Джоджо Мойс
Повелителката на конете (27)

Двадесет и шеста глава

Прекомерната скръб за мъртвите е лудост; тя е коварна за живите, а мъртвите не разбират нищо.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Сара беше мълчалива по време на краткото пътуване до хотела, като прие без възражение прегръдката на Наташа, която предлагаше успокоение, но и донякъде се дължеше на страха й да не изчезне отново. Не я насилваха да говори, подразбираше се, че това не е времето за въпроси.

Когато стигнаха до шатото, Наташа заведе Сара в нейната стая, съблече я, сякаш беше малко дете, и я сложи да легне в голямото легло. Когато зави слабичките му рамене, момичето затвори очи и заспа. Наташа седна до нея и положи длан върху спящото й тяло, сякаш този дребен човешки контакт можеше да й донесе утеха. Никога до този момент не бе виждала такава бледност и такова крайно изтощение. Сега, когато си позволи да се замисли за мащаба на онова, което Сара бе преживяла, Наташа бе разтърсена до дъното на душата си.

В първите няколко минути, след като Великият майстор бе произнесъл присъдата си, хаосът бе пълен. Още щом Сара падна на земята, двамата с Мак едновременно хукнаха към арената и Мак грабна безжизненото й тяло, докато Велият майстор държеше коня. Наташа само бегло отбеляза слисаните викове на околните, вдигнатите към лицето ръце на госпожица Фурние, докато Мак минаваше край нея, и се удиви колко бързо бе вдигнал Сара, сякаш беше лека като перце, трогната до сълзи от закрилническия жест, с който я бе притиснал към гърдите си. Няколко минути по-късно, когато Сара бавно се съвзе в близкия офис, двамата с Мак застанаха плътно от двете й страни, а Наташа бе гушнала главата й. Епохалното й пътуване за малко я бе разделило от тях и я бе превърнало в човек, с когото не знаеха как да общуват.

Сара само погледна неразбиращо Мак и отново затвори очи, сякаш онова, което бе видяла, бе напълно непонятно.

— Всичко е наред, Сара — чу се да казва Наташа, докато галеше потната й, залепена за скалпа коса. — Не си сама. Вече не си сама. — Но момичето, изглежда, не я чуваше.

Лекарят на школата бе извикан от кабинета си и установи счупена ключица и тежки натъртвания, но препоръча единствено пълна почивка за детето. Донесоха чай, портокалов сок, бисквити. Подканиха я да хапне и пийне нещо и тя се съгласи неохотно. Всички наоколо говореха възбудено на френски. Наташа изобщо не ги слушаше. Прегръщаше Сара и се опитваше да й вдъхне сили и кураж, защото тя, изглежда, се нуждаеше от опора, за да седи изправена. Искаше да й се извини за всичко, в което се бе провалила досега.

Cʼest incroyable.^[1] Историята бързо бе обиколила цялата академия и хората се появяваха на малки групички, някои в бричове и островърхи шапки, да зърнат английското момиче, което бе прекосило, яздейки, половин Франция.

Cʼest incroyable — чуваше ги да повтарят Наташа, докато Мак носеше Сара към колата. Направи й впечатление, че погледите на хората наоколо вече не бяха толкова възхитени. Сякаш триумфът на Сара бе станал факт само заради някакъв пропуск от тяхна страна. Не изпита никакво негодувание, защото и сама смяташе, че вероятно са прави.

Бу беше отведен при ветеринаря, за да се погрижат за раните му, и щеше да прекара нощта в конюшните. По думите на Великия майстор това бе най-малкото, което можеха да направят за такова великолепно животно. По-късно Мак им бе споделил, че възрастният мъж е стоял известно време загледан над вратата на отделението, в което нахраненият, напоен и превързан наново Бу се бе отпуснал върху меката слама и се бе отъркал с удоволствие в златистата си постелка.

— Дааа — проточи старецът, без да поглежда Мак. — Всеки път, когато реша, че знам всичко за конете, се случва нещо, което ме изненадва.

— И аз съм така с хората — обади се Мак.

Великият майстор сложи ръка на рамото му.

— Ще поговорим утре — каза той. — Елате при мен в десет. Тя заслужава обяснение.

И ето че сега, най-накрая, Сара спеше, а Наташа я наглеждаше, сякаш цената на това да е близо до тях беше неотклонното й внимание. Късният следобед премина във вечер и небето почерня. Наташа изяде парче шоколад, изпи бутилка вода от минибара и прочете няколко страници от книга, оставена от предишен гост на хотела. Сара не помръдваше. От време на време, притеснена от неподвижността на момичето, тя се промъкваше тихичко и проверяваше дали диша, после се връщаше обратно в стола си.

Когато излезе в коридора по някое време след осем, Мак я чакаше. Явно беше прекарал там известно време. Нови бръчки се бяха появили на лицето му, издаващи напрежението от изминалите няколко дни. Тя тихо затвори вратата зад гърба си. Той се изправи.

— Тя е добре — каза Наташа, — но спи дълбоко. Искаш ли да видиш…

Той поклати глава. После издиша дълбоко и пробва да се усмихне.

— Намерихме я — каза.

— Да. — Зачуди се защо никой от двамата не изпитваше въодушевлението, което би се очаквало.

— Все си мисля… — Той прекъсна рязко. — Как само изглеждаше… какво можеше да се случи…

— Да.

Стояха близо един до друг, без да помръдват. В коридора миришеше на старо полирано дърво, а дебелите килими на пода заглушаваха звуците. Не можеше да откъсне очи от него.

Той направи крачка към нея и кимна към съседната врата.

— Искаш ли да спиш в моята стая? — попита той. — Имам предвид, че след като тя е в твоето легло, няма къде…

Винаги щеше да има някоя Мария.

Когато отговори, гласът й бе спокоен, делови.

— Аз… не мисля, че трябва да остава сама — каза тя. — Ще спя в креслото. Няма да ми е спокойно…

— Сигурно си права.

— Така мисля.

— Ще бъда наблизо, ако ви потрябвам.

Усмивката му бе тъжна и помъдряла, сякаш връщането на Сара го бе накарало да се замисли колко близо до триумфа и катастрофата бяха стигнали всички. В този миг Наташа не можа да се сдържи и докосна с пръсти новите бръчици край очите му.

— Ти също имаш нужда от почивка — тихо каза тя.

В погледа му видя всичко онова, което смяташе за загубено. Цялата му уязвимост, любовта… сякаш дебела стоманена врата се бе плъзнала встрани, за да разкрие нещо, което тя смяташе за отдавна изчезнало.

Но след това всичко свърши. Мак се загледа в пода. Пъхна ръце в джобовете.

— Добре съм — отвърна, без да я поглежда. — Вие двете се наспете. Обади ми се сутринта.

 

 

Сара спа толкова дълбоко, че когато се събуди, й трябваха няколко минути да осъзнае къде се намира. Надигна глава от възглавницата и с премрежени очи видя през прозореца зелените клони на див кестен някъде далеч навън. Мина кола и това я разбуди напълно.

Седна в леглото и се притесни от миризмата, която се излъчваше от мръсното й тяло, от калните дрехи. Тогава забеляза Наташа. Беше се свила на креслото, завита до брадичката, и само босите й крака се подаваха от долния край на одеялото.

Сара си спомняше смътно как ръцете й я галеха по косата и колко страх и едновременно облекчение имаше в тембъра на гласа й, когато бе произнесла името й. А после си спомни и арената, и тъгата в очите на Великия майстор, когато й бе казал „не“.

Някаква болка се загнезди в гърдите й. Отпусна се отново върху меките бели възглавници и се вторачи във високия таван, който сякаш бе единствената бариера между нея и безпределния, пуст свят.

Не, беше казал той.

Не.

 

 

— Щом не иска да говори, не мисля, че трябва да я притискаме. — Наташа стоеше в широкото фоайе, докато Мак уреждаше сметката.

Погледна през вратата към стълбите и видя пред входа колата, в която Сара седеше, облегнала глава на прозореца на задната врата. Погледът й беше празен.

— Тя не просто не иска да говори за дядо си, Мак. Изобщо не говори.

Полицаите бяха намерили паспорта й, празно портмоне и няколко дреболии на пътя за Блоа. Дори и когато й бяха връчили безценната й книга на Ксенофонт, с оръфаните меки корици, това не я извади от апатията.

Мак взе обратно кредитната си карта и благодари на собственичката на хотела, която бе настояла да приготви малък пакет с храна за момичето. Всички настояваха Сара да хапне нещо, мислеше си Наташа, сякаш храната можеше да запълни огромните дупки в живота й.

— Изтощена е — каза той. — Целият й живот се е ръководил от тази идея вероятно много по-отдавна, отколкото ни е известно, а сега разбира, че няма да се осъществи. Дядо й почина. Яздила е над петстотин мили. Преживяла е шок, крайна умора и разочарование. При това е тийнейджър. Не се ли предполага тийнейджърите да прекарват адски много време в намусено мълчание?

Наташа обви ръце около тялото си.

— Предполагам, че си прав.

Слънцето се показваше от време на време, сякаш играеше на криеница с надвисналите сиви облаци, но никой от тримата не забеляза колко живописно е краткото пътуване от хотела до „Льо Кадр Ноар“. Охраната на вратата явно бе предупредена за идването им; Наташа видя как човекът любопитно наднича към задната седалка, докато минаваха през портала.

Госпожица Фурние ги чакаше пред главната конюшня. Размени с тях целувки за поздрав, сякаш след случилото се вече бяха близки, после хвана Сара за раменете и се усмихна широко:

— Как се чувстваш днес, Сара? — попита тя. — Сигурно си спала дълбоко.

— Да — измърмори момичето.

— Искаш ли да видиш коня си, докато чакаме господин Варжу? Баучър прекара много спокойна нощ. Много е силен. Той е ето там…

Канеше се да ги поведе към представителния блок, но Сара я прекъсна:

— Не — категорично отсече тя.

За момент настана неловка тишина.

— Не искам. Не сега.

Мак се обади извинително:

— Мисля, че Сара сигурно иска да поговори с Великия майстор.

Усмивката на госпожица Фурние остана все така широка.

— Разбира се. Трябваше да се досетя. Бихте ли ме последвали?

Стените на кабинета бяха целите в снимки, грамоти и медали. Наташа забеляза, че Мак внимателно оглежда всички.

Господин Варжу влезе с изражението на човек, който е бил зает с друга, по-важна задача. Водеше със себе си и друг човек, когото представи като господин Гино, който отговарял за администрацията на курса. Сара седна между нея и Мак. Наташа забеляза, че тя сякаш се беше свила в себе си, може би искаше да заеме колкото е възможно по-малко място. Наташа понечи да й протегне ръка, но се спря. Откакто се бе събудила сутринта, Сара отново бе издигнала стената около себе си. Уязвимостта от предния ден вече я нямаше.

Великият майстор беше с черната си униформа, ботушите му бяха излъскани до блясък, а лекото сплескване на косата подсказваше, че е прекарал няколко часа върху гърба на кон. Седна зад бюрото си и се загледа за момент в Сара, изненадан, че дете с нейните размери може да е ездачът, който бе демонстрирал подобни умения на арената. Той заговори на английски с тежък акцент и обясни, че в „Льо Кадр Ноар“ приемат не повече от петима нови членове на година, а обичайната практика е един или двама. Имало изпит пред някои от най-опитните и влиятелни ездачи в страната, но минималната възраст за явяване била осемнайсет. За да стане член на академията, тя не само трябвало да покрие тези критерии, но освен това да има френско гражданство.

— Ти сигурно го имаш, Сара, след като си родена във Франция — обади се Наташа.

Сара не каза нищо.

— Като оставим настрана всичко това, госпожице, бих искал да отбележа, че онова, което направи, беше великолепно. Ти и твоят кон. „Добрият кон скъсява пътя.“ Знаеш ли кой го е казал? Вашият Джордж Елиът. — Възрастният мъж се наведе над бюрото си. — Ако можеш да изпълниш критериите на системата ни, няма причина ти и конят ти да не се върнете тук след няколко години. И двамата имате както уменията, така и куража. Да постигнеш това, което си постигнала на твоите години, е… — Той поклати глава. — … нещо, което все още ми е трудно да приема.

Сведе поглед към ръцете си.

— Искам също да кажа, че дядо ти беше отличен ездач. Винаги съм съжалявал, че ни напусна. Вярвам, че щеше да стане истински майстор. Би бил много горд от постигнатото от теб.

— Но няма да ме приемете.

— Госпожице, не мога да приема тук четиринайсетгодишно момиче. Трябва да го разбереш.

Сара извърна очи, прехапала устни.

Мак се обади:

— Сара, чу какво каза господин Великият майстор. Той смята, че си много талантлива. Сигурно можем да измислим начин как да продължиш с тренировките и може би някой ден ще се върнеш тук. Двамата с Таш искаме да ти помогнем.

Сара се бе вторачила в чисто белите си гуменки, купени заедно с новите дрехи, които Мак бе донесъл от магазина сутринта. Настана дълго мълчание.

Наташа чуваше тропота на копита навън и далечно цвилене на кон. „Сара, моля те кажи нещо.“

Сара погледна Великия майстор.

— Ще вземете ли коня ми? — попита тя.

— Моля? — Старият човек примигна.

— Ще вземете ли коня ми? Баучър?

Наташа и Мак се спогледаха объркани.

— Сара, ти не искаш да се разделиш с Бу.

— Не говоря с вас — твърдо заяви тя. — Говоря с него. Искате ли го?

Старецът погледна за миг Наташа.

— Не знам дали сега е моментът…

— Смятате ли го за талантлив? Est-ce que vous pensez il est bon?

— Mais oui. Il a courage aussi, cʼest bien.^[2]

— Тогава ви го давам. Не го искам повече.

В стаята се възцари тишина. Мъжът от администрацията прошепна нещо в ухото на Великия майстор.

Наташа се приведе към тях.

— Господа, мисля, че Сара е много уморена все още… не мисля, че тя…

— Престани да ми казваш какво мисля! — Гласът й отекна в малката стая. — Казвам ви, че вече не го искам. Господинът може да го вземе. Ще го вземете ли?

Сара говореше настоятелно, дори заповедно.

Великият майстор я изгледа проницателно, сякаш преценяваше колко е сериозна. Намръщи се.

— Това ли искаш наистина? Да го дадеш на „Льо Кадр Ноар“?

— Да.

— Тогава да, приемам с благодарност, госпожице. Очевидно е, че конят е много надарен.

Сара видимо се успокои. Досега стискаше толкова здраво челюсти, че Наташа можеше да види очертанието на мускулите по страните й. Сега тя изпъна рамене и се обърна към нея.

— Добре. Може ли вече да тръгваме?

Всички бяха като парализирани. Мак стоеше с отворена уста. На Наташа направо й призля.

— Сара… това е много важно решение. Ти обичаш този кон. Дори и аз го знам. Моля те, дай си малко време да помислиш. Преживяла си ужасно…

— Не. Не ми е нужно време. Искам просто някой да ме послуша поне веднъж. Бу остава тук. Ако ще се връщаме, искам да тръгнем още сега. Веднага — добави тя, понеже никой не помръдна. — Иначе тръгвам сама.

Това им стигаше. Всички станаха и Мак хвърли озадачен поглед към възрастния мъж, докато следваше Сара навън.

— Мадам — обърна се Великият майстор към Наташа, когато Сара не можеше да ги чуе. Той хвана ръката й в своите. — Ако тя иска да дойде да го види или дори си промени решението, няма проблем. Много е млада. Толкова неща са се случили…

— Благодаря ви — каза Наташа. Искаше да каже и още нещо, но в гърлото й бе заседнала буца.

Великият майстор погледна през прозореца към Сара, която стоеше на слънце, скръстила ръце, и гневно подритваше някакво камъче.

— Също като дядо си е — каза той.

 

 

Дъждът заваля като из ведро малко след като потеглиха от Сомюр, след като буреносните облаци се бяха събрали в тъмна пелена над хоризонта и после бързо се бяха придвижили към тях. Пътуваха в мълчание. Мак беше вперил поглед в пътя, докато колата му разпръскваше високо събралата се по асфалта вода.

Наташа леко му завиждаше: тишината в малката кола бе потискаща и никак не й се искаше да остава насаме с мислите си. От време на време поглеждаше в малкото огледалце на сенника отпред и виждаше дребничката фигура на Сара на задната седалка, вперила очи в прозореца. Лицето й беше безизразно, но тъмният облак на нещастието, който бе надвиснал над нея, сякаш се просмукваше в цялата кола. Наташа на два пъти се бе опитала да й каже, че не е твърде късно, че могат да се върнат за коня, но първия път Сара не й беше обърнала внимание, а втория път си бе запушила ушите с ръце. Наташа толкова се притесни от това, че не довърши изречението си.

Мислено си повтаряше, че трябва да й даде време. Да се постави на мястото й. Беше изгубила дядо си, дома си. Но не можеше да намери логиката: защо едно момиче, което толкова упорито се беше борило да задържи коня си, единственото нещо, останало му на света, връзката му с миналото, и с бъдещето може би, ще го остави така лесно?

Отново се сети за последните минути от посещението им в академията. Великият майстор ги бе придружил до конюшнята.

— Искам да видиш коня си, преди да си тръгнеш, Сара — каза той, — за да се увериш, че състоянието му е добро.

Наташа бе отгатнала мотивите му: смяташе, че ако види Бу, тя ще промени решението си, ще бъде принудена да се замисли за последиците от онова, което бе поискала.

Но Сара само се бе приближила с неохота и бе останала няколко крачки назад, твърде далеч, за да вижда добре над високата врата на отделението му.

— Моля — подкани я той. — Виж колко по-добре изглежда тази сутрин. Как ветеринарят ни се е погрижил за нараняванията му.

„Хайде, Сара — мълчаливо я подкани Наташа. — Събуди се. Виж какво се каниш да сториш.“ Тя вече не се притесняваше от грижите за Бу. В този миг би направила всичко, абсолютно всичко, само да облекчи страданието на момичето. Но Сара хвърли само бегъл поглед на превръзките на ветеринаря. Даже и когато конят бе надникнал над преградата и я бе поздравил собственически с цвилене, което сякаш извираше някъде дълбоко от него, тя не бе пристъпила напред. Раменете й се сковаха, пъхна ръце по-дълбоко в джобовете си, след което с леко кимване към Великия майстор се обърна и тръгна към колата под погледа на коня, който бе наострил уши.

Но не само Сара и нейните загуби измъчваха мислите на Наташа. Под трополенето на дъжда, който закриваше стоповете на колите пред тях и дори самия път, тя се улови, че гледа ръцете на Мак, докато приближаваха Кале. Когато слезеха от колата му в Англия, всичко щеше да свърши и за нея. Щяха да се договорят кой да живее в къщата през последните няколко седмици преди продажбата, да обсъдят разни финансови въпроси, а после той щеше да иде в новия си дом, а тя щеше да остане сама и да се опита да събере разпилените парчета от живота си. Нямаше нищо. Беше изгубила любимия си дом, рискувала бе кариерата си и бе съсипала бъдещето на връзката си. Беше изгубила мъжа, когото обичаше. Ужасяваше я мисълта, че вече не иска живота, който се простираше пред нея.

Затвори очи. Когато ги отвори и погледна към града долу под магистралата, за миг зърна момиче на колело, приведено напред и движещо се по пустата улица с грация и увереност въпреки ужасното време. Внезапно си спомни онова пътуване с влака преди няколко месеца, когато бе видяла друго момиче — на гърба на кон, изправен на задните си крака, в една забутана уличка в Лондон. Картината се бе запечатала в съзнанието й не само защото бе крайно необичайна, но и заради спокойствието, което се излъчваше от момичето и животното, които бяха в пълна хармония. Беше го забелязала в една-единствена кратка секунда.

В главата си чу глас: напрегнатия и изтънял от вълнение глас на Констанс Девлин, нейната свидетелка: Ще бъде много лесно Луси да поеме по грешния път. Достатъчно е само да престанете да я слушате.

— Мак, спри колата — каза тя внезапно.

— Какво? — не разбра той.

— Спри колата.

Знаеше само, че няма да позволи това пътуване да продължи. Мак спря и докато я гледаше объркано, Наташа слезе и отвори задната врата.

— Хайде — подкани тя Сара. — Двете с теб трябва да поговорим.

Момичето се дръпна от нея, сякаш е полудяла.

— Не — настоя Наташа, без да знае откъде намира думите. — Няма да продължим нататък, Сара, докато двете не си поговорим. Хайде. Ела с мен.

Хвана я за ръка, издърпа я от колата и хукнаха под дъжда, за да се подслонят под тентата на едно кафене отсреща. Чу Мак да възразява, но категорично му заяви да ги остави на мира.

— Добре. — Наташа придърпа един стол и седна. Нямаше други клиенти и дори не знаеше дали кафенето работи. След като бе довела Сара тук, нямаше ясна представа какво иска да каже. Просто знаеше, че не може да продължи в онази кола, заобиколена от потискаща скръб и мълчаливо страдание, без да направи нещо.

Сара я изгледа крайно недоверчиво и седна до нея.

— Виж, Сара. Аз съм адвокат. Постоянно се опитвам да отгатна каква игра играят клиентите ми и се старая да предугадя действията им. Доста добре умея да преценявам различните характери. Обикновено знам какво мотивира хората, но сега се затруднявам.

Сара гледаше масата.

— Не мога да разбера защо едно момиче, което би излъгало, откраднало и измамило някого, за да задържи коня си, и което е имало едничка цел в живота си и тя е била свързана с този кон, защо това момиче би захвърлило всичко с лека ръка.

Сара не каза нищо. Извърна глава и опря длани на коленете си.

— Това някаква проява на характер ли е? Да не би да мислиш, че ако се откажеш от всичко, някой ще се намеси и ще промени правилата заради теб? Защото, ако е така, мога да те уверя, че няма да променят нищо. Онези мъже се ръководят от принципи, които са установени преди триста години. Няма да ги променят заради теб.

— Не съм искала да правят нищо подобно — сопна се Сара.

— Добре, ясно. Може би не вярваш, че казват истината, и мислиш, че няма да си достатъчно добра за тях в бъдеще? Или просто не искаш да положиш усилия?

Тя не отговори.

— Заради дядо ти ли е всичко? Страхуваш се, че няма да можеш да се грижиш за коня без неговата помощ ли? Ние ще ти помогнем, Сара. Знам, че отначало не се разбирахме особено с теб, но това е, защото не бяхме откровени помежду си. Мисля, че можем да променим това.

Наташа изчака. Съзнаваше, че звучи така, сякаш разговаря с клиент. Но не можеше другояче. „Това е моят глас — мислено си каза тя. — Само това мога да направя.“

Но Сара просто си седеше.

— Може ли да се прибираме вече? — попита тя.

Наташа стисна здраво очи.

— Какво? Това ли е? Няма ли да кажеш нещо?

— Просто искам да тръгваме.

Наташа усети как я изпълва познатият гняв. „Защо трябва да усложняваш всичко, Сара? — искаше да изкрещи тя. — Защо толкова упорито искаш да си навредиш?“ Но вместо това си пое дълбоко въздух и отвърна спокойно:

— Не. Не можем.

— Какво?

— Знам кога някой лъже и сега правиш точно това. Така че не, няма да те заведа никъде, докато не ми кажеш какво става.

— Искаш да чуеш истината?

— Да.

— Точно ти искаш да чуеш истината! — засмя се горчиво тя.

— Да.

— Защото ти винаги казваш само истината. — В тона й звучеше насмешка.

— Какво имаш предвид?

— Ами… например че още си влюбена в Мак, но не му го казваш, нали? — Тя кимна към колата и през мокрия от дъжда прозорец видяха как Мак се взира в картата. — Толкова е очевидно, че направо е смешно. Дори и в колата не знаеш как да се държиш с него. Виждам как тайничко го поглеждаш час по час. Как двамата случайно се докосвате през цялото време. Но не му казваш нищо.

Наташа преглътна.

— Сложно е.

— Да, сложно е. Всичко е сложно. Защото и ти като мен знаеш… — Гласът й за миг секна. — Знаеш също като мен, че истината понякога влошава положението, а не го оправя.

Наташа се загледа отсреща към Мак.

— Права си — каза тя накрая. — Ясно ли е? Права си. Но каквито и да са чувствата ми към Мак, аз мога да живея с тях. Когато те погледна, Сара, виждам човек, който захвърля спасителното си въже. И който сам си причинява още болка. — Наведе се към нея. — Защо, Сара? Защо си го причиняваш?

— Защото бях принудена.

— Не, не е така. Онзи човек каза, че след няколко години вероятно ще си достатъчно добра, ако…

— След няколко години.

— Да, точно така. Знам, че това изглежда ужасно дълго, когато си млад, но времето лети.

— Защо просто не зарежеш всичко? Защо не ми вярваш, че съм взела правилното решение?

— Защото това не е правилното решение. Ти проваляш бъдещето си.

— Нищо не разбираш.

— Разбирам, че няма нужда да се отказваш от всичко само защото в момента страдаш.

— Наистина не разбираш.

— О, повярвай ми, разбирам те.

— Трябваше да го оставя.

— Не, казвам ти, че не беше нужно. Господи! Какво желаеше най-много на света за теб дядо ти? Какво би казал, ако знаеше какво си направила?

Сара рязко се обърна с лице към нея. Изгледа я яростно. Вече крещеше:

— Щеше да ме разбере!

— Не съм сигурна, че той…

— Налагаше се да го оставя. Само така можех да го защитя!

Последва мигновена тишина. Наташа дори не смееше да диша.

— Да го защитиш?

Момичето преглътна. И тогава Наташа забеляза проблясването в ъгълчето на окото й, треперещите й юмруци с побелели кокалчета. Когато отново заговори, гласът й бе тих:

— Сара, какво се е случило?

Внезапно, без всякакво предупреждение, тя се разплака — ужасен, пропит с мъка звук. Плачеше така, както бе плакала Наташа трийсет и шест часа по-рано, със задавени ридания на отчаяна мъка и безутешност. Наташа се поколеба само за миг, после притегли момичето към себе си и го прегърна здраво, шепнейки нежни думи.

— Всичко е наред, Сара — повтаряше тя. — Всичко е наред.

А когато риданията полека преминаха в тихи хлипания и Сара подхвана на пресекулки своя разказ за самотата, тайните, дълговете и страха, и за пътя към пропастта, който за малко не бе поела, очите на Наташа също се насълзиха.

 

 

През замъгления прозорец на колата Мак видя Наташа да притиска толкова здраво момичето, че чак изглеждаше жестоко. Сега тя му говореше и кимаше, и каквото и да бе казала, явно момичето бе съгласно. Мак не знаеше какво да прави; ясно бе, че Наташа е измислила някакъв план. Не искаше да я прекъсва, ако някак бе успяла да изтръгне обяснение за последните три дни.

Затова остана да седи в колата, гледаше ги и чакаше с надеждата, че тя е намерила начин да оправи нещата. Защото той определено не знаеше как да постъпи.

Някаква жена се появи до масата им, вероятно собственичката. Наташа поръча нещо и докато я гледаше, тя се обърна към него. Блесналите й очи срещнаха неговите и тя му махна да иде при тях.

Слезе от колата, заключи я и отиде до масата под тентата. И двете се усмихваха — свенливо, сякаш се смущаваха, че изглеждат толкова близки. Жена му, почти бившата му жена, помисли си той с болка, беше красива. Направо тържествуваща.

— Мак — каза тя, — има промяна в плана.

Той погледна към Сара, която бе започнала да чопли хлебчето в панера на масата.

— Този план включва ли кон? — попита той и си дръпна стол.

— Определено.

Мак седна. Зад тях хоризонта се проясняваше.

— Слава богу.

 

 

През целия път до Англия Наташа седеше отзад при Сара и двете тихичко си говореха, като понякога повишаваха гласове, за да включат и Мак в разговора. Нямаше да се връщат в Сомюр веднага; Сара познаваше някакъв човек, който бил единственият, както им сподели тя, на когото имала доверие да върне Бу обратно при нея. Обадиха се в „Льо Кадр Ноар“, където, за огромно облекчение на Сара, явно очакваха обаждането им. Конят беше добре. Щеше да е на сигурно място, докато някой дойде да го вземе. Наташа им обясни, че Сара няма да се върне лично, като допълни, че за съжаление, трябва да се погрижат за погребението.

Мак поглеждаше често назад, където двете бяха свели глави една към друга, обмисляха и планираха, явно в пълно съгласие за момента. Сара щеше да остане при Наташа. Обсъждаха всякакви варианти: училище с пансион — Наташа звънна на сестра си, която й каза, че била чувала за пансион, в който вземат и коне — или конюшни под наем далеч от онази част на Лондон. Нямаше да има повече проблеми със Сал, увери я Наташа. Без подписа на Сара върху договора за условията неговите претенции към коня бяха безпочвени и тя щеше да му прати официално писмо, с което да го предупреди да стои настрана от нея. Бу щеше да е в безопасност. Щяха да му осигурят различен живот. Някъде, където можеше да тича из зелени поля.

Наташа беше във вихъра си, мислеше си Мак, правеше онова, което умееше най-добре: планираше и подреждаше нещата. От време на време, когато се споменеше Анри Лашапел, лицето на Сара помръкваше и Наташа протягаше ръка да я прегърне или потупа по рамото. Дребни мили жестове, с които да й покаже, отново и отново, че не е сама.

Мак забелязваше всичко това в огледалото за обратно виждане и признателността му леко се помрачаваше от усещането, че е изключен от групичката им. Знаеше, че Наташа не би го държала настрани и каквото и да се случеше помежду им, Сара щеше да остане част от живота му. Може би това бе деликатният начин на Наташа да му каже, че нощта им заедно е била грешка, че след като бе преминало напрежението от търсенето на Сара, тя предпочита да се върне към стабилната си връзка с Конър. Какво беше това тогава? Своеобразна лебедова песен? Завършек? Не смееше да попита. Казваше си, че понякога действията говорят по-ясно от думите, и по тази логика казаното от нея беше съвсем ясно.

Когато стигнаха в Кале, Сара най-накрая се обади на мъжа, за когото бе казала, че ще транспортира коня й обратно до Англия. Взе телефона на Наташа и се дръпна леко настрани, сякаш искаше разговорът й да остане поверителен. На Мак му се стори странно колко спокойна изглеждаше, след като оставяше Бу в чужда страна, но после си даде сметка, че няма друго място — освен до нея — където би предпочела той да бъде.

— Много си мълчалив — отбеляза Наташа, докато Сара говореше малко встрани от тях и крачеше между колите, притиснала лявата си ръка до ухото.

— Май няма какво да кажа — отвърна той. — Вие двете, изглежда, сте измислили всичко.

Тя го погледна странно, явно доловила по-острия му тон.

— Ето — каза Сара, която се върна, преди някой от двамата да каже каквото и да е. — Том иска да говори с теб.

Остана близо до Наташа, която взе телефона, сякаш дистанцията помежду им се бе стопила.

Мак гледаше Наташа, докато тя разговаряше, но мислите му бяха толкова объркани и напрегнати, че не можеше да чуе точно какво казва. Изражението й се промени, омекна и сякаш се ободри. Беше лишена от възможността да бъде майка, но сега, изглежда, бе намерила нова цел. Той рязко се обърна с гръб, защото осъзна, че не може да скрие чувствата си.

— Не, това не е… Сигурен ли сте? — попита тя по телефона и след кратка пауза добави: — Да. Да, знам.

Мак отново се обърна към нея, когато приключи разговора. Тя гледаше към Сара.

— Няма да приеме пари — каза Наташа. — Не иска и да чуе дори. Каза, че ще пътува в онази посока в средата на седмицата и тогава ще вземе Бу.

Сара се усмихна кратко и смутено, сякаш и тя като Наташа бе изненадана от този щедър жест.

— Но има уловка — добави Наташа. — Като отплата, иска да го поканиш на първото си представление.

Хубавото на младите хора, мислеше си Мак след това, беше, че надеждата можеше да се възроди. Понякога бяха достатъчни само няколко думи и засвидетелстване на доверие, за да пламне отново искрата на вярата, че бъдещето може да бъде прекрасно, а не само безкраен низ от пречки и разочарования.

— Звучи ми като добра сделка — отбеляза Наташа.

Сара кимна.

Само ако можеше същото да важи и за възрастните, мислеше си Мак, докато вървеше към колата.

 

 

Наташа се пребори с ключа в бравата, отвори вратата на тъмното фоайе и светна лампите. Минаваше един след полунощ и Сара, почти заспала, тръгна нагоре по стълбите на автопилот, сякаш си беше у дома. Наташа я последва, оправи й леглото, даде й чиста кърпа и накрая, след като се увери, че момичето ще заспи, слезе бавно по стълбите.

За първи път от четиридесет и осем часа насам беше сигурна, че Сара няма да изчезне отново. Нещо се бе променило; настанала бе сеизмична промяна в отношенията им. Сега осъзна, че въпреки отговорността, която бе поела, и въпреки че й беше ясно, че на практика се нагърбва с поне няколко години финансови и емоционални изпитания, дълбоко в себе си усеща вълнение, каквото не бе изпитвала от години.

Мак беше на дивана в хола, протегнал дългите си крака върху ленената тапицерия на табуретката, все още с ключовете за колата в ръка. Очите му бяха затворени и тя си позволи да задържи по-дълго погледа си върху него, отбеляза омачканите му дрехи, безспорната му мъжественост. С мъка извърна очи. Беше истински мазохизъм да продължава така.

Той се прозя и се надигна, така че Наташа се престори на заета, за да не се издаде. Забеляза, че цели редици снимки, разпечатани във формат двайсет и пет на трийсет сантиметра, бяха подредени и покриваха лъснатия дървен под, където, изглежда, ги беше оставил преди няколко дни, в сутринта, когато беше открил, че Сара е изчезнала. Погледът й обходи поредицата от черно-бели фотографии на коне в различни пози, лъскавото тъмно лице на стария Каубой Джон, всички тези образи, които свидетелстваха за възроденото желание на Мак да се занимава с онова, в което бе най-добър, и накрая се спря на една по-особена снимка.

Жената говореше по телефона. Усмихваше се в неведение за фотоапарата, около нея бяха голите клони на градината, а светлината зад гърба й бе приглушена и нежна. Беше толкова красива: зимното слънце я огряваше, а очите й бяха разнежени от незнайно удоволствие. Погледът на фотоапарата не беше просто студено отражение на някакъв рамкиран образ: беше интимно и тайно общуване с обекта на снимката.

Гледа я вторачено в продължение на няколко секунди, преди да осъзнае, че жената беше тя. Приличаше на някаква идеализирана версия на самата нея, която тя вече не разпознаваше и за която смяташе, че отдавна е погребана в горчилката на развода. Усети как нещо в нея се опъва и се скъсва.

— Кога си я направил?

Мак отвори очи.

— Преди няколко седмици. В Кент.

Тя не можеше да откъсне очи от снимката.

— Мак? — попита тя. — Такава ли ме виждаш?

Най-накрая се осмели да го погледне. Мъжът пред нея имаше нови тъжни бръчици по лицето си, което бе посивяло от умора, а устните му бяха стиснати, сякаш предварително приемаше разочарованието. Той кимна.

Сърцето й заби силно. Спомни си за Анри, за Флорънс и Сара, която смело бе споделила истината под дъжда.

— Мак — започна тя, без да откъсва очи от снимката, — трябва да ти кажа нещо. Искам да ти го кажа, дори и да се окаже най-глупавото и унизително нещо, което някога съм правила. — Пое си дълбоко въздух. — Обичам те. Винаги съм те обичала и дори да е твърде късно за нас двамата, трябва да знаеш, че съжалявам. Допуснах най-голямата грешка в живота си, когато те оставих да си тръгнеш.

Гласът й леко пресекваше и сякаш не й стигаше въздух. Стискаше снимката в треперещите си ръце.

— Сега вече знаеш. И ако не ме обичаш, няма проблем. Защото поне ти казах истината. Знам, че съм направила всичко, което мога, и ако не ме обичаш, няма какво да промени това — завърши тя набързо. — Всъщност има проблем — добави тя. — Дори мисля, че това ще убие нещо в мен. Но пак трябваше да ти го кажа.

Обичайният му чар и спокойствието му го бяха напуснали.

— Ами Конър? — попита той почти рязко.

— Всичко свърши. Никога не е…

— По дяволите — изруга той. После стана. — По дяволите.

— Защо си…? — Тя изпъна рамене, шокирана от избухването му, необичайните ругатни. — Какво…?

— Таш — каза само той и стъпка снимките, които се разлетяха по полирания до блясък под. Беше на сантиметри от нея. Тя затаи дъх. Беше толкова близо, че усещаше топлината на тялото му. Не казвай не — мислено го заклеваше тя. — Не обръщай всичко на шега, не си измисляй дипломатично извинение да си тръгнеш. Не мога да го направя втори път. — Таш. — Обхвана лицето й с длани. Гласът му бе дълбок, развълнуван. — Съпругата ми.

— Имаш предвид…

— Не ме изолирай отново. — В думите му звучеше гняв. — Не ме изолирай.

Наташа понечи да се извини, но думите й потънаха в целувките им, в сълзите им. Той я вдигна и тя цялата се уви около него, сключи крака около тялото му, опря кожата си в неговата и зарови лице в шията му.

— Ще ни е нужно дълго време — каза тя много по-късно, когато се качваха нагоре към спалнята. Държеше го за два пръста. — Наистина ли смяташ, че можем…

— Стъпка по стъпка, Таш. — Мак вдигна глава към спящото над главите им момиче. — Но поне знаем, че е възможно.