Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (30)

Той не пиеше.

Поне не затова го напусна Лаура. Той не знаеше защо, но не това беше причината. Но знаеше защо пие тази вечер.

То беше виновно.

Момичето. Ебба.

Той не обичаше алкохола. Чаша вино от време на време. Понякога една бира. Толкова рядко, че да му повлияе. Тази вечер обаче беше пиян. От последния път бяха минали няколко години. Колко — не помнеше. Толкова неща имаше в главата му. Трудно му беше да си подреди мислите.

Имаше си правила.

Той справедливо им даваше шанс.

Отговореха ли правилно на една трета от въпросите, взимаха изпита.

Ако не успееха, ги оставяше в сградите, в които е трябвало да се образоват, където е трябвало да им дадат базови знания, да ги подготвят за бъдещето, но където в днешно време очевидно се бяха провалили скандално с единствената си задача.

Швеция беше затънала до шия при последното международно изследване на образованието.

Нито една друга от 33-те държави от ОИСР не беше паднала толкова ниско в класациите. Най-слабата в Скандинавия с огромна разлика до следващата. Едва на крачка пред страни като Мексико и Чили.

В последвалия дебат той чу и видя само увъртания, оправдания и теории защо шведските ученици са се представили толкова зле. Отговорът обаче беше съвсем прост.

Обществото поощряваше глупостта и повърхностността.

Знанието минаваше за снобарщина. Досадно е да учиш. Загубеняшко. Ненужно, освен ако знанието не ти осигури незабавни финансови облаги или някаква форма на леснина в живота. Никой не ценеше интелекта, тъй като знанието не беше нито привлекателно, нито престижно.

Никой не обръщаше внимание на успеха, освен ако не беше постигнат на спортния терен.

Упадъкът беше особено видим при младото поколение, но и в неговото не липсваха идиоти. Комисията по назначенията, ректорът, целият персонал на „Човешки ресурси“ и Комисията по жалбите на Кралския технически университет бяха доказателство именно за това.

Бяха неспособни да оценят работата му, да осъзнаят високата стойност на добрите му връзки с други университети, да схванат изследователската му работа, да видят уменията му като педагог и изобщо да забележат стойността на широките му познания. Слепи за всеки друг успех освен онзи, който просто можеше да се премери с броя публикации през установените канали и престижните списания.

Това, че беше най-харесваният преподавател в университета година след година и освен това имаше най-много студенти, които завършваха обучението си докрай, явно не означаваше нищо. Това, че педагогическите му умения бяха придобивка, от която учебното заведение можеше да изведе облаги, явно също не ги интересуваше.

Защо му е на човек да учи?

Защо му е да посвети години в овладяването на нещо, когато ежедневно му се натяква, че е достатъчно да качи няколко движещи се картинки в Ютюб, да драска безсмислици в някой блог или да се налива и чука по телевизията, за да стане не само известен, но да може и да се прехранва с това.

Ако бяха необходими още доказателства до каква степен е приет и смятан за нормален духовният упадък, можеше да посочи направо кралския дворец. Самият принц — женен за мацка, участвала в „Хотел «Рай»“.

В деня на годежа им той подаде заявка за членство в Републиканския съюз.

Повърхностност и глупост.

Не можеше да отрече, че човекът, който получи професорското място вместо него, беше вещ в своята специалност. Може би повече от самия него. Но нищо друго. Всички разговори за обща култура, философия или психология завършваха бързо, тъй като ставаше ясно, че на този човек му липсва всякаква дълбочина.

Но новият професор имаше широка мрежа от познанства, умееше да привлича пари за проучванията си, да започва лекциите си със забавен анекдот, да се вижда и чува.

Той дуднеше.

Съзнаваше, че дудне.

Лаура го беше укорила, че нищо друго вече не го интересува. Страстното му желание и ентусиазъм да преподава, да разпространява знания беше едно от нещата, които я привлякоха към него. Сега обаче вече не било ентусиазъм. Било мания, било фикс идея.

Той вече не горял, просто се бил озлобил.

Водопроводчик.

По дяволите, как можа да го изостави заради един водопроводчик?

Не че имаше нещо лошо в тази професия. Честен стар занаят, който изискваше умения. Но такъв — както пределно ясно показваше новият мъж на Лаура — който всеки един човек с малко свободно време и тръбен ключ можеше да усвои.

Имаше си правила.

Вземеха ли изпита, трябваше да ги пусне.

И за миг не беше вярвал, че ще стане, поне докато не се появи Ебба Юхансон. Справи се почти с половината. Беше много близо до отговора на още няколко.

Немислимо беше да я убива. Правилата си бяха правила. Само че го беше видяла. Беше седяла лице в лице с него повече от час.

Беше го гледала. Беше се качила в колата му.

Той, разбира се, трябваше да я пусне, но беше твърде рано да рискува детайлно описание. Далеч не беше приключил.

Стореното от него беше привлякло внимание. Заглавия, телевизионни предавания, нескончаем поток от новини в интернет. Но се наблягаше повече върху мъртвите младежи, колко жалко за тях, какво чудовище е той. Не беше успял да отведе въпроса до следващото ниво. Не беше успял да ги накара да разберат, че той сочи проблем на цялото общество. Но беше само въпрос на време някой смел журналист или анализатор да застане на негова страна. Някой, който разбираше, че не можем да продължаваме така. Че не можем да продължим да маршируваме към пропастта с широко отворени очи. Някой, който щеше да се осмели да се изправи срещу презрението към знанието и — макар че ще е медийно самоубийство да подкрепи метода му — да види, че това, което прави той, реално е добро и важно.

Той беше необходим.

Не можеше да се остави да го заловят сега.

Но тя го беше видяла. Беше се качила в колата му.

Беше длъжен да стори нещо. И го стори.

Затова сега пиеше. То беше виновно.

Момичето. Ебба.