Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (12)

Ваня и Били се отправиха към Хелсингборг веднага след закуска. Според джипиеса в колата под наем щяха да стигнат за два часа и четирийсет и пет минути от Улрисехамн до „Беря але“ 25 в Хелсингборг, където се намираше полицейското управление, но тъй като Били караше, вероятно щяха да са там след два часа. Поне той така твърдеше. След като се отдалечиха от града в южна посока, Ваня извади новия полицейски доклад от Хелсингборг, който пристигна сутринта, и се зае да го преглежда.

Името на жертвата беше Патрисия Елен Андрѐн, родена в Малмьо през 1989 година. Необвързана, с едно дете. Фризьорка. В материалите имаше няколко нейни снимки — повечето от местопрестъплението, но и две отпреди убийството — и двете очевидно професионални. Едната по бански на плажа. На Ваня й се стори позната. Или просто типажът често се срещаше. Засукана брюнетка с татуировки и силиконови гърди, и неестествено бели зъби зад уголемени устни.

— Нещо интересно? — обади се Били.

Ваня му показа една от снимките. Тази с Патрисия по бански. Той хвърли бърз поглед.

— Да му се не види, и нея я знам! — възкликна смаяно.

— Сигурен ли си?

— Виж я в Гугъл. Сигурен съм, че и тя участваше в нещо по телевизията.

Ваня извади телефона си и бързо провери Патрисия Андрен. Били се оказа прав. Естествено. Снимката на плажа беше сред първите, които излязоха. Преди две години Патрисия участвала в сватовническото шоу „Самотна майка търси“. Ваня въздъхна. Само това липсваше. Като се разчуеше, по цял ден щеше да им се налага да се занимават с пресата. Вярно, това беше работа на Торкел, но натрапчивото поведение на медиите влияеше на всички.

— Май някой е решил да убива треторазредни знаменитости — поклати глава тя и показа телефона на Били.

— Поне журналистите ще са щастливи — отвърна Били мрачно и показа, че и той е на нейното мнение. — Само че на Торкел няма да му е толкова весело.

— Никак.

— Пише ли още нещо? Би трябвало да има доклад от аутопсията — продължи Били спокойно, натисна газта и задмина един тир. Стрелката на скоростомера приближаваше 160.

— Да, би трябвало, но онези дръвници не са ни го пратили.

Ваня пак прегледа оскъдните материали. Повечето бяха от мястото, където е бил намерен трупът. Открили Патрисия в „Толшьо“ — общинско начално училище на петнайсет минути от центъра на Хелсингборг. Учителят, който обикновено преподавал във въпросния кабинет, я заварил в затвореното за ваканцията училище в осем и половина сутринта два дни преди празника „Мидсомар“. Трупът бил оставен на стол в ъгъла до катедрата. Бил завързан около корема, за да го държи изправен. Глупашка шапка на главата, лице към стената и два листа с въпроси, заковани с такер на голия гръб. Училището не разполагало с алармена система, полицията намерила разбита врата от задната страна. Същата работа като с Мире Петрович в „Хилдинг“.

— Поне имат заподозрян — промърмори Ваня след малко.

— Кой?

— Бившият й приятел. Стефан Андершон — Стефе. Баща на сина й. Бил я заплашвал.

— Само това ли имат срещу него?

— Пише, че го викали на разпит… — Тя прелисти малкото останали страници от материалите. — Но и записа от разпита не са пратили.

Били поклати глава.

— Изглежда са дали разследването на най-добрите си хора.

— Наистина.

— Добре че Урсула я няма. Щеше да ги разкъса.

Ваня си представи как Урсула привиква при себе си клетника, съставил доклада, и му казва какво мисли конкретно за него и като цяло за полицаите извън столицата. Не можеше да не се усмихне при тази мисъл.

— Радвам се, че тя се върна — продължи Били искрено.

— Ти се справи добре и без нея миналия път — похвали го Ваня. — Не помня дали ти го казах.

— Благодаря, радвам се.

Той хвърли бърз признателен поглед към Ваня и тя му кимна насърчително. Вярно беше. Били наистина беше узрял в последно време. Жалко само, че двамата се отчуждиха. Дълго време бяха по-скоро като брат и сестра, отколкото като колеги, и макар да изгладиха отношенията си, така и не успяха да възстановят предишната си връзка.

И навярно никога нямаше да могат.

Движението около тях се засили и Били се принуди да намали темпото.

— Трябва да попитам… — започна Били и Ваня усети, че той сякаш събира кураж да продължи. — Какво е чувството Себастиан изведнъж да ти стане баща? Сигурно е суперстранно.

Ваня се изсмя:

— Не мога да мисля за него като за баща. Той е само колега.

Били я погледна неразбиращо:

— Значи всичко си е както преди, така ли?

— Не, разбира се, но… би трябвало да бъде.

Тя замълча и се загледа във все по-равнинния пейзаж, който профучаваше покрай тях.

— Ще ми трябва повече време. Не мога да се справя с всичко наведнъж.

— Но ти си тук, гледаш го в очите, показваш сила.

— Смятах да напусна.

— Защо размисли?

— Беше твърде лесно. Твърде страхливо. Не така решавам проблемите.

Млъкнаха. Били гледаше съсредоточено пътя. Ваня искаше да се възползва от случая да поговори с някого. Но достатъчно за работата и собствените й грижи. В неговия живот също настъпиха големи промени.

— Ами ти как си? — постара се да вложи възможно най-позитивна енергия във въпроса. — Как е семейният живот?

— Добре, бива — кимна Били и се усмихна. — Страхотно.

— Разкажи за Турция — подкани го тя и се надигна на седалката да го слуша.

Били започна да разказва, но Ваня доста бързо се разсея. Наблюдаваше го. Сега, като не бяха вече толкова близки, й се струваше, че Били е забравил нещо.

Тя винаги усещаше кога я лъже.

Това беше една от дарбите й.

А Били лъжеше.

Нищо не беше страхотно. Ваня усещаше, че всичко е далеч от страхотно.