Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (50)

Най-сетне.

Първите следи от пробуждане.

Интервюто, което му взе Аксел Вебер, беше качено в интернет в своята пълнота, но тъй като в сайта expressen.se нямаше възможност за коментари под статиите, той не можеше да види реакциите. Наложи му се да отиде в „Афтонбладет“, които бяха преписвали от конкуренцията и бяха поместили на практика същата статия. С едно изключение — хората можеха да напишат мнението си под текста.

С трепереща ръка мъжът, който не се казваше Катон, отвори коментарите. 188 броя, когато отвори страницата. В началото повечето бяха вариации по „какъв ненормалник“ и „за кого се мисли този“, но после се появи първият, който, разбира се, не защитаваше деянията му, но все пак смяташе, че поставя сериозен въпрос. Неколцина му се нахвърляха ядосано, после пак един осъждаше убийствата и насилието, но беше съгласен, че проблемът с повърхностността и хората, които превръщаме в знаменитости в днешно време, наистина трябва да се обсъжда. Някои възразяваха, повечето се съгласяваха. След още две-три категорични осъждания идваше следващият коментар, който кратко и ясно твърдеше:

Мамка му, напълно е прав.

След това още няколко души очевидно бяха схванали думите му и се съгласяваха и в крайна сметка резултатът беше почти петдесет на петдесет между тези, които го мразеха и съдеха, и тези, които смятаха, че в думите му има резон.

Той отвори нов прозорец, написа адреса на форума „Флашбек“ и потърси „Клюки за известните“. Там имаше тема за Патрисия Андрен и друга за Мире Петрович, но по въпроса за Риалити убиеца и двете отпращаха към „Актуални престъпления и криминални деяния“.

В тази тема имаше вече над 1400 мнения.

Той се зае да ги преглежда. Отначало се обсъждаше най-вече какви може да са мотивите за убийствата и що за човек би извършил такова нещо. След неколкостотин вариации по темата, примесени с клюки и предположения за самоличността му, се появи първият, който накратко казваше:

Само аз ли така мисля, или той наистина убива само суперглупави хора?

Този пост беше получил страхотно одобрение и някои бързо бяха започнали да изреждат и да предлагат за кои други тъй наречени знаменитости трябва да се погрижи Риалити убиецът, след като така и така се е заел.

След публикацията на интервюто в „Експресен“ форумът направо се беше взривил. Преплетена с аматьорски психологически диагнози и безумни предположения кой може да е той, се вмъкваше и доста разумна дискусия за това, което той се беше опитвал да посочи от самото начало.

Презрението към знанието. Възхваляването на идиотщината. Глупостта като фактор за успех в живота.

Вярно, това беше „Флашбек“, тъй че не можеше да се твърди, че изказващите се са представителна извадка на обществото, и дума да не става, но все пак бяха добро начало.

Дискусията започна. Той очакваше да се появи и в уводните статии и културните страници през следващите дни.

Историята се разрастваше.

Той приближаваше целта.

Не можеше да спре сега.

Вече беше започнал да се оглежда за потенциални бъдещи жертви. Прескочи участниците в риалити предавания, блогърите и треторазредните знаменитости, които с доста отчаяните си изпълнения се мъчеха да удължат времето си под светлината на прожекторите с още няколко минути.

Той вече беше по-едър играч.

По-важен.

Убийството на Клас Валгрен и интервюто с Аксел Вебер бяха стъпки в правилната посока. Придвижваха го напред. Не можеше да се върне назад. Щом му се удаваше шанс да пробуди заспалото общество, беше длъжен да се цели по-високо, да открие отговорните за тази интелектуална поквара и да ги накара да отговарят за делата си. Две имена в сравнително дългия му списък бяха по-интересни от останалите.

Размишленията му бяха прекъснати от позвъняване на вратата. Бърз поглед към часовника. Не чакаше гости. Рядко му се случваше в последно време. Лаура беше тази, която обичаше компаниите. С нея си отидоха и те.

Той стана и отиде до вратата, подготви няколко унищожителни реплики, ако се окажеше, че посетителят иска да му продаде нещо или да го спечели за някоя вяра.

Не беше нито едното, нито другото.

Зад вратата го чакаше познато лице.

— Здравей, извинявай, че закъснях, но не можеш да си представиш какво ми се случи.

— Заповядай. Разкажи ми — рече мъжът, който не се казваше Катон, отстъпи встрани и покани Кристиан Саурунас в апартамента си.