Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (26)

Прибираха се през малкото градче.

Неколцина туристи се разхождаха по тротоара, а група младежи висяха около автобусната спирка, но иначе беше странно спокойна вечер. Лисе-Лоте беше избрала чудесен ресторант. Имаше вкусна храна, беше уютно и приятно. Говориха за какво ли не. Споделиха новини за живота си, от време на време се отдаваха на спомени.

Трийсет години.

Дълго време, изключително дълго, но като седяха така, понякога им се струваше, че от последната им среща са изминали едва няколко години. Че и по-малко. Беше невероятно колко лесно и бързо намериха отново пътя един към друг. Торкел беше на седмото небе. Не помнеше кога последно се е чувствал толкова спокоен и щастлив.

Минаха покрай няколко затворени магазина, завиха зад ъгъла и изведнъж — за негово разочарование — се озоваха пред хотела. Нима вече бяха стигнали? Беше останал с впечатление, че е по-далеч. Огледа се, искаше му се да намери причина да минат по заобиколен път, та разходката да продължи по-дълго.

— Дали да не те изпратя до вкъщи? — погледна той Лисе-Лоте.

— Благодаря, но живея доста далеч от града — отказа тя. — Ще взема такси, прекалено далеч е, за да се прибирам пеш.

Торкел отново усети разочарование, но се постара да го скрие. Не можеше да предложи да я изпрати с таксито. Подобно предложение трябваше да дойде от нея.

— Не мога да си те представя в провинцията — каза само. — Винаги си обичала големия град. Дори Линшьопинг намираше за дупка.

Тя се усмихна и го хвана под ръка, все едно това е най-естественото действие на света. Торкел нямаше нищо против.

— Да, но колкото и да е чудно, тук ми е добре. Сигурно е заради възрастта… Аз пък не можех да си представя, че ти ще станеш полицай.

— Да, изненадах доста хора, доколкото разбирам.

— Помня как се шашнах, като чух от Хелена, че си се записал в полицейската академия.

Разстоянието до хотела намаляваше. Осветеният вход приближаваше все повече. Той знаеше какво иска да се случи, но беше твърде срамежлив и непохватен дори да се опитва да докара нещата дотам. Точно както когато се събраха с Лисе-Лоте първия път. Свитото от притеснение сърце и усещането, че не я заслужава. Нерешителността. Страхът да не го отпрати.

Тогава тя направи първата стъпка. Тя се приближи за първата им целувка. Тогава му се искаше той да се беше престрашил. Усещаше топлината на тялото й през плата на сакото си. Вървяха в мълчание. Стъпките им ехтяха по асфалта. Тя го допускаше съвсем близо. И въпреки това той не събра сили да стори онова, което така силно желаеше.

Да я докосне.

Да я целуне.

Хотелът беше все по-близо. Крачките заедно — все по-малко. Възможността за нещо повече намаляваше с всеки изминал метър. Какво чакаше той? Сам не разбираше. Едва ли щеше да му се удаде друг случай, камо ли толкова подходящ. Сега или никога. Всеки момент щяха да спрат пред входа и да си пожелаят лека нощ.

— Прекарах чудесно, Торкел. — Тя изведнъж спря и се обърна към него.

— Аз също.

Беше също като първия път преди толкова години. Тя се приближи и го целуна. Той заряза всякаква предпазливост и й отвърна. Устните й имаха вкус на червено вино. Целуваха се страстно и дълго, поне така му се струваше, но независимо от това, когато се разделиха, той не искаше нищо друго, освен да продължат.

— Ах! — въздъхна тя и се взря нежно в очите му, като същевременно отстъпи крачка назад. — Това не го бях планирала.

Торкел беше леко объркан.

— Кое? — заекна.

— Да се разчувствам така… — Тя замълча, преди да добави почти шепнешком, — силно.

— Нито пък аз.

— Нали може да се чуем утре? — попита го.

Торкел кимна, макар че нямаше ни най-малко желание да я пуска да си върви.

— Разбира се — продума. — Ще се чуем утре.

Той се наведе и я целуна за последен път. По-малко страстно.

После тя спря.

Той също.

Какво друго можеше да направи?