Джоджо Мойс
Повелителката на конете (10)

Девета глава

Най-напред трябва да бъде изяснено, че когато конят проявява опак характер, това е същото като гнева у човека.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Чу Сара да слиза по стълбите, преди да я види. Стъпките й бяха измамно тихи, сякаш не искаше да я чуят, но за Наташа, която все още силно усещаше присъствието на други хора в къщата си, това бе достатъчно, за да я откъсне от документите, по които работеше. Беше се настанила на кухненската маса, след като бе изгубила кабинета си в полза на Мак, и сега се облегна назад на стола, за да надникне към коридора.

— Излизаш ли?

Сара рязко се извърна, сякаш не бе очаквала да я видят. Беше с пухкаво яке и раиран вълнен шал.

— Няма да се бавя — каза тя.

— Къде отиваш? — Наташа се постара въпросът й да прозвучи небрежно.

— Да се видя с приятелка.

Наташа стана.

— Искаш ли да те закарам?

— Не… благодаря.

— Ами добре, да те взема ли после, сега вече е тъмно вечер? Не е проблем за мен.

Сара се усмихна. Не особено убедително.

— Не, благодаря — отклони тя предложението. — Ще взема автобуса.

И преди Наташа да успее да каже каквото и да било, тя излезе. Наташа остана загледана във входната врата, а химикалката остана забравена в ръката й.

Сара вече от десет дни живееше при тях и след първоначалното смущение през първите два, когато почти не проговаряше и само се криеше в стаята си, ако Наташа беше у дома, тримата бяха установили нещо като обичаен ред помежду си. Наташа приготвяше закуска, понеже обикновено ставаше първа, а Мак водеше Сара до училище по съвет на социалната работничка. Той отговаряше за нея и през първите няколко часа след училище, а после, в зависимост от това колко до късно Наташа оставаше в кантората, или Сара и Мак, или и тримата вечеряха заедно в някакво подобие на нормално семейство. Отначало й беше неловко да се храни с Мак. Разговорите бяха сковани и всички бяха доста предпазливи. Но той говореше на Сара и макар тя да не отговаряше често, двамата поне бяха установили помежду си някакво разбирателство, чувстваха се спокойни и дори понякога приятно в компанията един на друг. Животът на Сара, дребните й нужди, дори непокорството й, даваха друг фокус на ежедневието им.

На два пъти се бяха обадили от училището, за да кажат, че пропуска часове. Сара настояваше, че е объркала графика си. Или — веднъж — че е била в час и учителят просто се е объркал. Рут, социалната работничка, ги бе предупредила, че момичето невинаги следва дневния график, който му е определен.

— Имахме някои проблеми, понеже тя не беше там, където се очакваше да бъде — беше казала Рут. Наташа си помисли, че не им казва съвсем всичко.

— Но нали така е с всички тийнейджъри? — бодро бе подхвърлил Мак. — Аз самият никога не бях там, където се очакваше да бъда.

— Просто не мисля, че трябва да й давате твърде голяма свобода — продължи Рут, като се обърна към Наташа. — Явно дядо й е бил доста строг човек и тя, изглежда, реагира на липсата на стабилност, като проявява непокорство. Пропуснала е доста часове и не иска да сподели какво прави. Не казвам, че ще ви създава проблеми — побърза да добави. — Просто явно тя е дете, което се справя по-добре с установен ред, и ако установите определени граници относно това кога излиза и къде ходи, мисля, че ще бъде най-добре за всички.

Освен това, с усмивка бе отбелязала Рут, те имали предимството, че Сара сама е поискала да живее с тях.

— Установили сме, че младежите се справят много по-добре в среда, която сами са избрали. Сигурна съм, че и този случай ще бъде такъв.

Наташа нямаше време да се почувства поласкана от това. Сега, когато Сара вече се бе установила, тя, изглежда, възнамеряваше да прекарва с нея възможно най-малко време. Отговаряше едносрично на вечеря, криеше се в стаята си през повечето време, когато си беше у дома, а и излизаше толкова често, че на Наташа понякога й се струваше, че изобщо няма трети човек в къщата.

В първата им вечер у дома Мак беше казал:

— Така. Никога не сме имали на гости някого на твоята възраст. Как искаш да процедираме? — Звучеше толкова бодро, спокойно.

Наташа беше до печката и остъргваше загоряла пица от тавата, като се надяваше да не изглежда така, сякаш подслушва.

— Обикновено ходя при приятелки след училище — предпазливо се обади Сара.

Мак сви рамене.

— Добре. Да кажем, два пъти седмично в началото. Мисля, че в останалите дни трябва да се прибираш направо у дома и заедно ще преглеждаме домашните ти. Макар че, трябва да си призная, нямам никаква идея какво учиш.

— Свикнала съм да излизам и да се прибирам сама.

— А ние не сме свикнали някой друг да живее с нас, така че на всички ни ще ни е нужно малко време за адаптация, Сара. Сигурен съм, че скоро ще можем да ти дадем собствени ключове, но засега ще я караме така. Нали?

Момичето само сви рамене.

— Добре.

Отначало Наташа си мислеше, че присъствието й тук е само начин Мак да прикрие неловкостта, която двамата изпитваха помежду си. Но той наистина се бе посветил на грижите за Сара. Спря да пуши и не пиеше повече от чаша вино или една бира вечер. Беше прелистил готварските книги, за да сготви той нещо, когато Наташа не беше у дома. Изглежда, инстинктивно налучкваше как да говори със Сара, какво би предпочела да хапне или да гледа по телевизията. Тя понякога се усмихваше на нещо, което Мак казваше, и беше споделила разни случки от училище с него.

Наташа се мъчеше да налучка верния тон — често се улавяше, че звучи така, сякаш говори с някого от клиентите си.

— Нуждаеш ли се от нещо? Какво хапвате обикновено в училище?

Звучеше сковано, сякаш я разпитваше, и изражението по лицето на Сара бе предпазливо по време на такава размяна на реплики, сякаш и тя така смяташе.

Сара не бе пожелала да й помогне в оправянето на стаята за гости, за да не е толкова безлична. Беше се усмихнала учтиво, когато Наташа й показа новата покривка за легло, която бе купила, и тоалетните принадлежности, които бе сложила в банята за нея. Любезно бе отказала предложението на Наташа да излязат през уикенда и да купят плакати или някакви картини, които да окачат по стените. Един следобед Наташа се бе вмъкнала в стаята, когато Сара беше на училище, опитвайки се да разбере повече за това какъв човек е, какво може да й е нужно, но вещите й не й помогнаха особено: малко евтини дрехи от популярни вериги магазини, напълно типични за всички тийнейджъри, които виждаше наоколо, снимка на Сара с двама възрастни, вероятно дядо й и баба й, няколко книги за коне и училищната й униформа. Странно, но въпреки че бе спретната и чиста, обувките й често бяха мръсни, изцапани с кал, а по дънките й имаше петна и някаква остра миризма, която Наташа не можеше да определи. Когато една вечер я попита, Сара се изчерви и каза, че е била с приятелка, която разхождала кучето си в парка.

— Няма нищо. Ще стане по-открита след време — каза Мак, след като момичето изчезна в стаята си. — Помисли колко странно е всичко за нея. Целият й живот се е преобърнал с краката нагоре през последните няколко месеца.

Не само нейният, искаше да викне Наташа. Но си взе папките и отиде да работи в кухнята, чувствайки се, както все по-често напоследък, като натрапник в собствения си дом.

 

 

— … така че няма да ходя в Кент този уикенд.

Конър направо не можеше да повярва какво чува.

— Двамата с Мак сте приемни родители на някакво хлапе? — повтори той.

— Не го казвай по този начин, Конър. Не сме приемни родители в пълния смисъл на думата. Тя просто е едно момиче, което срещнах случайно и което живее у дома, докато дядо му отново се изправи на крака. Всъщност… така е по-добре. Обстановката не е толкова напрегната.

Конър не го бе възприел така.

— Пропускам ли нещо, скъпа? — попита той, прокарвайки пръсти по коженото си куфарче. — Първо, той се връща да живее при теб. Сега заедно отглеждате дете. И не можеш да дойдеш с мен в Кент, защото си играете на щастливо семейство.

Тя бе запазила спокойствие.

— Това е първият й уикенд. Социалната работничка ще ни посети в петък вечер, за да се увери, че настаняването е успешно, и не мога просто да изчезна малко след пристигането й.

— Значи, се правите на щастливо семейство.

— Конър, положението беше непоносимо преди. Мисля, че и за Мак беше също толкова трудно. Когато има трети в къщата, не се налага двамата с него да внимаваме толкова един с друг.

— Всичко е много удобно, но на мен ми е трудно да го видя в тази светлина. Когато имаш деца…

— Не е същото. Това момиче има собствен живот, свои лични интереси. Тя дори не е в къщата през повечето време.

— Тогава какъв е смисълът, след като нея често я няма? Нали каза, че когато тя е там, не се налага двамата да общувате.

Господи, колко мразеше да спори с адвокати.

— Не изопачавай думите ми. Тя е поискала да остане при нас и двамата с Мак сметнахме, че така усложнената ситуация вкъщи би могла да бъде облекчена. Както и да помогнем на едно хлапе, което е в беда.

— Колко алтруистично от ваша страна.

Тя заобиколи бюрото си, отиде до креслото му и приседна на облегалката. Снижи глас.

— Ако срещнеш някое добро хлапе, което се нуждае от дом за няколко седмици и чийто живот би могъл да промениш към по-добро, няма ли да се съгласиш?

С това го хвана натясно.

— Ти си баща. Представи си, че беше някое от твоите деца. Нямаше ли да се надяваш, че добри хора ще го приберат у дома? — Опита се да срещне погледа му. — Докато продадем къщата, тя вече ще си е у дома и всеки от нас ще поеме по своя път. И за трима ни така е най-добре.

Тя се пресегна да улови ръката му, но той я дръпна и наведе глава на една страна.

— Разбира се. Но ми обясни едно нещо. — Наведе се напред. — Как описахте семейното си положение пред властите? Сигурно им се е сторило странно… двама души, които почти не са се виждали през последната година, които дори не се харесват особено, внезапно предлагат да се погрижат за това изпаднало в беда създание…

Тя си пое дълбоко въздух.

— О, о, знаех си…

— Не, Конър, просто…

— Не сте им казали, нали? Те си мислят, че още сте заедно. По документи вие сте просто една женена двойка. — Гласът му бе режещ.

— Нямаше смисъл да повдигаме темата… А и ти отлично знаеш, че в професионален план не съм си сменяла името.

— Колко удобно.

— Просто не съм разгласявала пред всички — възрази тя. — Няма нищо повече. Колегите в адвокатските среди ме познават с фамилия Маколи. Не можах да реша какво да правя.

— И сега господин и госпожа Маколи ще осиновят едно малко момиче. Е, това определено е съвсем удобно за теб, нали? Отново сте семейство.

— Не я осиновяваме. Тя е тийнейджърка, която се нуждае от жилище за няколко седмици. Стига, Конър. Моля те, не си измисляй несъществуващи неща.

Но той явно съзираше цял куп различни мотиви, подмолни намерения, измами. Дни наред се държеше студено с нея, оправдаваше се с предишни ангажименти, когато тя го канеше да излязат, или направо я избягваше. Все някога ще се осъзнае, казваше си Наташа. Погледна телефона си — за четиринайсети път този ден — но там отново нямаше други повиквания, освен от кантората. „Работа“, каза си тя наум. Трябваше да се съсредоточи върху работата си.

Къщата бе тиха. Отпусна глава върху ръцете си и затвори очи. После я вдигна отново, пое си дълбоко въздух като човек, изплувал изпод вода, позвъни в кантората и остави съобщение на секретаря: „Бен, когато получиш това, искам да събереш всички свидетелски показания по случая Нотингам. Трябва да са на бюрото ми, когато дойда. И ме уведоми незабавно, ако се обадят от Съдебна зала три. Мисля, че местните власти ще искат да оспорят решението по делото Томпсън“.

 

 

Отново се бе случило. Три пресни бали сено бяха облегнати на стената в нейния склад и от тях се носеше сладко ухание, ехо от летни поляни. До тях имаше и неотворен чувал със зърно. Сара не бе платила нито за едното, нито за другото. Стискаше студения катинар, вторачена в гледката пред себе си, и изпитваше тревожна смесица от благодарност, че Бу ще има храна, и притеснение откъде ли можеше да идва тя.

Есента полека бе обгърнала конюшнята, водейки със себе си хладни нощи и сякаш неутолим апетит за конете. Сара надникна от склада към мангала, на който Каубоя Джон хвърляше няколко дебели плика, докато си говореше с кучето. Беше се заел да разчиства тухлената барака, която наричаше свой офис, което означаваше да изгори натрупаната с години купчина неотворени писма от общината и други местни служби. Беше го помолила да й даде малко сено, но той й бе обяснил, с извинение в гласа, че е продал всичко на Сал, освен нужното за собствените му коне.

Сара напълни мрежата със сено, после се затътри през двора към отделението на Бу. Напълни кофите с вода и почисти постланата на пода слама, като понякога спираше за миг, за да пъхне измръзналите си пръсти под одеялото на коня и да докосне меката му и топла кожа, заслушана в ритмичното му дъвкане.

Беше си мислила, че ако живее при семейство Маколи, нещата ще са по-лесни, и до известна степен беше така. Къщата беше хубава. Беше по-близо до училище и до конюшнята. Но парите бяха проблем. Сега, когато го нямаше Папа да плати наема за отделението на коня, едва се справяше. Наташа настояваше да й прави сандвичи, вместо да й дава пари за обяд, бяха й взели и нова карта за автобуса, така че не можеше да иска пари за транспорт. Даваха й джобни всеки уикенд, което не се бе случвало в другите приемни семейства, но те нямаше как да покрият разходите по Бу.

Не й се мислеше колко много е задлъжняла. Дори и без сеното.

Сети се за буркана, който бе видяла в стаята на Наташа. Жената сигурно нямаше и представа колко много пари на монети има там. Минавайки край вратата, Сара го бе зяпнала като хипнотизирана, изчислявайки, че сигурно имаше стотици лири, ако не и хиляда, смесени с дребни монети. Наташа Маколи подписваше чекове, без дори да погледне сумата. Беше оставила едно извлечение от кредитната си карта на масата в кухнята, от което се виждаше, че е похарчила близо две хиляди лири предния месец, но Сара не посмя да провери за какво точно са отишли. Адвокатката явно имаше толкова много пари, че изобщо не я бе грижа за монетите, които хвърляше в буркана. Сигурно просто не искаше да й тежат в джоба на скъпия костюм.

Сара знаеше какво би казал Папа за момичетата, които вземат пари, които не са техни. Но все по-често се улавяше да му отговаря мислено: И какво от това? Теб те няма. Как иначе да издържам коня, докато ти се прибереш у дома?.

— Сара?

Тя подскочи. Каубоя Джон бе изчезнал някъде, а Шеба не бе излаяла, както правеше обикновено, ако някой влезеше в двора.

— Изплаши ме. — Тя отстъпи крачка назад и се облегна на вратата на склада си, стиснала в ръка катинара.

Малтиеца Сал застана до нея, лицето му бе неясно във вечерния мрак.

— Минавах оттук и видях вратите отворени — каза той. — Реших да видя дали всичко е наред.

— Наред е — отвърна тя, обърна му гръб и се зае да се бори с катинара. — Тъкмо си тръгвах.

— Ти ли заключваш вместо Джон?

— Винаги съм имала ключове — каза Сара. — Помагам му, ако се наложи да си тръгне рано. Аз… нямам нищо против да продължа да го правя и когато ти поемеш нещата тук.

— Когато ги поема ли? — Златният му зъб проблесна. — Скъпа, аз притежавам всичко тук. От една седмица насам. — Той се облегна на рамката на вратата. — Но да, можеш да запазиш ключовете си. Може да ми е от полза.

Сара се наведе да вземе от земята училищната си раница, доволна, че заради примигващите улични лампи навън Сал не можеше да види изчервяването й.

— Къде отиваш?

— Вкъщи — отвърна тя.

— Дядо ти върна ли се?

— Не — каза Сара. — Аз… живея при други хора.

— Тъмно е — отбеляза Сал. — Не е хубаво младо момиче да е само навън през нощта.

— Добре съм — отвърна тя и метна раницата през рамо. — Наистина.

— Искаш ли да те закарам? Имам време.

Тя все още не можеше да различи изражението на лицето му. Миришеше на тютюн, не на цигари, а нещо по-сладникаво и топло.

— По-добре не.

Понечи да мине край него, но той не помръдна от мястото си. Сара подозираше, че за него е някаква игра да кара хората да се чувстват неудобно. Зачуди се дали приятелите му не са в другия край на двора и не й се смеят в момента.

— Имаш сено, нали?

— Благодаря. Извинявай. Канех се по-рано да ти благодаря. — Тя бръкна в джоба си и извади парите, които бе преброила сутринта.

— Това е за последните две доставки. — Подаде му парите, като леко потръпна, когато пръстите й докоснаха ръката му.

Той ги взе и ги погледна на слабата светлина. После се разсмя.

— Скъпа, какво е това?

— За сеното. И за зърното. За две седмици.

— Това не стига и за две от онези бали. Сеното е с отлично качество.

— Две лири за бала. Това плащам на Джон.

— Това е много по-добро сено от неговото. Пет лири за бала. Казах ти, че храня твоя кон само с най-доброто. Дължиш ми три пъти повече от това.

Тя го зяпна. Май не се шегуваше.

— Нямам толкова — прошепна тя. Шеба скимтеше в краката й.

— Това е проблем. — Той кимна, сякаш на себе си. — Голям проблем. Защото дължиш и наем за няколко седмици.

— Какви седмици?

— Според папките на Каубоя Джон не си плащала от шест седмици насам.

— Но Джон каза, че ни опрощава закъснелия наем. Заради дядо.

Малтиеца Сал запали цигара.

— Негово си е обещанието, скъпа. Не е мое. Както аз виждам нещата, поел съм бизнеса и сметките показват, че срещу името ти стои голям дълг. Не съм шеф на благотворителна организация. Наемът ми трябва.

— Ще говоря с него. Аз…

— Дворът вече не е негов, Сара. На мен дължиш парите.

Сара сметна наум наема за шест седмици, после го прибави към парите, които й беше казал, че дължи за храната. От сумата й се зави свят.

— Аз… не мога да намеря тези пари, не и веднага.

— Е… — Малтиеца Сал отстъпи крачка назад, за да може тя да мине. Той също тръгна към портите. — Засега всичко е наред. Аз съм тук, Сара. Измисли нещо и ще се видим после.

 

 

Тъкмо излизаше от съда, когато Линда я пресрещна на стълбите. Наташа се извърна от колегата, с когото говореше, и Линда й пъхна листче в ръката, като дишаше тежко заради бързането насам.

— Трябва да се обадиш на тази жена. Казва, че някакво момиче, Сара, не е отишло на училище отново.

— Какво? — В главата й още бе делото от съдебната зала.

— Обадиха се малко след десет. Не исках да те прекъсвам. — Линда кимна към съдебната палата. Но Наташа явно не схващаше, затова тя прочете бележката: „Сара не дойде на училище сутринта“. — Изглежда, смятат, че знаеш какво означава това. Наша клиентка ли е? Помъчих се да се сетя за кого говорят.

Наташа си погледна часовника. Дванайсет без петнайсет.

— Обади ли се на Мак?

— Мак? — повтори Линда. — Бившият ти мъж? Защо да му се обаждам?

Наташа зарови в чантата за телефона си.

— Няма значение. Ще ти обясня друг път.

Намери си телефона, тръгна по един коридор, подмина колегите си адвокати и клиентите, които стояха на групички, докато най-сетне намери тихо ъгълче.

— Наташа? — Звучеше изненадан да я чуе. На заден фон се чуваше смях и музика, сякаш беше на парти.

— Обадиха се от училището. Пак не е там.

— Кой? Сара? — Чу го да моли някого да запази тишина. — Но аз я оставих там в девет без петнайсет.

— Видя ли я да влиза през вратата?

Пауза.

— Сега, като го казваш, не. Само ми махна за довиждане. Господи, не си представях, че ще трябва да я държим за ръка.

— Вече ми звъняха два пъти. По закон сме длъжни да докладваме, ако липсва повече от два часа. Трябва ти да се оправиш с това, Мак. Имам свободен около час, а после цял следобед съм в съда. Няма да свърша преди четири, предвид как мина сутринта.

— По дяволите. Сега снимам една фотосесия, а после имам ангажимент в Южен Лондон. — Направо можеше да го чуе как мисли. Винаги си тананикаше тихичко, докато се опитваше да измисли нещо. — Добре. Ти се обади в училището и виж дали не е отишла все пак, а аз ще ида вкъщи да видя дали не е там, и ще се чуем пак.

 

 

Сара не беше нито вкъщи, нито в училище, но не беше и в болницата. Мак се обади, докато Наташа крачеше нервно из офиса си, хапвайки сандвич на крак, за да й каже да не се обажда на социалната работничка до вечерта.

— Нека първо поговорим с нея — каза той.

— Ами ако й се е случило нещо? Предния път беше само един час. Сега е половин ден. Мак, трябва да се обадим на социалните.

— Тя е на четиринайсет. Само се прави на голяма, сигурно пият сайдер и се мотаят някъде с приятелките й.

— О, много успокояващо.

— Ще се прибере. Няма да иде никъде без дядо си, нали така?

Наташа не споделяше увереността му. Следобеда й беше много трудно да се съсредоточи върху изслушването. Когато погледнеше към Линдзи, дванайсетгодишната й клиентка, седнала намусено между надзорника си и социалната работничка, които присъстваха на последното изслушване на молбата за настаняване в дом за социални грижи, тя виждаше безизразното лице на Сара, когато излизаше от къщата. Нещо се случваше и те не знаеха какво, а това изнервяше Наташа. Разкъсваше се между загриженост, че детето може наистина да се бори с нещо, и растящата натрапчива тревога, че сама е довела цял куп неприятности в подредения си и сигурен живот.

— Бележките ти — прошепна Бен и се настани на мястото до нея. — Оставила си ги навън, на един стол.

— Господи. Благодаря.

„Трябваше да го обмисля по-внимателно — разсъждаваше тя, докато слушаше адвоката на местните власти. — Толкова се бях притеснила от споделянето на къщата с Мак, че не се замислих за вероятността нещата да станат още по-сложни.“

— Госпожо Маколи, имате ли да добавите нещо? — попита съдията.

Не владееше ситуацията. Усещаше как обичайният й фокус се размива.

— Не, Ваша чест. Това е всичко.

— Нямаше ли да покажеш психиатричния доклад? — прошепна Бен.

По дяволите. Тя скочи рязко на крака.

— Всъщност приемете извиненията ми, Ваша чест, има още нещо, към което искам да привлека вниманието Ви…

 

 

Мак седеше в кухнята, когато тя се прибра. Остави куфара си до хладилника и разви шала от врата си.

— Още нищо? — попита.

— Не и откакто си тръгна от работа.

— Стъмва се. Колко време мислиш, че трябва да изчакаме, преди да се обадим на някого?

Още при първото му телефонно обаждане в стомаха й сякаш се бе стегнал възел от тревога, който вече се бе превърнал в голяма и тежка топка. Няколко пъти си бе припомняла разговора със социалната работничка. Службите щяха да си помислят, че са глупави или още по-зле — безотговорни. Единственото, за което ги бяха помолили, бе да се погрижат момичето да посещава училище. Служителите щяха да обсъждат случая помежду си. Можеше дори да оспорят професионалната преценка на Наташа. Но освен всички тези тревоги, някъде дълбоко в мислите й звучеше глас от поредния телефонен разговор с Мак, който тя се мъчеше да заглуши с разумни доводи и практичност. Ами ако този път наистина й се е случило нещо? Нямам никакъв опит в това. Истинските родители разполагат с години, за да свикнат с такива сериозни тревоги.

— Да й дадем още половин час — отвърна Мак. — Това означава шест. Така ще сме й дали достатъчно шансове.

Тя седна срещу него и прие чашата вино, която той й наля. Мак вече не се усмихваше. Предишното му спокойствие бе заменено от мълчание и напрежение.

— Стигна ли навреме за другия си ангажимент? — попита го тя.

Той поклати глава.

— Реших да ида до училището, когато е време за прибиране на децата. В случай че тя се появи. — Въздъхна и поклати глава. — Освен това нямах настроение. Няма нищо. Позволиха ми да преместя часа за утре.

Очите им се срещнаха за миг. Дано да е тук утре.

— Бях напълно безполезна в съда днес — сподели тя. — Не можех да се съсредоточа върху делото. Сама се изненадах от себе си.

— Не е в твой стил.

— Не — отвърна тя. Беше загубила делото. По изражението на лицето на Бен си личеше, че той обвинява нея за това.

— Деца, а? — безрадостно подхвърли Мак.

И двамата подскочиха, когато чуха звънеца на входната врата.

— Аз ще отида — каза Мак и стана от масата.

Тя остана да седи и да отпива от виното си, заслушана в стъпките му по коридора. На входната врата той измърмори нещо, което не можеше да се чуе, после стъпките му отново приближиха. Зад него, с лице почти изцяло скрито под шала, стоеше Сара, а от дрехите й струеше студът на мразовитата вечер.

— Добре дошла отново — обърна се към нея Мак. — Не бяхме сигурни дали не си резервирала стая в някой друг хотел.

Очите й едва се виждаха и бързо се местеха от единия към другия, сякаш се опитваше да прецени колко е загазила.

— Ще ни кажеш ли къде беше? — Тонът на Мак беше шеговит, но Наташа усещаше скритото напрежение в него.

Сара смъкна леко шала си.

— Излязох с приятелка.

— Не вечерта — поясни Мак. — Имах предвид целия ден. Когато трябваше да си на училище.

Тя подритна нещо невидимо на пода.

— Не се чувствах добре.

— И…

— И отидох да се поразходя. Да се ободря.

Наташа не можеше повече да се сдържа.

— Девет часа? Излязла си на деветчасова разходка, за да се ободриш? Имаш ли поне малка представа колко тревоги ни докара?

— Наташа…

— Не! — Тя отхвърли предупреждението на Мак. — Днес изгубих дело в съда, защото се тревожех къде си. От училището ни звъняха на всеки час. Мак се наложи да отмени важен ангажимент. Можеш поне да ни кажеш къде си била.

Отново вдигна шала си и се загледа в пода.

— Ти си наша отговорност, Сара. Това означава, че отговаряме пред закона за теб. Длъжни сме да се погрижим да посещаваш училище и да се прибираш у дома. Законът го изисква. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Е, къде беше?

Последва дълга и неловка тишина. Накрая момичето само вдигна рамене.

— Искаш ли да се озовеш в дом за социални грижи? Защото изчезваш за четвърти път само за десет дни. Ако пак го направиш и от училището се обадят най-напред на социалната работничка, вместо на нас, ще се озовеш в дом. Знаеш ли какво означава това? — Наташа беше повишила глас. — Означава да живееш под ключ.

— Таш…

— Няма да зависи от нас, Мак. Просто ще сметнат, че не сме способни да се грижим за нея, и ако решат, че има риск да избяга, ще прибегнат до съдебно разпореждане да бъде настанена в дом.

Очите на момичето над шала се разшириха от ужас.

— Това ли искаш?

Сара бавно поклати глава.

— Хайде, стига — обади се Мак. — Нека се успокоим малко. Сара, просто искаме да спазваш правилата, ясно ли е? Трябва да знаем къде си.

— На четиринайсет години съм. — Гласът й бе тих, но с предизвикателна нотка.

— И си под нашите грижи — отбеляза Наташа. — Ти сама поиска да дойдеш тук, Сара. Най-малкото, което можеш да сториш, е да спазваш правилата ни.

— Съжалявам — промърмори тя.

Наташа си помисли, че нямаше разкаян вид.

— Утре — каза тя — Мак ще те заведе до училище и ще те предаде на някой учител. Единият от двама ни ще бъде пред училищната врата, когато ти свършат часовете. Докато не ни докажеш, че можем да ти вярваме, че си там, където казваш, че си.

Мак стана, отиде до шкафа и извади пакет паста.

— Добре, разбираме се така и вярвам, че това няма да се повтори. Сара, свали си палтото и сядай. Сигурно си гладна. Ще приготвя нещо за хапване.

Но Сара се завъртя на пети и излезе от кухнята. Чуха тежките й стъпки по стълбите и после шумното затваряне на вратата на стаята й.

Настана кратко мълчание.

— Е, това мина добре.

Мак въздъхна.

— Дай й шанс. Преживява тежък период.

Наташа преглътна малко вино, въздъхна дълбоко, после го погледна.

— Това значи ли, че не е удобен момент да ти кажа, че липсват пари от буркана в стаята ми? — Не беше сигурна, че я е чул. — Доста. Забелязах, че нивото е спаднало. И си спомних, че пъхнах четири монети по една лира онази вечер. Вчера ги нямаше.

Той продължи да претегля пастата на везните.

— О… не… — възкликна тя.

— Не исках да казвам нищо — обади се Мак, — но си спомних, че онази вечер изпуснах банкнота от пет лири на масичката в хола, докато си свалях дънките, и мислено си отбелязах да ги взема на другата сутрин. Когато слязох, ги нямаше.

Той отиде до кухненската врата и тихичко я затвори.

— Мислиш ли, че става дума за наркотици? — попита той.

— Не знам. Никога не съм я подозирала, че взема.

— Не… не изглежда под влиянието им…

— Не харчи за дрехи — отбеляза Наташа. Това бе едно от нещата, които й харесваха у Сара. Момичето изглеждаше напълно незаинтересовано от модата и списанията със снимки на известни личности и прекарваше само десетина минути в банята сутрин. — Няма и телефон, доколкото ми е известно. Не мирише на цигари.

— Става нещо.

Наташа се вторачи в чашата си.

— Мак — каза тя, — трябва да ти споделя нещо. Когато я срещнах за първи път, я бяха задържали за кражба в магазина.

Той застина на място.

— Просто пакет рибени хапки. Срещнах я случайно в супермаркета. Закле ми се, че щяла да ги плати.

Отново ме заблудиха. Мислех си, че върша добро дело. Колко съм глупава, гузна, либерално настроена жена от средната класа. Изобщо не знам в какво съм се забъркала.

— Много съжалявам — каза тя. — Трябваше да ти кажа.

Той поклати глава. Наташа осъзна с благодарност, че няма да превърне този факт в голям проблем.

— Мислиш ли… — предпазливо подхвана тя — че сме…

Но Мак я прекъсна.

— Не мога утре — каза той и най-сетне изсипа пастата във врящата вода. — Но след ден или два ще я проследя. Ще видим с какво се занимава. Ще разнищим тази работа.