Джоджо Мойс
Повелителката на конете (24)

Двадесет и трета глава

Непокорният кон е не само безполезен, но често изиграва ролята на предател.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Анри Лашапел беше разбрал още през първата година, че е направил ужасна грешка. Не беше виновна Флорънс: тя го обичаше, стараеше се да бъде хубава и да е добра съпруга. Не беше нейна отговорността, че притеснението й за щастието му го караше да изпитва вина и често това се изразяваше в своеобразно раздразнение.

Беше й направил предложение в нощта на „Карусел“, задъхан, окървавен и покрит с пясък. Зрителите от седалките наоколо бяха станали на крака и ги бяха поздравили шумно. Двамата обикаляха с часове улиците на Сомюр между тълпите подпийнали хора и мотоциклетистите, планирайки бъдещето си, споделяйки гласно взаимните си дълбоки чувства, замаяни от мечти. На следващата сутрин той не се бе явил на ранната тренировка, а вместо това бе събрал малкото си лични вещи в пътната чанта и бе помолил за среща с Великия майстор. За да го информира, че желае да бъде освободен от поста си в академията.

Великият майстор изгледа насиненото му око, подпухналата буза. Остави химикалката на бюрото си. Настана дълга тишина.

— Знаеш ли защо сваляме подковите от задните крака на нашите коне, Лашапел? — попита той.

Анри примигна и потръпна от болката.

— За да не наранят другите коне?

— Както и защото, докато усвоят основните умения и достигнат потенциала си, те непременно се дърпат и ритат безобразно, и могат да се наранят сами. — Сложи длани на масата. — Анри, това, което се каниш да направиш, ще нарани самия теб по-дълбоко, отколкото можеш да си представиш.

— С цялото ми уважение, господине, не мисля, че мога да бъда щастлив тук.

— Щастие? Мислиш, че като те освободя, това ще ти донесе щастие?

— Да, господине.

— Няма друго щастие на света, освен онова, което получаваш от любовта към работата си. Това е твоят свят, Анри. И глупак може да го разбере. Не може да откъснеш човек от неговия свят и да очакваш да бъде щастлив.

— С цялото ми уважение, господине, решил съм го. Искам да бъда освободен.

Беше хубаво да е толкова категоричен, да вижда толкова ясно бъдещето си. Едничкият момент, в който бе готов да се разколебае, беше, когато прекоси покрития двор, за да види Геронтий за последен път. Едрият кон изцвили лекичко, когато се приближи до него, побутна с муцуна джобовете му, после облегна глава на рамото на Анри, докато той го галеше по носа. Младият мъж примигна, за да прогони сълзите си. Дотогава никога не беше му се налагало да се прощава с любим човек или животно; преди Флорънс не беше обичал никого. Освен този великолепен, благонравен кон.

Затвори очи, вдъхна познатия мирис на топлата кожа на животното, докосна кадифената мекота на ноздрите му, наслади се отново на неизменното усещане за грация, което се излъчваше от коня. А после, стиснал зъби, Анри Лашапел метна чанта през рамо и тръгна към големите порти на „Екол дьо Кавалери“.

 

 

Първите месеци в Англия бяха поносими, изпитанията им бяха притъпени от тихото задоволство, което той изпитваше от ролята си на младоженец. Флорънс цъфтеше под вниманието му; всеки ден виждаше в нея хиляди дреболии, които оправдаваха решението му. Родителите й, макар видимо да бяха леко притеснени от младия французин, който бе завъртял главата на дъщеря им, се държаха учтиво. Не толкова враждебно, колкото би се държал баща му, ако беше довел жена си в неговия дом. Флорънс съобразително му бе предложила да си облече униформата за първата си среща с тях и понеже войната още беше жива в спомените им, поколението на родителите й виждаше единствено добрите качества на всеки в униформа.

— Нали не мислите да живеете във Франция? — няколко пъти бе попитал баща й. — Флорънс е привързана към семейството си. Няма да се чувства добре далеч от дома.

— Моят дом е тук — заяви Анри уверено. Седналата до него Флорънс се бе изчервила от удоволствие.

Анри си намери жилище и само няколко седмици след пристигането му в Англия двамата се ожениха в кметство на Мерилебън толкова набързо, че няколко месеца след това съседите хвърляха подозрителни погледи към талията на Флорънс, когато се разминаваха с нея.

Той си търсеше работа и обикаляше Лондон и дори предградията, предлагайки услугите си като треньор по езда, но ездата за удоволствие все още бе привилегия за богатите и в малкото случаи, когато го наемаха на пробен период, лошият английски, тежкият акцент и строгите му разбирания за правилата в ездата не се харесваха особено. На свой ред той не можеше да приеме отношението на англичаните към конете, неразумният им подход към ездата, базиран основно на ловните тактики, който за него бе немарлив, неточен и което бе най-лошото, безчувствен. Англичаните явно държаха да доминират над коня, а не да работят заедно с него или да го насърчават да покаже най-добрите си способности.

За него Англия бе голямо разочарование. Храната бе по-лоша от онази, която бе получавал в кавалерията. Хората явно се задоволяваха да ядат всичко от консерви; нямаше много пазари, където да купиш евтини пресни продукти, хлябът беше пухкав и безвкусен, месото се смилаше на кафява кайма и после се готвеше в ястия със странни имена: кюфтета от кълцан дроб, пържени панирани кюфтета, овчарски пай. Няколко пъти той лично бе купил продукти и бе сготвил вечеря: салата от домати, риба, подправена с малкото сухи билки, които можеше да намери. Но родителите на Флорънс само отваряха широко очи и гледаха подозрително чиниите си.

— Вкусът е малко остър за мен — отбелязваше майка й, — но ти благодаря, Хенри. Много мило от твоя страна.

— Не е по моя вкус, съжалявам — казваше баща й и избутваше чинията си в средата на масата.

Чувстваше се потиснат от сивото небе и се връщаше в тясната къща в Кларкънуел само за да съобщи, че отново е бил „освободен“, често, без да му платят дължимото. Беше невъзможно да спори на език, който още не разбираше напълно. Семейните вечери бяха напрегнати. Бащата на Флорънс, Мартин, оставяше чашата си чай и го питаше дали си е намерил нова работа, а след като получеше отрицателен отговор, се интересуваше дали не мисли да подобри английския си, за да може да си намери „подходяща“ работа. Която явно включваше седене на бюро.

Флорънс хващаше ръката му под масата.

— Анри е много талантлив, татко — казваше тя. — Сигурна съм, че някой скоро ще му предложи работа.

Той беше много благодарен, че езиковата бариера не позволяваше воденето на задълбочени спорове.

Нощем сънуваше Геронтий. Яздеше по площад „Шардоне“ в бавен и отривист галоп, подканяше смелия си, верен кон да смени водещия крак тук, да тропне с копита и да мине ходом там. Танцуваше с него, въртеше се, издигаше се на гърба му в перфектно изпълнена левада и виждаше света в краката си. А после неизбежно се будеше в тясната стаичка от детството на Флорънс, с невзрачни кафяви мебели и гледка към главната улица, а до него лежеше жена му с ролки в косата и тихичко похъркваше.

Само след година той вече не можеше да се заблуждава каква сериозна грешка бе допуснал. Англичаните бяха по-лоши и от парижани — държаха се подозрително, щом си отвореше устата, по-възрастните мъже подхвърляха пренебрежителни коментари за войната, които си мислеха, че той не разбира. Беше заобиколен от хора, които нямаха апетит за знания или стремеж към самоусъвършенстване. Интересуваше ги единствено да спечелят достатъчно пари, за да се напият в петък вечер с някаква мрачна решимост. Или пък оставаха затворени в къщите си даже и когато времето беше хубаво, със спуснати завеси, хипнотизирани от новите си телевизори.

Флорънс забелязваше нещастието му и се опитваше да компенсира, като го обичаше повече, хвалеше го непрекъснато и го уверяваше, че нещата ще се подобрят. Той виждаше единствено отчаянието в погледа й, усещаше как обожанието й се превръща в досадна зависимост и заявяваше, че следващата седмица ще излезе да си търси работа, макар да знаеше, че няма работа за него. Опитите й да скрие разочарованието си само подхранваха допълнително чувството му за вина и негодуванието му.

През април, близо петнайсет месеца след пристигането си, той събра кураж и писа на Варжу. Не беше надарен с дар слово, затова писмото беше кратко:

Скъпи приятелю,

Дали ще ме приемат обратно? Твърде тежко се живее само на земята.

Подаде го в пощата с ужасна вина в сърцето, но също и с надежда. Флорънс щеше да го разбере. Не можеше да повярва, че би искала съпруг, който не печели нищо и не е в състояние да й осигури дом. Тя щеше да свикне с Франция в крайна сметка. Ако ли пък не — тук той изпитваше най-голяма вина дълбоко в себе си, — щеше ли да е толкова ужасно, ако той никога не се върнеше? Тя сигурно не беше щастлива с настоящото положение. Естествено, че разбираше, че никой не може да стои далеч от нещата, които истински обича.

Запази в тайна изпращането на писмото до континента и не сподели нищо по време на безкрайната вечеря. Имаше пиле. Госпожа Джейкъбс го бе превърнала в нещо жилаво като кожа и го беше поляла с някакъв сос със сирене. В чинията се мъдреше и малка купчинка неразпознаваеми зеленчуци, накълцани безпощадно.

Анри седеше мълчаливо и покорно пъхаше храна в устата си, докато господин Джейкъбс мърмореше мрачно за онзи руснак, дето полетял в Космоса. Явно приемаше мисията на Гагарин за лична обида.

— Не разбирам какво си въобразяват, като пращат хора в небето — възмущаваше се той за трети път вече. — Против природните закони е.

Господин Джейкъбс не беше човек, който обича промените, много бързо бе разбрал Анри, при това бе почти сигурен, че женитбата на дъщеря му за французин спада в категорията на „неприятните“ промени.

— Мисля, че е вълнуващо — обади се Флорънс.

Анри се изненада, защото тя рядко изразяваше мнение, което да противоречи на бащиното й.

— Романтично е — добави тя, прилежно отрязвайки парченце от пилешкото. — Харесва ми, че някой лети горе, сред проблясващите звезди, и гледа към нас на Земята.

Усмихна му се загадъчно. Анри забеляза, че майка й се усмихва и на двамата.

— Флорънс има да ти казва нещо, Хенри — каза тя, доловила объркването му.

Флорънс избърса устни и остави салфетката в скута си. Леко се бе изчервила.

— Какво? — попита той.

— Исках да го запазя в тайна още малко, но не мога повече. Казах на майка. Ще трябва да сложим още един прибор на масата.

— Защо? — попита господин Джейкъбс, откъснал очи от вестника. — Кой ще идва?

Флорънс и майка й избухнаха в смях.

— Никой няма да идва, татко. Аз съм… не съм сама. — Тя улови ръката на Анри над масата. — Ще си имаме бебе.

Е, явно наистина правеха всичко по-различно във Франция, сподели госпожа Джейкъбс със съпруга си дълго след като младата двойка се бе оттеглила в стаята си. Всички разправяха колко изискани били французите, но тя никога не бе виждала по-шокиран човек в живота си.

Анри тъкмо излизаше от апартамента, когато срещна пощальона на стълбищната площадка. Варжу, верен на себе си, му бе отговорил в рамките на седмица. Разкъса плика и прочете набързо написаните думи с безизразно лице.

Великият майстор е добър човек, широко скроен. Вярвам, че ако се обърнеш смирено към него, той ще ти прости тази едничка грешка. Най-важното е, че той знае, че ти си ездач! Очаквам с нетърпение завръщането ти, приятелю.

— Добри ли са новините? — попита пощальонът, докато пъхаше списание в кутията на номер четиридесет и седми.

Анри смачка писмото на топка и го пъхна в джоба си.

— Съжалявам. Не говоря английски — каза той.

„Два пътя“, така беше казал Великият майстор. Защо обаче не го беше предупредил колко скоро ще се слеят в един?

 

 

Отвори входната врата и влезе в тясното коридорче. Миризмата на варено беше толкова натрапчива, че той за миг затвори очи и изтръпна при мисълта какво ли го очаква на вечеря. После някакъв звук го накара да спре на място. Във всекидневната, от другата страна на покритата с тапети стена, се чуваха шумни хлипания.

Вратата на кухнята се отвори и оттам се показа Флорънс. Тя мина по коридора и се надигна на пръсти да го целуне.

— Какво е това? — попита той, като се надяваше, че жена му няма да долови миризмата на алкохол в дъха му.

— Казах им, че след като бебето се роди, ще заминем за Франция — отвърна тя. Гласът й беше спокоен, ръцете — чинно хванати пред тялото. При изричането на думата „Франция“, от другата стая се чуха нови хлипания.

Анри погледна объркано жена си.

Тя го хвана за ръце.

— Мисля си го много отдавна. Ти ми даде всичко — всичко. — Тя сведе поглед към корема си. — Но знам, че не си щастлив тук, Анри. И не е справедливо да очаквам да бъдеш, след като хората са толкова тесногръди, а отношението към конете е съвсем различно. Затова казах на майка и татко, че след като се възстановя от раждането, ти ще се грижиш за мен там. Както вероятно се досещаш, майка ми не се радва особено. — Тя се вгледа в лицето му. — Дали ще те вземат обратно в „Льо Кадр Ноар“, скъпи? Вярвам, че след като свикна малко, ще успея да се грижа за семейството ни в някоя малка къщичка наблизо. Ще науча френски. Ще отгледаме бебето там. Какво мислиш?

Вероятно смутена от липсата на отговор от негова страна, тя започна да мачка ръкава на роклята си.

— Бих искала да можем да тръгнем сега. Но не съм сигурна как ще се справя с раждането, след като не мога да говоря добре с докторите там… а и майка ми ще се побърка, ако не е до мен. Но казах на родителите си, че ще заминем, след като бебето се роди. Надявам се, че постъпвам правилно… Анри?

Колко смела беше неговата красива англичанка. Анри беше толкова трогнат, че не можеше да отрони и дума. Не я заслужаваше. Тя нямаше и представа колко малко му трябваше да… Той направи крачка напред и зарови лице в косата й.

— Благодаря ти — прошепна само. — Не знаеш колко много значи това за мен. Ще се постарая да имаме по-добро бъдеще… за нас и бебето.

— Знам, че е така — тихо каза тя. — Искам отново да летиш, Анри.

 

 

Чу плача на бебето още преди да стигне до малката къща, тъничко гласче, което отекваше в тихата уличка. Знаеше какво ще види още преди да отвори вратата на стаята им.

Тя стоеше наведена над бебешкото креватче, шепнеше нежно и напразно галеше детето. Когато Анри се приближи, тя се обърна. Беше бледа и в очите й се четяха тревога и умора.

— Откога плаче?

— Не много. Наистина. — Тя се изправи и отстъпи встрани. — Само откакто майка ми излезе.

— Тогава защо…?

— Знаеш, че се страхувам да я вдигам, когато те няма. Ръцете ми пак не са наред. Изпуснах една чаша следобед и…

Той стисна зъби.

— Chérie, няма ти нищо на ръцете. Докторът го потвърди. Трябва ти само повече увереност.

Анри вдигна Симон от легълцето й, ловко сгуши детето до гърдите си и то моментално престана да плаче. Малката му устичка се отваряше и затваряше до ризата му в търсене на мляко. Флорънс седна на стола в ъгъла и протегна ръце да я поеме, като ги сключи около дъщеря си едва след като се убеди, че е в безопасност в скута й.

Докато тя кърмеше бебето, Анри свали ботушите си и ги остави чинно до вратата. Свали си сакото и сложи чайника на печката. Най-после се бе хванал на работа в железниците. Не беше толкова зле. Вече нищо не бе толкова зле, след като знаеше, че е временно. Никой от двамата не заговори и тишината се нарушаваше единственото от жадното сучене на бебето и преминаването на случайна кола навън.

— Излиза ли навън днес?

— Исках, но… казах ти, страхувам се да я нося.

— Родителите ти ни купиха бебешка количка. Можеше да я сложиш в нея.

— Съжалявам.

— Не казвай, че съжаляваш.

— Но наистина е така… Анри…

„Няма нужда — мислеше си той. — Само ако можеше да не усложняваш всичко толкова много.“ Ако не се тревожеше толкова за бебето и престанеше с тези нелепи оплаквания от ръцете й, които уж не били наред вече, от въображаемото замайване.

„Нерви“, така бе обяснил нещата докторът, когато, няколко седмици след раждането на Симон, Флорънс бе започнала да се оплаква, че тялото й не е съвсем наред. Понякога било така с младите майки, беше споделил той с Анри и майка й, докато стояха в тесния коридор, след като я бе прегледал. Виждали ужаси и опасности, които не съществуват. Можело дори да халюцинират.

— Поне се е привързала към детето — отбеляза той. — Двете с бебето трябва да останат с баба за известно време. Само докато тя стане малко по-… по-уверена като майка.

И какво би могъл да каже Анри? Беше кимнал в съгласие, удивен от това, че те не виждат как всеки негов атом се стреми към Ламанша.

Флорънс отново плачеше. Видя я как се мъчи да избърше предателските сълзи в памучната дрешка на Симон, свела ниско глава, и Анри усети как смазваща тежест ляга на плещите му. Колко още? — искаше да й се развика. Мислеше си за Геронтий, който сигурно още го чакаше, провесил глава над вратичката на отделението.

— Съжалявам. Знам, че смяташе, че Франция ще бъде нашето спасение — тихо каза Флорънс.

Ето това беше. Нещото, което бе висяло над главите им, неназовано, седмици наред. Тя не можеше да се оправя сама, а той не искаше да рискува нещо да се случи с детето. Не можеше да се върне в „Льо Кадр Ноар“ и едновременно с това да бъде до нея. Нямаше роднини, при които да я прати да живее, нито пари, за да наеме сестра.

Налагаше се да останат тук, близо до родителите й.

Стана и отиде до стола й.

— Ще пиша на мосю Варжу — каза той.

Тя вдигна очи.

— Имаш предвид…

— Ще останем в Англия още малко. — Той сви рамене, стиснал зъби. — Няма проблем. Наистина.

Някой друг щеше да язди неговия кон.

Пръстчетата на бебето се разтваряха и свиваха върху разголената й гръд, настоятелни, унесени.

— Може би когато се почувствам по-добре… — тихо се обади Флорънс.

А следващата година щеше да има нови ездачи, майстори кавалеристи, които само чакаха да заемат мястото му.

Когато тя обви с ръка врата му и захлипа благодарно върху уморените му рамене, той с угризение осъзна, че не изпитва друго, освен отчаяние. А втората му мисъл беше още по-ужасна: как може жената, която не владееше добре ръцете си, да го стиска толкова здраво?

 

 

— Аз го срещнах около година след това. Работеше на железопътната линия над моя двор. За първи път виждаше коне, откакто бе напуснал страната си, поне такива, които да не теглят каруца. — Каубоя Джон побутна назад шапката си. — Един следобед вдигнах поглед и го видях да зяпа старата ми кобила, сякаш е някакъв мираж. Тогава и двамата бяхме новопристигнали в града, аутсайдери. Махнах му да слезе и той изяде сандвичите си пред конюшнята, като през цялото време галеше носа на кобилата с едната си ръка. Мнозина го смятаха за скован и неприветлив, но аз го харесах. Двамата се разбирахме чудесно. Години наред седяхме в офиса ми, пиехме чай и си приказвахме за малката ферма, която той щеше да има във Франция един ден, за училището по езда, което щял да основе, след като събере малко пари.

— Това ли искаше и Флорънс? — попита Наташа. Толкова бе запленена от историята, че за миг бе забравила защо изобщо са в колата сега.

— О, Флорънс би направила всичко, което поиска той от нея. Мисля, че се измъчваше много от мисълта с какво го е нагърбила. Тя знаеше, както й той, че няма да може да се справи сама във Франция, не и с нейната болест. Затова правеше всичко, за да компенсира това.

— Не разбирам. Каква болест?

Джон ги погледна и се намръщи.

— Вие двамата не знаете ли?

— Какво да знаем?

— Сара не ви е казала? Баба й имаше… как го наричат… множествена склероза. Години наред беше в инвалидна количка. Сара помага на дядо си в грижите за нея, откакто е проходила.

 

 

Бяха се отказали от Дувър и решиха да продължат по брега към Дийл. Мак шофираше в мрака, като понякога четеше на висок глас имената на хотелите, край които минаваха, в случай че Наташа не е звъняла там все още. Или не е звъняла втори път. Наташа продължаваше да говори с Джон, погълната от перипетиите на Анри Лашапел.

— От това, което Сара е споделяла за баба си и дядо си, оставам с впечатление, че двамата са били много близки.

Джон изсумтя.

— Естествено, че бяха близки, но целият живот на този човек е изтъкан от съжаления.

— Имаш предвид майката на Сара?

— О, боже, Симон беше много объркана. Пламенна, крайна в изказванията си — пълна негова противоположност. Всичко, което той таеше вътре в себе си, тя го изваждаше на показ. Флорънс не можеше да се оправи с нея, нямаше сили за това, а той се опитваше да я възпитава строго, както прави със Сара. Той е привърженик на старомодните методи на възпитание, които са доста сурови за някои хора днес. Не искаше да се среща с момчетата от квартала, да остава навън до късно. Състоянието на Флорънс сигурно го караше да се притеснява за Симон повече, отколкото беше нужно. Но дъщеря му не търпеше изобщо. Ооо, не. Бореше се с него непрекъснато. Колкото повече теглеше той в едната посока, толкова повече теглеше тя в другата.

Джон си запали цигара.

— Тъжното е, че сега той осъзнава, че е сбъркал много с нея. Трябваше малко да й отпусне юздите. Всъщност си приличаха повече, отколкото и двамата осъзнаваха. Но е трудно, нали? Когато си мислиш, че губиш нещо, невинаги се държиш по най-разумния начин.

Наташа погледна към Мак, който също бе погълнат от историята на Джон.

— Докато той се усети къде бърка, тя вече бе поела по наклонения път с наркотиците и не можеше да си я върне. Имаше период от четири или пет години, когато тя избяга в Париж и изобщо не им се обаждаше дори. Освен когато й трябваха пари, разбира се. Това направо ги съсипа. Знам, че той обвинява себе си. А после, преди единайсет години, Симон се появи на прага им с малко дете на ръце и заяви, че не може да се справя повече. Родила бебето във Франция. Не им казала и дума. Това беше тотален шок. Тогава им каза, че щяла да се погрижи за себе си и да заживее в Англия, и започна да им оставя детето. Всеки път за по-дълго, не се появяваше, когато беше казала, и накрая те кандидатстваха за попечителство, и бяха одобрени. Симон не се появи дори за изслушването. Отначало той много се ядоса. Много се притесняваше за Флорънс и допълнителния товар на плещите й с грижите за малката, но истината е, че и двамата много се радваха, че Сара е при тях. — Джон се ухили. — В деня, когато получиха попечителството, сякаш получиха втори шанс в живота. Анри отново започна да мисли за коне и бяха щастливи. По-щастливи аз поне не съм ги виждал заедно. Беше тежък удар, когато чуха, че Симон е починала, но сигурно е имало и доза облекчение. Той я беше издирвал с години, даваше й пари, измъкваше я от кашите, в които се забъркваше, опитваше се да й помогне да започне на чисто, но Сара, разбира се, не знае нищо за това. Анри искаше да предпази малката от всичко… от онова, което той знаеше… — Джон потръпна. — Никое момиче не бива да научава това за майка си… Както и да е, Флорънс почина преди — колко? — четири години. След погребението й получиха оферта от общинския съвет, някаква финансова помощ, ако напуснат жилището си на първия етаж, защото било нужно за други хора с колички. Е, Анри взе парите, преместиха се в онзи апартамент в Сандаун и похарчи останалото за Баучър, онзи техен кон чудо. И оттогава той отново заприлича на себе си. Всичко беше измислено така, че да отведе Сара на едно по-добро място.

— Искал е Сара да стане като него — отбеляза Наташа.

Каубоя Джон поклати глава.

— Знаеш ли какво, многоуважаема адвокатке? Искаше точно обратното. О, мислете си каквото искате за нея, но Сара — заяви той, вперил зачервените си очи в далечината — е единственото нещо в живота на този човек, с което той се гордее.

 

 

Момичето беше заспало. Том шофираше през нощта, понякога я поглеждаше, свита на предната седалка, облегнала глава на прозореца. После, почти инстинктивно, поглеждаше и видеомонитора, на който се виждаше конят й в отделението между другите два, застанал нащрек, сякаш не искаше да се отпусне и беше готов за следващия етап от пътешествието им.

Не беше казал на Кейт какво ще прави, защото вече знаеше какво би казала тя. Щеше да го обяви за луд, да го обвини, че е безотговорен и застрашава живота на едно дете. Знаеше, че ако ставаше дума за неговата доведена дъщеря, Сабине, ако тя беше избягала така и после се бе качила на стоп при напълно непознат в чужда страна, двамата щяха да се побъркат от страх и тревога.

Но как би могъл да им обясни, че просто трябваше да помогне на момичето да продължи? И дори, че след като я бе слушал как оживено бъбри последните няколко часа, той малко й завиждаше. Колко хора имаха шанса да преследват голямата си мечта? Колко хора изобщо знаеха какво искат? Когато Сара говореше за пътуването си, за любовта си към коня и простичкия живот, който си представяше с дядо си, Том осъзнаваше колко е лесно да бъдеш притиснат от ежедневието и скован от рутина и дребни грижи.

Това обаче не намаляваше тревогата му и той на няколко пъти бе готов да спре камиона и да се обади на полицията. Отново погледна видеомонитора. Конят леко вдигна глава и за един миг погледна право в камерата.

— Грижи се за нея, приятел — тихо каза Том. — Господ е свидетел, че й е нужна подкрепа.

 

 

В осем и половина спряха в заведение за бързо хранене, за да използват тоалетните. Джон поиска кафе, черно, с две захарчета, макар Наташа да му изтъкна, че така ще се налага още по-често да използва тоалетната, след което отиде до телефона да се обади в болницата. Такъв му бил обичаят, обясни през рамо. Обаждал се или се отбивал всеки ден. Старецът със сигурност би искал да знае какво става.

— Какво ще му кажеш? — попита тя.

— Истината. Знаем, че е наблизо, но още не сме я открили. Старият е голям проклетник обаче. Сигурно й е казал къде да иде, за да не я намерим. — Това го накара да се засмее и тя чуваше хихикането му, докато отиваше към телефона.

Наташа отиде до масата и сложи пластмасовата табла пред Мак, стараейки се да не обръща внимание на това, че той побърза да затвори телефона си, сякаш беше проверявал съобщенията си.

— Ако кажа, че е затворена кутия, ще ме фраснеш ли с нещо тежко? — пошегува се той.

— Изобщо не е споделила.

— Не сме я питали.

— Но тя не е споменала нищо. Говорила съм с нея за баба й и дядо й и тя само ми каза, че са били щастливи.

— Вероятно — отбеляза Мак, докато разбъркваше сметаната в кафето си — само това е счела за важно.

Тя вдигна чашата с черно кафе, когато Джон дойде при тях, но той поклати глава със сериозен вид.

— Вижте, налага се да се разделим. Анри не е много добре. Ако Сара не е наоколо… Ами някой трябва да е до него.

— Много ли е зле?

— Просто ме помолиха да мина. Е, всъщност искаха Сара да иде, но им казах, че в момента не е възможно.

Джон бърникаше за дребни из джобовете си и проверяваше колко има. Изглеждаше внезапно уморен и някак си немощен.

Наташа стана и се пресегна за чантата си, забравила кафето.

— Ще те закараме до гарата. Ето, вземи. — Подаде му няколко банкноти. — За влака.

— Не ми трябват парите ти, адвокатке — подразни се Джон.

— Не са за теб, а за него. За да не е сам. О, за бога, просто си вземи такси от гарата — каза тя. — Заслужаваш го.

Той погледна банкнотите, които тя държеше, и за първи път ироничното и подигравателно изражение го нямаше върху изнуреното му лице. Взе парите и леко наведе шапка към нея.

— Е, благодаря — каза. — Ще ви се обадя, когато разбера как е.

Вече бяха в колата, когато тя осъзна, че внезапното отсъствие на черния му хумор я бе разстроило повече от всичко, случило се досега.

Когато стигнаха до паркинга на гарата, телефонът й звънна. Наташа вдигна.

— Да, на телефона — каза тя и погледна към Джон, който слизаше от колата. — Извинете, бихте ли повторили? — Връзката беше лоша и тя махна с ръка на Мак да угаси двигателя. — Сигурни ли сте?… Благодаря, че ме уведомихте… Да, ще се свържа с вас.

— Всичко наред ли е? — попита Джон през отворената задна врата.

Явно нямаше търпение да тръгне, но нещо в изражението й го накара да спре. Тя затвори телефона.

— Какво? — попита Мак. — Не ни карай…

— Обадиха се за кредитната ми карта. Няма да повярвате — заяви Наташа. — Тя е във Франция.