Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (31)

Болката.

Това бе първото, което навлезе в съзнанието й. Още преди да разбере, че се е събудила.

Изгаряща, пулсираща болка в главата, различна от всичко, което някога е изпитвала; болката я обладаваше, изключваше всички други сетива, всичко. Дишане на кратки тласъци, тихи измъчени стонове, сякаш от някое дълбоко вдишване главата й би експлодирала.

Опита се да се раздвижи. Някой пищеше. Може би тя? Не успя да помисли над това, преди да повърне. Без предупреждение, направо. За момент усети как топлата течност потече по гърдите й, преди внезапното движение да тласне нова изгаряща вълна през тялото и нагоре към главата.

Пак се отпусна по гръб. Мъчеше се да си поеме дъх.

Какво беше станало? Не знаеше, при тази болка не можеше да формулира и една смислена идея.

Сара.

Сестра й.

Къде беше? Къде се намираше тя самата?

Опита се да се съсредоточи въпреки болката. Да се концентрира. Да се вземе в ръце. Да загърби болката, за да се ориентира. Длъжна беше.

Тя беше изпълнителната.

Сара немарливата.

Бавно завъртя глава. Не смееше да направи нищо повече. Оказа се безсмислено. В стаята беше тъмно. Черно.

Просто черно.

Неестествено черно, осъзна.

Пак завъртя глава, с усилие вдигна ръцете си към лицето. Близо, толкова близо, че върховете на пръстите й леко докосваха челото й; усети, че дишането й става по-учестено, сякаш измъченият й мозък сам направи връзката.

Не стаята беше черна.

Тя беше сляпа.

Той я беше ослепил.