Джоджо Мойс
Повелителката на конете (15)

Четиринадесета глава

Далеч съм от това да твърдя, че само защото едно животно не изпълнява перфектно фигурите, трябва непременно да бъде отхвърлено, защото много коне отначало не се представят отлично не заради липсата на способности, а заради липсата на опит.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Преди няколко години, когато Мак и Наташа се бяха преместили да живеят на тази улица, кварталът бе описван оптимистично като „напредващ“. Ако това е така, беше си помислила тогава Наташа, определено не бе постигнал много. Улицата се отличаваше с еднотипна запуснатост. Три четвърти от къщите не бяха боядисвани от поне пет или дори десет години. Навън, на уличната настилка, нямаше маркировка, а стари и неизползваеми коли стояха върху купчини тухли, с липсващи гуми, докато очукани седани разкарваха семействата с малки деца напред-назад по задачи.

Къщите, чиято викторианска мазилка се бе напукала и се ронеше, бяха разположени малко по-навътре от улицата, имаха малки градинки, с някой и друг запуснат жив плет, мотоциклет, покрит с брезент, или няколко различни по вид и форма кошове за боклук със смачкани капаци. Наташа често спираше да си поприказва със съседите, с господин Томкинс, възрастния художник от Западна Индия, с Мейвис и нейните котки, със семейството с осем дребни деца с опадали зъби, настанено тук от жилищната асоциация. Всички бяха дружелюбни, разменяха по няколко думи за времето, питаха я какво прави Мак с къщата, дали е чувала за плановете да се определят паркоместа за живеещите, споделяха за будисткия център, който се преместил на главната улица. Доколкото това изобщо бе възможно за която и да е улица в столицата, тук имаше усещане за общност.

Сега господин Томкинс го нямаше, Мейвис отдавна бе погребана, а жилищната асоциация бе продала дяла си в къщите тук, така че наемателите им бяха изпратени бог знае къде. Вече почти всички къщи бяха боядисани в порцелановобяло, пролуките в мазилката бяха грижливо попълнени, а входните врати — боядисани изискано със скъпите бои на специализирани магазини. Декоративни тисови или лаврови храсти чинно ограждаха стъпалата пред тях, а поне половината градинки бяха покрити спретнато с чакъл или бяха заградени от неприветливи лъскави железни огради. На улицата паркираха големи джипове и лъскави миниванове. Крайно стресирани млади специалисти си кимаха кратко един на друг, докато се разминаваха забързано на път към гарата, а размерът на ипотеките им гарантираше, че не им остава време за друго.

Сега това бе заможна улица, на която рязко изпъкваха няколкото стари обитатели, чиито прозорци с обелена боя и дантелени перденца напомняха за една отминала епоха.

Наташа разбираше, че от финансова гледна точка тя само е спечелила от този процес на облагородяване на улицата, но дълбоко в себе си се притесняваше от крайната поляризация на света около нея. Улицата бе като огледало на съседите й — с техните малки оазиси на издигащата се средна класа, заобиколени от жилищни комплекси, които сякаш изглеждаха още по-мрачни, по-жестоки и по-плашещи, населени с обитатели, които имаха все по-малко шансове да се измъкнат оттам.

Тези два свята не се пресичаха, освен в криминалната хроника — при последната кражба на кола или ограбена къща, или някое портмоне, отмъкнато в супермаркета; в чисто комерсиален аспект — всички тук имаха чистачка или детегледачка, естествено; или в строго определен официален ред — както когато Наташа бе представлявала дванайсетгодишно зависимо от алкохола момче, чиито родители отказваха да го приберат у дома.

Всичко това мина през ума й, докато навлизаше все по-навътре в квартала Сандаун и минаваше край опожарени коли, под премигващи улични лампи. Сара седеше мълчаливо до нея, стиснала ключовете си. Не бе продумала, откакто бяха излезли от болничното отделение, а Наташа, все още силно шокирана от видяното, не се и бе опитала да я заприказва. Нищо не бе в състояние да подчертае така ясно сериозността и крайната безразсъдност на онова, с което се бяха захванали, както гледката на стареца, опрян безпомощно на възглавниците, с леко изкривено на една страна лице.

— Вече е по-добре — бодро заяви сестрата в отделението за прекаралите удар. — Дълъг път изминахме заедно, нали, Хенри?

— Анри — изръмжа Сара. — Произнася се Анри. Той е французин.

Сестрата само повдигна вежди към Наташа и излезе от стаята.

— Колко… колко дълго ще се наложи да остане тук? — Наташа бе изтичала след сестрата, докато Сара се поздрави с дядо си.

Жената я бе погледнала, сякаш не е от най-схватливите.

— Той е прекарал удар — обясни тя. — Това не е нещо, което може да се определи с точност.

— Но сигурно можете да ми дадете обща представа. Дни? Седмици? Месеци? Ние… грижим се за внучката му, затова би било добре да имаме някаква идея.

Сестрата погледна назад през вратата. Сара оправяше завивките на дядо си и му говореше, докато той я гледаше съсредоточено.

— Редно е да говорите с консултиращия лекар, но определено мога да ви кажа, че не говорим за дни. А не бих заложила и на седмици. Прекарал е тежък удар и все още се нуждае от сериозна рехабилитация.

— Може ли… някой младеж да се справи с това? С грижите за него?

Сестрата се намръщи.

— Някой на нейната възраст ли? Не. Не го препоръчваме. Това е твърде голяма отговорност за едно дете. В момента господин Лашапел все още има хемипареза — слабост от едната страна на тялото си. Нуждае се от помощ при миене, както и да ходи до тоалетна. Имахме някои проблеми с рани от залежаването, а и говорът му не се е върнал на сто процента. Правят му физиотерапия два пъти дневно. Но вече може сам да се храни.

— Тук ли ще остане?

— Ние сме отделение за хронично болни. Не мисля, че е редно да бъде преместен в дом за възрастни хора засега, докато още се възстановява. — Тя си погледна часовника. — Съжалявам, трябва да вървя. Но той се подобрява бързо. Мисля, че снимките му помогнаха, колкото и да е странно. Дадоха му нещо, за което да мисли. Всички много ги харесваме.

Наташа погледна вътре в малката стая, чиито стени бяха покрити с творбите на Мак. Отново онзи другият Мак, който очароваше сестрите, помагаше на болните дори и когато не беше тук.

Завиха покрай един дълъг жилищен блок и спряха на запустелия паркинг. Беше почнало да вали и няколко от младежите, които Наташа бе видяла първия път, когато срещна Сара, сега се криеха под качулките на суитшъртите си и се замеряха с клечки. Изгледаха я, докато слизаше от очуканото си „Волво“, но после се разсеяха от звъна на нечий телефон.

— Какво каза, че искаш да вземеш оттук? — Наташа вървеше след Сара нагоре по влажното стълбище. Около тях дъждът ромолеше и се лееше от разбитите улуци, после се стичаше във вадички, които бяха препречени от празни пакети чипс или дъвки.

— Няколко книги — отвърна момичето и добави нещо, което Наташа не можа да чуе.

Прекосиха стълбищната площадка, отключиха и бързо заключиха отново вратата, при което Наташа за пореден път мислено благодари на Мак за здравата желязна скоба на рамката. Вътре в апартамента беше студено. Сара беше идвала преди няколко седмици с Рут от социалните служби и тогава бяха изключили парното и бяха взели някои неща, които можеше да й потрябват. Сега тя се скри в стаята си, докато Наташа остана във всекидневната. Беше подредена стая, но с онова студено излъчване на отдавна необитаемо място. Всички снимки бяха изчезнали — преместени или в стаята на Сара в дома им, или в болничното отделение — и стените бяха голи и пусти.

Чу отварянето и затварянето на чекмеджета, както и закопчаване на цип на сак. Сара нямаше повече да се върне в този дом, в това бе сигурна. Даже и старецът да се оправи, няма да може да се качва по стълбите. Тази мисъл я потисна. Дали Сара го разбираше? Беше интелигентно момиче. Какво ли си мислеше, че ще стане с нея?

Забеляза една снимка, която не бе свалена — на стената в коридора — на която Сара, на три или четири годинки, беше сгушена в прегръдките на жена с побеляла коса и усмивка като на Сара. Беше като всяко друго дете: на сигурно място, прегърната от семейството си, ясните й очи не бяха помръкнали от страх и несигурност. Само няколко години по-късно вече бе зависима от милостта на непознати.

Наташа облегна глава на ръцете си. Това бе обратната страна на родителството, тази огромна и пълна отговорност за нечие чуждо щастие.

 

 

— Предлагам да идем да хапнем нещо — каза Наташа, когато отново се качиха в колата и изтръскаха ръкавите си от дъжда. — Какво ще кажеш за пица?

Сара я погледна косо и Наташа осъзна с известна доза срам, че е изненадана от тази небрежна покана. През последните няколко дни бе толкова затворена в себе си, дори повече от обичайното за нея. Беше помолила да се храни сама в стаята си на два пъти и едва проронваше и дума, дори и с Мак, който преди успяваше да я разсмее.

Наташа отново се сети какво й бе казала сестра й. Че тя е длъжна да направи нещо или поне да опита.

— Хайде. Не ми се готви, а и вече е късно. Знам едно място в другия край на главната улица. — Постара се да звучи бодро и спокойно. Господи, щеше да е по-лесно, ако Сара покажеше поне малко ентусиазъм, дори радост. Та колко пъти е излизала навън в предишния си живот, за бога? — Там пиците са много вкусни.

Сара стисна сака в скута си.

— Добре — съгласи се тя.

Ресторантът не беше много пълен, затова ги настаниха на маса до прозореца. Наташа поръча чеснова питка и две коли, докато Сара гледаше към оживената улица, чинно прибрала сака си под стола. Избра си пица с шунка и ананас от менюто, а после едва я опита, само побутваше бавно парчетата из чинията си, докато Наташа се питаше дали не е развила някакво хранително разстройство.

— Е — подхвана тя, когато мълчанието помежду им стана мъчително, — винаги ли си се интересувала от коне?

Сара кимна и побутна парче моцарела в чинията си.

— Заради дядо ти ли?

— Да.

Сара повдигна леко вежди, така че Наташа ясно да разбере колко глупав е бил въпросът й.

— От коя част на Франция е?

— Роден е в Тулон, но после е живял в Сомюр. В академията.

Наташа не се отказваше:

— Как така е дошъл да живее тук?

— Влюбил се в баба ми. Англичанка. Затова се отказал от ездата.

— Уха. — Наташа си представи френската провинция и сегашното им жилище в Сандаун. — А с какво се е занимавал тук?

— Работеше в железниците.

— Сигурно му е било много трудно. Да остави конете. Франция. Целият си живот.

— Той я обичаше.

В ушите на Наташа това прозвуча почти като укор. Наистина ли беше толкова просто? Ако обичаш някого толкова много, наистина ли нямаше значение къде живееш и какви жертви правиш? Беше съвсем ясно, че конете са голямата страст на възрастния човек, която явно не е потънала в забвение заради самоналоженото му изгнание. Но как се бе примирил с онова, което бе загубил?

Спомни си снимката на бабата на Сара — жена, която изглеждаше свикнала да бъде обичана. На лицето й бе изписано единствено задоволство, въпреки загубата на майката на Сара. Наташа се замисли за дребните разправии, за неуморното натрупване на обиди и негодувание, което бе довело до края на брака й. Дали нейното поколение изобщо бе способно да изпитва любов в такива епични мащаби?

— Как се запозна с Мак?

Вилицата на Наташа спря във въздуха. Тя бавно я остави в чинията си.

— В самолета.

— Веднага ли го хареса?

Тя се замисли за момент.

— Да — отвърна тя. — Той… лесно е да го хареса човек.

Сара, изглежда, бе съгласна с това. „И теб е очаровал“, помисли си Наташа с лека тъга.

— Ти ли го напусна, или той теб?

Наташа отпи от колата си.

— Ами не беше толкова просто…

— Значи, той те е напуснал.

— Ако питаш кой напусна къщата, да, той беше. Но по това време и двамата бяхме съгласни, че имаме нужда да си починем един от друг.

— Искаш ли пак да се съберете?

Наташа усети как страните й пламват.

— Този въпрос изобщо не е уместен. Защо питаш?

Сара откъсна съвсем малко парченце от крайчето на пицата и го пъхна в устата си. Задъвка, преглътна, после каза:

— Баба ми веднъж ми каза, че се надява Папа да умре първи. Не защото не го обичаше, а защото се тревожеше как ще се оправи без нея. Смяташе, че тя ще се справи сама по-добре от него.

— Но вие двамата се справяте чудесно.

— Той не е щастлив както когато тя беше жива. Баба винаги го разсмиваше. — Тя се замисли. — Аз не мога да го разсмея. Особено там. Мрази онова място.

— Болничното отделение ли?

Сара кимна.

— Сигурно му е трудно — внимателно отвърна Наташа.

— За него е по-лошо, отколкото ако беше умрял.

Ножът и вилицата замръзнаха в ръцете на Наташа. В думите на Сара сигурно се криеше доза истина, колкото и неприятно да беше. За човек, който цял живот е прекарал под открито небе, занимавал се е с активна физическа дейност, да бъде прикован към съществуване в онова легло, да го хранят и преобличат като бебе, сигурно бе непоносимо.

Постара се да отговори със спокоен тон.

— Той ще се оправи — тихо каза Наташа. — Сестрата каза, че има напредък.

Сара или не бе чула, или това противоречеше на онова, което сама смяташе, защото само остави вилицата и ножа си върху чинията в знак, че е приключила с храненето, въпреки видимо пълната й чиния.

— Мислиш ли, че ще се прибере за Коледа? — попита тя.

Наташа вдигна салфетката към устата си, печелейки време, но дори и това кратко колебание явно бе красноречиво.

— Не мога да кажа. Не съм специалист.

Сара задъвка устни, вперила очи в нещо на улицата.

— Съжалявам, Сара — обади се Наташа. Тя беше толкова бледа. Сякаш дори бе отслабнала. Зачуди се дали да не се протегне и да я хване за ръка. — Знам, че сигурно ти е много тежко.

— Трябват ми пари.

— Моля?

— Трябва да купя разни неща за Папа. Коледни подаръци. Нови пижами и такива неща — делово изреди Сара.

Силно озадачена от смяната на темата, Наташа пъхна още едно парче пица в устата си и задъвка.

— Какво му е нужно? — попита тя, след като преглътна. — Мога да мина през някой магазин на път за работа утре, ако искаш.

— Аз мога да ида, ако ми дадеш пари.

— Ти нямаш време, Сара. Свободното ти време е заето с грижи за Бу и домашните ти от училище.

— Мога да изляза на обяд.

— Няма как. Не бива да излизаш от двора на училището по това време. А не виждам кога друг път ще можеш да го направиш.

— Това е, защото взех онези пари от буркана ти, нали?

— Не. Просто не искам да пропускаш повече…

— Съжалявам, разбра ли? Много съжалявам за това. Беше, когато не можех да ви кажа за Бу. Ще ти ги върна.

— Няма нужда.

— Тогава ми позволи да купя разни неща за Папа. Аз трябва да ги избера лично — настояваше тя. — Знам какво харесва. — Гласът й се извиси над трополенето на прибори в ресторанта. — Непрекъснато му крадат тоалетните принадлежности, дрехите, а не мога да му купя нищо, защото от Социални грижи взеха спестовната му книжка. Нямаше да те моля, ако наистина не се налагаше.

Наташа избърса устни със салфетката.

— Тогава да излезем заедно в събота сутринта. Ще купим каквото смяташ, че му е необходимо, а после ще те оставя в конюшнята.

В очите на Сара ясно се четеше какво смята за предложението.

Защо искаше да иде сама, зачуди се Наташа. Ами ако не искаше да купи пижами, а нещо съвсем друго? Или просто мисълта за следващо излизане с Наташа й идваше в повече? Усети безкрайно изтощение. Сара зяпаше през прозореца, все така непозната и недостижима, както беше и в началото.

— Искаш ли още нещо? Сладолед?

Сара поклати глава. Дори не я погледна.

— Ще оправя сметката — уморено каза Наташа — и после се прибираме. Не съм казала на Мак, че ще излизаме.

 

 

Тя не й вярваше. Сара се прокле мислено, задето беше взела онези пари от буркана с монетите на Наташа. Ако не беше го направила тогава, можеше сега да си вземе, когато наистина бе много важно.

Леко побутна с крак сака си, за да се увери, че още е под стола й. От Социални грижи бяха прибрали спестовната и чековата книжка на дядо й, за да се погрижат за наема на апартамента, но не знаеха, че той има облигации. Ако можеше да ги осребри и да избягва още известно време Малтиеца Сал, може би все щеше да успее да събере парите, за да му се издължи. Отново го видя в мислите си, усети дланта му върху гърдите си, чу думите му в ухото си и потрепери.

Нуждаеше се от тези пари. Замисли се за другите неща, които бе взела: старо стъклено украшение, което внимателно бе увила в един пуловер и което смяташе, че ще може да продаде на човека в заложната къща. Колекцията й от дискове, които някой в училище можеше да купи. Нещо. Каквото и да било.

— Господи — възкликна Наташа. — Десет и петнайсет. Нямах представа, че е толкова късно. — Извади портмонето си да плати. Пъхна картата си в машината и продължи да бъбри със сервитьора, докато набираше кода.

Две, три, четири, нула.

Лесно за запомняне.

Сара затвори очи и потръпна, като си представи какво щеше да каже Папа, ако знаеше, че дори си е помислила подобно нещо. Нищо не може да оправдае кражбата, казваше й той, когато онази седмица вкарваха за четвърти път в полицейската кола едно от момчетата, мотаещи се долу на паркинга. Ако откраднеш нещо, не печелиш нищо. Ти самият се смаляваш от постъпката си. Папа дори не одобряваше кредитите. Казваше, че той самият никога не е притежавал нещо, за което да не е можел да си плати.

Но докато вървеше обратно към колата, следвайки отсеченото потракване на токчетата на Наташа по мокрия тротоар, онези четири цифри сякаш отмерваха ритмично стакато, забивайки се до болка в съзнанието й.

 

 

Беше обещал да я закара до вкъщи и сега я помоли да изчака на стълбите две минути, докато той изтича вътре и вземе ключовете за колата си. В стаята на Сара светеше, отбеляза той. Колата на Наташа я нямаше. Беше му казала, че ще работи до късно, но се изненада, че е оставила Сара сама толкова време. Докато стоеше на стъпалото и се мъчеше с ключа си, Мария внезапно се озова зад гърба му.

Притисна се към него, високото й гъвкаво тяло се усука около неговото.

— Да влезем вътре.

— Не.

— Длъжник си ми. Това беше най-тъпият филм, който някога съм гледала. Дължиш ми обратно час и половина от живота ми.

— Съгласен съм. Но не тук.

Тя се намръщи комично.

— Но ти ужасно ми липсваше. Мина цяла седмица! Ще ти покажа белите места по тялото си — предложи тя и дръпна леко колана на дънките си, за да му покаже загорелия си корем. — Много са малки — добави тя задъхано, — затова ще трябва да гледаш много отблизо.

Мария беше красива и пряма и го желаеше. Мак подозираше, че нито го обичаше, нито дори се нуждаеше от него, но това само го караше да я харесва още повече. Той имаше нужда от такава сила, трябваше да знае, че независимо какво ще направи, няма да я нарани особено.

— Скъпа, не мога — отвърна той.

— Водиш ме тук през уикенда. Защо не сега?

Мак погледна към улицата.

— Защото бившата ми жена скоро ще се върне и не е честно.

Тя леко се дръпна от него.

— Не е честно за мен. Пфу! Защо се оставяш да те командва тази нещастна жена? Нали ми каза, че тя си има приятел?

— Да.

— Прави ли секс с него?

— Не знам — изрече смутено той. — Предполагам.

— Разбира се, че прави. — Сложи длан на гърдите му. — Много секс с онзи противен стар мъж. Двама ужасни досадници заедно. Откъде знаеш, че сега не е с него?

Мак се мъчеше да си спомни какво му беше казала Наташа сутринта, дали щеше да излиза тази вечер. Тогава се мъчеше да чуе резултата от мача по крикет и не беше внимавал особено.

— Не знам.

Мария се ухили.

— Правят противен секс. Ужасен, скучен секс. Но тя се смее, защото бившият й мъж не смее да прави секс с красивата си приятелка в собствената си къща, за да не би това да я разстрои, ако разбере. — Усмихна му се мило, доволна от смущението му.

— Много си лоша.

— О, мога да бъда и по-лоша.

— Не се съмнявам.

— Тогава хайде. Да се промъкнем в стаята ти. Ще бъдем много бързи и после си тръгвам. Все едно пак сме тийнейджъри. Е, все едно ти се връщаш години назад. За мен не беше чак толкова отдавна. — Тя обви ръце около кръста му, пъхна длани в задните му джобове и го придърпа към тялото си.

Той си погледна часовника. Нямаше гаранции, че Сара е заспала.

— Предлагам да идем до вас.

— Двамата ми братовчеди са в апартамента ми. И чичо ми Лука. Истинска лудница е. С бигос.

— Бигос?

— Това е… варено зеле.

— Е, това вече ме отказа.

— Мак… — Гласът й се снижи до дрезгаво мъркане. — Мак… харесвам твоята къща. — Зарови пръсти в косата му. — Харесвам стаята ти. Леглото ти…

Той се опита да удържи фронта.

— Сигурно мога да преживея миризмата на зеле.

Тя присви очи и се усмихна като котка.

— Знаеш ли какво още значи думата? В превод?

— Не си нося английско — полския речник.

— „Проблем“ — прошепна тя, докосвайки с устни ухото му. — Голям проблем.

Сара сигурно вече спеше. Даже и да не беше заспала, какво толкова? И без това повечето вечери си стоеше в стаята.

Бяха й преместили там малкия телевизор, защото тя не искаше да гледа каквото гледаха те. Или може би просто не искаше да стои при тях.

Мария леко се дръпна. Погледна надолу, после вдигна очи.

— Няма как да не отбележа, че явно съм ти липсвала — измърка тя.

Наташа сигурно беше при Конър, каза си той, докато дърпаше за ръка ухилената Мария, за да влезе по-бързо. А Мария беше жена, която много често си променяше настроенията. В съзнанието му изскочи някаква стара поговорка, докато се мъчеше да заглуши съвестта си, която го предупреждаваше да не прави това, което се канеше да направи. Нещо свързано с коне и подаръци.

 

 

— В къщата свети. Мак сигурно вече се е прибрал — отбеляза Наташа, сякаш не знаеше какво друго да каже. Сара забеляза, че е стиснала устни в тънка линия. Извади ключа от стартера и се пресегна да вземе чантата си от задната седалка, при което се разнесе сладко ухание на скъп парфюм. — Искаш ли да ти помогна за сака?

Сякаш беше дете.

— Не — отвърна Сара. — Благодаря.

Не искаше да се раздели със сака. На моменти тази вечер й се струваше, че само като го стиска, може да оцелее.

— Утре ще трябва да вземеш автобуса — продължи Наташа, докато заключваше колата. — По-рано днес Мак ми писа, че има ангажимент рано сутринта, а аз имам важна среща. Ще се оправиш ли?

— Да.

— Ще се погрижим дядо ти да получи нова пижама и всичко останало. Нямам нищо против да ги платя, Сара.

Тя отвори входната врата и се обърна да я погледне, докато я затваряше подире им.

Отново беше с онова съчувствено изражение на лицето си, което вероятно използваше и за клиентите си. В къщата беше топло и Сара си свали палтото.

— Не става дума за доверие, Сара. Наистина. Ако ти нямах доверие, нямаше да те приема в дома си. Просто мисля, че ще е по-добре, ако идем заедно на пазар в събота следобед. Ще си подготвя документите сутринта и ще те взема направо от конюшнята. Ще идем в който магазин поискаш. Може да идем с такси до „Селфриджес“, ако искаш. Какво ще кажеш?

Сара сви рамене. Даже и без да поглежда към Наташа, знаеше, че е раздразнена.

— Виж, вече е късно. Най-добре си лягай, а утре ще поговорим пак.

И двете се обърнаха, когато чуха трополене в кухнята. Наташа си свали шала и тръгна натам.

— Мак? Тъкмо обяснявах на Сара…

Закова се на място, докато висока руса жена, облечена само в мъжка тениска и боксерки, пристъпи в коридора, понесла две чаши вино. Имаше коса като от реклама на шампоан, невероятно мека и лъскава, а потъмнелите й от слънцето крака сякаш бяха безкрайни. Ноктите на краката й бяха като малки розови мидички.

— Ти сигурно си Наташа. — Тя се усмихна, хвана някак чашите с една ръка и протегна другата напред. — Аз съм Мария.

Усмивката й бе широка, но не и дружелюбна. Имаше нещо подигравателно в нея. Сара стоеше зад Наташа, запленена от сцената, докато протегнатата ръка си оставаше самотно стърчаща напред.

Наташа явно бе изгубила дар слово.

— Мак толкова ми е разказвал за теб — каза високата жена и отново прибра ръка до тялото си, без видимо да се засегне. — Щях да направя чай, но нямате соево мляко, нали? Кравето мляко е ужасно вредно за кожата. — Очите й се задържаха върху лицето на Наташа неприлично дълго. — Моля да ме извините. Трябва да се връщам горе. Чакат ме… — Широко усмихната, тя мина край Наташа, а голите й гърди под тениската се полюшваха нахално и след нея се разнесе някакво тръпчиво ухание.

Наташа не помръдна.

Сара бе наблюдавала цялата сцена с леко отворена уста. Наташа беше силно пребледняла, кокалчетата на пръстите й бяха побелели, докато стискаха дръжката на куфарчето. Изглеждаше също като Сара, когато беше на път да се разплаче, а не искаше да го прави.

След известно време Сара пристъпи предпазливо към нея.

— Искаш ли да направя чай? — Някой трябваше да направи нещо. Беше ужасно да гледаш как човек минава през подобно нещо. — Аз харесвам обикновеното мляко — неуверено добави тя.

Но изглежда, че Наташа напълно бе забравила за присъствието й. После вдигна очи, погледът й се проясни и тя се насили да се усмихне.

— Много мило… Не, благодаря, Сара. — Явно не знаеше какво да направи.

Сара прегърна сака си. Искаше й се да се скрие в стаята си, но ако се качеше сега горе, можеше да се изтълкува сякаш взема страна, а не беше съвсем сигурна какво смята за станалото току-що.

— Знаеш ли… — Наташа вдигна ръка към бузата си. Кръвта явно се връщаше в лицето й, което сега беше порозовяло. — Знаеш ли… мисля, че може…

Чуха отварянето на врата и смях от горния етаж. После Мак хукна надолу по стълбите, стиснал парапета. Беше с дънки и гол до кръста.

— Таш — спря на половината стълби. — Съжалявам. Мислех, че ти си… Мислех, че Сара е…

Наташа само го изгледа втренчено. Сара си помисли колко уморена изглеждаше в момента.

— Много стилно, Мак — каза тихо тя. Остана още миг на мястото си, кимна, сякаш мислено се съгласяваше с нещо, после се обърна на пети, излезе от къщата и затвори вратата след себе си.