Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Себастиан Бергман (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
De underkända, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Микаел Юрт; Ханс Русенфелт

Заглавие: Хората, които не го заслужаваха

Преводач: Стела Джелепова

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: ЕКСПРЕСПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 26.04.2018

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-389-467-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11932

История

  1. — Добавяне

Според мнозина стокхолмци с новата придобивка на града беше достигнато дъното, както от архитектурна, така и от естетическа гледна точка, затова и я бяха обявили за най-грозната сграда на Стокхолм. Ваня не беше съгласна; за нея „Уотърфронт“ беше доста шик с всичкото това стъкло и грамадната нестройна метална конструкция, надвиснала над Ридарфиерден. Точно това характеризираше столицата на една държава, поне според нея. Че растеше и се променяше с времето. Никога не беше разбирала страха от новото, отразен в разгорещените дебати, които възникваха в момента, в който някой пожелаеше да построи нещо различно. Един модерен град се нуждаеше от модерни сгради.

Събитието щеше да се проведе в конгресната част, съседна на хотела. Ваня никога не беше влизала в сградата, само беше минавала с кола покрай нея, затова, макар да подозираше, че събитието ще бъде пълна скука, все пак се радваше, че ще отиде. Дойдоха с автомобила на Юнатан и го оставиха в подземния паркинг. Тя взе ключовете и портфейла му в дамската си чанта, за да не му тежат в тънкото ленено сако, което беше облякъл върху светлосинята риза. Тя пък носеше светложълта лятна рокля с късо бяло сако отгоре. В момента се качваха с асансьора до конгресната зала заедно с други наконтени гости.

— Какво ще кажем, ако срещнем колегите ти? — попита тя.

Той й се усмихна нежно:

— Нищо. Ще ги поздравим. Ще поприказваме. Те са мои колеги, не на Сусана — отвърна той и я целуна.

Вратите на асансьора се плъзнаха и двамата пристъпиха сред шумното множество. Някои се насочваха към залата, но повечето още стояха около високите кръгли маси. Облечени в бяло сервитьори се движеха делово между гостите и предлагаха бяло вино и хапки. Ваня никога не беше изпитвала кой знае какво желание да общува с политици и знаменитости, но в този момент това й се струваше изключително приятно и добре дошло разнообразие. Може би щеше да стане част от новия й живот. С Юнатан.

Тя взе една програма от поставката до масите и я отвори.

— Кога ще можем да си вървим? — прошепна и показа програмата на Юнатан.

— След това — посочи той.

Тя прочете реда над пръста му.

— 20:15. „Тук ли е вече бъдещето? Андерш Трудел, изпълнителен директор на «Колдок»“ — прочете тя на глас.

— Ще докара публиката до екстаз — ухили се Юнатан.

Ваня взе чаша бяло вино от минаващ сребърен поднос.

Някъде прозвуча камбанка.

— Моля, заемете местата си — чу се глас. — Моля, заеме местата си. — И камбанката пак иззвъня.

Оставаха десетина минути до началото. Според програмата първо щеше да има кратко десетминутно приветствие от председателя на Агенцията за пощите и телекомуникациите, а после министърът на информационните технологии щеше да държи самата встъпителна реч. Ваня и Юнатан бавно се насочиха към вратите.

Когато стигнаха до залата, Ваня се изненада колко много хора има. Беше почти пълно, а според табелата до входа помещението побираше максимум 600 души. На сцената два големи букета бяха поставени от двете страни на подиум с кръгла висока маса, на която беше сложен компютър. На стената висеше платно, голямо колкото киноекран, с логото на Агенцията за пощите и телекомуникациите.

Ваня и Юнатан седнаха възможно най-близо до пътеката. Юнатан я хвана за ръка.

— Много се радвам, че си тук.

— Щеше да се радваш още повече на друго място — прошепна тя и внимателно сложи ръка на бедрото му и леко го стисна.

Той й се усмихна. Щастието и желанието в очите му бяха примесени с известна тъга.

— В началото ще ни е тежко, знаеш го, нали? Със Сусана — наведе се той към нея.

— Знам — кимна тя сериозно, но не дръпна ръката си.

— Как смяташ, ще издържиш ли? — попита той почти разтревожено.

— След всичко станало мога да издържа какво ли не.

— Дори реч на министъра на информационните технологии за разширяването на оптичната мрежа?

— Дори това — засмя се Ваня.