Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (66)

Червеното волво на Кристиан Саурунас спазваше законните седемдесет километра в час по „Фрьосундаледен“. Той нямаше да се остави да го хванат заради такава глупост като превишена скорост.

До момента всичко вървеше по план. Нападнаха го, той отвърна и победи.

Себастиан Бергман беше сбъркал.

Разбира се, че ставаше дума за интелигентност. Ставаше дума за волята и умението да възприемаш информация и знания. В различните форуми в интернет го разбираха все по-ясно; бавно, но сигурно и по-сериозните медии започваха да го осъзнават.

След изпълнението на Себастиан Бергман една уводна статия в „Свенска Дагбладет“ се беше престрашила да подхване темата. Естествено, осъждаха всички убийства и насилието и съчувстваха на близките и семействата на жертвите, и дрън-дрън-дрън, но все пак се опитваха да повдигнат въпроса на друго ниво.

Независимо какво върши, трябваше да чуят какво казва.

Фактът, че някой използва ужасяващи и непростими методи, за да бъде чуто посланието му, не означаваше, че самото послание е грешно. В тези времена, когато шведското образование се плъзгаше по наклонената плоскост, когато фирмите трудно намираха квалифицирани кадри, когато Швеция изоставаше, що за хора биваха изтъквани като пример за подражание?

Точно това искаше да постигне той.

Да започне дискусия, да отвори очите на народа за случващото се, да го пробуди от наложеното от рекламите вцепенение и да го накара да прозре през външния блясък.

Да риклеймне знанията, както биха казали младите.

Той зави. Скоро щеше да си бъде у дома. Време за малко почивка и релаксация. Но не за дълго. Беше длъжен да продължи. По-рано, отколкото му се искаше, но този път не можеше сам да определя времето и мястото.

Забеляза напред полицейска кола да завива наляво по „Строквеген“. Само по себе си нищо необичайно, но той все повече забелязваше движението на полицията в района. В крайна сметка той действаше съвсем открито и не знаеше какво и колко всъщност знае полицията. В сутрешния си блок ТВ4 намекна как интервюто на Бергман е създало впечатление, че полицията е доста отчаяна, но той нямаше как да бъде сигурен. А и не това беше най-вълнуващото в предаването. Стана интересно, когато един от гостите — жена с дълга къносана коса, която Давид не познаваше — точно преди рекламната пауза попита:

— А няма ли да поговорим за това, което ни казва той, този убиец?

А водещата отговори:

— Да, можем, но не сега, първо трябва да направим кратка пауза. Връщаме се след малко.

След това имаше реклами и анонси за собствените им програми, а когато се върнаха в уютното студио, червенокосата гостенка си беше отишла и минаха на други теми.

Той видя как полицейската кола пак завива наляво.

По „Шелбакен“.

По неговата улица.

Разбира се, можеше да е случайност, но не помнеше някога, през всичките си години в този спокоен квартал, да е виждал патрулка. Той даде мигач и продължи след нея. Полицейската кола — на трийсетина метра пред него. Никакви признаци за спиране.

Той живееше в дъното, където улицата преминаваше във велосипедна и пешеходна алея и стигаше до градинка. Задънена улица. Патрулката подмина две възможни отбивки. Оставаше само една. Той забави скоростта и отби до бордюра. Продължи да наблюдава колата. Все пак се движеше с издирван автомобил. Полицейската кола приближаваше „Екстиген“, последното възможно място да излезеш от „Шелвеген“. Само че тя продължи право напред, спря зад друга полицейска кола, паркирала пред неговата къща заедно с други два цивилни автомобила, които той със сигурност знаеше, че не са на съседите.

Той предпазливо се върна няколко метра и сви по „Бьорквеген“.

Леко увеличи скоростта.

Знаеха кой е.

В далечна перспектива беше неизбежно. Но щом знаеха самоличността му, беше въпрос на време да го заловят. Да „мине в нелегалност“ далеч не беше толкова лесно, колкото изглеждаше по телевизията и по филмите. По-скоро беше невъзможно. Той го знаеше. Но реално това не променяше почти нищо. Просто трябваше да се възползва доколкото може от новата ситуация.

Той беше умен.

Знаеше как да се приспособи.

Но времето му беше ограничено. По-добре да знаят какво е станало. Да разберат посланието, което носеше смъртта на Шелман.

Да позволи да се разчуе, разпространи и да предизвика реакция, преди отново да дойде време.

Той извади мобилен телефон от поставката между предните седалки и набра 112.

След като се наложи да почака минута-две, му отговори женски глас:

— Централа 112, мога ли да ви помогна?

— Добър ден, пресата ме нарича Риалити убиеца. Бих искал да съобщя за още едно убийство.