Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (54)

Себастиан чакаше от близо два часа някой от екипа да отвори вратата и да влезе в стаята.

Торкел.

С все още леко влажна коса след душ. Карирана риза с къс ръкав, светлокафяв панталон, гладко обръснат, чаша кафе в едната ръка, папка с документи и записки под мишница. Изглеждаше нормално и беше облечен както винаги, но въпреки това Себастиан чувстваше, че има нещо различно.

— Добро утро. Вече си тук? — поздрави го той весело.

— Мислех, че започваме в осем.

— Ох, не, извинявай, разбрахме се днес да позакъснеем. Стояхме до късно на „Арланда“.

Въпреки извинението, ъгълчетата на устата му бяха леко извити. Себастиан не го изпускаше от очи, докато Торкел вървеше към масата. Лека стъпка. Известен блясък в очите. Стори му се, че дори чува тихо тананикане, когато шефът му издърпа стола и се настани.

Внезапно всичко му се изясни.

Торкел е правил секс.

И беше щастлив.

Тъкмо понечи да потърси потвърждение на теорията си, когато вратата се отвори отново и Урсула се присъедини към тях. Тя също носеше кафе и папка. Но приликите свършваха дотук.

— Добро утро — каза само и седна.

Уморена. Без грим. Нито следа от лека стъпка, доволен блясък в очите, весело тананикане. Себастиан се досети, че или в днешно време някоя друга прави Торкел щастлив, или пък е също толкова скучен и лишен от въображение като любовник, колкото и като човек. Не беше изключено, разбира се, но Урсула изглеждаше все едно е прекарала нощта в пералнята и дори Торкел да не беше полов атлет, все пак би трябвало да е поне една идея по-весела.

При появата на Ваня Себастиан заряза размислите за сексуалния живот на Торкел. Тя също изглеждаше доста уморена, докато промърморваше едно кратко „здрасти“ и сядаше на най-близкия до вратата стол. Себастиан искаше да я попита как се чувства, но се въздържа. Макар че въпросът беше съвсем оправдан и нормален между колеги, тя щеше да го приеме като личен и любопитен, в това беше сигурен. Затова реши да си държи езика зад зъбите. Ваня придърпа една от бутилките минерална вода от средата на масата. Себастиан й подаде отварачката.

Торкел хвърли поглед към часовника на стената.

— Били? — попита.

— Щял да закъснее малко — отговори Ваня. — Бързал колкото може.

— Добре, започваме.

Торкел се обърна към Себастиан:

— Кристиан Саурунас е загинал при експлозията на кемпера, който търсихме снощи на паркинга за дългосрочен престой на „Арланда“ — обясни му той, след което се завъртя към Урсула.

Тя отвори папката, която носеше, но не се налагаше да чете от нея. Малкото, с което можеше да допринесе, знаеше наизуст:

— Намерихме няколко части от тяло, всички изглежда са от един и същи човек и работим по теорията, че е Саурунас. Паркингът е под наблюдение, ще изпратят на Били записите от охранителните камери още тази сутрин, а кучетата, които доведохме, дадоха знак, че надушват взривно вещество.

— Бомба — констатира Торкел сухо.

— Или поне взривно вещество.

— Дали е искал да взриви самолет? — обади се Ваня.

Никой не успя да отговори, тъй като вратата се отвори и Били влезе с бърза крачка.

— Сори, че закъснях — подхвърли, докато сядаше и отваряше лаптопа си с едно движение. — Докъде сме?

— Взривното вещество в кемпера. Тъкмо обсъждахме дали не е замислял терористичен акт — обясни Торкел.

— Не е имал билет за нито един от самолетите, които е трябвало да летят снощи — осведоми ги Били, докато отваряше необходимите документи и файлове на компютъра.

— Може да е смятал да пренощува там и да хване ранен полет сутринта.

— Не е имал билет и за ранните полети днес, поне доколкото знаем; продължаваме да търсим — отвърна Били, все така насочил вниманието си към екрана.

Беше спазил обещанието си към Мю. Тя не знаеше, че са се разбрали да отложат срещата за десет, и си помисли, че той остава вкъщи по-дълго специално заради нея.

Събуди го към седем. Правиха секс. Нормален. Скучен. Той просто си изпълняваше дълга.

Той знаеше какво й харесва.

Тя нямаше представа какво му харесва, поне в последно време.

Нито защо.

За външен човек сутринта не би изглеждала никак странна, но на Били му се струваше, че помежду им има дистанция, която милите и любезни думи не успяваха да прикрият. Всичко си изглеждаше както обикновено, само че не беше. А може би просто нечистата му съвест му влияеше така. Накрая все пак се наложи да отиде на работа. Тя разбираше. Благодари му, че закъсня няколко часа заради нея. Каза му, че ще се отбие в офиса си да си провери имейла, но нямаше клиенти нито днес, нито утре. Така че може би можеха да измислят нещо за следобед? Да се възползват от светлите вечери. Той не обещаваше нищо, но щеше да се постарае. Целувка и чао.

Както винаги, повтаряше си той.

Съвсем нормално.

— Какво е правел там, ако не е имал намерение да пътува? — попита Урсула, и с право.

— Голям паркинг. Искал е да се отърве от кемпера? — предложи Били.

— Кемпер, с който никой от тези, с които говорихме, не го е виждал, нито е чувал да има достъп до него.

— И това не обяснява взривното вещество — обади се Ваня.

— Самоубийство? — промърмори Торкел.

Не звучеше вероятно. Нищо в станалото не сочеше към това, но трябваше да се обсъди. Едно от предимствата на сплотения екип беше, че всички предлагаха всичко, независимо колко глупаво и изсмукано от пръстите звучеше, без да се срамува. Неведнъж някоя подхвърлена идея или догадка водеше до мисъл, която предизвикваше верижна реакция, придвижваща ги напред.

Непринудените отношения бяха предпоставка за успех.

— Защо там? Защо с бомба? — Урсула първа изрази съмнението си. — Освен това имаше алиби за убийствата.

Всички мълчаха. Трудно можеха да свържат пътуването до „Арланда“ и внезапната смърт на Саурунас с онова, което знаеха за него.

— Тоест нашият убиец му е видял сметката — изрази Себастиан общата мисъл. — И на кемпера — добави.

Торкел кимна замислено.

— При всички случаи това е теория, която трябва да проверим.

— Значи го е приемал за заплаха — отбеляза Ваня.

— Вероятно.

— Но защо? — продължи тя. — Защото говорихме с него? Убиецът се е боял, че той ще ни отведе при него?

— Къде е отишъл, след като го освободихме, знаем ли?

Торкел се обърна към Били — ако някой би могъл да знае, това беше той. Вдигнатите рамене на Били попариха надеждите му.

— Не, не знаем.

— Отишъл е вкъщи и се е качил на волвото, но след това… — Урсула разпери ръце в жест, който показваше, че никой не би могъл да знае накъде се е запътил Саурунас след това.

— Днес ще получа списъците с телефонните му разговори и ще проверя дали е звънял на някого, след като го пуснахме — каза Били.

— Ако оттук е отишъл при убиеца, значи го е познавал — отбеляза Торкел. — Ще започнем с роднините му, приятелски кръг, клубове, в които членува, всичко.

— Според мен трябва да започнем от КТУ — намеси се Себастиан. — По всяка вероятност търсим човек от академичните среди, освен това не забравяйте връзката с Оливия Юнсон.

— Що се отнася до нея — прекъсна го Били, — получихме списък с училищата, в които е ходила, но не и с всичките й преподаватели.

— Проверете около Саурунас дали няма да изскочи име, което да е работело в тези училища — реши Торкел и Били кимна.

Щеше да отнеме доста време да сглобят пъзела около Саурунас. Да сравнят имена и регистри. Много телефонни разговори. Вероятно довечера пак щеше да работи извънредно…

— През това време ние ще се върнем към първоначалната тройка.

— Скуг има алиби, а Саурунас е мъртъв — възрази Ваня.

— И зачеркнахме Ел Файед, свидетелите и на двете места бяха сигурни, че не е той — добави Били.

— Знам, но той е университетски преподавател, Оливия Юнсон му е била студентка и в момента разполагаме единствено с него.

Ваня кимна и бутна стола назад.

Време беше да се видят с Ел Файед.