Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (58)

Йенифер в просъница чу вибриращ телефон някъде из апартамента. Не беше нейният. Надигна глава от рамото му и погледна лицето му, но Били, изглежда, не беше чул. Йенифер пак се отпусна на голите му гърди. Докато леко го галеше, виждаше бледите розови следи от белезниците. Не беше очаквала да й хареса да е от подчинената страна, но с Били беше страхотно.

Ограничената свобода.

Нарастващото желание, съчетано с невъзможност да се задоволиш.

Вълнението от това изцяло да му се предаде, когато той сложи длани около шията й.

Имаше нещо освобождаващо в това да даде контрола на някой друг, като същевременно именно тя му позволяваше да се чувства доминиращ. Можеше да му отнеме това с една-единствена дума. Не че досега го беше правила. Наслаждаваше се, че е изцяло в негова власт. За нейна изненада дори през последните пъти, когато той въведе леки садо-мазо елементи. Не й беше хрумвало, че болката може да усили удоволствието и възбудата, но това беше истината. След това, след като той се постара и двамата да свършат, тя усещаше единствено блажено спокойствие и хармония, която продължи дълго след секса.

Тя се сви и се отпусна върху Били, макар да знаеше, че ще го събуди. Той отвори очи и тя сложи длани на бузите му и го целуна. Усети как той веднага започна да се втвърдява под голия й корем. С лека усмивка тя прекъсна целувката и стана от леглото.

— Къде отиваш?

— Да пийна нещо. Ти искаш ли?

— Не, благодаря.

Той я гледаше как върви гола към кухнята. Като се върна, му подхвърли телефона.

— Някой ти звъня.

И пак излезе. Пропуснато обаждане. От Ваня. Съобщение на гласовата поща, вероятно също от нея. Набра я веднага, без да чуе записа.

— Здравей, какво правиш? — Тя вдигна още на първия сигнал.

— Защо?

— Не отговаряше.

— Невинаги отговарям.

— Напротив. С нея ли си?

Били хвърли поглед към Йенифер, която се върна с чаша вода и я остави на нощното шкафче, докато си сложи бельото и халата.

— Какво искаш? — смени темата Били.

Пет минути по-късно Ваня приключи разговора. Погледна часовника на телефона. Десет и десет.

Нямаше какво повече да свърши тази вечер. Били обеща да се обади в Масачузетския технологичен институт и да се опита да научи дали Оливия се е озовала там, понеже някой друг се е отказал от мястото си. В Бостън беше едва четири часът, затова той се надяваше да получи още сега информацията, която търсеха. Ваня му заръча после да й се обади, независимо колко е късно.

Така че какво да прави сега?

Може би нямаше да е зле да се облече, още беше само по хавлия; или пък да отиде да си легне, да се опита да поспи, макар че не й се вярваше да успее в близките два-три часа. Въпреки маслото за вана.

Звънецът на вратата даде отговора.

Пак погледна часовника, макар да знаеше часа. Кой може да й идва на гости по това време? Юнатан, надяваше се тя, докато тичаше към спалнята да навлече някакви дрехи. Пак кратко позвъняване в антрето. Издърпа черен потник от рафта и го облече на път към вратата.

Точно преди да завърти ключа и да види, както се надяваше, лицето на Юнатан, осъзна, че той не знае кода на входната врата. Не беше стъпвал тук от повече от година, а през това време хазяинът го беше сменил. И то два пъти. Кой неин познат го знаеше, питаше се тя, докато отваряше.

— Здравей, извинявай, че идвам толкова късно, дано не съм те събудил.

Разбира се.

Той знаеше кода.

Валдемар.