Джоджо Мойс
Повелителката на конете (28)

Епилог

Конят е красиво животно… на никого няма да му омръзне да го гледа, ако той се представи в цялото си великолепие.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Пътуването от къщата, която Мак бе ремонтирал, до малката уличка зад Грейс Ин Роуд отнемаше четиридесет и пет минути през деня и с половин час повече, ако се опиташ да стигнеш в час пик. Наташа погледна часовника и пресметна, че й остават само няколко минути, в които да приключи работата си, преди да тръгне.

— Ще изпревариш ли трафика? — Линда се появи с купчина документи, които се нуждаеха от подпис.

— Вероятно не — отвърна Наташа. — Не и в петък.

— Е, приятен уикенд. И не забравяй, че имаш среща с новия в девет в понеделник. Специалистът по имиграционни въпроси.

Наташа вече бе станала и събираше нещата си в чантата.

— Не съм забравила. И ти не стой до късно, чу ли?

— Само още малко. Искам да си оправя досиетата. Онзи временен стажант миналата седмица напълно е объркал системата ми.

„Маколи енд Партнърс“ имаше трудно начало, но почти година и половина по-късно Наташа вече бе сигурна, че е била права да започне самостоятелна практика. Нямаше никакъв смисъл да остава в „Дейвисън Брискоу“ — не само защото Конър бе приел новината ужасно зле, той сигурно подозираше, че двамата с Мак са се събрали заедно много преди това да стане наистина, но и защото белезите от случая с делото на Пърси бяха ясно видими в отношението на Ричард, който вече не я третираше като бъдещ партньор. Всъщност още от самото й връщане той вече не я смяташе за достоен член на кантората. Когато бе разбрала, че кани Бен на обяд по-често, отколкото си говори с нея, Наташа бе решила, че е време да си тръгне.

Слава на бога за Линда. Вярната й асистентка бе сменила работното си място заедно с нея и това не само държеше в ред фирмата, но и й помагаше много емоционално. Наташа силно подозираше, че в „Дейвисън Брискоу“ повече съжаляват за напускането на Линда Блайт-Смит, отколкото за нея самата.

— Приятен уикенд, Лин. — Грабна палтото си в ръка и бе готова да хукне надолу по стълбите.

— И на теб. Дано всичко мине добре.

Грей Ин Роуд вече бе задръстена от коли, а колоната се виеше чак до Уест Енд. Трябваха й няколко минути да го забележи, когато тъкмо спираше от другата страна на улицата. Хвърли поглед в двете посоки и изтича между бавно движещите се автомобили, притиснала до гърдите си папките с документи.

— Точно навреме — каза Мак, когато се наведе да го целуне. — Какво ще кажеш за обслужването?

— Ти си истинско чудо.

Наташа пусна папките на пода в краката си.

— А ти — продължи тя, надничайки покрай него към бебето, което й се усмихваше от седалката си отзад — си омазал с банан сакото на баща си.

— Шегуваш се — възмути се Мак и погледна през рамо. — Как можа, приятел?

— Тя ще бъде толкова горда от нас. — Наташа се засмя, закопча си колана и се огледа в подвижния контейнер за боклук, в който се бе превърнала колата на Мак.

Появата на Мак и Наташа на подобни събития се бе превърнала в повод за постоянни шеги. Двамата винаги се появяваха в очуканата кола на Мак, с пагони от бебешко повръщано по раменете или леко миришещи на поредния памперс, който бе избухнал пътьом. Заобиколени от лъскавите джипове и огромните мерцедеси на другите родители, те се чувстваха като палави гимназисти. Един ден бяха довели на посещение Каубоя Джон (никаква марихуана, бяха го накарали да обещае, даже и съвсем малка цигара) и Мак с огромно удоволствие го бе представил на съпругата на директора като „предишния учител на Сара“.

— Много циркови номера ли учите тук? — невинно бе попитал Каубоя Джон. А когато жената го бе погледнала с неразбиране, бе продължил с: — Госпожо, бихте ли желали да си купите няколко щайги много хубаво авокадо?

Джон живееше на около час път от училището на Сара, в малка къщичка с дървена ламперия отвън и двата си стари коня, които пасяха в близкото поле, като продължаваше да продава плодове и зеленчуци с неясен произход на невинните минувачи. При завръщането на Сара той се бе извинил, необичайно притеснен, задето я бе разочаровал. Казваше, че е разочаровал и Капитана. Още не можеше да си обясни каква игра е играел Сал, защото той бил платил дълга на Капитана и Сал отлично го знаел. Сара бе погледнала към Наташа. „Трябваше да говоря с теб — тихо бе казала тя. — Трябваше да кажа на някого.“ По мълчаливо съгласие повече не бяха споменали за конюшнята на улица „Спеърпени“.

— Е, на какво сме поканени днес? — попита Мак. Колите плавно се включваха в движението по магистралата, която извеждаше пътуващите от Лондон към зелените предградия и продължаваше нататък.

— Ами… — Наташа порови за писмото. — Годишното представление за надарени и талантливи ученици. Ще чуем инструментални изпълнения на някои деца, други ще четат поезия… — тук Мак простена — … а Сара ще пее. Не, не, разбира се — побърза да добави тя, понеже той рязко извърна глава. — Сара…

— Ще прави каквото прави винаги. Изобщо няма да забележи как изглеждаме — отбеляза Мак и се включи в колоната от коли. — Щом се озове близо до Бу, главата й веднага хвръква в облаците.

 

 

Всички бяха чували оплакванията на работещите майки за невъзможността да балансираш грижите за децата и кариерата, мислеше си Наташа, докато бавно прекосяваха града. Но беше невъзможно да проумееш умопомрачителния кошмар на жонглирането, докато не ти се случи лично на теб. Тя самата се бе сдобила с две деца и кон в рамките на девет месеца. Голямата ирония беше, че след всички онези години, в които я караха да намали нивото на стреса, да пие по-малко, да мисли позитивно и да прави секс в точно определени дни, тя беше заченала по време на трите най-напрегнати и тежки дни и при това пийнала доста.

Точно в това бе красотата на чудото им, съгласни бяха и двамата, докато лежаха от двете му страни и се любуваха на дебелите му крачета и ръчички, на румените бузи и рошавия като на Мак перчем. Той се бе появил, защото така трябваше.

Къщата в Кент отдавна бе забравена и сменена с нова вила под наем, а домът им в Лондон вече не се продаваше. Мак, Наташа и бебето прекарваха там седмицата, докато Сара беше в елитен пансион, съвсем близо по северната дъга на магистралата край града, който бе сред малко училища, които не само приемаха коне, но и предлагаха обучение на нивото, от което Сара се нуждаеше. Цената бе много висока, даже и с отпуснатата й стипендия. „Е, какво пък — отбелязваше Мак, когато пристигнеше писмото с таксата за срока и двамата леко се стряскаха, седнали до кухненската маса, — никой не е казал, че семейството е без средства.“

Не съжаляваха за парите: Сара се чувстваше прекрасно там, понеже не се отличаваше от другите тийнейджъри, чиито родители отсъстваха по различни причини. И макар да не бе сред най-изявените ученици, тя работеше упорито, беше си намерила приятели и най-важното бе, че вече от нея струеше тихо щастие.

През уикендите, когато всички заедно отиваха до вилата, която бе само на няколко мили от училището, и тя оставаше при тях, разговорите им вече не бяха изключително за поведението на Бу на арената, многобройните му постижения или маловажните неуспехи, а все повече включваха и разкази за приятелите й. Сара не беше най-дружелюбният човек на света, но ги бе запознала с няколко близки приятелки. Приятни тийнейджърки, учтиви, ученолюбиви и вече с ясни планове какво ще правят след завършването на училището.

Освен това не беше и от най-откритите и експресивни хора по характер, а притежаваше своеобразна свенливост, сякаш някаква стена се издигаше моментално, когато се почувстваше нещастна или неуверена. Но вече се чувстваше спокойна с тях в малката вила и бъбреше свободно за Дейвид и Хелън, или Софи, или за коня на друг съученик, който не искал да се качи в транспортния камион, когато ходили на състезанието в Ившам, а Наташа и Мак само се споглеждаха доволно над масата. Бяха изминали дълъг път. И тримата.

 

 

Спортните площадки на училището бяха пълни с коли, които блестяха като пъстра завивка в единия край на игрището за крикет. Родителите крачеха по тревата, като жените с високи токчета се смееха и се държаха здраво за мъжете си, когато затънеха в меката земя. Сара ги бе видяла още преди разпоредителят на паркинга да насочи Мак към свободно място. Тя вече тичаше към тях с безукорно чисти бричове и бяла риза, която направо светеше.

— Успяхте — викна, докато Наташа слизаше и се опитваше да оправи залепналата отзад за краката й пола.

— Не бихме го пропуснали — каза Мак и я целуна по бузата. — Как си, скъпа?

Но Сара вече дърпаше да отвори задната врата.

— Здрасти, Хенри, смелчагата ми! Виж се само! — Набързо разкопча колана на столчето му, вдигна го пред гърдите си и се разсмя, когато той посегна към косата й. — Колко е пораснал!

— Ще си оцапаш ризата с банан. Здравей, миличка. — Наташа я целуна и отбеляза, че не само бебето е пораснало. При всяка от седмичните им срещи забелязваше как Сара полека се превръща в млада жена. Вече го нямаше онова кльощаво дете, което бяха срещнали в началото. Сега беше по-висока от Наташа, силна и пълна с енергия като коня си. — Готова ли си?

— Да. Бу се справя чудесно. Ооо, толкова ми липсваше. Да, така си е. Да, да. — Сара прегръщаше Хенри и той се смееше радостно, както винаги, в ръцете й.

Хенри бе сплотил новото им семейство, помисли си отново Наташа, както се случваше често. Преди да разкрият бременността на Наташа пред Сара, няколко седмици след като се бяха съвзели от първоначалния шок, социалната работничка бе изразила загриженост, че тя може да се почувства изолирана, че това може да изостри чувството й за несигурност. Но Наташа и Мак подозираха, че ще стане точно обратното, и се оказаха прави. Много по-лесно беше, след като вече имаше един малък човек, когото може да обича безрезервно.

Тръгнаха към арената, край която местата вече се запълваха. Момче в училищната униформа им подаде програма с реда на изпълненията. На интерпретацията на Сара на прословутото шоу „Карусел“ беше отредено почетно място, с гордост забеляза Наташа.

— Искате ли да гледам бебето този уикенд? — попита Сара, като ловко измъкна пръстите на Хенри от косата си. — Нямам нищо против. Не съм си направила никакви планове.

— Мислех, че ще ходиш на някакво парти. — Наташа търсеше мокра кърпичка в чантата си. Издайнически петна от бананово пюре вече видимо личаха по белите рамене на Сара. — Не бяхте ли се уговорили с онези момичета от горния клас?

Погледна леко подозрително и Мак веднага долови съмнението й.

— Аха. Какво точно става?

— Какво? Не мога ли да предложа просто така услугите си на детегледачка?

Мак попита с престорено сериозен тон:

— Какво си намислила, млада госпожице?

— Запазих ви много хубави места. Ето тук, не съм запазила за Хенри, но реших, че единият ще го държи в скута си. Оттук ще можете да видите всичко.

Мак изчака секунда.

— Хайде, казвай. Какво искаш?

Винаги я усещаше, че е намислила нещо, преди Наташа да се досети.

Сара опита да добие смутен вид, но цялата грееше от вълнение.

— Приета съм в курса.

— Какъв курс?

— В Сомюр. Летният тренировъчен курс. Шест седмици под ръководството на господин Варжу. Тази сутрин получих писмото.

— Сара, това е чудесно. — Наташа я прегърна. — Голямо постижение. Ти дори не вярваше, че ще имаш този шанс.

— Учителите ми изпратили диск с тренировките ни с Бу и подкрепили кандидатурата ни. Господин Варжу пише в писмото си, че вижда определен прогрес. Писал ми е лично той.

— Е, това е прекрасно.

— Така е. — Тя се поколеба. — Но е много скъпо.

Тя прошепна сумата. Мак подсвирна.

— Това са много часове като детегледачка.

— Наистина трябва да замина. Ако се представя добре, това ще бъде голям трамплин за мен, когато кандидатствам в академията. Моля ви! Ще направя каквото поискате.

Наташа се сети за голямата семейна кола, която двамата с Мак бяха оглеждали в автосалона предната седмица, и я видя как се отдалечава от нея.

— Ще намерим парите. Не се тревожи. Може да има останали още малко в сметката на дядо ти…

— Наистина ли? Наистина?

Някой я повика, гласът надви шума на тълпата. Сара погледна през рамо, после към часовника си и тихичко изруга под нос.

— Най-добре върви.

Оркестърът настройваше инструментите си. Сара подаде Хенри на Наташа, извини се забързано и хукна към конюшнята.

— Благодаря ви! — викна тя и размаха ръце над главите на публиката. — Много ви благодаря! Ще ви се отплатя някой ден! Наистина!

Наташа притисна сина си до гърдите си и се загледа подире й.

— Вече го направи — тихо каза тя.

Сара нагласи каишките на седлото си и се изправи, като галеше нежно спретнатите плитки, които цяла сутрин бе сплитала в гривата на Бу. От мястото си зад набързо издигнатите паравани тя виждаше как зрителите заемат местата си и дори можеше да зърне Наташа, която подаде Хенри на Мак, а после почна да рови в чантата си. Фотоапарат. Видя как Мак го взема от ръцете й и с усмивка поклаща глава.

Обичаше снимките на Мак: целите стени на стаята й бяха покрити с тях. След като Папа беше починал, Мак беше събрал всички стари снимки, които бяха намерили в апартамента им в Сандаун, нейни снимки с баба й, както и стари пожълтели снимки на Папа с Геронтий, беше им направил копия и някаква дигитална обработка, така че образите бяха по-чисти, по-големи и лицето на Папа беше още по-ясно. В деня на погребението му Мак и Наташа бяха сложили няколко в рамки и ги бяха оставили в стаята й, така че тя да ги намери, когато се прибере. „Знаем, че не сме първото ти семейство — бяха й казали в онази нощ, — но много искаме да бъдем твоето второ такова.“

Никога не ги беше питала защо са нарекли бебето Хенри, но подозираше, че знае. Той свързваше в едно двете страни на живота й. Понякога дори й се струваше, че вижда нещо от Папа в него. Даже и да нямаше никаква логика в това. Все още виждаше Папа навсякъде — в нещата, които Бу беше обучен да прави; чуваше гласа му в главата си, докато яздеше. „Виж ме сега, Папа“, казваше му тя безгласно.

Вечерният бриз носеше уханието на прясно окосена трева и лек аромат на ягоди от тентата, под която бяха сервирани закуски и чай зад арената. Настана кратко затишие и оркестърът засвири класическата музика, под чийто акомпанимент бяха тренирали седмици наред. Забеляза как Бу наостря уши, разпознал мелодията, усети как мускулите му се стягат под краката й, докато се подготвя за предстоящото изпълнение.

По-късно вечерта сигурно щяха да хапнат някаква готова храна в малката вила в другия край на селцето. Мак щеше да я дразни с приказки за момчета, а Наташа щеше да я попита дали би й помогнала с къпането на Хенри. Винаги го представяше така, сякаш й прави голяма услуга, макар и двете да знаеха, че Сара обожава това. А след два месеца щеше да замине за Франция.

Внезапно изпита усещането, че се намира… ако не точно там, където е трябвало, то поне на място, на което принадлежи. Никой не би могъл да иска повече.

Погледна към господин Уорбъртън, инструктора й по езда, който си тактуваше шепнешком, докато стискаше юздите на Бу.

— Готова ли си? — вдигна поглед към нея той. — Не забравяй какво ти казах. Спокойно, напред, с изпънат гръб и с лекота.

Сара седна малко по-изправена на седлото, стисна коня с крака и потегли.