти?

— За да го яздя.

— Какво? Просто ще идеш и ще му сложиш седлото ли? И ще го яхнеш? Моля ви, господине, може ли да ми върнете коня?

— Просто ела на срещата, Ралф.

— Не. Какво ще спечеля? Ако Сал разбере, че имам нещо общо, ще ме смаже от бой.

Тя не пусна ръката му, но снижи глас, за да не я чуят другите чакащи на спирката.

— Златна кредитна карта.

Той се изсмя.

— Да бе, как ли не.

— И пинкода. Обещавам ти, Ралф, ще ти ги донеса. Има много пари. Можеш да изтеглиш адски много, преди да я блокират. Може би дори хиляди.

Той огледа внимателно лицето й, после дръпна ръката си.

— Дано не си играеш игрички с мен.

— Обещай ми, че ще дойдеш — настоя тя. — Без седло и юзда няма сделка.

Ралф отново хвърли поглед през рамо, после плю на дланта си и я протегна към нея.

— Петък сутрин до фабриката за мебели. Ако не си там до седем, аз изчезвам.

 

 

Лиам бодна с вилицата си и сбърчи нос.

— Изглежда като боклук — измърмори той.

— Не е вярно — спокойно възрази Конър. — Джоузеф, не ритай така крака на масата, скъпи. Ще събориш чашите на всички.

— И има вкус на боклук — настоя Лиам. Хвърли поглед към Наташа.

— Просто сос песто. Майка ви каза, че много често го ядете.

— Не ми харесва този песто сос — обади се Джоузеф и рязко бутна чинията си. Само бързата реакция на Наташа предотврати изливането на сока му в собствената й чиния с паста.

Момчетата не бяха пожелали да ядат рибените хапки на татко си. Искали на пица. Вече бяха в ресторанта близо час и двамата с Конър не бяха разменили и дума, освен да поръчат.

— Джоузеф, би ли се изправил на стола, моля те? Знам, че не седиш така у дома.

— Но тук не е у дома.

— Ресторант е — каза Конър, — затова е още по-важно да седиш прилично.

— Но тези столове не ми харесват. Правят ми дупето хлъзгаво.

Наташа видя как Конър повдига сина си на стола до него за четиринайсети път и се удиви на изражението му на примирено търпение. Вечерята с неговите синове беше като да вардиш риби в басейна, докато преговаряш с военачалниците на две воюващи балкански държави. Всеки път, когато успееха да решат нещо, започваше нова война, независимо дали за чесновите питки, салфетките, или за стола, който явно бе твърде хлъзгав за дупето на малък човек. Всичко това бе насочено към баща им. Момчетата нито й обръщаха внимание, нито се опитваха да я въвлекат в разговора.

Дали майка им ги беше подготвила така? Дали не ги беше инструктирала да съберат информация за приятелката на татко? Ами ако Наташа бе обявена за омразен човек още преди да я бяха срещнали?

Усети погледа на Лиам върху себе си и се насили да се усмихне и да не мисли, че би могла да прекара това време в подготовка на утрешното дело.

— Добре — подхвана тя, след като избърса устни със салфетката. — Харесваш ли „Локомотивчето Томас“? Моят племенник го обожава.

— Не — презрително отвърна Лиам. — Това е за бебета.

— Но аз съм виждала да продават много готини комплекти с влакове с образа на Томас и героите от филма даже и за големи.

Двете момчета я изгледаха безизразно.

— Какво обичате, тогава? — попита смело тя. — Какви хобита имате?

— Обичате да карате колела, нали, момчета? — намеси се Конър. — И да играете компютърни игри.

— Джоузеф ми счупи плейстейшъна — оплака се Лиам, — а мама каза, че нямаме толкова пари, че да го дадем на поправка.

— Не съм го чупил — възрази Джоузеф и добави мрачно под нос: — Тъпак.

— Мама казва, че нямаме пари. Нямаме никакви пари за забавни неща.

— Е, това не е вярно — изтъкна Конър. — Майка ви получава много пари от мен. И ако не ви стигат за нещо, искам да ми кажете. Знаете, че винаги правя каквото мога.

— Мама казва, че ни даваш само абсолютния минимум.

— Искам „Нинтендо“ — обади се Лиам. — Всички в училище имат.

— Сигурен съм, че не е точно така. — Гласът на Конър вече бе напрегнат.

— Вярно е.

— На моите племенници не им позволяват да играят на компютърни игри — осмели се да се намеси Наташа. — И пак се забавляват страхотно.

— Ами, защото са глупави.

Тя само въздъхна и бодна от пастата си.

— Хайде, момчета. Разкажете на Наташа за някои от забавните неща, които правим заедно. Понякога ходим с колелата до Ричмънд парк, нали така? Обичаме да караме колела.

— Не — заяви Джоузеф. — Ти ми се развика, че не съм карал достатъчно бързо.

— Не съм ти викал, Джо. Просто исках да те виждам по-добре.

— Но твоите гуми са много големи, а моите са малки.

— Харесваме и кънките на лед — продължи Конър.

— Ти каза, че било пладнешки обир — обади се Лиам.

— Наистина смятам, че е доста скъпо. — Конър я погледна с молба. — Но все пак си прекарахме добре, нали?

— Двамата с мама все приказвате за пари — тъжно отбеляза Джоузеф.

Наташа отдавна бе изгубила и малкото си апетит. Сгъна салфетката си и я остави до чинията.

— Момчета — каза тя и се пресегна за сакото си, — много ми беше приятно да се запознаем, но се опасявам, че е време да вървя.

— Вече? — Конър сложи длан върху ръката й.

— Почти осем е, а знаеш, че ми предстои голям ден.

— Мислех — не се отказваше той, — че може да ни сложиш на първо място тази вечер. Предвид специалния повод.

— Конър…

— Ще ги заведа у дома след половин час. Не е толкова много, за бога.

— Виж. — Тя снижи глас. — Постави се на мястото на Сара. Тя е хлапе и съвсем скоро ще се наложи да се премести в четвърто поред жилище само за няколко месеца. Ще бъда с теб и ще виждам синовете ти много пъти занапред. — Тя се пресегна и тайничко докосна ръката му, като през цялото време усещаше погледите на момчета върху себе си. — Може би дори е по-добре тази първа среща да е по-кратка. Ще опозная синовете ти, Конър, но първо трябва да оправя тази каша. Аз я взех в дома си. Не мога просто да я изоставя.

— Разбира се. — Тонът му беше остър. Той отново се зае с храната си, докато тя си вземаше чантата от облегалката на стола, после добави небрежно: — Мак там ли ще е?

— Нямам представа — отвърна тя.

— Разбира се, че нямаш — изрече мрачно той.

 

 

Много преди да стане фотограф, Мак си бе изработил стратегия в живота, която, ако не предсказваше бъдещата му кариера, то със сигурност намекваше за вроден афинитет към нея. Когато се озовеше в неудобна или твърде емоционална ситуация, когато не искаше да се занимава със случващото се пред него, той мислено изключваше звука в главата си и гледаше на сцената от дистанция, сякаш композираше картина. През тези лещи силните чувства се свеждаха до красива композиция, брилянтно съчетание на линия и светлина. На двайсет и три така бе гледал на тялото на баща си в ковчега му; познатото му лице бе твърде сковано и студено, сякаш отдавна е било изоставено. Беше поставил всичко в рамка и през очите на безстрастен наблюдател бе отбелязал как смъртта е отпуснала мускулите и изтрила трупаното с години напрежение, заедно със следите от изражението по лицето му. Спомни си как бе гледал Наташа да лежи в леглото след втория спонтанен аборт, свита под завивката в ембрионална поза, която напомняше за загубата й. Вече се бе извърнала от него, беше се затворила в себе си. Той бе усещал ехото от нейната празнота, докато не беше станало непоносимо и вместо това се бе фокусирал върху играта на светлината по гънките на завивката, върху нежните кичури от косата й и леката мъглявина на ранното утро.

И сега го правеше, докато гледаше двете жени, седнали пред него. По-възрастната бе приседнала чинно на ръба на дивана, в деловия си костюм, и обясняваше на по-младата защо тя самата ще напусне къщата на сутринта и повече няма да се върне и защо момичето ще се наложи да се премести да живее в друг, по-подходящ дом.

Сара не се развика, не се молеше и не искаше обяснения, както се бе опасявал. Просто наблюдаваше, докато Наташа говореше и кимаше, без да задава въпроси. Вероятно бе очаквала това от момента, в който бе дошла. Може би той просто се бе самозалъгвал с надеждата, че може да се разберат.

Вниманието му бе изцяло привлечено от Наташа. Сега, докато седеше на бледия диван с идеално изправен гръб, сякаш някаква буря бе преминала над нея и подире й беше останало небе, което, ако не безбрежно синьо, поне беше спокойно; небе, под което можеш да видиш много надалеч оттам, където си застанал. Тя вече бе оставила всичко зад гърба си, помисли си той.

Каквото и да беше направил онази вечер, то сякаш я бе освободило. Тази мисъл бе последвана от неочаквана болка и той осъзна, че макар да стоеше встрани, именно той бе най-емоционалният в сегашната ситуация: само той преглъщаше сълзите си.

— Ще измислим нещо, Сара — чу се да казва, когато в стаята се възцари тишина. — А ще плащам наема за коня ти, ако трябва. Няма просто така да те оставим.

Най-накрая Наташа се изправи.

— Добре — каза тя и за пръв път го погледна право в очите. — Всичко е ясно. Всеки знае какво ще се случва. Имате ли нещо против да се кача и да си събера багажа?

Трийсет и пет годишна жена, малко по-ниска от средния ръст, с минимален грим и коса, която не бе сресвана от сутринта. Не беше модел или стилист, нито образец на класическа красота. Мак я гледаше как си тръгва. Сара дипломатично впери поглед в чантата й.

— Добре ли си? — попита я Мак. Чуваше се как Наташа потропва с токчета, докато вади нещата си от гардероба.

— Добре съм — спокойно отвърна Сара. — Всъщност малко съм гладна.

Той се плесна демонстративно по челото, насили се да се усмихне.

— Вечеря. Знаех си, че съм забравил нещо. Отивам да я приготвя. Идваш ли?

— След минутка — отвърна тя.

Сякаш се бе досетила, че му е нужно да остане сам за малко. Или поне така си помисли той в този момент. По-късно се оказа, че е било нещо много различно.