Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (79)

Вдругиден щяха да станат три седмици.

Три седмици, откакто той вкара колата на Юнатан в Ридарфйерден, счупи си три ребра и лявата ръка на две места.

Торкел дойде при него, докато чакаше да го гипсират в болницата. Благодари му, но и му беше леко ядосан.

Всички ги възхваляваха за действията им, но нима Себастиан изобщо не мислеше за последиците? Да, беше предотвратил истинска катастрофа, но какво щеше да стане, ако бомбата беше избухнала на „Васагатан“? Пред Централна гара?

Себастиан не разбираше защо говорят за неща, които е можело да станат, но очевидно не бяха станали. Беше крайно невероятно той да се озове в същата ситуация втори път, така че нямаше нужда да си вади поуки от случилото се.

Изобщо не повдигнаха въпроса за евентуално връщане на Себастиан в „Риксмурд“.

Той не попита.

Торкел не предложи.

Когато медицинската сестра дойде да го повика за гипсирането, Торкел се сбогува и си отиде.

След това единствено посещение — нищо.

Себастиан се надяваше Ваня да се отбие. Миналия път, когато той пострада сериозно на служба, тя дойде да го види. А тогава само беше предложил да заеме нейното място.

Евентуално.

При Едвард Хинде.

Едвард не се съгласи и за малко да загинат и двамата.

Този път той наистина зае мястото й, успя да я задържи далеч от опасността, но сега тя така и не дойде.

Нито в болницата, нито в дома му.

Не се обади.

Имаше чувството, че преживява дежа вю. Излизаше от болница и осъзнаваше, че е изгубил дъщеря си. Застави се да приеме, че тя наистина не иска да има нищо общо с него.

Болеше го.

По-силно от счупените ребра и ръка.

Обикновено знаеше как да се справи с болката, мъката, безпокойството, потиснатостта. Лечението за всички емоции беше едно и също.

Жени и секс.

Сега дори не можеше да въздъхне, без да изскимти от болка. За секс и дума не можеше да става. Вярно, имаше алтернативи на обикновения секс, но той нямаше сили нито да играе тази игра, нито да обере дивидентите от съблазняването. Вероятността за провал беше твърде висока.

Затова си стоеше у дома. И полудяваше.

Крачеше нервно из апартамента. Помисли си, че може би трябва да хапне нещо. Днес изобщо беше ли обядвал? Май не. Но пък никак не беше гладен. Звънецът на вратата. Себастиан се закова на място. Беше започнал да изпитва лека тревожност при всяко позвъняване. Но не толкова, че да не отиде да отвори. Все още без да доближава око до шпионката.

Надяваше се, както винаги, да е Ваня.

Беше Урсула.

— Ей… — Тя го впечатли с постижението да завали дори тази кратка дума.

— Пила ли си?

— Обърнахме по някоя и друга чашка вино.

— С кого?

— Колегите.

— Ваня?

— И Торкел, и Били.

Себастиан не беше в екипа от три седмици, не очакваше да го канят на кръчма или по купони, но все пак с изненада усети как го жилва болка от това, че не са го включили.

— Влез — направи й път той.

Въобразяваше ли си, или тя се поколеба, преди да пристъпи в антрето? Така или иначе нямаше намерение да й напомня какво стана последния път, когато тя му беше на гости.

— Искаш ли кафе, нещо за хапване?

— Кафе, ако обичаш.

 

 

Тя седеше на един от столовете край кухненската маса. Себастиан беше зает да слага филтър в кафемашината и да сипва кафе от пакета, който придържаше между превръзката на гипсираната си ръка и корема.

— Да ти помогна? — предложи тя.

— Не, благодаря, ще се оправя.

Тя се облегна на стола. Усещаше, че алкохолът я отпуска блажено. Спомни си последния път, когато седя тук.

Вечеряха.

Беше приятно.

Торкел се обади леко пийнал и каза, че я обича. Тази вечер това нямаше да стане. После пиха кафе в дневната. И двамата знаеха, че ще свършат в леглото. Още нещо, което нямаше да стане тази вечер.

След това тя отиде да вземе мляко, на вратата се позвъни…

Не й се мислеше за това.

— Как се чувстваш? — попита го, като видя, че лицето му е сгърчено от болка, докато прибираше кафето в шкафа.

— По-добре.

— Но те боли?

— Да.

— Затова ли изглеждаш толкова нещастен?

Видя как Себастиан се вцепени за момент. Очевидно изненадан колко бързо бяха минали от празни приказки към сериозен разговор.

— Така ли изглеждам? — попита той предпазливо и й се стори, че нарочно стои с гръб към нея.

— Заради Ваня ли? — продължи тя, по неясни причини твърдо решена да не му позволява да се измъкне толкова лесно.

Не се учуди особено, като не получи отговор.

— Какво направи, че да я вбесиш така?

Себастиан се обърна и я погледна. Искрен интерес в леко замътения поглед. Никаква злоба. Никакво осъждане. Може би дори известно съчувствие.

Той се поколеба.

Урсула дойде. Единственият човек, който дойде да го види. Вярно, пияна и самотна, но все пак дойде. Двамата имаха общо минало. Тогава, преди много време, когато той беше сигурен, че тя наистина го обича, преди да спи със сестра й, но и наскоро, неотдавна. Преди Елинор да я простреля. И сега тя пак беше тук.

В апартамента му. В кухнята му. При него.

Някой, който идваше при него доброволно.

Някой, който все пак му беше простил.

Тя заслужаваше истината.

— Спах с майка й — каза той накрая.

— Тя мрази майка си.

— Знам.

Замълчаха. Чуваше се единствено досадното клокочене на кафеварката, което показваше, че е крайно време да й изчисти калция.

— Не можеш да се въздържиш да не съсипеш всичко.

Не обвинение, просто тъжна констатация. Съчувствие. Какво да й отговори? Какво би могъл да каже? Не можеше да отрече. Тя беше права. Всеки път, когато животът му станеше малко по-хубав, той разваляше всичко.

Преди да срещне Лили, го измъчваше постоянна жажда. Чувството, че някъде другаде тревата винаги е по-зелена.

Детинска представа, че ако се задоволи с това, което има, ще пропусне нещо по-добро.

Неспособност да направи избор, желание да има всичко. Винаги.

След цунамито през 2004-а обаче се появи нещо друго.

Тя чакаше отговор, реакция, нещо.

Какво да й отговори? Какво би могъл да каже?

Да, тя заслужаваше истината.

— Не мисля, че го заслужавам — пророни той тихо.

— Какво не заслужаваш?

— Да бъда щастлив.

Тишината в кухнята можеше почти да се докосне. Той я гледаше. Това му костваше малкото останала сила. Чакаше някаква реакция. Каквато и да било. Тя се изправи, без да продума, и отиде при него. Колкото повече приближаваше, толкова по-трудно му беше да я гледа. Тя се спря пред него. Близо. Той сведе очи. Без да каже и дума, тя внимателно дръпна превръзката му настрани и се отпусна в обятията му. Прегърна го предпазливо. Облегна буза на гърдите му. Той усети топлината на тялото й, уханието на шампоана и дезодоранта й, лекия мирис на алкохол. Той я хвана със здравата си ръка през кръста. Позволи й да го прегърне. Прие утехата, като си повтаряше, че плаче само защото тя притискаше счупените му ребра.