Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (44)

Сигналът постъпи от анонимен телефон с предплатена карта. Съобщението беше подробно и звучеше достоверно, затова Торкел реши да обяви пълна мобилизация незабавно.

„Руслагсгатан“ 29, четвърти етаж.

Убит мъж, вързан за стол.

Първата патрулка пристигна на мястото след шест минути и потвърди, че в празната кооперация наистина има труп. Торкел ги помоли да стоят отвън и да се погрижат никой да не получи достъп до апартамента. Урсула и Били щяха да осигурят техническите доказателства, преди някой друг да е влязъл вътре. Преди всичко трябваше да установят дали става дума за същия извършител, или за друг. Това, което говореше против техния убиец, беше различният тип местопрестъпление. Дотук училището изглеждаше важна константа.

Ваня беше помолила централата за данни за обявени за издирване лица в района на Стокхолм през последните четиресет и осем часа, за да намери евентуални жертви, но това не доведе до нищо. Едно момче изчезнало в Хагсетра снощи, но на сутринта го намерили при приятел.

Когато свиха от „Фреягатан“, ги посрещнаха три патрулни коли със запалени светлини, които бяха блокирали улицата. Около синята ограничителна лента вече се бяха събрали доста любопитни и екипът едва си проправи път. Слязоха от автомобилите. Всеки знаеше задачите си. Освен Себастиан, както изглеждаше. Той обикаляше пред скритата зад найлона къща някак безцелно. Торкел се подсмихна. Напоследък Себастиан наистина се държеше различно. Беше едва ли не покорен. Торкел смяташе да се наслади на момента, едва ли щеше да продължи вечно.

Ваня отиде да говори с полицаите, открили трупа, и се скри под строителното скеле. Торкел се обърна към Били и Урсула да види дали са готови. Готови бяха. Бяха си навлекли защитните костюми и всеки държеше по две чанти с оборудване. По стар навик Торкел взе едната от Урсула. Заедно влязоха в къщата. Стълбището беше сиво и прашно и скелето блокираше изцяло слабата вечерна светлина, но поне осветлението работеше. Стигнаха каменните стъпала. Забързаха. Когато най-сетне се изкатериха до етажа, всички освен Били бяха леко задъхани. Вратата на един от апартаментите беше отворена. Торкел поздрави с кимване униформените, които разговаряха с Ваня, след което надникна в апартамента. Вътре беше тъмно. Хартия на пода. В края на коридора — отворена врата на нещо, което е било и което след ремонта отново щеше да стане, баня. Слаб, но несъмнен мирис на канализация полъхваше през отворената врата. Торкел пусна чантата, която носеше.

— Къде е трупът? — попита Урсула, докато двамата с Били минаваха покрай него.

Един от униформените посочи апартамента:

— Вътре. Стаята вляво.

— На стол. Излязохме веднага щом се уверихме, че е мъртъв — почувства се длъжна да добави другата полицайка.

Всички усетиха колко държи да покаже професионализма си.

— Добра работа — похвали ги Торкел и после се обърна към Урсула: — Кажи кога можем да влезем.

Тя кимна. Били я последва. Торкел се върна при униформените. Бяха млади, но не изглеждаха разстроени, по-скоро нетърпеливи и готови на всичко. Естествено, не всеки ден им се удаваше възможност да участват в разследване на убийство.

— Проверихте ли другите жилища? — попита ги.

— Само съседното. Празно е — отговори жената.

— Още нещо — намеси се Ваня. — Уилям ми каза, че прозорецът на хола бил отворен, когато пристигнали.

— Важна информация. Благодаря. — Торкел кимна на Уилям.

Винаги си заслужаваше да похвали униформените. Добрите отношения улесняваха работата. За Торкел веригата беше здрава колкото най-слабото й звено, а онези, които почти винаги пристигаха първи на мястото, бяха далеч по-важни, отколкото повечето му колеги началници искаха да признаят.

— Проверете и останалата част от сградата — заръча им. — Ако намерите нещо, знаете какво да правите.

И двамата кимнаха, и се заеха със задачата.

Торкел надзърна в апартамента към вратата, зад която се бяха скрили Били и Урсула. Чуваше движението им вътре.

— Как изглежда? — провикна се любопитно към звука от работата им.

— Трудно е да се каже — отвърна Урсула след малко.

— Същият извършител? — попита Ваня.

Беше изнервящо да стоят отвън, да не участват дори и като зрители. Този път Урсула отговори веднага; разбираше нетърпението им.

— Сложете си найлонови калцуни и елате до вратата. Оттам ще виждате добре — склони тя.

— Сигурна ли си? — увери се Торкел и затърси из джобовете си.

— Да, но само до вратата.

Бързо сложиха калцуните. Себастиан, естествено, не си носеше, но Ваня му услужи с един чифт.

Влязоха в редица — Торкел пръв, Ваня в средата и накрая Себастиан. Стаята беше сравнително голяма, вероятно спалня. В средата й, между Били и Урсула в защитните костюми, седеше добре облечен мъж, вързан за стол. Главата му беше неестествено отпусната назад. Табела с надпис „ВИНОВЕН“ на врата му. Отвратителна сцена в мрачната стая, която се подсили още повече, когато Били включи работната лампа. Студената бяла светлина направи мъртвото тяло още по-безжизнено и бледо, а Урсула и Били още по-странни в белите дрехи.

— Има ли тест на гърба? — попита Себастиан.

— Не.

— Без училище, без глупашка шапка, в средата на стаята, вместо в ъгъла, облечен и от кръста нагоре — промълви Себастиан тихо. — Интересно.

— Оръжието обаче е същото. — Урсула внимателно повдигна главата на мъжа и показа разбитото окървавено чело. — Същите наранявания, същото място — продължи тя и посочи опънатите въжета, които държаха мъжа на стола. — Освен това и въжетата, и възлите отговарят на предишните.

— Значи е той?

— Можем да го приемем — кимна Урсула. — Но няма да съм напълно сигурна, докато не получим данните от лабораторията.

Замълчаха за момент. Стояха в коридора и гледаха как Били и Урсула работят. Били снимаше, Урсула му показваше какво.

— Ако е променил толкова подхода си, предполагам, че жертвата също се различава от предишните — отбеляза Себастиан сухо.

Другите се обърнаха любопитно към него.

— В смисъл? — попита Ваня.

Той сви рамене равнодушно:

— Не ми се вярва това да е някаква третокласна знаменитост. Табелата подсказва нещо друго за този човек.

— Че е виновен за нещо? — подметна Били саркастично и вдигна очи от заниманието си — да претърсва дрехите на мъжа.

— Другите са се проявили като глупаци — отвърна Себастиан и се престори, че не е чул жлъчния коментар. — Евентуалните знания на този човек не са били от значение. Но е бил виновен. За нещо друго.

— Убиец, който променя начина си на действие. Точно това не искахме — разтревожено поклати глава Торкел. — Добре, довършете си работата. Останалите се заемаме с претърсването на околността, ще видим дали няма да научим нещо от съседите. Имате ли представа от колко време е мъртъв?

— Максимум шест часа — отвърна Урсула.

— Добре, имаме начална точка. — Торкел се обърна.

Ваня и Себастиан понечиха да тръгнат след него, но Били ги спря:

— Чакайте.

Той измъкна портфейл от вътрешния джоб на сакото на жертвата. Отвори го и извади шофьорска книжка.

— Клас Валгрен.

— Някой да го познава? — попита Торкел, но всички поклатиха глава.

— Програмен директор на ТВ3. — В скритата в ръкавица ръка на Били се виждаше визитна картичка.

— Добре, звъннете, ако намерите още нещо. Аз ще се свържа със семейството — въздъхна Торкел.

— Мисля, че сега разбирам надписа — обади се Себастиан. — Нашият човек смята, че ако някой е виновен за ширещата се глупост, това са телевизиите.

Той се обърна сериозно към Торкел и Ваня:

— Минал е на едрите риби.