Джоджо Мойс
Повелителката на конете (29)

Благодарности

Тази книга нямаше да се появи без техническата помощ и подкрепата на много хора. Искам да благодаря най-вече на Никола Маккейхил и на адвокат Джон Болч. Всички направени грешки са само мои или са били направени в името на развитието на сюжета.

Благодарна съм и на Йолен и Тиери Ожер от „Шато дьо Вериер“ в Сомюр, на фотографите Марк Молой и Андрю Бурман, на Шийла Кроули от „Къртис Браун“, на Каролин Мейс, Ориъл Бишъп, Елени Фостирополус, Луси Хейл от „Хачет КЖ“, на Линда Шонеси и Роб Крейт от „Ей Пи Уот“.

Благодаря също на Анабел Робинсън от „Еф Ем Си Ем“, на Хейзъл Орм и Франческа Бест. На Кати Рънсиман за превода от френски, за виното и приятелството й, както и на Хана Мейс, Крис Лъкли и Соня Пени за всичко научено по време на първото ми посещение в „Льо Кадр Ноар“.

Дължа благодарност и на Дрю Хейзъл, Кати Скотланд и Джийни Брайс, както и на Барбара Ралф и Джон Алегзандър.

На всички членове на Writersblock — вие знаете кои сте.

Благодаря на Саймън и Шарлот Келвин, чието щедро дарение за моята благотворителна кауза гарантира, че ще се появят под някаква форма в следващия ми роман.

На семейството си, Лизи и Брайън Сандърс, на Джим Мойс и най-вече на Чарлс, Саския, Хари и Локи. Ездата е голямо обучение. Наистина.

През 2007 г. прочетох статия в списание „Филаделфия Уикли“ от журналиста Стив Волк за едно четиринайсетгодишно момиче на име Мека Харис. То прекарвало цялото си време извън часовете в училище в една градска конюшня във Филаделфия, където било научено да обича конете и да язди от „Черните каубои на Филаделфия“, сдружение, което предлага на децата от най-западналите квартали на града нов шанс — чрез конете да намерят различен начин на живот.

Момичето имало природна дарба, било много упорито и било избрано да играе поло срещу отбора на „Йейл“ като част от тима, съставен само от тъмнокожи ездачи „Уърк ту Райд“. През есента на 2003 г. то получило покана да влезе в престижна школа по поло в Калифорния, но така и не успяло да попълни формулярите за приемане.

На 15 октомври 2003 г. Мека Харис, майка й и приятелят на майка й били намерени мъртви в дома им, жертви на предполагаемо престъпление, свързано с наркотици.

Тази история се запечата в съзнанието ми не заради запомнящите се снимки на Мека, слабичък дребен жокей с плитки, подаващи се изпод шапката за езда. А защото, макар животът ми да не е бил изпълнен с лишения като нейния, аз можеше да съм на нейно място. Тийнейджърските си години прекарах в една градска конюшня, каквито имаше много из задните улички на Лондон; моята арена бяха местните паркове. Конете ме спасяваха от забъркването в неприятности, макар че родителите ми може да не са съвсем съгласни, и страстта ми към тях продължи трийсет години.

Сега живея във ферма. Имам си кон, който живее сред зелени поля, вместо под железопътен мост. Мека Харис заслужаваше своите зелени поля. Тази книга е посветена на нея и на децата като нея, за които конете могат да са спасение.