Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (14)

Мъжът, който покани Торкел и Себастиан в дневната, изглеждаше съсипан. Като че ли не си беше сменял дрехите от няколко дни. Тъмни сенки под очите, набола брада. Говореше с приглушен глас и главата му увисна между раменете, когато вяло размаха ръце и им посочи креслата в претрупаната с мебели стая. Less is more очевидно не беше девиз, познат на семейство Петрович. Стените бяха покрити от пода до тавана с картини, малки огледала и снимки, на всяка равна повърхност беше поставена покривка, отгоре фигурка, свещник, купа или саксия. Себастиан набързо изброи единайсет възможни места за сядане, и то без да брои табуретките пред двете кожени кресла при телевизора.

— Защо са повикали „Риксмурд“? — попита Габриел Петрович, след като седна на един от четирите фотьойла в стаята срещу Себастиан и Торкел, които се бяха настанили на дивана.

Торкел се поколеба за миг, но избра истината. Така или иначе щяха да го съобщят на пресконференцията по-късно днес.

— Смятаме, че синът ви е станал жертва на сериен убиец. Че е втората жертва.

— Коя е първата?

— Една жена в Хелсингборг. Патрисия Андрен.

Габриел поклати глава, името явно не му говореше нищо. Той се приведе напред и облегна длан върху една от трите дебели папки, наредени на масичката.

— Събрал съм всичко, писано за него. Помислих си, че ще искате да погледнете.

Себастиан понечи да попита от къде на къде ще искат да го видят, но се сепна, като видя погледа на мъжа.

Беше го виждал и преди.

В огледалото в продължение на години. След смъртта на Лили и Сабине. Безграничната мъка. Борбата изобщо да съществува, да намира причина да става от леглото сутрин. Този човек имаше нужда да говори за сина си, затова Себастиан само кимна мълчаливо.

— Миро беше добро момче. — Габриел отвори на първата страница от папката. — По телевизията не си личеше.

— Не съм го гледал — обади се Себастиан.

— Нито пък аз — каза Торкел, когато човекът се обърна към него и го изгледа въпросително.

— Там играеше роля. За да спечели. Във всичко искаше да печели.

Както подсказваше и отворената страница в папката. Леко пожълтяла изрезка от вестник — снимка на футболен отбор. Девет-десетгодишни момченца, прегърнати през рамо, усмихнати. Заглавието съобщаваше за спечелена купа в Борос. Мирослав Петрович беше обявен за играч на мача.

— Не му беше леко. Майка му почина, когато беше деветгодишен — обясни Габриел, като разлистваше папката.

Повечето изрезки бяха за футбол, но по-късно синът явно беше минал и на индивидуални спортове. Тенис и ски.

— В училище не се справяше кой знае колко добре. Но беше добро момче. Не пипваше наркотици, не общуваше с банди, нищо такова. Тренираше много.

Себастиан изгледа Торкел, като се надяваше той да схване незададения му въпрос колко още ще търпят носталгиите на бащата. Колегата му, изглежда, го разбра и си прочисти гърлото:

— Знаете ли да е бил заплашван?

— Постоянно — потвърди Габриел. — Или може би не точно заплахи, но хейт. Злобни хора. Преди около месец затвори коментарите в блога си.

— Нещо конкретно ли го накара?

— Просто му писна. Защото всички мислеха, че наистина е такъв, какъвто се показа по телевизията. А то беше просто роля.

— Да, вече ни казахте.

— За да спечели.

Ръката на Габриел се спря върху една отворена страница. „Талант на Улрисехамн стига до държавния финал“ гласеше заглавието и под него снимка на около тринайсетгодишния Мирослав в бял тенис екип и с ракета в ръка.

— Спечели регионалния турнир за „Кале Анка Къп“ и стигна до финала в Боста.

— Този журналист, с когото е щял да се среща… — опита се Торкел да върне разговора към настоящето.

— Да?

— Той каза ли нещо повече за него? Освен името?

Габриел помисли за момент, поклати глава:

— Не.

— Например къде ще се срещнат?

— Някъде в Улрисехамн. Щели да обядват заедно и после да отидат някъде за снимките.

— Но не знаете къде?

— Не.

— Дали може да е казал повече на някой друг? — предложи Торкел. — Колеги, приятелка?

Габриел отново поклати глава.

— В момента не работеше. Отказа се от гимназията и си намери работа в една бояджийска фирма в града, но напусна, за да участва в „Хотел «Рай»“.

— Никакъв контакт със старите колеги?

— Не бих казал. Повечето бяха по-възрастни и… мисля, че имаше и малко завист. Миро стана известен и взе да печели повече пари.

— Как ги е печелел? — попита Себастиан, искрено учуден.

— Тъкмо подписа договор с „Експресен“, щеше да води блог към сайта им за светски новини. Освен това печелеше доста от „На камиона“.

— Това пък какво е?

— Песен, която записа заедно с едно от момичетата от „Хотел «Рай»“. Стана платинена.

Гордостта в гласа му беше нескрита. Габриел разтвори една от другите папки и откри каквото търсеше. Списък с Шведския топ 100 от месец май. Няколко седмици преди повечето градове да бъдат кажи-речи парализирани от бавните шумни камиони, натоварени с пияни абитуриенти.

„На камиона“ на Мире и Чао бе заела третото място във въпросната седмица.

— Щяха пак да записват, а през юли заминаваха на диджей турне по западното крайбрежие.

— Гадже? Други приятели? — опита Торкел отново.

Бащата пак поклати глава.

— Нямаше гадже, а повечето му приятели напуснаха града. Или просто изгубиха връзка.

Не стигнаха доникъде. Торкел извади визитната си картичка и я подаде на Габриел с обичайната молба да се обажда по всяко време, ако се сети за каквото и да е.

— Свикахме пресконференция — обясни Торкел, докато се изправяха от дивана. — Ще се вдигне доста шум. Пресата вероятно ще се свърже с вас.

— Да говоря ли с тях? — попита Габриел; изглежда, наистина се нуждаеше от съвета на посетителите си.

— Както прецените — отговори Торкел. — Някои се чувстват по-добре, като споделят, други не. Но при всички случаи те ще научат къде живеете и ще дойдат.

— Мога да отида при брат си. Той живее в Удевала.

— Както казах, вие ще прецените.

Ръкуваха се и Габриел ги изпрати до вратата.

— Той беше добро момче — спря ги Габриел на прага. — Стараеше се, работеше, спортуваше… Може ли да го кажете на пресконференцията? Че беше добро момче.

— Разбира се — кимна Торкел.

Наистина щеше да го каже, но едва ли това щяха да напишат вестниците утре. В тези случаи пресата следваше собствен сценарий, а добрите момчета не продаваха толкова вестници, колкото развратните участници в риалити програми. Торкел затвори вратата и те оставиха мъжа сам с папките и спомените, от които никой не се интересуваше.