Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (29)

Струваше му се, че изобщо няма да се върне в класната стая.

Не че искаше да бъде там. Ни най-малко. Мъртвото младо момиче на стола.

Торкел не можеше дори да го погледне, без да помисли за Елин.

По-голямата му дъщеря, която току-що бе изляза във ваканция след първата си година в Стокхолмското училище по хотелиерство и ресторантьорство. Учеше за готвачка. Беше си намерила лятна работа в някакъв ресторант в Хорнстул. Оценките й в прогимназията бяха горе-долу. Торкел я обичаше повече от всичко, но беше почти сигурен, че не би могла да отговори на много от въпросите, които извършителят задаваше на импровизираните си изпити.

Това в никакъв случай не означаваше, че е глупава; напротив, беше умна, зряла, състрадателна, забавна — просто не притежаваше този род знания. Подобно на повечето си приятели, помисли си той, ако можеше да съди по онези, с които беше разговарял. Но тя притежаваше нещо друго. Самоувереност, любопитство, безстрашие пред новите предизвикателства, вяра, че всичко е възможно, инициативност, която можеше да я отведе далеч. Вероятно по-далеч от знанията, които се е искало от жертвите да покажат. Или поне също толкова далеч.

Той знаеше, че и тя гледа тези предавания. Или поне някои. Торкел се надяваше, че е заради притегателната сила, която е имало и едновремешното „фрийкшоу“. Защото безумното, странното, чудатото привличаха — човек просто не можеше да не гледа.

Но никога за нищо на света не би й хрумнало да участва в някое от тях.

Поне той така мислеше.

Надяваше се.

Изключително трудно би приел да види как пияната му дъщеря прави секс по телевизията с мнозина или малцина, повече или по-малко неизвестни мъже. Независимо дали и тя като Мирослав Петрович просто играеше роля.

Тя скоро щеше да навърши осемнайсет и щеше да прави каквото реши. Вече го правеше. Отдавна не го беше молила за съвет, нито го информираше, преди да вземе някакво решение. Обикновено го поставяше пред свършен факт.

Това е положението, преглътни го.

Той предполагаше, че тя говори повече с Ивон. На хартия двамата имаха равни родителски права, но на практика дъщерите му живееха с майка си. От развода насам. При неговата работа беше невъзможно да прекарват с него всеки две седмици.

Беше в добри отношения с дъщерите си, искрено го вярваше, но за да стане наистина добра, връзката се нуждаеше от време и присъствие, а за това той нямаше възможност. Осъзна, че всъщност е говорил с момичетата само един път, откакто излязоха във ваканция, а това беше преди повече от две седмици. Реши още тази вечер да промени това.

Имаше нужда да си поговори с тях.

Особено след като видя момичето в класната стая.

Торкел беше излязъл, за да помоли униформените полицаи да се опитат да установят самоличността на младата жена. Досега всички жертви бяха откривани на сутринта след срещата им с убиеца. Помоли ги да проверят дали някое, което може да бъде полуголото момиче в стаята, е обявено за издирване вчера, особено следобед. Не че имаше голяма надежда. Ако жертвата живееше сама, което далеч не беше изключено — изглеждаше около двайсетгодишна — не беше сигурно, че някой вече ще е забелязал отсъствието й.

Но Торкел не губеше надежда.

 

 

Обаждането постъпи малко след седем сутринта.

Мобилният му беше нагласен да звънне в 6:30, но Торкел се беше събудил още в шест в необичайно добро настроение. Вероятно снощната вечеря бе причината за това. След кратък душ слезе да закуси.

Четирийсет и пет минути по-късно Урсула също слезе в трапезарията, точно когато той обмисляше дали да не се поддаде на изкушението и да изяде още един кроасан с шоколад към втората си чаша кафе.

— Добро утро. Рано си станал — кимна тя многозначително към почти празната му чиния.

— Събудих се и реших да стана.

— Значи снощи си легнал рано?

Торкел я изгледа. Грешеше ли, или в гласа на Урсула се долавяше някакво злорадство.

— Да…

— Коя беше онази жена?

Торкел продължи да я гледа въпросително.

— Видях те в бара. Заедно с някаква жена — поясни тя.

— Ааа, да, стара съученичка. Учехме заедно в гимназията.

— Супер. Какво прави тук?

— Тук живее. Работи в училището, където намериха Петрович. Всъщност тя го е намерила.

— Ах! Сигурно е било… неприятно.

— Да.

Настъпи кратко мълчание. Торкел се поколеба дали да разкаже, че в един период двамата с Лисе-Лоте са били нещо повече от съученици, но реши да пропусне. Едва ли щеше да е интересно за Урсула. Оттогава беше минала цяла вечност.

— Ще си взема нещо за ядене — наруши мълчанието тя, обърна се и се насочи към шведската маса.

— Така и така си там, донеси ми един кроасан с шоколад — провикна се Торкел.

Така и не успя да го изяде.

Урсула още не се беше отдалечила от масата, когато телефонът му иззвъня.

Нов труп.

Техният случай.

Училище в Русершберг край Стокхолм.

Последваха три кратки телефонни разговора.

Първият с Ваня и Били, за да провери докъде са стигнали и дали могат да отидат до Стокхолм.

Можеха.

Кристиансон беше пратил двама души, които изглеждаха компетентни, затова решиха, че спокойно могат да ги оставят и да напуснат Хелсингборг, ако Торкел нареди.

Той нареди.

Вторият разговор беше с Ева Флорен. Той й съобщи за станалото и я помоли да поеме разследването в Улрисехамн и да му докладва ежедневно или в момента, в който стане нещо важно.

Третият разговор беше със Себастиан.

Той закусвал в кафене на няколко пресечки оттук. Когато Торкел попита защо не закусва в хотела, се оказа, че не е спал там.

— Ева Флорен? — въздъхна Торкел мрачно.

— Не.

Торкел не зададе повече въпроси, можеше да се досети за останалото. Трябваше да се радва, че Себастиан поне не е прекарал нощта с Флорен. Неприятният му навик да прави секс с жени, свързани с разследванията им, започваше да се превръща в проблем. Затова просто даде заповед на Себастиан да идва и да си стяга багажа. Заминаваха за Стокхолм.

За Русершберг.

Тихо и скромно селище по пътя между Стокхолм и „Арланда“.

При пристигането си в училището и тримата се отправиха към класната стая, но след като набързо установиха, че наистина е техният случай, Торкел остави колегите си, за да отиде да помоли униформените полицаи да помогнат с идентифицирането.

После отиде да разпита строителя, който открил тялото.

Сега тъкмо се връщаше, когато един от униформените го повика.

Струваше му се, че изобщо няма да се върне в класната стая.

 

 

Себастиан седеше на стол в дъното на стаята, облегнат на стената. Урсула и двамата й асистенти работеха при жертвата. Всички се обърнаха към него, когато Торкел най-сетне се върна.

— Родителите на Сара и Ебба Юхансон са ги обявили за издирване снощи — каза той веднага, като видя любопитните им погледи. — Близначки. Не се прибрали след вечеря, не се обадили, не вдигали телефоните, което, казват, било изключително необичайно.

— С кого са вечеряли? — попита Себастиан.

— Още не знам, разполагам само с информацията за тях двете.

— Участвали ли са в някое риалити?

— Не знам.

— Имаме ли снимки?

— Чакаме ги, идват.

— Близначки?

— Да, и двете обявени за издирване малко след полунощ.

Себастиан се отпусна напред и стола изтрополя на четирите крака.

— Къде тогава е другата?

 

 

Ваня получи информацията от Урсула по телефона в таксито от летище „Брома“.

Всички нови открития съответстваха на видяното при другите жертви. Позата на тялото, глупашката шапка и закования тест на гърба. Сара Юхансон се беше справила една идея по-добре и от Патрисия, и от Мирослав — шестнайсет правилни от общо шейсет, но не бяха стигнали. Никой още не знаеше къде е Ебба.

Изглежда нямаше връзка между жертвите и училищата, в които бяха оставени телата им, а в района на Стокхолм имаше безброй затворени за лятото училища, които трябваше да претърсят. Ебба можеше да е къде ли не. Урсула приключи разговора с обещание да им препрати всичко, което знаеха дотук за близначките.

Не бяха намерили мобилния на Сара, затова Били незабавно се зае с търсенето, още докато пътуваше на задната седалка на таксито. Едва ли имаше кой знае колко близначки на име Сара и Ебба Юхансон. Телефонът на Ваня изпиука. Първият полицейски доклад от снощи, когато ги обявили за издирване. Според него двете излезли на среща с журналист в осем часа вечерта. Името му не беше известно, но беше близко до ума, че е Свен Катон. Докато се опитваше да се свърже с полицая, приел сигнала за изчезването, Ваня се чудеше как са могли Сара и Ебба да отидат на тази среща. Половин денонощие след като полицията съобщи името. Окей — младежите не четат вестници, но все някое заглавие би трябвало да им е попаднало през деня. Но явно не.

Тя се свърза с полицай II степен Ларшон, който разказа, че когато съобщили за изчезването на момичетата, родителите изглеждали притеснени, но будни и интелигентни, и на директния въпрос отговорили, че дъщерите не били споменали името на журналиста. Щели да се срещнат в китайски ресторант в Сундбюберг. Друго не знаели.

— Казали ли са за какво е искал да се среща с тях? — попита Ваня. — Участвали ли са в телевизионно предаване или нещо такова?

— Спечелили награда за блога си — отговори Ларшон и Ваня го чу как прелиства документите на бюрото си. — „Души — близначки“, така се казвал — прочете той.

— Това не го пише в съобщението за издирването — забеляза Ваня и се взря в екрана на телефона си.

— Не го сметнах за съществена информация, свързана с изчезването им — отвърна Ларшон с тон, който показваше, че е убеден в правилността на преценката си.

Ваня му благодари за помощта и затвори.

— „Души — близначки“ — обърна се към Били на задната седалка.

Той го написа в Гугъл и бързо намери профили и в Туитър, и в Инстаграм с това име, също и блог. Започна от Туитър. Вдигна телефона си и показа на Ваня последния туит.

— Снощи. Девет и петнайсет — добави той.

— „Със сестричката говорим с журналист. Готина и безплатна вечеря.“ — прочете тя на глас. — Значи и двете сестри са били още живи в девет и четвърт. Нещо друго?

— Още не.

Били си взе мобилния и пръстите му пак затанцуваха по екрана. Ваня се загледа през прозореца. Колата профуча покрай метростанция „Алвикс“. Приближаваха Стокхолм.

— Мамка му! — чу се изведнъж откъм задната седалка.

— Какво има?

— Коментарите към последната статия в блога им — обясни Били и пак се наведе, за да може тя да види екрана.

Сара 16/60. Негодна.

Ебба 28/60. Годна.

— „Годна“. Какво значи това? — промълви Ваня.

 

 

Ваня и Били пристигнаха в „Риксмурд“ и се насочиха право към конферентната зала на третия етаж, на която казваха просто „Стаята“. На Ваня й беше приятно, че отново е в Стокхолм, в „Риксмурд“. Тук разполагаха с мястото, техниката и ресурсите, които им бяха необходими, за да си свършат работата. Ваня никога не се беше занимавала с отборни спортове, но й се струваше, че Стаята може да се нарече „домашният стадион“ на „Риксмурд“. Безценно беше да имат установено място, където да събират цялата информация, да могат бързо да добиват представа за случая и въз основа на тази представа да бъдат креативни.

Били сложи лаптопа си на масата и тъкмо щеше да продължи картографирането на сестрите в мрежата, когато Русмари Фредриксон, началничката на НОА — Националната оперативна агенция, от която вече беше част „Риксмурд“, влезе при тях.

Посещение от шефа.

Това означаваше нещо.

Злите езици твърдяха, че тя се появява само когато Торкел надвиши бюджета и че я интересуват повече извънредните им часове, отколкото процента на разкритите случаи. Петдесетгодишната жена кимна кратко, но учтиво на Ваня и Били. Както винаги беше добре облечена, с вдигната тъмноруса коса и стоманен поглед.

— Знаете ли нещо повече? — попита направо.

Били се съсредоточи върху екрана си. Това беше задача, която охотно оставяше на Ваня; с крайчеца на окото я видя да поклаща глава.

— Току-що пристигнахме от Хелсингборг. Урсула е на новото местопрестъпление. Торкел пътува — отговори тя, като се надяваше, че „пътува“ означава „ще е тук всеки момент“. Торкел знаеше как да се справи с Русмари.

— Нищо ново за сестрата? Онази, която липсва? Имам чувство, че всеки един журналист в Швеция в момента ни звъни — продължи Русмари.

— Дванайсет патрула претърсват училищата северно от центъра с изходен пункт Русершберг — отвърна Ваня и се постара да говори възможно най-делово. — Засега нищо.

— Мразя този случай. Началникът на Националната полиция звъня вече три пъти днес — добави Русмари сърдито.

Ваня внезапно разбра откъде идва интересът. Нямаше никакво безпокойство за състоянието на изчезналата сестричка, никаква мъка за жертвата, не, важно беше само обаждането на големия шеф.

— Нека ми се обади на мен, ако на теб ти пречи.

Торкел се беше появил на прага и очевидно беше чул последното изречение. Кимна леко на Русмари.

— Правим всичко по силите си — продължи той с известно раздразнение в гласа.

Били вдигна очи от компютъра.

— Гледайте. Знаят, че е изчезнала. — Той завъртя компютъра към тях.

Снимка на младо русо момиче беше поставена до голям надпис с черни букви:

КРАЛИЦАТА НА БЛОГОВЕТЕ ПОКОСЕНА ОТ РИАЛИТИ УБИЕЦА.

СЕСТРАТА БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛА.

— От нас ли е изтекло? — извика Русмари ядосано, завтече се към тях и се вторачи в екрана.

— Разбира се, че не — въздъхна Торкел и този път досадата в гласа му беше явна.

— При всички случаи е лошо — отвърна Русмари, но не успя да продължи, тъй като Себастиан се появи на сцената.

— О, имаме си гостенка — ухили се той, като я видя. — Журналистите ли ти досаждат, или изведнъж полицейската работа ти е станала интересна?

Без да чака отговор, той се обърна към колегите си:

— Здравей, Ваня, кога пристигна?

— Преди малко. — Тя посочи екрана на Били: — Видя ли това?

— За изчезналата сестра ли?

— Да. Ебба. Нали знаеш, че я е обявил за „годна“? — запита Ваня.

— Да, Торкел ми каза.

Себастиан направи няколко крачки и се вгледа в русото момиче на екрана. Осемнайсет години. Погледът в обектива. Целият живот пред нея, както се казва. Себастиан обаче дълбоко се съмняваше, че този израз важи за Ебба Юхансон.

— Какво значи това? — обади се Русмари, очевидно твърдо решена да не им позволи да я игнорират повече.

— Като я открием, ще разберем — отвърна Себастиан уклончиво.

— Тези момичета не са били риалити звезди. — Русмари гледаше Себастиан настойчиво. — Защо е минал на блогъри, знаете ли?

— Не това, с което се занимават, е важното в случая — отговори той спокойно и с тон, с който би се обърнал към малко дете. — Те са известни. Успели. Незаслужено, поне за него.

Себастиан се обърна към Русмари и поглади брадичката си с жест, който показваше, че уж е дълбоко замислен.

— Както… как да кажа… когато някой получава висок пост, а не става за нищо. Така гледа той на нещата…

Русмари сви устни и гневният поглед, който хвърли на Себастиан, преди да се завърти към Торкел, не беше труден за тълкуване.

— Дръжте ме постоянно в течение — изсъска тя, кимна на останалите и излезе от стаята.

Торкел въздъхна дълбоко, след като тя затръшна вратата:

— Браво, Себастиан.

— Благодаря.

Торкел седна на най-близкия стол и реши да смени темата. Себастиан предпочете да не забелязва иронията в гласа му, а и надали щеше да обърне кой знае какво внимание на аргумента, че винаги е по-лесно шефовете да са на твоя страна. Не му пукаше. Нито един шеф не е бил изцяло на страната на Себастиан. Включително и Торкел. Пък и нали накара Русмари да ги остави на мира. Да се надяваме за по-дълго. Пак беше нещо.

— Така. Какво ще правим сега? — Торкел насочи вниманието обратно към работата.

Графикът на Били беше запълнен до краен предел. Щеше да продължи с дейността на жертвите в интернет, да допълни линията с хронологията на бялата дъска, но преди всичко щеше да поиска списъците с разговорите от телефонните оператори. Оказаха се три отделни. Патрисия Андрен беше към „Теле2“, Мире беше клиент на „Тре“, а сестрите Юхансон бяха абонирани към „Халебоп“. Предполагаше, че ще му отнеме доста време да провери и трите.

Ваня щеше да седне с целия материал от Хелсингборг и Улрисехамн и да види дали няма някаква подробности, които са пропуснали, или връзки, които да направят; плюс това Кристиансон непрекъснато пращаше нови данни от Сконе, които тя беше длъжна да вмъкне в материалите. Също и Ева Флорен. Надяваше се до вечерта да е готова с обобщението. Но първо трябваше да хапне нещо. Не беше слагала залък в уста от закуска.

— Ами ти? — обърна се Торкел към Себастиан. — Ти какво ще свършиш?

— Ще правя компания на Ваня — сви рамене той и тръгна след нея.

 

 

Себастиан стоеше на вратата на кухнята и гледаше как Ваня вади полуфабрикат от хладилника и го носи до микровълновата.

— Ти искаш ли? — подхвърли тя през рамо.

— Не, благодаря — отговори той леко разсеяно.

Гледаше я как маха картонената опаковка, прави дупки в целофана отгоре и слага тавичката в микровълновата, но всъщност изобщо не я виждаше. Беше длъжен да вземе решение. Дали да й каже? Това тормозеше съзнанието му след телефонния разговор с Ана.

Какво да прави?

Знаеше, че трябва да внимава изключително много. В последно време Ваня беше преживяла какво ли не. Той не можеше да мълчи за случилото се. Рано или късно тя щеше да научи. И тогава може би щеше да приеме мълчанието му за предателство. Неискреност. Но той трябваше да използва информацията по такъв начин, че да заздрави крехката им връзка, не да разшири пропастта помежду им.

Проблемът беше, че тя още имаше чувства към Валдемар. Двамата бяха толкова близки, когато Себастиан се появи в живота й. Обядваха заедно един път в седмицата. Правеха си дълги разходки. Вечери, кино и концерти. Себастиан го знаеше, защото ги беше следил и ги беше шпионирал завистливо.

Времето, прекарано заедно, изграждаше трайните връзки. Не гените. Това беше истината. Валдемар бе прекарал толкова много години с нея, а и реално вината му не беше толкова голяма. Стореното от него беше по-скоро просто човешко. Беше подкрепил съпругата си и предпазил дъщеря си. Детето му би могло да му го прости. Особено в екстремна ситуация. Това беше големият проблем.

Опитът за самоубийство променяше играта.

Отслабваше позициите на Себастиан.

Какво щеше да стане, когато тя научеше за случилото се?

Дали щеше да отиде при Валдемар?

Вероятно.

Дали той да отиде с нея? Себастиан се спря на тази мисъл. Може би си струваше да обмисли идеята. Да покаже подкрепа, не само на Ваня, но и на Валдемар. Да загърби ревността, може би дори да покаже благодарност за всичко, което Валдемар е сторил за дъщеря му. Да му помогне, когато е изпаднал в беда. Да му бъде приятел, не съперник. Да, възможна стратегия.

— Защо висиш тук? — Гласът на Ваня прекъсна размислите му, върна го в настоящето.

Тя стоеше пред мивката и пиеше вода, докато чакаше микровълновата да изброи седемнайсетте секунди, които оставаха, докато храната й се стопли.

— Мислех, че и ти ще ядеш.

— Не… — започна той и направи няколко предпазливи крачки в малката трапезария. — Ваня, трябва да ти кажа нещо.

— Така ли? Какво?

Тя се обърна към микровълновата. Той пак замълча. Последен шанс. Да измисли нещо безопасно, да се завърти и да си отиде, или да й разкаже.

— Ана ми се обади снощи — промълви накрая.

Ваня реагира точно както очакваше. Рязко се обърна и още преди да ги е видял, той знаеше, че очите й ще горят от ярост. Зад нея се чу пиукане, но тя изглежда беше загубила всякакъв интерес към храната.

— Какво си намислил, дявол да го вземе?!

— Нищо, честно. Тя ми се обади. И…

Не можа да стигне по-далеч, преди Ваня пак да го прекъсне:

— Ако искаш нещата някак да потръгнат, няма да говориш с нея. Никога.

Себастиан продължи възможно най-спокойно и предпазливо. Претегляше всяка дума, всеки нюанс:

— Добре, но тя ми се обади, за да… за да…

Той спря. Тя се взираше в него. Ръцете, скръстени на гърдите, раменете изпънати, беше понавела глава и го гледаше наистина кръвнишки. Готова за битка до последния мускул. Да става каквото ще. Той не можеше да увърта повече.

— Валдемар е опитал да се самоубие.

Думите я нараниха почти физически. Той видя как политна назад. Гневът и подозрението бяха залети от страха. Ръцете увиснаха безжизнено. Лицето й пребледня.

— Какво?! Как? Кога? Как е той?

Въпросите изскочиха един след друг. Сама не знаеше кой е най-важен. Дишането й се учести и на Себастиан му се стори, че вижда сълзи в очите й.

Оказа се прав. Чувствата й към Валдемар не бяха изчезнали, колкото и дълбоко да се мъчеше тя да ги зарови. Той нямаше как да сложи край на това и макар да не се гордееше, част от него се притесни. Дали сам нямаше да я прогони по този начин? Късно беше да го мисли сега…

— Добре е. Нагълтал се с хапчета, но Ана го открила навреме. — Той се опита да отговори на възможно най-много от въпросите й.

Тя само кимна и той видя как обработва информацията, опитва се да я осмисли.

— Къде е? — промълви тя накрая.

— В „Каролинска“ — отвърна той и в същата секунда разбра, че тя смята да го посети.

Веднага получи потвърждение. Без дума повече тя мина покрай него и излезе от кухнята.

 

 

Тя паркира колата и забърза към главния вход. Безпокоеше се и имаше чувство, че цялото й тяло лепне, черната блуза изведнъж й се стори прекалено дебела. Не беше просто стрес преди срещата с Валдемар, беше объркана от собствените си емоции. Беше се опитала да се дистанцира от онези, които я нараниха. Искаше да започне нов живот, само неин. Но сега нямаше избор.

Те я дърпаха към себе си.

Както винаги.

Трябваха й петнайсет минути да го открие. Бяха го преместили от интензивното отделение на четвъртия етаж в очакване на разговор с психолог и решение за следващите стъпки. Тя взе един от големите асансьори до четвъртия етаж и после се загуби из безкрайните коридори. Накрая един санитар я насочи. Миризмата в отделението, в което лежеше той, беше странна комбинация от дезинфектанти и готвено ядене. Вратата беше затворена и тя спря за момент да събере сили, преди да я бутне тихо.

Видя го веднага.

Лежеше до прозореца от дясната страна на стаята. Другите легла също бяха заети, но тя имаше очи само за мъжа, който някога бе неин баща. Той беше на светлинни години от човека, когото помнеше. Не че беше остарял.

Беше нещо много по-лошо.

Не само беше отслабнал, но и сякаш цялата енергия и сила беше изсмукана от него. Косата беше рядка и заплетена. Устните тънки и почти сиви. Очите хлътнали. Бяха минали само няколко месеца от последната им среща, а тя едва го позна. Беше сянка на предишното си „аз“.

Като че ли спеше. Тя измина последните крачки до леглото му. Изведнъж осъзна, че не изпитва нищо друго освен мъка и жал. Спря се до краката му и постоя така, загледана в лицето му. Тръбички в носа и ръцете. Сигурно му бяха промили стомаха.

— Валдемар? — промълви предпазливо тя след малко.

Той колебливо вдигна очи. Отне му няколко секунди да я разпознае, сякаш не смееше да повярва на очите си.

— Здравей — каза тя и срещна мътния му поглед.

— Ваня — пророни той накрая; гласът му беше дрезгав и безсилен.

Тя придърпа един стол, но съзнателно го сложи далеч от леглото, преди да седне. Искаше да запази известна дистанция, каквото и да изпитваше дълбоко в душата си.

— Какво си направил? — попита тя, по-скоро загрижено, отколкото укорително.

— Ти дойде — промълви той; сълзи в очите му.

Невъзможно беше да му се сърди. Не можеше да запази и дистанцията, която сама беше определила. Единствено искаше да го прегърне, но устоя на импулса и остана на стола. Опита се да намери правилните думи, но беше трудно.

— Защо? Защо си направил такова нещо? — заекна накрая.

Очите му проблеснаха от болка или срам — тя не знаеше кое.

— Не искам да ме гледаш така — прошепна той, но не откъсваше очи от нейните.

— Тогава да не се беше опитвал да се самоубиеш — отвърна тя.

Грубо, но вярно. А и той още не й беше отговорил.

— Защо?

Той я гледаше напълно отчаян. Движение на мършавото тяло, може би вдигане на раменете.

— Лекарите твърдят, че съм имал много причини да живея. Не е вярно — рече той почти беззвучно с глас, който тя не можеше да познае.

Замълчаха. По коридора се чуваха стъпки. Един от другите пациенти се закашля. Твърдите бели чаршафи в леглото на Валдемар прошумоляха, когато той се обърна към нея:

— Съжалявам, че те нараних. Че те излъгах — продължи той с дрезгав глас. Гледаше я умолително. — Не знам какво бих правил без теб.

Трудно можеше да се предпази от съчувствието. Ваня внезапно съжали, че седна при него. Не можеше да се справи с това. Стана твърде бързо. Усети как последните думи пробиха дупка в решимостта й.

— Не можеш да постъпваш така, Валдемар — каза толкова остро, че сама се изненада. Прозвуча далеч по-грубо, отколкото възнамеряваше, но беше длъжна да го изрече. — Не можеш да се нараняваш, за да ме накараш да се върна.

Валдемар сведе очи, сълзите потекоха по възглавницата, когато отпусна клепачи. Беше като гъба за баня, която само трябва да стиснеш леко, за да потече вода.

— Не дойдох да слушам колко съжаляваш и какви угризения изпитваш — продължи тя по инерция, но още като го изрече, усети, че това е по-скоро опит да удържи защитните стени около себе си, отколкото истинското й мнение.

Беше хубаво най-сетне да чуе някой да се извинява. Да поема вината. Да признае грешката си. Ана никога не би го направила.

Тя виждаше колко е разстроен от стореното.

— А защо дойде? — попита той и подсмръкна жално.

— Защото някога те обичах.

— Можеш пак да ме обикнеш. С времето. Нали? — заумолява я той.

Изведнъж пак й стана мъчно за него въпреки всичко. Може би беше прекалено строга с него, но жалният тон и самосъжалението я дразнеха.

— Сега няма да говорим за това — опита се тя да спре противоречивите емоции. — Не съм дошла да се караме.

Погледна го и дълбоко си пое дъх. Почти съжаляваше, че дойде, трябваше да загърби чувствата, да се придържа към фактите. Това, с което умееше да се справя. Над което имаше контрол.

— Какво казва лекарят? Ще се оправиш ли?

— Да, извадил съм късмет, така казаха. Ана ме открила навреме — отвърна Валдемар равнодушно и тя осъзна, че той поне се опитва.

Всичко беше толкова странно.

Бяха си разменили ролите.

Той — слаб, жалък, нуждаещ се от нея.

Тя — силната, държащата всичко под контрол.

Той — детето, тя — възрастната.

Онзи Валдемар, когото познаваше, си беше отишъл. И все пак той лежеше тук. Тя не можеше да го разбере.

— Дявол да го вземе, как допуснахме да стане толкова лошо? — възкликна накрая.

Валдемар я погледна тъжно:

— Защото аз постъпих нередно, Ваня.

Тя кимна сковано, но не отговори. Усещаше, че няма какво толкова да каже. Затова просто остана на стола си.

Твърде далеч, за да изглеждат близки.

Твърде близо, за да не изпитва нищо.