Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (77)

Най-после беше успял да събере всички.

Така поне ги виждаше, макар че Себастиан липсваше. Така щеше да бъде, трябваше да бъде. Торкел не искаше да се нарича носталгик, но в този случай без съмнение едно време беше по-хубаво.

Така работеха най-добре.

Без Себастиан Бергман.

Торкел предполагаше, че това по никакъв начин не ги прави уникални. Сигурно се отнасяше за повечето звезди.

От няколко часа официално бяха свободни. Тогава Торкел предаде пълния доклад за разследването на прокурора и сега празнуваха в откритата част на ресторант „Мун Кейк“ едва на неколкостотин метра от полицейското управление. Бяха си поръчали няколко предястия и ордьоври, които си поделиха. Бира за желаещите. Вино за Урсула.

Пресата направо полудя след събитията в „Уотърфронт“. Риалити убиеца, министри, бизнес магнати, кола-бомба в Ридарфиерден сред туристите. Беше същински неколкодневен живителен дъжд сред лятната новинарска суша.

Имаха толкова много ъгли, от които да избират, че истинският мотив бързо потъна в сенките. През двете седмици оттогава Лагергрен получаваше все по-малко внимание и семената на дебата, които действията му бяха посели по-рано, вече не бяха нещо, което да интересува когото и да било, тъй като след „Уотърфронт“ на него се гледаше като на терорист, а дори и най-свободомислещите не искаха да защитават идеалите на терористи.

Лагергрен беше арестуван веднага след събитията около Агенцията за пощите и телекомуникациите и може би сам съзнаваше, че неуспешният атентат ще направи него самия по-известен, но целта му по-малко популярна, тъй като той признаваше престъпление след престъпление с дълги обяснения защо е бил длъжен да действа по този начин и колко важно е било някой да окаже съпротива на оглупяването.

Той беше този, който сложил началото на кръстоносния поход срещу идиотията.

Нищо от думите му не достигна до пресата, той го знаеше, така че сякаш по-скоро репетираше за предстоящия процес, за който отново и отново настояваше, че адвокатът му ще се погрижи да не се води при закрити врата. Дали щеше да успее щяха да научат едва през август, когато започваше процесът. Торкел не се съмняваше и за миг, че Давид Лагергрен ще бъде осъден на доживотен затвор и че точно той няма да бъде освободен предсрочно.

Винаги носеше удовлетворение, когато усилията им даваха резултат, но най-хубавото си оставаше връщането на Ваня. След „Уотърфронт“ отсъстваше два дни, но после се появи в офиса и попита дали може да помогне с нещо.

Да се погрижи всички материали да стигнат до прокурора.

Да не пропуснат нищо.

Да вкарат Лагергрен зад решетките.

Чисто и просто да приключат случая.

Сега Торкел я погледна крадешком. Вече беше леко загоряла на слънцето, жълт потник, бели шорти, слънчеви очила, усмихваше се на Били с халба бира в ръка. Щастлива, че се е върнала.

Той се наведе напред, взе една вилица от масата и почука в една празна бирена чаша пред Били. Прочисти си гърлото, но не си направи труда да става. Другите млъкнаха и развеселено се вторачиха в него. Той ги разбираше — не му беше навик да държи речи.

— Исках само да ви кажа колко съм щастлив да седя тук с вас — започна той. — С всички вас — добави и погледна Ваня с топлота. — И искам да кажа само, че свършихме добра работа. Сега се отдайте на заслужена почивка и се надявам да минат поне няколко седмици, преди да се видим отново.

След отделни викове „наздраве!“ и „весела ваканция!“ Торкел остави чашата си и се изправи. Били бутна слънчевите си очила на челото и го изгледа въпросително:

— Да не си тръгваш?

— Да, отивам вкъщи да си стегна багажа, заминавам рано сутринта. Ако има нещо, ще ме намерите на мобилния.

— Къде ще ходиш? — полюбопитства Ваня.

— Първо Улрисехамн, после ще видим.

Той не успя да прикрие доволната усмивка при мисълта за идващите дни. Урсула отпи от виното. Остави празната чаша. Нещо, което Торкел забеляза.

— Вие останете колкото искате, поръчайте каквото желаете, казал съм им да ми изпратят сметката.

С тези думи той се обърна и тръгна обратно към полицейското управление, където беше оставил колата. Лека стъпка. Отдалечаваше се от колегите си, приближаваше се към Лисе-Лоте.

— Торкел!

Той спря и се обърна, видя, че Ваня подтичва след него.

— Какво има?

Ваня го настигна и спря. Сведе очи. Стори му се, че прехапва устни. Явно не й беше лесно да каже какво й тежи.

— Не знаех дали… — започна тя, млъкна и го погледна в очите. — Но по-добре да знаеш.

— Какво да знам? — попита той, но сърцето му вече се беше свило.

— След отпуската не смятам да продължа работа в „Риксмурд“.

Изрече го. Точно това, което той не искаше да чува. Той искаше да протестира, да я разубеди, да я спре.

— Не, не можеш… — промърмори само.

— Налага се.

— Той няма да се върне. Себастиан няма да се върне.

— Не е това и знаеш, че обожавам работата с теб, но трябва да променя живота си. Да направя нещо ново.

— Ти си най-добрата.

— Няма да се отказвам от полицията, просто ще потърся друг отдел.

Торкел само кимна. Какво друго да стори? Познаваше я толкова добре. Щом бе решила, нямаше как да я разубеди. Такава беше Ваня. Освен това не искаше да я държи в екипа насила.

— Но ще се върнеш. — Той усети, че е прозвучало повече като заповед, отколкото като въпрос.

— Да, ще се върна, искам да се върна, само че първо трябва да си уредя живота.

Какво повече да й каже? Нищо. Тя съвсем естествено се плъзна в обятията му и той я притисна към себе си. Силно и дълго. Ваня усети, че очите й се напълват със сълзи.

— Грижи се за себе си и се обади, ако ти трябва… каквото и да е — промълви той, заровил лице в косата й.

— Добре.

Той я пусна, погледна я, сякаш искаше да каже още нещо, но само кимна леко, обърна се и си отиде.

Ваня се върна при другите. Погледна часовника, докато пресичаше улицата. Трябваше да се прибира. С Юнатан щяха да пътуват до Копенхаген с нощния влак.

— Какво беше това? — попита Урсула, когато тя се върна при масата да си вземе чантата и да се сбогува.

Ваня си пое дълбоко дъх. Мислеше си, че най-лошото е минало, след като съобщи на Торкел, но сега разбра, че не е така.

— Смятам да напусна „Риксмурд“ — каза възможно най-безгрижно и недраматично.

Видя по израженията и на двамата, че са помислили думите й за шега. Затова се наложи да обясни защо, колко време ще отсъства, какво ще прави вместо това, а след това те не я оставиха, докато не склони да остане поне за още една — за Били две — преди да ги остави.

 

 

— Виждал ли си Юнатан? — попита Урсула, докато гледаше как Ваня се отдалечава към метростанцията при Съдебната палата.

— Да, но беше отдавна — кимна Били. — Симпатяга. А ти новата на Торкел?

— Лисе-Лоте. Да, един път. Събудих ги, когато Вебер пусна онова интервю.

— Как се чувстваш?

Урсула се вцепени. Още при въпроса дали е виждала Лисе-Лоте се почувства неловко, а сега стана още по-лошо.

— В какъв смисъл?

— Не бяхте ли заедно? Ти и Торкел?

Той го каза все едно е нещо съвсем естествено и всеизвестно. Най-обикновена тема на разговор — сякаш я питаше дали е гледала някой филм или телевизионен сериал.

— Всички ли знаят? — поклати леко глава Урсула.

— Не знам за всички. Аз знам.

— Не беше кой знае какво — заяви тя и отпи от виното. — И каквото и да е било, вече приключи. Така че ми няма нищо. А ти какво ще правиш тези дни? — смени темата.

— Не знам.

— Няма ли да ходите някъде, нали сте младоженци?

— На нея й писна да ме чака да приключа с работата и замина с приятели на западното крайбрежие. Аз отивам утре.

— Значи довечера няма да правиш нищо особено?

— Не. Ти?

— Не.

— Аха.

Те чукнаха чаши, пресушиха ги и се огледаха за сервитьорката.