Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (49)

— Къде се намирахте и какво правехте на тези дати?

Ваня побутна листа с четирите дати. Първата от убийството на Патрисия Андрен в Хелсингборг, последната — от вчера. Саурунас хвърли бърз поглед на краткия списък и пак насочи очи към Ваня и към Торкел, който седеше до нея.

— Защо питате?

— Това са датите и часовете, в които знаем, че четирите жертви са се срещнали с извършителя.

Мъжът до Саурунас взе листа от него и го погледна. Хенрик Билгрен, служебен адвокат. Торкел и Ваня го бяха срещали неведнъж. Спокоен, мълчалив мъж, който даваше всичко от себе си за защитата на клиентите си, макар да ги познаваше едва от няколко минути, но и винаги показваше уважение към работата на полицията. Когато поставеше нещо под въпрос или опонираше, обикновено беше с основание, не просто за да ги възпрепятства или да ги затруднява. Ваня го харесваше и предполагаше, че и Торкел мисли така.

— Това са съвсем конкретни часове — отбеляза той със спокойния си глас, в който още можеха да се доловят следи от родната му област Даларна.

— Значи ще му бъде още по-лесно да каже къде е бил — отвърна Ваня.

Хенрик кимна на Саурунас да отговори на въпроса и им върна листа.

— Не разбирам за какво говорите — заекна Саурунас притеснено с умолителен поглед към двамата полицаи. — Нищо не съм направил. Дори не знам кои са тези хора, които тя изброи — завърши той с кимване към Ваня.

— Погледнете датите, ако обичате — намеси се Торкел.

Саурунас се подчини. Прочете краткия списък и после се обърна към тях:

— На двайсет и шести май отидох при майка ми в Каунас; останах до пети юни. После се прибрах, стегнах си багажа и заминах за Хериедален. На следващия отседнах в една вила.

— Чия?

— На шурея ми. На бившия ми шурей. Разведоха се.

— Бихте ли ни дали името, адреса и телефона му?

— Разбира се, тук ли да ги напиша? — Саурунас посочи с химикалката страницата с датите.

— Не, ето. — Ваня му подаде празен лист.

— И се прибрахте от Хериедален едва днес? — почуди се Торкел, докато мъжът пишеше.

Саурунас кимна и върна двата листа на Ваня. Торкел взе този с името на шурея, кимна делово на Ваня, стана и излезе от стаята.

— Някой видя ли ви там? — продължи Ваня. — Някой дойде ли ви на гости?

Саурунас поклати глава:

— Къщичката е много усамотена. Няма ток. Вода от кладенец. Печка с дърва. Никакво покритие. Отидох там, за да остана на спокойствие, да ловя риба и да обмисля някои неща.

— За какво е имал да мисли? — попита Себастиан, който стоеше в съседното помещение и наблюдаваше разпита през стъклото, което от другата страна приличаше на огледало и го правеше невидим за заподозрения. При нужда можеше да задава въпроси директно на Ваня чрез слушалката в дясното й ухо.

Както сега.

— За какво мислехте? — попита тя и беше невъзможно да усетиш, че някой й е подсказал въпроса.

— Наскоро се наложи да напусна КТУ, може би знаете? — Саурунас пак я погледна въпросително и Ваня кимна. — Какво да правя оттук нататък? Да потърся нова работа, да се опитам да си върна старата, да се захвана с нещо друго? Такива мисли.

— Как се прибрахте? С кемпера?

— Какъв кемпер?

— Нямате ли кемпер на разположение?

— Не, прибрах се с моята кола. Волвото.

— Имаме информация, че понякога се движите с кемпер — излъга Ваня невъзмутимо и се престори, че търси в книжата пред себе си въпросната информация, та да изглежда по-достоверно.

Ако Саурунас наистина имаше кемпер на разположение, сега беше отличен момент да го признае, за да не бъде разкрита лъжата му при следващ разпит. Да потвърдиш онова, което полицията така или иначе вече знае, и да отречеш всичко друго — това беше най-добрата тактика, когато си на разпит. Ако Кристиан Саурунас беше Свен Катон, несъмнено беше достатъчно умен да знае това.

Но енергичното поклащане на главата й показа, че мъжът няма намерение да се хваща на лъжата.

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Убеден съм, че клиентът ми ще знае дали понякога кара кемпер, или не — намеси се Билгрен сдържано. — Дали да не оставим този въпрос и да минем нататък?

Ваня кимна. Беше се опитала, но без успех. Себастиан мълчеше. Затова тя продължи по план:

— Може ли някой да потвърди, че наистина сте били в Хериедален?

Саурунас отново поклати глава и въздъхна дълбоко, като осъзна как ще им прозвучи:

— Там е съвсем безлюдно. Паркираш колата и вървиш почти десет километра в пустошта.

Ваня само кимна и си записа нещо.

Колко удобно.

Прекарал месец на най-пустото място на света, докато са били извършени четири убийства.

— Носех си всичко необходимо за тези седмици — продължи Саурунас, сякаш предвидил какъв ще е следващият въпрос на Ваня. — А и разчитах на риболова, разбира се.

Той се опита да се усмихне леко, но Ваня не реагира.

Вратата на спартански обзаведената стая се отвори и Торкел подаде глава. Ваня се обърна и той с леко кимване към коридора й даде да разбере, че трябва да говори с нея.

— Ще направим кратка почивка — заяви тя, пресегна се и спря магнетофона, изправи се и остави двамата мъже до масата.

Себастиан също дойде от своята стая и се присъедини към Торкел и Ваня в коридора.

— Шуреят потвърждава, че Саурунас дошъл да вземе ключа за вилата сутринта на шести юни и колата му била натоварена с багаж — уведоми ги Торкел, докато вървяха към кабинета му.

— Какво каза за кемпера?

— Саурунас нито има, нито кара чужд, поне доколкото му е известно.

Ваня въздъхна тежко. Умората бързо обхващаше цялото й тяло.

Концентрацията, адреналинът, гонитбата.

Те я държаха на високи обороти, пропъждаха от съзнанието й всичко извън работата, потискаха и физическата умора, и психическото изтощение.

Сега обаче те отново напомниха за себе си.

Щеше ли да им се наложи да отстъпят и да започнат отначало? С какво разполагаха в такъв случай?

Реално с нищо. Щеше да се наложи да разширят търсенето на преподавателите на Оливия Юнсон. Не само ръководителите, а всеки, който й е водил какъвто и да било курс в КТУ. Или още по-лошо — можеха да се оправдаят опасенията на Били, че е някой, който й е бил преподавател преди дълго време и я е следял през годините. Почти безнадеждно търсене. Никакви технически доказателства, никакви ДНК проби, никакви отпечатъци от пръсти. Дано поне Урсула и техническият екип намереха нещо в дома на Саурунас, иначе…

— Ще се обадя на Урсула — реши тя и извади телефона.

Себастиан и Торкел продължиха към Били.

— Намери ли нещо? — попита Торкел веднага щом стигнаха.

— Имам само мобилния, компютърът му още не е пристигнал от апартамента.

— Е, нещо в него?

Били отвори един документ на компютъра си и леко се наведе към екрана:

— Последният разговор е от шести юни, той е набрал.

— На кого се е обадил?

— Някой си… Давид Лагергрен в Солна.

— Шуреят. Никакви разговори след това?

— Не.

— Може ли да ги е изтрил? — обади се Себастиан.

— Естествено, но проверих и връзката с клетките и той се движи към Хериедален, преди покритието да се загуби.

— Значи не той се е обадил на Вебер от кемпера?

— Поне не от този телефон.

Торкел изруга тихо.

— И е направил няколко снимки след шести. Доста.

Били плъзна мишката и отвори друга папка. На монитора се показаха снимки — редица след редица. Били го завъртя леко към Торкел, който се наведе по-близо. Снимка на самотна малка къщичка, закуска на маса до прозорец с изглед към тук-там заснежени планински склонове. Повечето обаче изглежда бяха правени във или край рекичка сред просторни тресавища и величествени планини в далечината. Много снимки с риби. На брега или оставени върху някой пън. Повечето доста едри, на точки и с жълтеникавозелен корем. Торкел предположи, че е някакъв вид пъстърва. Другият добре представен вид на снимките беше малко по-дребен, но с голяма гръбна перка и Торкел нямаше представа как се нарича.

Лагерен огън.

Чаша кафе с вдигаща се пара.

Прясно опечена на огън риба във фолио.

Торкел осъзна, че изпитва копнеж в комбинация с известна завист към Саурунас. Той също искаше да гази във вода до бедрата и да лови риба сред тишината на пустошта. Откакто стана възрастен човек, не беше ходил за риба нито веднъж, но не това бе същественото. Важното беше усещането, което навяваха снимките. Спокойствието. Възможността за тих размисъл. Сам с природата и с мислите си.

— Тази… — Били увеличи една от снимките на цял екран. — Тази е правена в момента, в който знаем, че извършителят е обядвал с Петрович в Улрисехамн.

Той посочи датата и часа, които бяха изписани в долния десен ъгъл на снимката. Торкел изпита отчаяние при вида на снимката. Беше едно от малкото „селфита“. Саурунас, с ветроупорно яке, плетена шапка на главата и малко по-рядка брада, се усмихваше на обектива, а зад него се виждаше езерото и на неколкостотин метра от далечната страна можеха да се различат два лоса на път към тресавището.

— Може ли да е фалшифицирал датата и часа? — направи опит Торкел, макар да съзнаваше, че се улавя за сламка.

— Малко е вероятно — гласеше, разбира се, отговорът.

Все едно това не беше достатъчно потискащо, в този момент се появи и Ваня, и само по лицето й Торкел разбра, че Урсула също не е открила нищо, което да засили подозренията срещу Саурунас.

— Нищо в апартамента не сочи към жертвите, нищо не сочи той да е Катон — потвърди Ваня на мига.

Настъпи кратко мълчание. Всички мислеха едно и също, но само Били го изрече на глас:

— Значи ще го пуснем?

Торкел само кимна — нямаха избор. Да, можеха да го задържат седемдесет и два часа, но Билгрен с пълно право щеше да попита защо и никой прокурор нямаше да позволи да го арестуват. Основанията бяха не просто крехки. Бяха несъществуващи.

— Дай ми няколко минути с него — наруши Себастиан мълчанието и преди някой да успее да отговори, решително се насочи към стаята за разпити.

 

 

— Здравейте. Себастиан Бергман — представи се той, след като затвори вратата и направи няколко крачки към масата в стаята за разпити.

Саурунас и адвокатът му вдигнаха очи, сякаш очакваха протегната десница.

— Какво изпитахте при загубата на работата си? — попита Себастиан, без да сяда.

— Кой сте вие? — намеси се с известна острота в гласа Хенрик Билгрен, преди задържаният да успее да отговори.

— Нали ви казах, Себастиан Бергман. Работя тук. Криминален психолог, ако титлите ви вълнуват. Вече може ли да продължим?

Той хвърли на адвоката отегчен поглед, който — надяваше се — ясно да му покаже, че колкото по-рядко се обажда в бъдеще, толкова по-добре. Билгрен обаче с нищо не показа да е схванал намека. Само кимна леко в отговор.

— Какво изпитахте при загубата на работата си? — повтори Себастиан, все още без да сяда.

— Какво съм изпитал?

— Да.

— Вие как смятате? Бях… ядосан, нещастен, отчаян. Работех там от над петнайсет години.

— Мислехте ли, че друг е трябвало да загуби работата си вместо вас? Не толкова интелигентни, дори глупави колеги?

— Нашият свят не функционира по този начин. Сами си финансираме проучванията…

— Тогава ще го кажа така: смятате ли, че друг е заслужавал финансиране по-малко от вас?

Саурунас сбърчи замислено чело, склони глава, размишляваше, все едно досега не му е хрумвало. Накрая кимна и пак вдигна очи към Себастиан.

— Може би — призна. — Не знам дали са по-малко интелигентни, но познавам някои, чието проучване може да бъде поставено под въпрос, което вероятно е по-остаряло от моето, но… — Той сви рамене в знак на примирение. — Какво можех да направя?

— Каква точно е целта на това? — не се стърпя Билгрен.

Себастиан не му обърна никакво внимание, заобиколи Саурунас и застана зад него.

— Какво изпитахте, когато Оливия Юнсон получи стипендията?

Саурунас се завъртя на стола, за да вижда Себастиан, който се беше спрял при отразителното стъкло, все едно можеше да види през него.

— Гордост. Беше заслужено. Тя беше образцова студентка.

— Смятате ли, че получи достатъчно внимание?

— Как така, в какъв смисъл?

— Вестниците писаха ли за нея? Даде ли интервюта? Превърна ли се в новина?

— Не, разбира се, че не. — Саурунас изглеждаше искрено учуден от този въпрос. — Университетският вестник на КТУ писа за това. Фондация „Швеция-Америка“ го качи на сайта си. Мисля, че имаше и кратко съобщение в „Свенска Дагбладет“, но това беше всичко.

— Това беше всичко — повтори Себастиан и замълча.

Той остана на място, все така вперил поглед в отразителното стъкло. Секундите минаваха. Саурунас взе да нервничи и погледна Билгрен с въпросително изражение. Себастиан не помръдваше. Тишината се проточи дълго.

— Пак питам: каква е целта на всичко това? — проговори Билгрен, след като никой от присъстващите не продума близо трийсет секунди.

Себастиан не отговори, но се отдалечи от стъклото, подмина масата и двамата мъже и придърпа стола, на който беше седяла Ваня по-рано. Отпусна се на него и се вгледа в искрените, неразбиращи очи на Саурунас. Все така мълчеше.

— Катон… — започна Себастиан и пак млъкна.

Никаква видима реакция от страна на мъжа срещу него, само напрегнато очакване да продължи.

— Какъв цвят са гърдите на големия синигер?

— Жълти — отвърна Саурунас веднага, без да се замисля.

Едва след като отговори, Себастиан видя по лицето му, че не разбира смисъла на въпроса.

Себастиан реши да мине в атака, да заложи всичко на една карта. Започна бавно да аплодира, като се надвеси над масата.

— Умно. Но доказателство за остаряла представа за знанията. — Себастиан повиши глас, стана по-натрапчив, безочлив. — Защо да си пълниш главата с такава информация, като във всеки един момент можеш да я провериш в Гугъл?

Саурунас се обърна надясно към Билгрен. Себастиан удари по масата, за да го накара да гледа него.

— Онези млади хора бяха наясно с това. Бяха наясно какво е необходимо, за да си успял, харесван, да вадиш пари. Днес са важни съвсем други неща, не зубренето на учебниците. Те станаха известни, популярни и богати, докато вие се мъчехте в някакъв си прашен университет, който дори не ви иска, и се жалвахте, че не получавате вниманието, което заслужавате. Е, кой тогава е по-умен?

— Наистина не разбирам какво…

— Мълчете — прекъсна Себастиан адвоката. — Просто разсъждавам, с нищо не нарушавам правата на клиента ви.

Той отново бавно заобиколи масата, за да говори на Саурунас отстрани и отзад.

— Знаете ли какво сте вие? Динозавър, който гледа кометата и си въобразява, че може да я спре.

— Не знам какво очаквате да ви отговоря — промълви Саурунас предпазливо, когато разбра, че Себастиан е приключил.

Себастиан поизправи гръб. Пак мина от другата страна на масата, без да поглежда двамата мъже, които вероятно се мъчеха да разберат какво точно става. Той беше почти сигурен, че човекът, който се представяше като Свен Катон и Катон Стария, щеше да реагира по някакъв начин, когато той произнесе псевдонима му — щеше да попита защо Себастиан го нарича така, щеше да се опита да се дистанцира от името, да се престори, че никога не го е чувал.

Беше убеден също, че мъжът, който за толкова кратко време бе убил четирима души и който беше пожелал да разпространи чрез вечерната преса нещо като манифест, нямаше да слуша мълчаливо обвиненията, че е глупав, че жертвите му са по-умни от него. Чувството за правота и превъзходство беше силно у техния убиец. Ако човек като Себастиан не разбираше величието му, той нямаше да се въздържи и щеше да го поправи. Извършителят беше извънредно интелигентен, но не би могъл да контролира емоциите по начина, по който го правеше човекът зад масата.

Себастиан хвърли поглед към огледалото. Беше сигурен, че Ваня стои в съседната стая. Може би и Торкел. Направи няколко крачки към него и погледът му към стоящите зад него казваше едно: „Не мисля, че е бил той“.

Беше сигурен, че са съгласни с него.