Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Себастиан Бергман (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
De underkända, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Микаел Юрт; Ханс Русенфелт

Заглавие: Хората, които не го заслужаваха

Преводач: Стела Джелепова

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: ЕКСПРЕСПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 26.04.2018

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-389-467-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11932

История

  1. — Добавяне

Урсула се учуди, че вижда младата си колежка на терминала. Торкел не беше сигурен дали Ваня ще дойде с тях, но явно бе успял да я убеди. Урсула би я разбрала напълно, ако беше отказала. Тя самата не беше сигурна дали й се работи със Себастиан. И то не само защото беше безсрамен лъжец и сексманиак, който на всичкото отгоре се оказа баща на Ваня.

Урсула имаше и свои причини.

Беше загубила дясното си око само защото се намираше близо до него.

Само двамата в дома му.

Усещане за секс във въздуха.

Може би и нещо повече, поне от нейна страна, макар сега да не би го признала за нищо на света. Бивша любовница и пистолет през шпионката. Себастиан дори не я посети в болницата. Помоли с половин уста за прошка и предложи да продължат откъдето бяха стигнали. Все едно нищо не е станало.

Урсула се обърна към Торкел, който стоеше на няколко крачки от нея:

— И Себастиан ли ще идва?

— Да, поне така каза.

— И Ваня е съгласна?

— Да.

— Не може ли да гласуваме? — предложи тя, като махаше на Ваня, която се беше спряла след остъклените врати и се озърташе.

Тя също вдигна ръка и тръгна към тях, като, както винаги, дърпаше черния си куфар и изглеждаше изненадващо спокойна, помисли си Урсула. Е, може би една идея по-бледа от обикновено. И като че ли беше поотслабнала.

— Проблем ли е, че идва? — попита Торкел и тя усети, че я гледа изпитателно.

Имаше нещо в тона му… Тя се надяваше вече да е преглътнал факта, че се е намирала в дома на Себастиан, когато я простреляха. Че това е затворена страница — първоначалната ревност. А може би не беше така. Макар и тя, и Себастиан да му обясниха, че е било съвсем невинно. Вечеря у приятел. Нищо повече.

— Себастиан винаги е проблем. — Тя леко сви рамене, за да покаже, че няма нищо драматично.

— За теб в частност?

Не, определено не беше затворена страница.

— Не — въздъхна тя. — Не повече от обикновено — добави.

Ваня дойде при тях и Урсула изненада и нея, и себе си, като я прегърна. Никога никого не прегръщаше. Дори собствената си дъщеря.

— Здравей, мила, как си? — поздрави я.

Ваня гледаше Урсула меко. Признателна за неочакваната загриженост.

— Добре съм. Малко работа ще ми се отрази добре.

Тя се обърна към Торкел и отклони разговора от темата за личния си живот:

— Успях само да прегледам предварителния доклад в таксито — извини се. — Знаем ли нещо повече?

— Не много — поклати глава Торкел. — Две убийства. Показни. Идентични. Жертвата простреляна в челото, открита в класна стая с конусовидна шапка на главата и нещо като… изпитна работа, закована на гърба. Първата в Хелсингборг миналата седмица, другата в Улрисехамн онзи ден.

— Значи убиецът се движи?

— Така изглежда — потвърди Торкел. — За съжаление първият доклад на хелсингборгската полиция е доста непълен.

Урсула поклати глава:

— Както винаги, ние ще трябва да свършим цялата работа и на двете места — каза кисело.

— Още не можем да сме сигурни. Извън „Риксмурд“ също има добри полицаи — не се сдържа Торкел.

— Жалко, че никога не съм ги виждала — сряза го Урсула с лека усмивка. — Знам, че все се мъчиш да защитиш провинциалистите, но дори ти трябва да признаеш, че докладът на хелсингборгците е под всяка критика.

Тя погледна към Ваня за подкрепа, но установи, че вниманието на колежката й е насочено другаде. Урсула се завъртя и видя какво гледа Ваня. Себастиан минаваше така нехайно през въртящите се врати, сякаш нямаше никакви грижи. Зад него Урсула забеляза как Били слиза от такси и бърза към вратите.

Цялата банда се събра…

При вида на Ваня Себастиан се закова на място, цялото му безгрижие внезапно изчезна.

— Отивам да си поговоря с него — промърмори Ваня тихо и пусна куфара си.

— Да дойда ли с теб? — предложи Торкел с едва ли не бащински глас.

— Няма нужда.

Тя тръгна към Себастиан, който пусна чантата си и явно реши да я изчака тя да отиде при него. Били го подмина. Кимна му леко и продължи към Урсула и Торкел, без да спира. Себастиан познаваше мрачните тайни зад уравновесената фасада. Знаеше какво крие Били. Точно сега обаче се радваше, че колегата му се преструва, че нищо не е станало. Искаше да се съсредоточи върху дъщеря си.

— Здравей, Ваня — поздрави я той тихо, когато ги разделяха само няколко метра. — Не бях сигурен дали ще дойдеш.

— Дойдох.

— Каза, че ще се обадиш…

Ваня мина последните крачки и застана толкова близо, че той долавяше аромата на шампоана й. Тя сякаш се опитваше да създаде някаква лична сфера насред множеството.

— Днес минах през „Грев Магнигатан“ — започна тя тихо, та никой от минаващите покрай тях да не чуе какво си говорят. — Но ти не си беше вкъщи.

— Не, бях… при приятели.

Себастиан пак се ядоса за престоя си в Аделсьо. Ако си беше стоял в Стокхолм, нямаше да изпусне Ваня.

— Ти нямаш приятели — отвърна Ваня ненужно грубо. — Пак си чукал някоя непозната — добави и за пореден път показа, че го познава твърде добре.

Себастиан съзнаваше, че има подходящи и неподходящи моменти да лъже. Този беше от най-неподходящите.

— Извинявай — каза искрено. — Не знаех, че ще идваш. Трябваше първо да се обадиш.

— Просто минавах — сви рамене тя. — Бях при Торкел и исках да ти кажа, че всички от екипа знаят за… роднинството ни.

— Че съм ти баща.

Тя го изгледа с известна студенина. Толкова му беше лесно, а на нея толкова трудно. Не беше справедливо.

— Харесва ти да се наричаш така, а?

— Да, харесва ми — кимна той. — Гордея се с теб. Но ако ти пречи, ще престана.

Той се озърна из терминала. Недалеч Торкел, Урсула и Били стояха един до друг и гледаха към него и Ваня. Себастиан усещаше, че поне двама от тях, а може би и тримата, биха искали той да се обърне и да си отиде. Да ги остави завинаги. Само че не го беше грижа какво мислят те. Единственият човек, за когото изобщо го беше грижа, стоеше пред него.

— Ще направя каквото поискаш, само нека не те губя — каза той и несъзнателно протегна ръка и хвана нейната. За негова изненада тя не се отдръпна. — Не беше подготвена за това — продължи той, все така искрено. Това спокойно можеше да се окаже най-важният му разговор в близко бъдеще. Може би най-важният в целия му живот. Нямаше да рискува, като се дистанцира емоционално. — Знам, че ми се сърдиш. Сърдиш се на всички. Разбирам те…

Той замълча. Претегляше всяка дума. Той беше стъпил на нестабилен мост и се мъчеше да запази равновесие. От двете му страни зееше пропаст и всеки миг дъщеря му можеше да го хвърли в нея.

— Откакто научих коя си, най-големият ми страх беше един ден да не стоим както сега и после всеки да тръгне по свой път. Никога да не ме приемеш. Боях се до смърт от това. Още се боя до смърт.

Той дълбоко си пое дъх, преди да продължи. Нямаше представа как й въздействат думите му. Лицето й не разкриваше нищичко. Той още я държеше за ръка.

— Но животът си е твой. Затова и изборът трябва да бъде твой.

Той млъкна. Имаше още какво да каже, но не биваше да прекалява; това бяха твърде важни въпроси за обсъждане насред оживено и шумно летище. Затова зачака. Както му се стори, цяла вечност.

— Можем да бъдем колеги — отговори тя накрая. Спокойно и сдържано. — А за другото… — Поколеба се. Тя също явно подбираше думите внимателно. Гледаше го сериозно с красивите си сини очи. — Не си мой баща. Не и по този начин. Не и в смисъл „да празнуваме Коледа заедно“ и „ще ти подаря букет по случай Деня на бащата“.

Себастиан кимна. Мина по-добре, отколкото се беше надявал.

— Точно сега няма да се справя — продължи Ваня, сякаш очакваше той да се възпротиви. — Може би никога няма. Можем да бъдем просто колеги. Съгласен ли си?

Себастиан дълбоко въздъхна от облекчение. Тя поне приемаше една малка част от него, а една малка част от него беше за предпочитане пред нищо.

— Ще направя всичко по силите си — отвърна с достойнство.

— Направи повече — заръча му тя и съумя да докара усмивка на лицето си. — Виждала съм кое е по силите ти.

С тези думи го остави и се върна при другите.

По високоговорителя помолиха пътниците за Гьотеборг да се отправят към изход 37. Себастиан вдигна чантата си и последва колежката си.