Джоджо Мойс
Повелителката на конете (18)

Седемнадесета глава

В моменти на опасност господарят изцяло разчита за живота си на коня.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Сара стоеше зад паркирания транспортен ван, на стотина метра от пресечната точка на двата надлеза, без да забелязва малките облачета пара, които се разнасяха пред лицето й. Беше минал близо половин час, достатъчно дълго, за да изгуби чувствителността в замръзналите си стъпала в студеното утро и якето й да подгизне от постоянния ситен дъждец. Стоеше под уличните лампи на този пуст участък от пътя, където голите поля полека преминаваха в градски пейзаж, под плетеницата на пилоните, които трасираха неумолимия марш на урбанизацията.

Почти бе изгубила надежда, когато най-сетне видя да пристигат първите камиони. Леко пристъпи от крак на крак в опит да намести по-удобно тежестта на раницата на раменете си, без да откъсва поглед от вановете, които разтоварваха пътниците си на страничния път. Даже и оттук можеше да види приятелите на Малтиеца Сал да пляскат с ръце в студа, да се смеят и да си разменят цигари, както и други зяпачи, които се бяха качили с тях. Надбягването явно щеше да е голямо, най-голямото, което беше виждала. Страничният път под надлеза бързо се пълнеше с редица коли, малка тълпа се изсипа от тях, атмосферата бе приповдигната, пълна с очакване, въпреки ранния час и мрачния пейзаж наоколо. Краят на надбягването щеше да бъде тук, както и началото на нейното. Докато гледаше мъжете и колите им, Сара усети, че трепери. Бръкна в джоба си и напипа твърдите очертания на кредитната карта.

Беше седем без двайсет и пет.

Пробва се да свие пръсти в ботушите си и се зачуди дали е възможно човек да тича, след като не си усеща краката. Мъжете стояха на малки групички, някои вдигнали ярки чадъри, и бъбреха спокойно, сякаш се бяха събрали просто да разменят последните новини. Беше питала Ралф три пъти дали е сигурен и той всеки път се заклеваше, че е така. Но можеше ли да му се довери? Дали приятелството му с нея щеше да надделее над преклонението му пред Малтиеца Сал? Дали не беше капан? Все си припомняше как се бе извърнал от нея в двора. Ралф живееше по собствените си правила: особени и себични. Непостоянни. Но трябваше да му се довери: нямаше друг избор.

Стомахът й изкъркори. Наближаваше седем без двайсет. Трябваше отдавна да са тук. Сигурно нещо се беше променило в плана. Това можеше да е различно състезание. „Бу няма да се появи“, помисли си тя и сърцето й се сви. Не можеше и да си представи какво щеше да прави, ако не се появеше; нямаше резервен план. Всички мостове бяха изгорени, всичко бе свършило в мига, в който бе напуснала къщата на Маколи. За миг се замисли за Мак и Наташа, които сигурно вече бяха станали. Колко ли време щеше да им трябва да разберат какво е направила?

Някаква кола мина край нея много бавно, а шофьорът я изгледа любопитно през бавно движещите се чистачки на предното стъкло, докато тя се преструваше, че търси нещо в джоба си и е просто обикновен човек, вървящ по пътя си в съвсем обикновен ден.

Деветнайсет минути до седем.

Чу познат глас да долита до нея по вятъра.

— В онези поля има повече зелено, отколкото в джобовете ви, момчета. Залагайте, ако държите на думата си. — Каубоя Джон вървеше към средата на редицата от ванове с обичайната си опърпана шапка, която сега блестеше под дъжда, протегнал ръка да поздрави останалите. Оттук виждаше само огънчето на цигарата му.

— Да не си дошъл направо от летището? Явно часовата разлика замъглява ума ти, Каубой Джон.

— Ти не се тревожи за ума ми. А за краката на оня кон. Виждал съм трикраки кучета да тичат по-бързо от него. — Последва смях. — Почнаха ли вече? Сал ми прати съобщение. Пишеше, че ще почвате в шест и половина. Трябваше да съм си в леглото сега, но целият ми организъм е объркан от часовата разлика.

— Започнали са край „Олд Екс“. Всеки момент ще се появят.

Сара рязко вдигна глава при звука на клаксон и бурни възклицания.

Сякаш по даден сигнал шумът от трафика заглъхна, вече нямаше коли, не се чуваше и глухото ръмжене на камиони по надлеза. Като че ли изпаднаха в някакъв вакуум; мъжете се смълчаха, сякаш чакаха потвърждение на онова, което очите им виждаха, и после хукнаха напред, нагоре по мокрия страничен път, за да видят по-добре. Отначало имаше само една малка точка, после ясно очертан силует — ето го, тичаше в тръс надолу по пътя, който се спускаше от надлеза, хванат натясно между прътите на бледосиня двуколка, вдигнал тревожно глава, докато дебеловрат мъж с побеляла коса дърпаше силно юздите от мястото си зад гърба му. Сивата кобила на Малтиеца Сал, малко по-далеч, тичаше елегантно, а самият Сал се наведе и подвикна някаква обида, докато минаваше.

Сара не можеше да откъсне очи от коня си, от едрото му мускулесто тяло, хванато в капана на двата пръта, от копитата му, които се виждаха размазано поради бързината, с която премина край нея. Беше с наочници, заради които изглеждаше сляп, уязвим, сякаш е нечий заложник. Слязоха от магистралата по отбивката, за кратко скрити зад надлеза, а после направиха широка дъга и се появиха отново, препускайки към малката тълпа, докато трафикът по магистралата отново се понесе над главите им. Мъжете, които стояха наоколо, тръгнаха към страничния път, за да ги посрещнат, и Сара се скри зад белия ван, затаила дъх. Видя как двата коня слязоха по страничния път и спряха зад масивните бетонни колони, при което последваха одобрителни викове, възклицания, трясък от затръшнати ядно врати и възмутени гласове. Бу се завъртя, не беше сигурен дали трябва да спре, но последва толкова рязко дръпване на главата му, че той едва не падна назад на хълбок.

Сара чу гласа на Каубоя Джон:

— Какво, мътните го взели, прави той тук?

Ами ако се провали? Ако всичко се обърка? Усети как въздухът от дробовете й се надига към гърлото, където засяда, а после излиза навън в продължителна, трепереща въздишка. Мисли. Преценявай. Беше прекарала безброй безсънни часове в четене на съветите на Ксенофонт към кавалеристите и сега в главата й изплува едно изречение: „Да огледаш позицията на врага предварително и от възможно най-голяма дистанция, винаги е полезно“.

Премести се леко зад белия ван, без да откъсва очи от коня си. „Тук съм, Бу“, говореше му тя мислено, докато се приготвяше за действие.

 

 

Мак чу как душът в банята на Наташа потече шумно, погледна си часовника и потръпна, когато подозрението му за безбожно ранния час се потвърди. Остана в леглото си за момент, макар смътно да усещаше, че има нещо за правене. После значимостта на тази сутрин се избистри в съзнанието му и го разсъни. Тя напускаше. Това беше краят. Всичко свършваше.

Седна рязко в леглото си. В другия край на коридора още се чуваше струята на душа, а слабото бръмчене на вентилатора беше далечен, пресекващ звук. Тя щеше да иска да си тръгне колкото е възможно по-безпроблемно.

— Ще се върна и ще се оправя с къщата и вещите тук, преди да стане време да се местим — беше му казала тя предната вечер, след като Сара си бе легнала. — Преместване. Оценители. Каквото е нужно. Мога да говоря и със социалната работничка, ако не искаш да го правиш ти. Но от сега нататък няма да живея тук.

Дори не беше го погледнала, докато говореше, привидно заета с някакви книги на етажерката.

— Няма нужда да го правиш, Таш — тихо каза той.

Но тя бе махнала с ръка.

— Имам много важно дело, Мак. Най-сериозното в кариерата ми досега. Трябва да се фокусирам. — Нямаше гняв, нито негодувание. Това бе онази Наташа, която той мразеше: затворена в себе си, недосегаема. Чието хладно и учтиво изражение говореше за всички неща, които явно бе сбъркал в брака си.

Чу звънеца на входната врата, пронизителен и нахален. Пощальонът? В този час? Наташа нямаше да го чуе заради течащата вода. Мак въздъхна, облече тениска и слезе по стълбите.

Конър стоеше пред вратата. Мак огледа елегантния костюм, прилежно обръснатото му лице и осъзна, не за първи път, колко силно мрази този човек.

— Мак — с равен глас поздрави Конър.

— Конър. — Не искаше да го улеснява. Стоеше и чакаше.

— Дойдох да взема Наташа.

Да я вземе. Сякаш беше вещ, дадена назаем. Мак се поколеба, после отстъпи крачка назад и го пусна в коридора с усещането за нарастващ гняв при всяка следваща стъпка навътре. Конър влезе, сякаш беше дошъл да завладее къщата, зави наляво към всекидневната и седна на дивана с абсолютната увереност, породена от установена близост, след което отвори вестника си.

Мак прехапа устни.

— Извини ме, но няма да остана да си побъбрим — каза той. — Ще кажа на жена ми, че си тук.

Качи се по стълбите, разкъсван от гняв заради случващото се. Този мъж седеше на дивана, който Мак бе избрал и платил, и чакаше, за да отведе жена му. Но преди да даде глас на собственическите си чувства, в главата му изникна образът на Мария, полуоблечена, стиснала две чаши вино. И подлата й наслада от болката на Наташа.

Душът бе спрял да тече. Той почука на вратата на спалнята и изчака. След като не последва отговор, почука отново, после предпазливо отвори вратата.

— Таш?

Първо видя отражението й. Тя стоеше пред огледалото, с кърпа, увита около тялото, а по голите й рамене имаше пръски от мократа й коса. Потръпна, когато той влезе, и ръката й инстинктивно се вдигна към гърлото. Този защитен жест бе поредният укор.

— Почуках.

Навсякъде из стаята имаше полуотворени чанти. Само след минутки щеше да си тръгне, помисли си той.

— Съжалявам. Бях се отнесла. В такъв случай…

— Конър е тук.

Очите й леко се разшириха.

— Не го очаквах.

— Ами долу е, дошъл да те вземе. — Прозвуча леко саркастично.

— О — възкликна тя. Взе халата си от леглото и се уви с него. Наведе се и започна да търка косата си с кърпата. — Кажи му… — подхвана тя. — Всъщност няма значение.

Той прокара пръсти по ръба на един отворен куфар. Не разпознаваше почти нищо от сгънатите вътре дрехи.

— Значи, това е — каза той. — Просто си тръгваш.

— Да. Както го направи ти — отвърна тя и се изправи, за да се среше. — Сара будна ли е?

— Не съм проверявал.

— След всичко, което стана снощи, забравих да спомена, че имаше някакъв формуляр за подпис. За училищна екскурзия.

— Ще го подпиша.

Тя сложи костюма си на леглото и доближи първо една риза, после — друга, до тъмносиньото сако. Когато бяха женени, винаги го питаше какво мисли за комбинацията и най-често после сменяше избора си. През първите няколко години от брака им беше нещо като лична закачка.

Мак скръсти ръце.

— Е, къде да ти препращам пощата?

— Няма нужда. Ще минавам на няколко дни. Просто ми се обади, ако има нещо за обсъждане. Какво ще направим със Социални грижи? Искаш ли да им звънна, когато изляза от съда следобед?

— Не — отвърна той. — Първо ще говоря със Сара. Ще решим кога би било… — Не можеше да каже „най-добре“. Нищо не можеше да е такова за нея. — Таш…

Тя стоеше с гръб към него.

— Какво?

— Мразя това — каза той. — Знам, че нещата много се усложниха, но не виждам защо всичко трябва да свършва така.

— Вече сме водили този разговор, Мак.

— Не, не сме. Живяхме заедно близо два месеца и не сме провели и един смислен разговор. Не сме говорили за онова, което се случи между нас, нито какво, по дяволите…

Той се обърна рязко. На прага стоеше Конър.

— Реших, че може да ти е нужна помощ за куфарите.

Беше си сложил афтършейв, забеляза Мак. Кой, за бога, използваше афтършейв толкова рано сутрин?

— Тези на леглото ли да взема, Наташа?

Тя тъкмо щеше да отговори, но Мак я прекъсна:

— Ако не възразяваш — каза той и застана пред Конър, — предпочитам да изчакаш долу.

Последва кратка, но напрегната тишина.

— Дойдох за багажа на Наташа.

— Каниш се да влезеш в спалнята ми — бавно изрече Мак — и аз те моля да не го правиш.

— Не мисля, че фактически погледнато…

Мак се нахвърли срещу него:

— Виж какво, приятел — каза той и ясно чу враждебността в гласа си, — аз притежавам тази къща, половината от нея. Любезно те моля да излезеш от спалнята ми — нашата спалня — и да почакаш долу, за да довърша личния си разговор с жената, която, теоретично поне, още е моя съпруга. Ако не си против?

Наташа бе спряла да се сресва. Погледна от единия към другия, после дискретно кимна на Конър.

— Ще сваля седалките на колата — каза Конър и излезе, демонстративно подрънквайки с ключовете в ръка.

В стаята се възцари пълна тишина. Дори вентилаторът в банята се изключи.

Мак усети как пулсът му полека се забавя.

— Е, това е, значи. — Опита се да се усмихне, но излезе крива усмивка. Почувства се глупаво.

Изражението по лицето на Наташа беше неразгадаемо.

— Да — каза тя напрегнато. Отново се зае с вещите си.

— Трябва да вървя, Мак, ако не възразяваш. Но ми се обади довечера, след като двамата със Сара измислите графика за всичко.

Взе костюма си и се скри в банята.

 

 

В състезанието имаше два коня, които бягаха в тръс — кобилата на Сал и Бу. Ралф й бе казал, че не очакват Бу да спечели; много пари бяха заложени срещу него въпреки добрия му вид и съвсем естествено, той бе финиширал последен.

От мястото си зад микробуса Сара видя как жокеят скочи от двуколката, сграбчи юздата и го изрита здраво в хълбока. Бу подскочи настрани, извил глава назад от болка. Възмутен стон се изтръгна от гърлото й и краката й я понесоха натам, без да го съзнава. После тя се сепна, наведе се, стисна здраво очи и си наложи да се фокусира, да не действа прибързано. На стотина метра от нея един от приятелите на Сал държеше запотената кобила за юздата, докато прикриваше с длани огънчето на запалката си и се опитваше да го доближи до цигарата си.

— Мътните те взели, Сал, странни витамини даваш на този кон — изръмжа той и пъхна запалката обратно в джоба си.

— Моят кон не се препъна там горе.

— Уплаши се от вятъра. От онази страна здравата духаше.

— Както ти казах и преди малко, Тери, момчето ми, това състезание приключи.

Бу леко подскачаше сега, притеснен от тежестта на двуколката, уплашен да не получи поредния ритник, затова мъжът го завърза здраво за страничното огледало на пикапа си, изръмжа му грубо и вдигна заплашително ръка, преди да се отдалечи. Сара го простреля с невидими куршуми в тила и мислено го изрита също толкова силно, колкото той бе ритнал Бу. Никога не бе изпитвала по-силна ярост. Насили се да диша дълбоко и забеляза Каубоя Джон, недалеч оттам, да разговаря напрегнато със Сал. Гледаше към Бу и от шапката му капеше вода, докато клатеше глава. Сал сви рамене и запали нова цигара. Джон сложи ръка на рамото му, опита се да го дръпне настрани от другите, но тъкмо когато се обърна, Сал отново се присъедини към кръга от мъже, които брояха парите.

Сега Сара беше спокойна. Наблюдаваше сцената с хладнокръвието на ловец, със стратегическото мислене на Ксенофонт, като през цялото време се придвижваше полека напред под прикритието на паркираните коли и масивните бетонни колони на пресичащите се надлези. Вече беше само на няколко метра от Бу, достатъчно близо, за да види потта по шията му, мократа му от дъжда кожа, достатъчно близо, за да прецени колко въжета го привързваха към малката двуколка. „Не ми се обаждай“, предупреди го тя мислено. Мъжете спореха до сивата кобила, като Сам шумно твърдеше, че тя е спечелила надбягването, а един друг мъж, който твърдеше, че Бу е негов, оспорваше това. Конят на Сал бил излязъл от равномерния тръс и беше объркал стъпката два или дори три пъти, настояваше той. Трябвало да бъде дисквалифициран. Думите му бяха посрещнати с негодувание, но и също толкова одобрение от други гласове.

— Трябва да се махаме оттук — викна някой с тежък ирландски акцент. — Да се прибираме. Ченгетата скоро ще се появят.

Сара се бе промъкнала от другата страна на Бу и сега конят се напрягаше да види кой е до него, впримчен от юздата, заслепен от наочниците. Тя му изшътка тихичко, погали с длан потръпващия му хълбок и забеляза как ушите му се поклащат напред и назад в знак, че я е познал. Тя погледна към мъжете и извади прътите от юздата, след като ловките й пръсти бързо се справиха със закопчалките.

Гласовете стихнаха за момент и тя се дръпна рязко зад пилона, като сърцето й биеше до пръсване. А после всички отново се развикаха и този път спореха ожесточено. Тя надникна предпазливо, видя да се разменят пари, ядни спорове и пляскане на длани и разбра, че това е шансът й: никой нямаше да погледне настрани, докато се броят парите.

Оставаха й секунди. Пръстите й трепереха, докато развързваше въжетата, адреналинът я оглушаваше и притъпяваше гръмовния шум на трафика над главите им. Ще те измъкна оттук, Бу. Три въжета. Две. Само едно. Мърмореше си тихо под нос. Хайде.

Точно когато се мъчеше с последното въже и пръстите й се хлъзгаха по мократа кожа, чу възклицанието, от което се страхуваше:

— Ей! Ти!

Едрият мъж, онзи с врат, по-дебел от главата му, вървеше към нея. Идваше с големи крачки, настръхнал заплашително.

— Ей! Какво си мислиш, че правиш?

Бу леко подскачаше настрани, заразен от тревогата й, и тя му изшътка да стои мирен.

— Хайде — мърмореше тя на въжето, докато и другите мъже погледнаха през рамо и решиха, че става нещо там, че момичето явно не е с тях. Сара забеляза объркването на Джон, зърна и лицето на Сал, шокирано, след като мигом я разпозна. — Хайде.

Мъжът се затича. Последното въже не поддаваше. Тя го задърпа, дишаше тежко и накъсано. Но точно когато мъжът вече беше само на метри от тях, прътите на двуколката паднаха с трясък на земята. Бу беше свободен. Тя сграбчи кичур от гривата му, откачи въжето от юздата и се метна на гърба му, пришпорена от страха. Извика му да тръгва, стисна го здраво с крака и едрият кон скочи напред по страничния път, сякаш беше чакал точно този миг, мускулите му се свиваха и разгъваха с такава мощ, че се наложи тя да сплете пръсти в гривата му, за да не падне.

Настана хаос. Чуха се викове, рев на запалени мотори, но тя само се прилепи до шията му и с паника в гласа продължи да го подканва да побърза.

— Напред! — крещеше Сара и стискаше здраво дясната юзда, твърде дългите юзди за водача на двуколката вече се мотаеха в краката на коня. Тя го насочи към отбивката, тесния страничен път, който водеше нагоре към надлеза, и ето че след три-четири скока тя вече беше горе и чуваше свистенето на гуми и писъка на клаксони, докато прекосяваше двойното платно на главния път.

Препускаше по надлеза, високо над града, минаваше между колите, без да обръща никакво внимание на шофьорите, които извиваха рязко волани, за да я избегнат. Не виждаше нищо, освен далечните поля напред, не чуваше друго, освен препускащата във вените й кръв, и не усещаше друго, освен че със сигурност я преследват. Знаеше къде да иде: беше премисляла това много пъти през нощта, планирала бе бягството им. И ето че вече наближаваше. Виждаше изхода вляво, задръстен от спрели в трафика коли, само на няколкостотин метра от нея, и знаеше, че ако стигне до него и тръгне надолу към индустриалната зона, те никога няма да я хванат.

И точно тогава една малка синя кола рязко отби към банкета, след като шофьорът й твърде късно бе решил да се престрои в друга лента, в пълно неведение за препускащия отзад кон. Тя се смрази и се помъчи да забави Бу, след като колата отпред и плътните колони в двете ленти напълно блокираха пътя й. Погледна към разделителната мантинела на магистралата. Не можеше да я прескочи, без да налети право върху насрещно движещите се коли. Нямаше изход. Надникна под лакътя си и видя назад червения джип на Сал да си проправя път сред колите, надул клаксон. Ако останеше на надлеза, той щеше да я хване. Сара преглътна мъчително, вкусвайки металната горчилка на страха.

Огледа колата, докато препускаше към нея, молейки я мислено да се махне от пътя й. Нямаше никакъв избор. „Прости ми, Папа“, помисли си тя, сграбчи по-здраво гривата на Бу и го пришпори напред, право към задния капак на автомобила.

Бу, объркан какво точно се иска от него, се поколеба, но тя само го стисна по-здраво с крака в отговор, подвикна му окуражително и внезапно той се издигна нагоре, а мускулестият му гръб се разтегли под нея, докато прескачаше колата. И тя беше Ксенофонт, чуваше грохота на битката долу, цялото й тяло, цялото й същество се доверяваше на куража на животното, което яздеше. Беше всемогъща, защитена, надарена. Беше ярост и слава, жадуваше единствено оцеляване. Светът застина. От гърдите й се изтръгна мълчалив вик. Очите й бяха затворени, а после се отвориха и видяха единствено небе и завиващите коли долу, последва силен удар при приземяването им и двамата бяха отново на пътя. Конят залитна леко на хлъзгавата настилка и тя за малко да падне от гърба му, но трескаво се вкопчи в твърде дългите юзди, в гривата, в каквото и да е, само и само да се задържи горе.

Конят препускаше по пътя, краката му сякаш се сливаха в бесния галоп, а Сара изрева от усилието, пресегна се с лявата си ръка, сграбчи юздата и се изтегли здраво нагоре. Двамата се измъкнаха и най-накрая завиха по една странична уличка, която водеше към канала, а грохотът на трафика и слисаният писък на клаксоните бавно заглъхнаха в далечината.

 

 

— Кой е първият ви свидетел?

Наташа набързо изпрати ново съобщение на Бен, в което го молеше да провери дали е взел правилния набор от документи за делото и напомняше, че трябва да я чака пред съда след трийсет минути. Беше в едно кафене с Конър.

— Детският психолог. Един от нашите. Ще стреснем съпруга с намек, че може да успеем да подкрепим обвиненията в тормоз, докато Харингтън и юридическият съветник обработват госпожа Пърси извън залата, за да я накарат да се съгласи да му даде право на достъп в замяна на по-добро финансово споразумение.

Не съм пълен идиот, отговори Бен.

Нека аз да преценя, отвърна тя.

— Съпругата ще получи каквото иска — горчиво отбеляза Конър. — Няма да се налага повече и пръста си да помръдне, а един достоен баща ще бъде очернен. Никога не съм предполагал, че може да използваш подмолни средства.

Тя го сбута с лакът.

— Само по този начин ще успея да задържа детето при майката. Стига, Конър, това е развод. И ти би постъпил по същия начин на мое място. — Тя присви очи и се огледа в огледалото на стената отсреща. — Косата ми добре ли е? Харингтън смята, че може да има журналисти пред съда.

— Добре си.

Не можеше да си позволи и най-малката грешка. Беше важно не просто да спечели делото, но и да го използва като идеален пример за Майкъл Харингтън. Предложението му си стоеше в съзнанието й, винаги беше там, като малка награда за самата нея, когато се отчайваше от цялата бъркотия в живота си. Толкова ли лошо щеше да е да прескочи границата? Определено щеше да е по-добре да се махне от този ежедневен контакт с клиентите си. Сети се за Али Ахмади. Ако се прехвърлеше в „Харингтън Левинсън“ нямаше да има опасност да повтори такава грешка.

Не беше споменала на Конър за офертата. Не искаше дори и пред себе си да признава мотивите си за това.

Той леко я побутна с обувка по крака.

— Нямам нищо спешно тази сутрин, така че след като те оставя пред съда, ще закарам багажа ти вкъщи.

Това я изненада.

— Сигурен ли си?

— Да. Не съм казал, че ще го разопаковам обаче. Не очаквай от мен веднага да се превърна в съпруг домошар.

— Благодаря, Конър.

— За нищо, скъпа. Както казах, нямам никакви ангажименти в следващия час.

— Имах предвид, че ме покани да остана.

Той се загледа в краката си, после я погледна малко странно.

— Защо го казваш? Не си ми гост. — Той се намръщи. — Да не искаш да кажеш, че това е само временно? Че запълвам някаква празнина за момента?

— Не ставай глупав. Но честно казано, не знам колко дълго ще остана. Не съм имала възможност да обмисля нищо. Просто не съм сигурна, че трябва да се хвърлям…

— … от трън, та на глог.

— Не съм го казала. Но ти сам изтъкна, че и двамата сме много объркани сега, както деликатно се изрази.

— Казах, че си подхождаме в объркването си. Цитирайте точно фактите, адвокат.

Наташа забеляза, че вече е неин ред на опашката за кафе.

— О, извинете. Безкофеиново нискомаслено лате, моля.

— Иначе казано, „Защо изобщо го пия?“ — подхвърли Конър. Момичето на касата се усмихна вяло, сякаш чуваше подобни остроумия стотици пъти на ден. — За мен двойно макиато.

— Нека да приключа с това дело, Конър. Не мога да мисля за нищо друго в момента.

Тя изчака той да отговори, но след като това не стана, бръкна в чантата си с престорено небрежен вид.

— Аз ще платя — предложи тя. — Поне това мога да направя, след като си пропусна закуската заради мен. Какво ще кажеш за един мъфин?

И тогава погледна в портмонето си.

 

 

Не можеше да го види. Спря се на двора пред мебелната фабрика и после мина зад ъгъла, където камионите за доставка скриваха парка от хорските очи, дъхът й излизаше на малки облачета пара, а дъждът се стичаше по лицето й и се налагаше да бърше очи, за да вижда по-ясно. Хлъзна се надолу по тялото на коня. Бу беше потен, разтърсен от събитията на изминалите два дни, мръзнеше под силния дъжд и се наложи здраво да дръпне юздата, за да го накара да върви след нея.

— Ралф? — подвикна тя.

Никакъв отговор. Пред нея бяха пустите прозорци на крилото с офисите, а гласът й глъхнеше под шума на дъжда. Големите врати на фабриката още бяха затворени. До началото на работния ден имаше поне половин час.

Сара пристъпи напред и надникна зад един паркиран микробус.

— Ралф?

Нищо.

Тя избърса отново дъжда от лицето си, увереността й полека помръкваше, след като адреналинът от последните часове се разсейваше в кръвта й.

Нямаше да дойде. Разбира се, че не. Много наивно от нейна страна да си помисли друго. Дори можеше да е казал на Сал къде са си уговорили среща. За миг замръзна на място, отбелязвайки си мислено, че ако приятелите на Сал се появяха зад гърба й, щеше да се озове в капан.

С усилие на волята потисна надигащата се паника, помъчи се да мисли стратегически. Можеше ли да се справи без седлото? И с тази глупава юзда с наочници? Отговорът беше очевиден: нямаше никакъв избор. Не можеше да рискува да се мотае тук и някой да я намери. Хвана юздата в лявата си ръка, готова да скочи отново на гърба на Бу.

— Няма защо да викаш, цирково момиче. — Ралф излезе от сянката на една врата и бавно закрачи към нея, нахлупил качулка ниско над челото си. — По дяволите — възкликна той, загледан в коня.

Тя изтича към него, докато теглеше недоволния Бу подире си.

— Донесе ли го? — попита нетърпеливо.

Той протегна ръка.

— Първо картата.

— Няма да те излъжа, Ралф. — Бръкна в джоба си и измъкна пачка банкноти.

— Къде е картата?

— Не можах да я взема, но ето ти двайсет лири.

— Я се разкарай. Да не ме мислиш за глупак?

— Петдесет.

— Мога да продам седлото за повече. Сто и петдесет.

— Сто. Само толкова имам.

Той отново протегна длан. Тя преброи банкнотите и му ги даде. Парите на Сал. Радваше се да се отърве от тях.

— Къде е седлото?

Той посочи към входа, зает да брои парите. Сара го помоли да задържи Бу, докато му слагаше седлото, докато пристегне добре каишките, все така задъхана. После смъкна юздата с наочниците, метна я в празното поле отвъд оградата и сложи на Бу неговата.

— Едно ще ти кажа, момиче. — Ралф натъпка пачката в джоба на дънките си. — Определено си куражлийка.

Тя постави крак в стремето и скочи на гърба на коня. Бу направи няколко крачки назад, нетърпелив да тръгне отново.

— Къде ще го отведеш? Сал е по петите ти, да знаеш. Няма смисъл да пробваш около Степни или Уайтчапъл. Май е най-добре да пробваш на южния бряг на реката.

— Няма да е наоколо. Слушай, Ралф, искам да направиш едно последно нещо за мен.

— О, не. — Той поклати глава. — Достатъчно направих вече, цирково момиче.

— Иди в болница „Света Тереза“. Кажи на дядо ми… кажи му, че двамата с Бу сме отишли на нашата ваканция. Той ще се сети какво казвам. Кажи му, че ще му се обадя.

— И защо да правя каквото и да било за теб? По дяволите, накара ме да стана в шест и петнайсет тази сутрин. Това си е направо незаконно.

— Моля те, Ралф. Много е важно.

Той потупа джоба си и тръгна с бавна крачка по пътя.

— Може и да отида — подхвърли той, а твърде големите маратонки шляпаха хлабаво на дванайсетгодишните му крака, — но съм зает човек…

 

 

— Не мога да говоря сега, Наташа. Тъкмо излизам от къщи. — Мак пусна чантата си с екипировка на пода в коридора.

— Кредитната ми карта, Мак, виж дали е на малката масичка в хола, където снощи си бях оставила чантата?

Мак прехапа устни, за да не отвърне нещо грубо: тя беше напуснала дома и не можеше да очаква от него да обикаля и да търси разни неща, изпаднали от чантата й. Все пак надникна през вратата.

— Не — отвърна той. — Няма нищо на масата.

Кратко мълчание. В слушалката на телефона се чуваше леко подрънкване на чаши, приглушени разговори.

— По дяволите — изруга Наташа.

Мак повдигна вежди. Наташа рядко ругаеше.

— Проблем ли има?

— Тя там ли е?

— Не. Надникнах само. Сигурно е излязла, преди да станем.

— Взела е кредитната ми карта.

— Какво?

— Чу ме.

Той вдигна очи към тавана.

— Пак си я нарочила. Сигурно си я прибрала някъде.

— Не, Мак. Току-що си отворих портмонето и видях, че една от кредитните ми карти липсва.

— И си сигурна, че е тя?

— Ами едва ли си ти, нали? Казвам ти, Мак, взела е проклетата ми карта.

— Но нали не знае пинкода?

Отново чу приглушен разговор от другата страна на телефона, после Наташа отново заговори:

— По дяволите. Трябва да отида в съда. Не мога да закъснявам. Мак, би ли…

— Ще я взема от училище след часовете. Ще поговоря с нея.

— Не знам дали да блокирам картата.

— Не го прави засега. Няма как да похарчи много в училищния стол. Нека първо говоря с нея. Сигурен съм, че има някакво невинно обяснение.

— Невинно обяснение ли? За кражбата на картата ми?

— Виж, не знаем със сигурност, че е била тя. Нека да говоря с нея, става ли? Нали ми беше казала, че иска да купи разни неща за дядо си?

Този път мълчанието продължи по-дълго.

— Да, така е, но това не прави кражбата приемлива. — Той отново понечи да възрази, но тя го прекъсна: — Знаеш ли какво, Мак? Тези деца може и да са имали тежък живот, но невинаги те са жертвите.

Той затвори телефона и остана в коридора. Отначало се подразни от думите на Наташа, така че се наложи да прехапе устни, за да не й отвърне инстинктивно. Не си спомняше да е била толкова цинична спрямо клиентите си. Не я харесваше такава.

Тъкмо щеше да се наведе да си вземе чантата, но се сети за странното спокойствие на Сара предната вечер и как бе предпочела да остане в хола, докато той бе отишъл да приготви вечерята. Тогава си бе помислил, че проявява такт. Още вярваше, че е така.

Постоя още миг на място, после бавно се качи обратно по стълбите и отвори вратата към стаята на Сара.

Няма как да влезеш в стаята на тийнейджърка, без да се почувстваш като нагъл натрапник. Мак се усети, че подсъзнателно е пъхнал ръце в джобовете, за да не би случайно да докосне нещо. Не беше сигурен какво търси, просто искаше да се увери, че нещата са такива, каквито трябва. Че познава това момиче все пак. Отвори гардероба и въздъхна облекчено. Вътре бяха дрехите й, дънките, обувките. Леглото й бе спретнато оправено. Точно преди да излезе, отново се обърна.

Снимката на дядо й я нямаше. Както и старогръцката книга за ездата, която четеше. Загледа се в празното място на нощното шкафче, където бяха стояли и двете, после отиде до банята. Нямаше четка за зъби. Нито за коса. Нито сапун. Но върху радиатора на парното беше преметната училищната й униформа. Единственият комплект дрехи, с който разполагаше.

Мак изтича долу и грабна слушалката на телефона.

— Таш? — обади се той, но после изруга тихо. — Да, знам, че е в съда. Можете ли да ме свържете с нея? Спешно е. Кажете й, че… че имаме проблем.