Джоджо Мойс
Повелителката на конете (22)

Двадесет и първа глава

Ако искаш конят да се научи да изпълнява задълженията си, най-добре би било винаги когато направи така, както си поискал, да го възнаградиш на свой ред.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Сара тъкмо довършваше почистването на последното отделение в конюшнята на Джаки, когато се стресна от гласа на Том.

— Не исках да те плаша — обади се той от другата страна на вратата.

— Аз… просто не те чух. — Тя говореше в шала си и топлият й дъх се връщаше обратно към кожата й.

— Дойдох да те питам искаш ли нещо за закуска? Джаки готви. Много е доволна, че си почистила на всички коне вместо нея.

Сара примижа към слънцето.

— Събудих се рано. А и тя ми изпра дънките и всичко останало…

— О, добро възпитание и трудолюбие. Родителите ти явно са добри хора.

Том се ухили. Беше прекарал близо час в миене на камиона. Сара смътно чуваше струята на маркуча под високо налягане, плискането на водата по металните повърхности, от време на време стъргане с четка и весело подсвиркване. Предната нощ, по време на вечерята, Том бе доста унил, разтърсен от смъртта на коня. Само побутваше храната си, без да отвръща на опитите на Джаки да го развесели. Сара бе също толкова тиха, изтощена почти до припадък от случилото се през деня. Беше се нахранила в почти пълно мълчание, а после, когато очите й се замъглиха от умора, с благодарност се скри в малката допълнителна стаичка. Явно Джаки и съпругът й много обичаха гости: докато се унасяше в сън, ги чуваше да се смеят и да си приказват.

Беше се събудила малко след шест, силно озадачена от обстановката. После почти инстинктивно скочи от леглото, щом паметта й се върна, и както си беше по тениска, хукна да намери Бу.

Едва когато той подаде глава над вратата на отделението си и изцвили тихичко, тя отново си пое дъх. Сара влезе вътре и потрепери от утринния хлад. Конят стоеше наметнат с одеяло, взето назаем, без да личи умората от приключенията му предния ден. Провери краката му, вдигна копитата да погледне отдолу и когато се увери, че всичко е както трябва, притисна лице към шията му, преди да се върне в къщата. Но понеже не можа да заспи повече, стана и се облече, за да изчисти на коня.

Почистването и на останалите не беше проява на благородство от нейна страна, независимо какво си мислеше Том: при липсата на ясен план тя трябваше да направи всичко възможно, за да си заслужи подслона за още една нощ. Имаше стройна система на подслоняване на животните, която й бе напълно непозната: понита с временен престой, докато семейството им се премества в нова държава; състезателни коне и такива, които ходеха по изложби, чиято стойност беше категорично в пет- или дори шестцифрена сума, които преминаваха оттук на път за новия си дом. На всички тях, както и на нея, им предстоеше нов живот, който не познаваха. По-маловажните коне, остарелите и болните, които бяха натоварени в камиони, заминаващи за континента, не се радваха на подобна почивка. Те оставаха по камионите, докато накрая ги разтовареха в кланицата.

— Вчера… гледката не беше никак приятна. Надявам се, че не си имала кошмари. — Край очите на Том имаше множество бръчици от твърде много усмивки или примижаване срещу слънцето. Личеше си, че е ирландец, още преди да си отвори устата.

Сара се облегна на вилата и отново си представи ранения кон.

— Мислиш ли, че е страдал ужасно?

— Не. Изпадат в шок. Като хората. А после ветеринарят бързо го приспа.

— Мъчно ли ти е?

Той сви рамене, сякаш се изненада от въпроса й.

— О… не. Не беше мой. Аз не притежавам коне. Само ги разкарвам насам-натам.

— Дали собственикът му ще страда?

— Не го приемай твърде лично, хлапе, но вероятно няма да му е особено мъчно. Конят беше стар и краката му вече бяха твърде слаби, за да прескача препятствията в състезанията. Собственикът го беше продал заедно с още няколко на някакъв френски търговец. Честно казано, когато му звъннах тази сутрин, той повече се притесни за застраховката.

Сара подритна малко засъхнала кал по пода с върха на обувката си.

— Как се казваше?

— Конят ли? О, боже, сега като ме питаш… — Той вдигна очи към небето. В този момент Сара реши, че спокойно може да го погледне по-добре, и забеляза, едновременно стресната и възхитена, че лявата му ръка не е истинска, а е направена от някаква гума с цвета на кожата.

— Диабло — каза Том и се обърна към нея. Сара се изчерви, задето я беше хванал да го зяпа. — Не, Диабло Блу. Точно така беше. Да кажа ли на Джаки, че ще дойдеш след малко? Аз трябва да отскоча до Дувър да поправят преградата на камиона.

Тя се замисли. Може би заради това, че снощи той беше много по-разстроен от смъртта на коня от Джаки и съпруга й, или заради това, че погалваше по главата всеки кон, докато минаваше край отделенията, и то без да се усеща, че го прави, или заради ръката му нещо в Том й подсказваше, че той не е опасен.

— Може ли да дойда с теб? — попита тя и си наметна палтото. — Трябва да стигна до банкомат.

 

 

Том Кенийли живееше в Ирландия, но всъщност прекарваше голяма част от времето си в превозване на коне между Англия, Ирландия и Франция. Някога бил жокей, разказа й той, докато не загубил ръката си при нещастен случай по време на езда. После сменил много работи, докато най-сетне се заел с превози.

Не било професия за всеки, обясни той. Много коне не искат да се качат и не е достатъчно да имаш само търпение и благ характер, за да ги качиш и свалиш безопасно от камиона; понякога трябва да можеш да предугадиш още преди да са стъпили на рампата, дали ще се дръпнат назад, дали ще ритат, или ще се вдигнат на задни крака, когато стигнат върха, даже и преди самите те да го решат. Той превозваше стари понита, състезателни и изложбени коне, понякога и чистокръвни жребци, чиято обща цена го караше да шофира, целият потънал в студена пот. Ако не се брои предната вечер, за шест години имал само един смъртен случай. Но не, това нямало да го откаже от работата.

— Идеално ме устройва — обясни той. Бяха оставили преградата при един заварчик, който бе обещал да я поправи и да я донесе на следващия ден. Том щеше да продължи пътя си с останалите коне след обяда. — Обичам конете. Освен това приятелката ми е независима жена. Обича личното си пространство.

— Харесва ли коне?

Той се ухили.

— Не много. Мисля, че тя е наясно, че ако не беше тази работа, щях да се хвана в някоя конюшня за състезателни коне. Сега поне не й се налага да слуша за животните сутрин, обед и вечер.

— На мен би ми харесвало — каза Сара и се изчерви.

— Ето там има банкомат.

Той забави и спря пред един магазин. Сара слезе от кабината и изтича от другата страна на пътя. Извади картата от джоба си, пъхна я в машината и набра кода, като хвърли поглед през рамо да види дали той я гледа, след което затаи дъх.

Беше почти сигурна, че ще чуе сигнал за отказ на трансакцията, а в по-кошмарните си представи дори чуваше пищенето на алармена система. Но банкоматът бе учудващо услужлив. Прибра стоте лири и пъхна картата обратно в джоба си, като мислено се извини на Папа, Мак и Наташа.

Тъкмо се канеше да изтича обратно до камиона, когато забеляза телефонната кабинка, от онези старите, червена, със стъклени врати. Том явно се бе зачел във вестника, затова тя побърза да влезе, след което сбърчи нос от очакваната воня на урина вътре. Апаратът прие картата и Сара набра номера.

Някъде отдалеч се чу телефонен звън. Най-накрая, тъкмо когато беше готова да се откаже, чу изщракване в слушалката.

— Вътрешно отделение.

— Мога ли да говоря с господин Лашапел? — Налагаше се да вика заради минаващ камион.

— Кой?

— Господин Лашапел. — Сара закри другото си ухо с длан. — Обажда се Сара, внучката му. Бихте ли ме свързали с него? В четвърта стая.

Последва кратка пауза.

— Изчакайте.

Сара стоеше в малката кабинка и разсеяно гледаше към натоварения път. Том забеляза къде е и й кимна от мястото си да не бърза.

— Ало? — Сега гласът беше друг.

— О, искам да говоря с господин Лашапел. Сара се обажда.

— Здравей, Сара. Аз съм сестра Доусън. Ще занеса телефонната слушалка. Но трябва да ти кажа, че дядо ти не е в много добра форма. При теб е доста шумно и може да не го чуваш добре.

— Как е той?

Последва кратко колебание, при което Сара изтръпна.

— Кога ще дойдеш днес? Мога да уредя някой от лекарите да говори с теб и приемното семейство.

— Не мога — отвърна тя. — Няма да дойда днес.

— Добре. Ами, той е… добре. Но говорът му не е особено ясен в момента. Ще трябва да викаш, за да те разбере. Връзката е лоша. Ще му подам слушалката.

Звук от стъпки, скърцаща врата. Приглушен глас:

— Господин Лашапел, внучката ви се обажда. Ще сложа слушалката до ухото ви. Добре ли е така?

Сара затаи дъх.

— Папа?

Нищо.

— Папа?

Само тишина. Или долови някакъв звук? Трудно беше да каже заради шумния трафик. Тя отново закри с длан другото си ухо. Пак се обади сестрата:

— Сара, той те чува. Най-добре просто да му поговориш ти сега. Не очаквай много от него.

Сара преглътна.

— Папа? — повика го отново. — Сара се обажда. Аз… не мога да дойда днес.

Някакъв шум в слушалката, после сестрата се обади окуражително:

— Той определено те чува, Сара.

— Папа, в Дувър съм. Трябваше да взема Бу. Нещата станаха много трудни и за двама ни. Но се обаждам да ти кажа… — Гласът й пресекна. Тя стисна здраво очи, насили се да се стегне, да не му покаже как се чувства в действителност. — Отиваме в Сомюр, аз и Бу. Не можех да ти го кажа, докато не се махнем.

Тя зачака да чуе нещо, опитваше се да разгадае реакцията му. Ответната тишина беше болезнено тежка. Сара си помисли какво ли не и след като се проточи дълго, увереността й съвсем се стопи.

— Съжалявам, Папа — викна тя в слушалката, — но нямаше да го направя, ако не се налагаше. Знаеш го. Знаеш, че е така. — Плачеше и едри солени сълзи капеха по бетонните плочи в краката й. — Само така можех да го спася. И себе си също. Моля те, не се сърди — прошепна тя, макар да знаеше, че няма да я чуе.

Той отново не каза нищо.

Сара хлипаше без глас, докато сестрата отново не взе слушалката.

— Каза ли му всичко, което искаше? — попита бодро тя.

Сара избърса нос в ръкава си. Толкова ясно го виждаше как лежи в онова легло, по лицето му е изписана тревога и едва сдържан гняв. Даже и прикован към болничното легло, далеч оттук, сякаш усещаше хладното му неодобрение. Как можеше да я разбере?

— Сара? Още ли ме чуваш?

Тя подсмръкна.

— Да — отвърна твърде силно. — Да, чувам сега. Преди минаваше някакъв камион. Обаждам се от улична кабинка.

— Ами не знам какво си му казала, но той иска да ти кажа…

Сара затвори здраво очи, за да не текнат сълзите й.

— Казва „добре“.

Кратко мълчание.

— Какво?

— Да. Определено е това. Казва „добре“. Кима с глава. Разбра ли? Ще се видим скоро.

 

 

Когато отново се качи в кабинката на камиона, тя се извърна към прозореца, за да скрие зачервените си очи. Седеше с паднала пред лицето й коса и чакаше да чуе запалването на двигателя.

„Добре.“ Мълчаливото одобрение на Папа отекваше в ушите й.

Том не запали двигателя. Когато най-сетне го погледна, той я наблюдаваше внимателно.

— Добре, хлапе. Ще ми кажеш ли какво става?

 

 

Явно не вярваше, че отива на спонсорирана езда. Сара му обясняваше със спокоен тон историята, която мислено бе репетирала цяла сутрин, гледаше го в очите и по лицето й липсваше тревога.

— Във Франция — повтори той. — Отиваш на спонсорирана езда във Франция. За да събереш средства за болните, преживели мозъчен удар. И нямаш никакви документи.

— Мислех, че ще ги извадя в Дувър. Канех се да питам теб как става.

Седяха в едно крайпътно кафене. Беше й купил мъфин и сега го сложи до чашата чай, влажен и плътен в хартиената опаковка.

— И пътуваш сама.

— Много съм самостоятелна.

— Явно.

— Можеш ли да ми помогнеш?

Той се облегна на стола си, изгледа я изпитателно. После се усмихна.

— Ами добре, Сара. Предлагам аз да те спонсорирам. Дай ми да попълня формуляра.

Очите й се разшириха за миг, после тя извърна поглед, но не преди той да го забележи.

— Май го оставих в раницата…

— Е, това си е проблем.

— Но ще ми покажеш ли как да получа нужните документи за преминаването на Бу?

Той понечи да каже нещо, после се спря. Вместо това се загледа през прозореца, където колоната от коли, натоварени с багажници на покрива, се тътреше бавно към товарния терминал. Сара мачкаше нервно хартийката на мъфина. Нямаше дата на годност. Можеше да е на три години.

— Имам доведена дъщеря, която малко прилича на теб — тихо каза Том. — Когато беше на твоите години, често се забъркваше в какви ли не каши предимно защото не споделяше нищо и си мислеше, че може сама да се оправи с всичко. Накрая — ама наистина накрая… — Той се усмихна иронично, явно потънал в спомените си. — … успяхме да я убедим, че нищо не е толкова лошо, че да не можеш да споделиш с някого. Ти знаеш ли, че е така? Нищо.

Но той грешеше. Сара отлично знаеше, че именно истината я бе забъркала в тази каша от самото начало. Ако не беше казала на Наташа истината за Папа в онази първа вечер…

— Сара, някакви неприятности ли имаш?

Тя вече умееше да си придава почти напълно безизразен вид на лицето.

Сега се обърна към него, макар да имаше странното усещане, че трябва да му се извини. Не е нищо лично — искаше да му каже, — но не виждаш ли? Може и ти да си като останалите. Имаш добри намерения, но не разбираш каква вреда нанасяш междувременно.

— Казах ти — отвърна тя с равен глас. — Тръгнала съм за спонсорирана езда.

Той сви устни, но не толкова гневно, колкото примирено. Отпи глътка от кафето си.

— Джаки за малко да не ти позволи да останеш снощи. Има отличен усет за неприятности.

— Платих й колкото поиска.

— Така е.

— Не съм по-различна от всеки друг.

— Разбира се. Съвсем обикновена тийнейджърка, която няма превозвач и се опитва да прекара коня отвъд Ламанша.

— Казах ти. Мога да платя и на теб, ако искаш.

— Сигурен съм, че можеш.

— Ами добре тогава.

Тя го изчака да вдигне очи от кафето си. Явно го намираше за много интересно.

— Ще ми дадеш ли онази кредитна карта?

— Какво?

— Картата, която използва да изтеглиш пари.

— Ще ти платя в брой. — Усети как стомахът й се свива.

— Предпочитам с карта, след като ще ти помагам. Не е проблем, нали? — Очите му срещнаха нейните. — Освен, разбира се, ако името на картата не е твоето…

Сара избута чинията с мъфина и стана от мястото си.

— Знаеш ли какво? Просто ми трябваше транспорт до града. Няма защо да ти давам отчет само защото си ме докарал дотук. И няма защо да ме тормозиш, ясно? Щом няма да ми помогнеш, просто ме остави на мира. — Изскочи през вратата и хукна през паркинга към главния път.

— Хей — викна той подире й. — Хей.

Тя не се обърна, но той продължи:

— Няма да получиш документи без ветеринар. Ще отнеме дни, седмици дори. И трябва да си над осемнайсет, за да ги подпишеш. Почти сигурен съм, че нямаш осемнайсет, Сара. И не съм сигурен колко дълго ще те изтърпи Джаки, колкото и да чистиш конюшнята. Трябва да измислиш друг план.

Тя спря.

— Мисля си, хлапе, че трябва да се прибереш у дома. — Изражението на лицето му бе пълно с разбиране. — И ти, и конят ти.

— Но аз не мога. Просто не мога. — За неин ужас от очите й бликнаха сълзи и тя трескаво запримигва. — Не съм направила нищо лошо, ясно? Не съм лош човек. Но не мога да се върна.

Том продължаваше да се взира в нея. Тя сведе очи, опитвайки се да избегне погледа му. Той сякаш виждаше всичко, измамата, уязвимостта й, но не по начина, по който я гледаше Малтиеца Сал, сякаш я разсъбличаше и отнемаше достойнството й, а с голяма симпатия. Това беше дори по-лошо.

— Виж, наистина трябва да отида там. — Колите профучаваха край тях по главния път. Сара за миг си помисли колко е несправедливо, че тези метални коне можеха толкова лесно да пресекат протока. — Не мога да ти кажа нищо друго. Но трябва да стигна до Франция.

Беше оставила якето си в камиона. Стоеше на студения паркинг, скръстила ръце, докато морският вятър усукваше косата около ушите й. Том продължи да я гледа още минутка, после се извърна. Тя се зачуди дали ще се върне в камиона си, но той направи няколко крачки и спря. Накрая се обърна към нея.

— И какво… ако не ти помогна, какво ще правиш?

— Ще намеря някой друг да ми помогне — предизвикателно отвърна тя. — Знам, че мога.

— Точно това ме притеснява — примирено въздъхна той. Помълча замислен, после каза: — Добре. Може би ще успея да те закарам до Франция. Да — спря я той, понеже се канеше да го прекъсне, — и теб, и коня ти. Но трябва да говориш с мен. Такава е сделката, Сара. Няма да ти помогна, преди да ми кажеш какво става.

 

 

„Диабло Блу“ не искаше да се качи по рампата. Изсумтя и закова предните си крака точно в основата, подбелил очи. Извитият му мускулест врат се напрегна, ушите му помръдваха рязко напред-назад, краката му потръпваха неспокойно заради непознатото усещане от подплатените предпазни колани, които бяха увили около задницата му.

Том не се притесни: стоеше кротко до него, говореше му нежно, когато конят отказваше да помръдне, отпускаше леко дългото въже тогава, когато животното за малко спираше да се дърпа назад. Беше помолил Сара да му сложи юздата, а после, под зоркия й поглед, беше промушил дългото въже през юздечката, над темето му, покрай ушите и после надолу от другата страна на юздечката.

— Когато се дърпа, ще усети напрежение — обясни той. — Като наказание за лошо поведение, но много по-деликатно от редица други методи, използвани от превозвачите. Хей, всичко е наред. Не се притеснявай. Няма да бързаме.

— Джаки каза, че ще се върне до един и половина.

— Е, ние отдавна ще сме потеглили. — Том седна на рампата и протегна ръка да погали коня по носа с изражението на човек, който разполага с цялото време на света.

Сара не беше толкова спокойна. Джаки щеше да задава въпроси, да настоява за обяснения. Или още по-лошо, можеше дори да убеди Том, че прави грешка.

— Тя щеше да ходи само до магазина за фураж. Защо не ме оставиш аз да опитам?

— Не — отказа Том. — Много си напрегната. И това, че стоиш тук, никак не помага. Иди и седни в кабината.

— Не мога…

— Качи се в кабината. Така ще стане по-бързо.

Тонът му не позволяваше възражения. Конете, които вече бяха натоварени в камиона, изцвилиха нетърпеливо, единият задъвка стиска сено, после показа кафявата си глава над преградата, за да види какво става навън. Сара погледна тревожно едрия тъмнокафяв кон, завързан с въжето на Том, после направи каквото й бе наредено.

Качи се на седалката до шофьора, бръкна в джоба си и напипа кредитната карта.

— Как ще си платиш за превоза? — беше попитал Томи, а тя се бе дръпнала рязко от него, уплашена, че го е разбрала погрешно. — Да се върнем в кафето за минутка.

Тогава го бе намразила, видя в него поредния измамник, долен мошеник, докато той не бръкна в якето за телефона си. После седнаха на същата маса. Мъфинът й още беше там, увит в станиол.

— Клайв? Обажда се Том Кенийли. За онези коне.

Сара седеше мълчаливо срещу него до пластмасовата маса, докато той обясняваше на непознатия мъж — когото явно познаваше достатъчно добре, след като попита как са децата му — че има проблем с камиона.

— Трябва да ти кажа, че може да има проблеми със старата застраховка. Заварчикът каза, че някакъв болт липсвал в преградата, не е нещо, което съм можел да забележа, но все пак е някакъв пропуск за тях. Разбираш ли ме? И ако е така, ще провали плановете ти да получиш някакви пари, а и моята застраховка ще скочи до небето. Да… Да, така е, нали? Виж сега. Този твой Диабло Блу, от документите му виждам, че не е бил от висшата лига, ако ме разбираш какво имам предвид. — Той се засмя. — Така си е, нали? Да, и аз си помислих, че не му е чиста работата. Чудех се дали не може да ми направиш малка услуга. Ще те уредя с малка парична компенсация, която няма да отразим в документите. Дали това би представлявало интерес за теб? Така че да има по-малко разправии?

Той продължи да разговаря още пет минути, уверявайки Клайв в качеството на ремонта, и да, той с удоволствие щял да вземе двата коня в петък. Надявал се, че са работили заедно достатъчно дълго… Когато най-сетне затвори, изминаха няколко секунди, преди дежурната усмивка да изчезне от лицето му. Прибра телефона обратно в якето си.

— Добре, хлапе. Дължиш на господин Клайв триста и петдесет лири за мъртвия му кон. Ако сега идем до банкомата, картата ти ще свърши ли работа?

— Не разбирам…

— Това е цената на новите документи за коня ти — поясни той. — Дано бог ми прости, че се забърквам в това, но толкова струва билетът ти.

 

 

След десет дълги минути, през които Сара изгриза и останалите си два нокътя до кръв, най-после се чу глухо трополене на копита и затварянето на рампата. Последва дрънчене на болтове и резета, заключване на катинари. Вратата на шофьора се отвори и вътре нахлу студен въздух, докато Том се качваше.

— Не беше толкова зле, нали? Другите два коня са много спокойни при пътуване. Ще му помогнат. — Той се ухили. — Вече можеш да дишаш.

Том запали двигателя. Камионът завибрира и мощният мотор изръмжа. Сара се пресегна да сложи колана.

— Остави ли бележка на Джаки? — Той нагласи огледалото.

— И парите. Написах й, че съм решила да сменя маршрута и тръгвам към Дийл.

— Точно така. Стига, хлапе. Не се притеснявай толкова. Камионът има въздушни амортисьори — супермеко вози. Конете дори са по-добре от нас. Обзалагам се, ще започне да си хапва от сеното още преди да се включим в главния път.

Не можеше да му сподели, че не се плаши от поведението на Диабло Блу. А от мисълта, че митничарите може да се вгледат по-внимателно в описанието му. И че някой, който разбира от коне, ще се усети, че Диабло Блу е пораснал с цели пет сантиметра само за трите седмици от издаването на пътните документи.

— Сигурна ли си? — попита Том. — Не е твърде късно да се върнеш, нали знаеш? Сигурен съм, че ако поговоря с приемните ти родители, ще успеем да измислим нещо.

Добре — беше казал Папа. — Добре. Сестрата беше сигурна.

— Искам само да тръгваме вече. Веднага — добави тя.

Сара погледна в страничното огледало. Зад конюшнята, далеч от погледите на любопитните, конят, който сега се казваше Баучър, лежеше, покрит с брезент, и чакаше да бъде откаран с кола на местната кланица. Паспортите и пътническите документи бяха на таблото пред нея, в омачкана папка.

— Добре. — Том завъртя огромния волан и камионът потегли към главния път. — Отиваме към голямата лодка — ти, аз и господин Диабло Блу.