Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (23)

Отначало той обмисляше да се нагоди към новата ситуация.

Полицията разкри псевдонима му. Онзи, който използва, когато се свърза със сестрите Юхансон.

Не че вярваше да са чели вестници или да са слушали новини през деня, но все пак можеше някак да е стигнало до ушите им.

Мъртвите псевдозвезди вероятно бяха единственото в новинарския поток, което би им направило впечатление.

Но дори и да бяха научили какво е сторил в Хелсингборг и Улрисехамн, не беше сигурно, че това е задействало някакви предупредителни сигнали в главите им. Нямаха причина да се чувстват застрашени. Бяха блогърки и доколкото той знаеше, никога не се бяха появявали по телевизията. Освен това беше казал „името си“ само един път. Когато се обади за първи път на Ебба Юхансон, той се представи и обясни, че е от „Свенска Дагбладет“. Беше крайно невероятно тя да го е запомнила.

Той следеше профилите и на двете сестри в Туитър и Инстаграм и с мъка четеше, меко казано, безсмисления им блог — никъде не бяха писали, че ще се срещат с някой си Свен Катон, дори не споменаваха, че ще се виждат с журналист.

Оставаше, разбира се, възможността да са чули какво е станало, да са разпознали името, да са отишли в полицията и да са съобщили, че имат планирана среща с Катон същата вечер.

Възможно.

Но не и вероятно.

И все пак…

Известна предпазливост нямаше да е излишна.

Щяха да се видят в осем часа в пицария в Сундбюберг. Беше подбрал мястото внимателно. Връзка със сестрите, но минимален риск да се натъкнат на някой познат; щеше лесно да паркира на усамотено място; далеч от всякакъв градски транспорт; доста дълго чакане за такси.

Ебба попита защо ще се срещат точно там и той обясни, че иска да ги върне в квартала от детството им. Наложи се доста да я увещава. Ебба не смяташе, че имат да разкажат кой знае какво за Сундбюберг, бяха се изнесли оттам петгодишни, но той настоя. Щяло да придаде интересен аспект на статията. Какви щяха да бъдат днес, ако бяха останали там? Дали щяха да се развият другояче, ако майка им не се беше омъжила повторно и не се бяха преместили в Юршхолм? Този род въпроси го вълнували. Навлизането надълбоко. Да открие човека зад блогъра. Ебба се опита да му обясни, че няма „човек зад блогъра“, че двете със сестра й пишат за живота си такъв какъвто е и че не се превръщат в други хора в интернет. Накрая обаче той успя да ги убеди да се срещнат в пицарията.

Всичко вървеше по план.

И точно тогава псевдонимът му беше разкрит.

Но той беше наясно какво знаят полицаите и беше по-умен от тях.

По-умен от почти всички.

Затова запази плана, само го промени леко.

Ако сестрите се бяха свързали с полицията, той предполагаше, че ченгетата щяха да отидат там и да го причакат, когато пристигне малко преди осем. Затова отиде още в три следобед и си поръча обяд. Остана повече от час, внимателно си отбеляза хората в заведението. Тръгна си за около час и после се върна под претекст, че си е забравил шапката. Никой от клиентите, които бяха там в три, не беше още там, когато се върна. Не че това означаваше нещо. Можеше да се крият в кухнята или в автомобил отпред, или в съседна сграда.

Той взе решение. Обади се на Ебба и попита дали не може вместо това да се видят в китайски ресторант недалеч. Не посочи причина за промяната, тя също не попита. Не остана с впечатление тя да се прави на спокойна, въпреки че говори с него. Звучеше точно както при предишния им разговор.

Това усили убеждението му, че не е свързала първото му обаждане с новината на деня. Не знаеше как точно работи полицията, но ако той беше полицай — а той щеше да е отличен полицай — сега би преместил екипа от пицарията в китайския ресторант, а това би означавало известно движение пред и около заведенията. Но нищо не сочеше полицейска активност през часовете, в които държа под наблюдение новото място на срещата. А когато стана осем без петнайсет, вече беше сигурен, че полицията не знае за близначките, и влезе в ресторанта.

Озърна се. Никой не реагира при влизането му. Поканиха го на една маса, но той помоли за друга, в ъгъла, и я получи. Седна с гръб към помещението и зачака.

Двайсет минути по-късно сестрите Юхансон пристигнаха.

 

 

Започна добре, мислеше си Ебба.

Мъжът на ъгловата маса се изправи, когато влязоха в ресторанта, и им помаха леко. Отидоха при него.

— Ебба и Сара? — попита, когато приближиха, и стана ясно, че знае коя коя е.

Не всеки успяваше да ги различи. Повечето дори вдигаха голяма врява по въпроса. Толкова си приличаха. Ебба се дразнеше всеки път. Да, приличаха си, но имаше и разлики. Бяха две отделни личности. Неспособността да различат едната от другата говореше единствено за мързел. Но брадатият мъж със старческата шапка, нахлупена толкова ниско на челото, че докосваше очилата му със стоманени рамки, знаеше кои са. Още тук си спечели червена точка.

— С вас говорих по телефона. Сьорен, приятно ми е — обърна се той към Ебба и подаде десница.

Той мисли дълго и реши да смени името си при срещата. С нещо подобно, нещо, което спокойно може да не са чули правилно по телефона. Беше чисто предизвикателство към съдбата да използва отново името Свен Катон — име, което можеше да са чули или прочели някъде през деня, дори да не са направили връзката сами.

— Аха, извинете, сбъркала съм името — пое ръката му Ебба.

Сара кимна.

— Е, казвам се Сьорен, но няма значение. Седнете.

Той ги покани на дивана и двете седнаха една до друга. Сервитьорката донесе менютата. Известно време обмисляха какво да си поръчат.

— Естествено, аз черпя — обади се той, докато те се мъчеха да решат. — Така че си изберете каквото искате.

Сара поръча вегетариански пролетни ролца, Сьорен — ребърца със соев сос. Тя пък се спря на скариди със зеленчуци в пикантен сос и макар и двете да бяха пълнолетни, се въздържаха от алкохол и предпочетоха диетична кола и минерална вода. Сьорен си поръча лека бира. Щял да шофира…

Докато чакаха храната, той започна интервюто. Отначало Ебба усещаше, че е застанала нащрек. И преди се беше срещала с мъже на възрастта на Сьорен и когато обясняваше с какво се занимават двете със Сара, обикновено й се налагаше да се защитава.

Какъв е смисълът на блоговете?

Защо толкова се нуждаеш от постоянно внимание?

За какво ти е да излагаш живота си на показ?

Доста бързо обаче осъзна, че Сьорен има друг подход. Наистина щеше да им напише портрет. Задълбочен. Беше невероятно добре подготвен, караше ги да се чувстват специални, задаваше въпроси, които почти никой не им беше задавал досега. Лични, но не нахални. Взимаше ги сериозно.

Донесоха им храната. Хранеха се и продължаваха да разговарят. Сьорен си водеше бележки. Сара попита защо вместо това не записва с магнетофон. Струвало й се много по-лесно, отколкото да пише всичко. Сьорен обясни: опитът му сочел, че хората са по-напрегнати, като знаят, че ги записват на лента. Губят спонтанността си, нагаждат се според обстоятелствата.

— Разбира се, ще можете да прочетете текста, преди да го публикуваме, и ако искате да променим някой цитат, винаги може да ме обвините, че не съм ви чул правилно или не съм ви разбрал — усмихна се той. — Нямаше да е възможно, ако ползвах магнетофон.

Симпатично държане на симпатичен човек, помисли си Ебба.

Сервитьорката дойде и вдигна чиниите им; и двете отказаха десерт, но поръчаха кафе.

Докато пиеха кафето, говореха за „Съмър Блог Ауордс“, за церемонията, за наградата, какво означаваше за тях, какво означаваше за другите момичета, колко внимание са получили след получаването й.

— Един от студентите ми спечели стипендия за МТИ миналата есен — каза внезапно Сьорен. — Не получи никакво внимание.

Сестрите бързо се спогледаха изненадани, че учтивият и почти галантен мъж ги е прекъснал.

— Окей… — смотолеви Сара. — Честито.

— Извинявайте, прекъснах ви — сведе очи Сьорен. — Моля за извинение.

— Няма нищо — отговори тя.

След кратко мълчание, през което им се стори, че Сьорен е изпуснал нишката, Ебба се извини и попита дали знае къде е тоалетната. Той посочи вдясно от входа. Тя стана и се отдалечи.

— Искате ли още една кола? — предложи Сьорен, когато остана сам със Сара.

Крайно време беше вечерта да приключи. Поне в китайския ресторант.

— Да — отвърна тя, без да откъсва очи от телефона си.

Типично, помисли си той и се изправи. Кратка пауза в разговора и хайде пак се вторачи в екрана. Разговаряха от около час и четвърт. Какво толкова можеше да е станало през това време, при това така важно, че да не може да почака още двайсет минути?

Точно това беше един от дефектите на това поколение. Не можеха да чакат. Нямаха никакво търпение. Да мечтаеш и да копнееш за нещо беше просто немислимо.

Всичко трябваше да става тук и сега.

Веднага.

По възможност безплатно.

Но той беше доволен, че си промени името — ако тя вземеше да се тагне къде е, поне щеше да пише, че е със Сьорен. Докато вървеше към късия барплот в средата на помещението, той се проклинаше, че се остави да го провокират. Като опяваха колко бил важен блогът, как вдъхновявал другите и как гледали на себе си като на първоизточника, му прикипя.

Но не само това.

Той свали гарда, прояви непредпазливост, понеже те — трябваше да признае — бяха доста приятни събеседници. Поне едната. По-малката. Ебба. Не изглеждаше чак толкова повърхностна като сестра си.

— Една диетична кола и минерална вода, ако обичате — поръча на сервитьора зад бара и хвърли един поглед назад към масата, където Сара още беше изцяло погълната от телефона си.

— Ще ви ги донеса.

— Няма нужда, може да ги налеете, аз ще ги взема.

Докато сервитьорът наливаше кола от крана и носеше бутилка от хладилника, той извади малките таблетки от джоба си и ги разпредели поравно в дясната и в лявата ръка.

— Заповядайте. — Сервитьорът остави чашите на бара с изражение, което показваше, че още не разбира защо не му позволиха сам да ги занесе на масата.

— Благодаря.

Той хвана чашите отгоре и по този начин успя да пусне бензодиазепина в напитките. При потъването на таблетките се вдигнаха малко мехурчета, но щяха да се спукат бързо и нямаше да има и следа, когато постави чашите на масата. С Патрисия и Мирослав беше толкова лесно. Отидоха до тоалетна, газираната напитка ги чакаше при връщането им, а когато им прилоша, той им предложи да ги закара.

С две едновременно беше по-сложно. Може би идеята беше глупава. Но сега нямаше време за колебание. Тъкмо седна и Ебба се върна.

— Взех ви още една вода.

— Благодаря, но нямаше нужда.

Това не се отнасяше за сестрата, която вече беше отпила две големи глътки от новата чаша, която той постави пред нея. Какво щеше да стане, ако едната не пиеше? Все пак можеше да се получи. Щяха заедно да помогнат на Сара да излезе. Може би дори щеше да е по-добре, щеше да изглежда по-малко подозрително, отколкото ако и на двете изведнъж им прилошее и им се доспи.

— Как изглеждат бъдещите ви планове?

Ебба започна да разказва онова, за което мислеше през деня. Да регистрират фирма. Да правят повече реклами в блога. Да го развият по този начин.

— Нямате ли амбиции да започнете истинска работа? — попита той и направи кавички с пръсти при думата „истинска“, за да не решат, че според него сегашното им занимание не може да мине за истинска работа.

— Защо ни е? — обади се Сара. — Ако можем да печелим пари с писане, това също е работа, не сте ли съгласен?

— И вие ли искате същото?

— Не знам — отговори сестра й замислено. — Може би за малко. Да видим как ще потръгне, но трудно си се представям на трийсет години как по цял ден водя блог.

— А какво ще правите тогава?

— Не знам. Първо да завършим гимназията, пък после ще му мислим.

Чу се леко изстенване вляво от Ебба и тя се завъртя. Сара седеше с натежали клепачи и беше пребледняла за броени секунди.

— Не ми е добре… — едва произнесе и пак изстена, дълбоко си пое дъх, за да се поразсъни, но нямаше ефект.

— Да не е от храната? — попита Сьорен със състрадателен тон.

— Не знам. Може би…

— И без това приключихме, нали? Ще отида да платя.

Той се изправи и извади портфейла си от задния джоб, след което се отдалечи от масата.

— Може ли да се обадите да ни поръчате такси? — подвикна Ебба след него.

— Мога да ви закарам, и без това сме в една посока, и колата ми е отпред.

— Добре.

 

 

Сестра й наистина не се чувстваше добре.

Като излязоха на чист въздух, като че ли малко се ободри, но едва след няколко метра краката като че ли вече не я държаха и трябваше да се подпира на Ебба.

— Колата е ей там — посочи Сьорен. — Да ви помогна ли? — предложи и хвана Сара през кръста, без да чака отговор.

Продължиха още няколко крачки и после завиха надясно в сляпа уличка. Сградата, в която се помещаваше китайският ресторант, беше последната на улицата. От другата страна имаше малък парк, наглед съвсем безлюден. Продължиха да вървят покрай паркираните автомобили. Улицата свършваше със запустял терен. Боклуци, храсталаци, бутилки, стара количка за пазаруване и голяма табела, която съобщаваше, че ще се построят петдесет и един нови апартамента, осветена от две оранжеви лампи, макар че още не се беше стъмнило. На няколко метра зад табелата беше паркиран голям бял кемпер.

— Кемпер ли карате? — попита Ебба доста ненужно, след като беше ясно, че са се запътили към него.

— Да, сестра ви може да си легне да почива отзад, докато аз карам.

Продължиха право към караваната. Ебба не знаеше защо, но голямата бяла кола в сенките зад осветената табела я изпълни със съмнения. Тя забави крачка. Той явно я чу, защото се обърна и я изгледа въпросително.

— Какво има?

— По-добре да хванем такси.

— Няма нужда, нали сме в една посока.

Той продължи напред със Сара, която сякаш изобщо не забелязваше какво става около нея. Колебанието у Ебба прерасна в безпокойство.

— Не, спрете, пуснете я, ще хванем такси.

Сьорен обаче не спря. Продължи напред със сестра й. Подминаха осветената табела. Оставаха само няколко метра до кемпера. Ебба го видя как вади ключовете от джоба си със свободната ръка.

Тя се огледа на всички страни.

Безпокойството беше на път да се превърне в паника.

Пусто самотно място насред стокхолмското предградие. Нито един прозорец не гледаше към задънената улица, в която бяха навлезли. В парка нямаше жива душа. Място, което хората явно отбягваха въпреки лятната топлина и светлите нощи. Място, избрано целенасочено.

Мислите й бяха объркани. Опита се да се успокои. Откъде е знаел, че на Сара ще й прилошее? Че няма да избягат. Напитките. Втората чаша. Тя не беше докоснала своята. Сара я изпи до дъно. Мъжът, който по всяка вероятност изобщо не се казваше Сьорен, я беше донесъл от бара. Когато се върна от тоалетната, тя го видя как оставя чашите на масата.

Сара беше упоена.

Ебба най-сетне осъзна какво вероятно става и това й даде неочаквана сила. От адреналина, предположи. Без да се замисля, тя се втурна към мъжа, който държеше сестра й и се мъчеше да отвори вратата на кемпера. Тя нямаше никакво оръжие, никакви умения за близък бой, разполагаше единствено с тялото си и скоростта си.

Блъсна го отстрани с все сила. Макар да беше нападнала съвсем открито, той не беше подготвен за атаката. Мъжът политна назад, удари си главата в колата, изтърва Сара, която безшумно и като че на забавен каданс се плъзна на земята. Ебба стигна при нея за нула време. Хвана я под мишниците, опита се да я изправи. Бързо разбра, че няма никакъв начин да я вдигне, а дори Сара да си стъпеше на краката, нямаше да стигнат далеч. Мъжът вече си беше върнал равновесието и се обръщаше към тях.

Ебба пусна сестра си, завъртя се и побягна.

Ако извадеше късмет, щеше да срещне някого на улицата пред китайския ресторант, да спре минаваща кола или да извика някого от ресторанта навреме, за да попречи на мъжа да отвлече сестра й.

— Наистина ли ще изоставиш сестра си? — чу го да вика подире й.

Ебба продължи да тича.

— Как ще живееш, като знаеш, че си я оставила? Сама с мен.

Ебба спря рязко. Дишаше тежко. Усети как сълзите горят в очите й. Не искаше, не смееше да се обърне, но чу как ключът се завъртя в ключалката на кемпера, как вратата се отвори, как мъжът изпъшка тихо, докато с усилие качваше сестра й в колата.

— Какво пишеше в блога ви? — продължи той. Спокойният му глас раздираше лятната тишина. — Без нея съм половин човек.

Усети как очите й се напълват. Една сълза потече по бузата.

Не можеше. Не можеше да остави Сара.

Тя беше изпълнителната. Тази, от която се очакваше да постъпва правилно.

Тя се обърна и тръгна обратно към чакащия кемпер.