Джоджо Мойс
Повелителката на конете (4)

Трета глава

Никога не се занимавай с коня, когато си обзет от силни емоции. Гняв, нетърпение, страх… почти всяка човешка емоция нарушава ефективното общуване с коня.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

В дните, когато можеше да разсъждава за брака си трезво, Наташа отбелязваше, с един вид черен хумор, че всичко е започнало с лявата й ръка и е приключило с дясната. Странно бе, че пръстите й можеха да доведат до подобна катастрофа, но ето че това бе факт.

Ироничното в случая бе, че двамата с Конър дори не се бяха целунали, когато Мак си тръгна, макар да имаха много възможности за това. Когато бракът й започна да буксува, а забавните и разпускащи обеди с Конър й бяха осигурили желаното разсейване, той съвсем явно бе показал какво изпитва към нея.

— Изглеждаш изтощена, приятелко. Ужасно е — казваше той с обичайния си хумор. Слагаше ръка върху нейната, а тя неизменно я отдръпваше. — Трябва да си подредиш живота.

— И да свърша като теб ли? — В офиса се носеха легенди за жестоките разправии покрай развода му.

— О. Това е само непоносима и осакатяваща болка. Свиква се.

Но все пак неговото собствено положение гарантираше, че донякъде разбира през какво минава тя. Което не можеше да се каже за другите.

В света на родителите й браковете приключваха заради катастрофа, смърт, нещастие или многократни явни изневери. Разтрогваха се, защото обидата бе станала непоносима, а косвените щети — твърде големи. Но в никакъв случай не умираха като брака на Наташа — бавно, от липса на внимание. През последните месеци често се бе питала дали изобщо все още е омъжена. Той рядко беше у дома, не само емоционално, но и чисто физически, след като непрекъснато пътуваше на все по-чести командировки в чужбина, а когато си беше вкъщи, и най-невинните на вид думи се израждаха в горчиви и злобни заяждания. И двамата вече се опасяваха да не бъдат наранени и отхвърлени още повече, затова бе по-лесно да не се занимават един с друг.

— Има сметка за газ, която трябва да се плати — казваше той например.

— Молиш ме да я платя или ми казваш, че ти ще го направиш?

— Просто мислех, че ще искаш да я погледнеш.

— Защо? Защото вече на практика не живееш тук ли? Искаш ли отстъпка?

— Не ставай смешна, за бога.

— Ами тогава просто я плати, вместо да се държиш така, сякаш е моя отговорност. О, и между другото, Катрина се обади отново. Нали се сещаш, двайсет и една годишната Катрина с изкуствените цици. Онази, която те нарича Маки. — Гласът й потрепери в имитация на задъхания говор на моделката.

След което той неизменно затръшваше вратата и изчезваше в някоя друга стая на къщата.

Бяха се запознали преди седем години, по време на полет до Барселона. Тя беше с приятели от правния факултет и празнуваха нечие дипломиране. Той се връщаше след кратка ваканция, защото случайно си забравил фотоапарата в апартамента на приятел. След години си даде сметка, че тогава е трябвало да приеме това за предупреждение, за доказателство за хаотичния му начин на живот, за липсата му на практичност — нима не бе чувал за DHL? Но тогава само се радваше на късмета си да седи до очарователния късо подстриган мъж с камуфлажно яке, който не само се смееше на шегите й, но и изглеждаше истински заинтригуван от онова, което тя правеше.

— И с какво точно ще се занимаваш?

— Ще бъда пледиращ адвокат. Това е кръстоска между юридически съветник и адвокат, така че ще мога да защитавам в съда делата на хората, които представлявам. Моята специалност са децата.

— Деца престъпници?

— Предимно деца под опеката на социалните служби, но се занимавам и с разводи и в тези случаи се грижа за интереса на децата. Тази сфера се развива бързо напоследък заради „Закона за децата“.

Наташа и сега продължаваше да работи за интересите на децата, изтормозени от разводи, и често издействаше от местните власти и имиграционните служби да им осигурят временни домове. Но редом с всяко отчаяно хлапе имаше и безцеремонен опит да се получи убежище, редом с всяко ново настаняване в приемно семейство виждаше и депресиращото повторение на тормоз и връщане назад. Стараеше се да не мисли често за това. Беше добра в работата си и си повтаряше, че е достатъчно да успее да промени живота на онези деца, до които се докосва.

Мак я бе харесал именно заради това. Казваше, че е сериозен човек, за разлика от хората, които той срещаше в работата си. На летището в Барселона го бе посрещнала ядосаната му приятелка, която хвърляше гневни погледи на Наташа, докато тя вежливо се сбогуваше с него. Само след шест часа, вече зарязал приятелката си, той й бе звъннал на мобилния, за да я покани на среща в Лондон. Нямало защо да се чувства виновна за бившата му вече приятелка, бе добавил небрежно той. Не било нищо сериозно. Така беше с всичко в живота на Мак.

Сватбата им бе нейна отговорност: той би продължил съвместното им съжителство безкрайно дълго. Тя обаче, за своя изненада, бе осъзнала, че иска брак. Искаше онова усещане за нещо постоянно, не искаше във връзката им да има въпросителни. Нямаше формално предложение от негова страна.

— Щом това е толкова важно за теб, ще го направя — бе заявил той в леглото един следобед, преплел крака с нейните. — Но ще трябва ти да го организираш.

Участник, но не и съвсем активен — това бе вярно за целия им брачен живот.

Отначало това не й пречеше. Ясно осъзнаваше, че тя самата има склонност към свръх контролиране на всичко, както шеговито й казваше Мак. Наташа харесваше нещата да са подредени в точно определен ред. Това бе нейният начин да се справя с иначе напрегнатия си живот, който бе резултат от израстването й в шумно и хаотично семейство. Двамата с Мак разбираха слабостите си и се шегуваха с тях помежду си. Но после бебето, което никой от двамата не бе подозирал, че иска, бе предизвикало разделение между тях, което се бе превърнало в пропаст.

Наташа бе разбрала, че е бременна, само една седмица преди да се случи спонтанният аборт. Беше отдала пропуснатия цикъл на стреса, защото по това време се занимаваше с две много важни дела в работата, и докато си даде сметка колко много е закъснял месечният й цикъл, вече нямаше как да отрече случилото се. Отначало Мак бе силно шокиран и тя нямаше как да му се сърди, защото изпитваше същото.

— Какво ще правим? — бе попитала тя, стиснала теста в ръка, докато мислено се молеше да не го намрази за отговора му.

Той само зарови ръце в косата си.

— Не знам, Таш — каза той. — Ще се съглася с всичко, което ти искаш.

Но още преди да имат възможността да решат какво искат, малката купчинка клетки, бъдещото им бебче, бе взела сама решението и си бе отишла.

Мъката, която я обзе, я бе шокирала. Облекчението, което бе очаквала да изпита, така и не се появи.

— Догодина — съгласиха се двамата, след като му бе признала всичко. — Тази година ще си направим няколко приятни почивки. После ще опитаме сериозно.

Толкова бяха развълнувани тогава. Мак щеше да получи сериозни договори, а не само епизодични предложения за работа. Тя щеше да си намери място в добра кантора, където предлагат прилични осигуровки и помощ за млади майки.

После й бяха предложили мястото в „Дейвисън Брискоу“ и двамата се съгласиха, че ще е добре да изчакат още една година. А после и още една, след като бяха купили къщата в Излингтън и Мак бе започнал да я ремонтира. Тогава се бяха случили две неща: кариерата на Мак бе западнала рязко, а нейната се бе изстреляла в орбита. Месеци наред едва успяваха да се видят. Когато бяха заедно, тя трябваше да стъпва на пръсти, за да не изтъква успехите си, които да подчертаят неговия провал. И точно тогава — вероятно по чиста случайност, а не заради съзнателни опити — тя отново бе забременяла.

 

 

По-късно, много по-късно, той я бе обвинил, че се е затворила в себе си дълго преди да започне аферата си с Конър Брискоу. Какво би могла да му каже? Знаеше, че е вярно, но имаше право да не говори за това. А и какво да каже? Три бебета в зародиш за четири години и никое не бе преживяло първите няколко седмици. Лекарят й бе казал, че „заслужава“ допълнителни изследвания, сякаш е постигнала нещо. Но тя не го искаше. Не искаше никой да я докосва, не искаше да се връща към онези мрачни моменти. Не искаше доказателства за онова, което вече подозираше.

А Мак, от когото бе очаквала да надвие гнева и сълзите й, да я прегърне и успокои, просто се бе оттеглил и се бе затворил в себе си. Сякаш не можеше да се справи с болката й или с хленчещата и объркана Наташа, която не ставаше от леглото цяла седмица и плачеше всеки път, когато видеше бебе по телевизията.

Когато най-сетне бе успяла да се стегне и да се вземе в ръце, тя се чувстваше предадена. Той не беше до нея, когато се нуждаеше от него. Едва много по-късно й бе хрумнало, че и той може би е страдал. Но тогава вече бе твърде късно. По онова време тя отбелязваше единствено, че той предпочита да пътува за поредния проект, че когато тя се оплаква, той й крещи, че не може да й угоди и че тя непрекъснато му натяква за нещо. Сексът се бе превърнал в мираж. Тя действаше във всичко с пределна ефикасност, справяше се с ледена решимост и се ядосваше, когато той не можеше да я следва.

И през цялото време момичетата непрестанно му звъняха. Кокетни гласове със славянски акцент, нахални тийнейджърки, които негодуваха, когато той не беше на разположение.

— Те са просто част от работата — настояваше той. — С тези портфолиа си изкарвам прехраната. Знаеш, че дори не ми харесва да го правя.

Предвид липсата на интимност помежду им, тя не бе сигурна в какво да вярва. И през цялото това време Конър бе до нея — Конър с брилянтния юридически мозък, който разбираше от разбити бракове заради катастрофалния провал на своя собствен.

— Дребен проблем с многократни изневери от моя страна — казваше той. — Бог е свидетел, че някои жени са крайно неразумни.

Тя виждаше болката зад привидно веселото му лице и нещо дълбоко в нея изпитваше съпричастност, сякаш виждаше собствения си живот, отразен в него.

Бяха започнали да излизат на обяд заедно толкова редовно, че в кантората го забелязаха. После дойдоха и питиетата след работа. И какво толкова, след като Мак вечно го нямаше? Понякога си мислеше, че флиртуването й с Конър беше оправдано. Мак вероятно в същия момент флиртуваше с друга на някое шикозно място. Но когато Конър се бе навел над масата в бара една вечер и леко бе докоснал с устни нейните, тя се бе отдръпнала.

— Все още съм омъжена, Конър — каза тя, като в същия миг се запита защо започна с „все още“. И съжали, че толкова много й се искаше да отвърне на целувката.

— Е, не можеш да виниш една самотна душа, задето се е опитала — бе казал той и я бе извел на обяд отново на следващия ден.

Не след дълго бе започнала да разчита на него. Не изпитваше вина — за Мак, изглежда, нямаше значение дали е мила с него, или не. Вече дори не се караха: съвместният им живот се състоеше от поредица любезни въпроси и упреци, докато гневът кипеше под повърхността, откъдето понякога изригваше и го караше да обърне гръб или да затръшне някоя врата.

 

 

Голямото им парти, запланувано отдавна, трябваше да отбележи края на ремонта на Мак по къщата, да оповести пред приятелите им излизането им изпод найлоните и гипсокартона и превръщането на дома им не просто в нещо красиво, а направо вдъхновяващо. Тогава тя вече не искаше да прави парти — не смяташе, че има какво да празнуват. Обаче отлагането му бе равносилно на категорично публично изявление, което тя не можеше да понесе.

В градината имаше сервитьори и музикален квартет. За външен наблюдател двамата с Мак бяха идеалната двойка — приятелите на Мак, фотографи и стройни като газели моделки, и нейните приятели от правните среди общуваха помежду си и смехът им се носеше над високата тухлена ограда. Съзнаваше, че би трябвало да използва партито като възможност да създаде нови познанства, и макар все още леко замаяна от мисълта, че живее в толкова голяма и елегантна къща, разбираше, че присъствието на определени висши правни съветници или кралски съветници никак няма да навреди на кариерата й. Шампанското се лееше, музиката се носеше в градината, а лондонското слънце огряваше малката беседка, която бяха разположили в дъното на двора. Мечтана гледка.

Но тя бе абсолютно нещастна.

Мак я избягваше през целия ден. Стоеше сред групичка хора, които тя не познаваше, с гръб към нея и се смееше гръмогласно. Всички жени, поканени от него, изглеждаха поне метър и осемдесет високи, забеляза тя с горчивина. С интересни дрехи, които сякаш бяха облекли набързо и без особено да мислят, но изглеждаха изискани и секси. Тя не бе имала време да изглади роклята, която искаше да облече, и блузата и полата, които бе избрала вместо нея, сега й се струваха старомодни и скучни. Мак не й бе казал, че изглежда добре. Вече рядко коментираше вида й.

Стоеше на горното стъпало от йоркски камък и го наблюдаваше. Твърде късно ли бе за тях двамата? Имаше ли какво да се спаси помежду им? Докато го гледаше, той прошепна нещо на ухо на високата жена до него, което я накара да присвие очи и да се усмихне палаво. Какво й беше казал? Какво й беше казал?

— Стига — обади се глас до нея. — Твърде прозрачна си. Да идем да си вземем нещо за пиене.

Конър. Остави се да я поведе през градината, промушвайки се през групички от хора с усмивка, залепена на лицето й.

— Добре ли си? — попита той, когато се озоваха в ъгъла на беседката.

Тя безмълвно поклати глава.

Погледът на Конър задържа нейния. Не се опита да се пошегува.

— „Маргарита“ — заяви той. — Лек за всички познати злини.

Поръча на бармана четири и въпреки протестите й я накара да изпие две една след друга.

— О, уха — възкликна тя само след няколко минути, облегната на ръката му. — Какво, за бога, направи?

— Накарах те да се отпуснеш малко — отвърна той. — Нали не искаш всички да шепнат: „Какво, за бога, й става?“. Знаеш какви клюкари са всички.

— Конър, какво направи? — Тя се засмя. — Сякаш съм изпила чиста текила.

— Наташа Маргарита — подхвърли той. — Звучи добре. Хайде, ела да обиколим.

Наташа усети как токчетата й потъват в тревата и не бе сигурна, че може да запази равновесие и да ги изтегли оттам. Конър забеляза дилемата й и протегна ръка, която тя с благодарност прие. Запътиха се към групичка адвокати от кантора, с която често работеха.

— Ще си поговорим с колегите — прошепна Конър. — Знаеш ли, че Даниъл Хюитсън е бил хванат в публичен дом миналия месец? Виж, каквото и да става, недей да казваш: „Чух, че са те хванали в публичен дом“. — Замълча за момент. — Сега мислиш единствено за това, нали?

— Конър! — прошепна тя и го стисна по-здраво.

— По-добре ли си?

— Само не се отдалечавай. Може да се наложи да се облегна на теб.

— Винаги, скъпа. — Конър поздрави весело групичката и двамата се присъединиха към нея.

Наташа смътно следеше разговора, който се водеше около нея. Ефектът от коктейлите сякаш се усилваше, докато алкохолът се разливаше из тялото й. Вече не я интересуваше — беше спокойна, че Конър е до нея. Не искаше да мисли за друго, освен за присъствието му, гледаше да се смее на шегите, кимаше и се усмихваше на околните. Токчетата й отново потънаха и леко несигурна, тя се облегна на рамото му. В градината имаше толкова много хора, че явно нямаше значение; хората в този край стояха рамо до рамо в различни групички. Когато усети ръката на Конър да се пресяга зад гърба й към нейната, тя улови кутрето му и го стисна, опитвайки се да му предаде благодарността си. Беше я спасил, не й бе позволил да се изложи като глупачка. Толкова лесна крачка, съвсем естествено продължение на отношенията им, затова й отне няколко минути, преди да осъзнае, че паренето върху тила й може да не е само заради слънцето.

Тя престана да следи разговора и извърна глава, колкото да забележи Мак, застанал на няколко метра от тях. Беше вперил поглед в ръката й. Стресната и изненадана, тя пусна пръста на Конър. Впоследствие бе осъзнала, че това е възможно най-неподходящата реакция, защото вменяваше вина. Но злото вече бе сторено.

Изражението върху лицето на Мак й бе дало да разбере, че той си е тръгнал. Вероятно преди много време.

 

 

— Наистина трябва да идеш на фризьор някой ден — обади се Линда зад гърба й. В отражението на екрана на компютъра си Наташа забеляза намръщената физиономия на секретарката си. Кухненската кърпа на офиса бе метната на раменете на Наташа, за да улови отрязаните връхчета на косата й.

— Нямам време. — Наташа отново бе забила поглед в досието пред нея, очилата й се бяха смъкнали на носа, а босите й крака бяха върху бюрото. — Трябва да прочета тези документи. В два часа отново съм в съда за заключителната реч.

— Но кичурите ти са израснали. Трябва да се подновят.

— Не можеш ли да го направиш?

— Не съм правила кичури на никого от години, особено пък в обедната почивка. Печелиш повече от достатъчно. Трябва да идеш при професионалист. Някой от онези фризьори на знаменитостите. — Тя вдигна кичур коса и го пусна обратно.

Наташа изсумтя.

— Това е най-големият ми кошмар.

— Можеш да изглеждаш наистина страхотно, ако малко се постараеш.

— Говориш като родителите ми. Има ли чай наоколо?

Прочете по диагонал последната страница с бележките си, после затвори папката и посегна за другата под нея. Телефонът избръмча. Мак й бе пратил две съобщения от сутринта с въпрос кога може да мине през къщата. Беше го отлагала почти десет дни.

 

 

Съжалявам. Твърде много работа имам утре. Може би в четвъртък. Ще ти пиша, написа тя сега. Едва бе оставила телефона, когато се появи ново съобщение.

Половин час. Сряда вечер.

Не искаше да го вижда. Твърде много неща имаше на главата си. Беше стоял настрани цяла година, още ден-два едва ли щяха да му навредят. Отговори на съобщението му:

Не мога да се измъкна. Съдебна оценка. Съжалявам.

Но днес търпението му явно се бе изчерпало:

Искам си нещата. Другия петък най-късно. Мога да ги взема и без да си там. Моля да ми кажеш, ако си сменила ключалките.

Затвори телефона си и мислено се стегна.

— Кажи ми, Лин — подхвана тя, — защо да ходя на фризьор? Твоите прически са страхотни.

— По-полека с похвалите, госпожо Маколи.

— Госпожица.

— О, да. Щях да питам дали искаш да си „г-ца“, или без обръщение на бланките за кореспонденция… Ще трябва да поръчвам наново.

— Защо бих искала да съм без обръщение?

Линда сви рамене.

— Не знам. Просто си такъв тип.

Наташа се наведе напред, далеч от ножицата, и се завъртя на стола си.

— Какъв тип?

Линда не се смути.

— Независима жена, която иска всички да го знаят и е доволна от положението си. — Замисли се. — Така сякаш казваш, че вече си била на въртележката. Не е като „г-ца“, което сякаш казва: „О, божичко, още се надявам на сватба с бяла рокля“. — Обхвана лицето на Наташа с ръце и завъртя главата й така, че да гледа напред.

— Била съм на въртележката — повтори Наташа. — Не знам дали да го приема като обида, или като комплимент.

Бен влезе и остави нова папка на бюрото й. Тя се наведе да я вземе, с което предизвика мърморене зад гърба си.

— Линда, онази социална работничка обади ли ни се по случая Ахмади? — Не бе сигурна какво точно да я пита, но трябваше да се хване за нещо: как е могла така да сбърка с това момче? Дали някой друг се бе досетил, че историята му не може да е напълно достоверна?

— Ахмади… Не писаха ли за него във вестника? Онзи, когото ти представляваше? Стори ми се познато име. — Нищо не убягваше на Линда. — Нападнал е някого, нали? Много странно. Не ми изглеждаше такъв тип.

Наташа не искаше да го обсъжда пред стажанта си.

— Обикновено е така. Хайде, Линда, сигурно вече съм готова. След двайсет минути трябва да съм в съда, а още не съм си изяла сандвича.

 

 

— Как мина?

Конър я чакаше пред съда. Тя го целуна, без да се притеснява повече от погледите на другите адвокати. Вече бяха двойка. Двама разделени и помъдрели възрастни хора. Нямаше нищо скандално.

— Разбих ги. Знаех си, че ще успея. Пенингтън бе силно неосведомен.

— Браво на теб. — Конър я погали по косата. — Хубава прическа. Вечеря?

— Господи, много бих искала, но трябва да прегледам цял тон документи за утре. — Забеляза как лицето му помръкна и го хвана за ръка. — Едно питие би ми дошло добре. Почти не те видях тази седмица.

Двамата прекосиха с бодра крачка тихия площад пред „Линкълнс Ин“ и излязоха на шумната и пълна с хора улица. Слънцето нагряваше паважа, докато отиваха към бара, затова Наташа си свали сакото още преди да стигнат там.

— Няма да мога да се измъкна този уикенд — побърза да се застрахова Конър, когато застанаха до бара. — Момчетата ще са при мен. Реших да ти кажа отрано.

Двамата синове на Конър бяха на пет и на седем и явно бяха твърде разстроени и уязвими, за да бъдат осведомени за съществуването на приятелката на татко, макар да се бе развел с майка им преди повече от година. Наташа се опита да не показва разочарованието си.

— Жалко — шеговито подхвърли тя. — Бях запазила стая в „Уизли“.

— Шегуваш се.

Тя се усмихна.

— Не. Имаме годишнина — шест месеца, откакто се срещаме, в случай че си забравил.

— А пък аз си мислех, че си заклета противничка на романтиката.

— Не само ти можеш да правиш романтични жестове — кокетно отвърна тя. — Явно ще трябва да взема някой друг с мен.

Тази вероятност явно не го тревожеше. Поръча напитките им и отново се обърна към нея.

— Тя заминава за Дъблин за уикенда. — Бившата му жена винаги беше „тя“. — Така че ще са при мен от петък до понеделник сутринта. Само Господ знае какво ще ги правя. Искат да ходят да се пързалят с кънки. Кънки на лед, представяш ли си? Навън е двайсет и осем градуса.

Наташа отпи от питието си, като се питаше дали да си предложи услугите. Ако се наложеше да й откаже втори път, отношенията им определено щяха да се обтегнат. По-безопасно и по-лесно за всички беше да се преструва, че няма начин да го придружи.

— Сигурна съм, че ще измислиш нещо — внимателно каза тя.

— Какво ще кажеш за понеделник? Мога да дойда направо у вас, ако искаш. Ще бъда готов за теб.

— Явно ще се възползвам от каквото мога — отвърна тя, като се постара да не покаже огорчението си. Защо не искаше да я запознае със синовете си? Дали връзката им не беше само някакъв преходен етап за него, така че не си струваше да се срещат с нея? Или по-лошо, дали тя нямаше някакво не майчинско излъчване, заради което той се притесняваше да й ги представи?

Наташа се занимаваше с най-различни конфликти по цял ден в съда, а през последната година нямаше никакво желание да се разправя с това и в личния си живот.

— Значи, остава понеделник — каза тя с усмивка.

Довършиха си виното, обсъждайки работни проблеми, и Конър й даде няколко съвета относно съдията, с когото тя трябваше да се срещне следващата седмица. Разделиха се на вратата на бара и тя се върна в кантората за още около час. Звънна на майка си, изслуша безкрайните й оплаквания от здравето на баща й и се опита да намекне, че има социален живот, когато майка й я попита за това. В девет часа заключи, излезе навън в късната лятна вечер и спря такси, за да се прибере у дома.

Загледа се навън в улиците на града, по които бавно се разхождаха двойки, влизаха или излизаха от барове и ресторанти. Светът е пълен с двойки, когато ти си сам. Може би трябваше да приеме вечерята с Конър, но работата й беше единственото постоянно нещо в живота й. Ако я пренебрегнеше заради вечеря с него, целият й живот би бил напразен.

Внезапно се почувства безкрайно тъжна и потърси носна кърпичка в чантата си, а после се насили да погледне едно от досиетата за следващия ден. „Хайде, Наташа, стегни се“, смъмри се тя мислено, докато се чудеше защо е толкова неуравновесена. Не беше трудно да си отговори.

Затвори папката, после се загледа в съобщенията, които бяха пристигнали последно. Пое си дълбоко въздух и написа:

Ключалките не са сменени. Ела, когато искаш. Ако е късно, моля те, остави светната лампа и дръпни завесите, когато си тръгваш.