Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (13)

„Завийте надясно. След триста и петдесет метра завийте надясно.“

Женският глас на джипиеса превеждаше колата по все по-тесни улички през квартал с еднофамилни къщи, които изглеждаха напълно еднакви в очите на Себастиан. Приближаваха целта и той съжаляваше, че не се беше възпротивил, докато още имаше възможност.

Тъкмо приключваше закуската си, когато Торкел дойде и седна на неговата маса. Себастиан го изгледа въпросително. Урсула седеше на маса до прозореца недалеч — красива гледка и свободно място срещу нея.

— Проблеми в рая?

Торкел го погледна неразбиращо и Себастиан кимна към прозореца. Торкел се завъртя, видя Урсула, пак се обърна към Себастиан.

— Не, защо?

— Да не мислиш, че като не закусвате заедно, никой не се сеща, че спите заедно?

— Вече закусих.

— Нали знаеш, че да седите заедно като колеги е далеч по-малко подозрително, отколкото да не седите — продължи Себастиан разсъжденията си. — Поне ако не искате да се знае, че спите заедно.

— Не спим заедно.

— Защо?

— Приключи ли? — кимна Торкел към облизаната чиния и почти празната чаша на Себастиан, очевидно решен да отклони разговора от темата за Урсула. — Отиваме при бащата на Петрович.

— Тя изглеждаше доста заинтересована от теб на сватбата на Били — не се даваше Себастиан; нямаше намерение да сменя темата, след като явно караше колегата си да се чувства неудобно. — Как успя да я изтървеш?

Дали си въобразяваше, или наистина долови по-скоро тъга, отколкото гняв в очите на Торкел, преди той да бутне стола назад.

— Хайде, ставай.

— Къде ще ходим?

— Току-що ти казах. — Намек за досада и раздразнение в гласа на Торкел. — При бащата на Петрович. Искам да говоря с него преди пресконференцията.

— А аз защо трябва да идвам?

— Защото аз ти казвам.

На Себастиан никак не му харесваше Торкел да използва положението си в йерархията като единствен аргумент да наложи волята си. Той се облегна назад, за да покаже, че няма никакво намерение да става от стола. Тъкмо обратното. Смяташе да остане тук.

— Вземи Ваня или някого, който…

— Ваня замина с Били за Хелсингборг — прекъсна го Торкел. — Идваш с мен. Пет минути. Чакам те в колата.

Себастиан видя как Торкел напуска трапезарията. Поколеба се дали да не се прибере в стаята си, да го остави да чака в колата, докато не му писне и не тръгне сам. Но точно днес Торкел не изглеждаше в настроение за подобни демонстрации. Дали се дължеше на приказките му за Урсула Себастиан нямаше представа, но това беше едва началото на втория ден от разследването. Щеше да му се удаде и друга възможност да се опълчи на Торкел. За по-важен въпрос. Той допи изстиналото си кафе и се изправи.

„Завийте надясно. След двеста метра завийте надясно.“

— Значи ти си баща на Ваня — отбеляза Торкел, докато насочваше колата според указанията на джипиеса.

Себастиан му хвърли бърз поглед.

Попита го най-сетне.

Без никакво предупреждение.

Чудеше се кога ли Торкел ще повдигне въпроса.

— Да — отвърна Себастиан.

Невъзможно беше да прецени какво мисли Торкел. Говореше със същия тон, с който би обсъждал времето.

— Откога знаеш? — продължи Торкел и намали скоростта още повече, докато правеше последния десен завой към „Люктертсвеген“.

— След като се срещнахме във Вестерос.

— Това обяснява поведението ти…

— Да, сигурно.

„Пристигнахте. Крайната ви дестинация се намира отдясно.“

Торкел спря и изключи двигателя. Себастиан погледна през прозореца към едноетажната къща с тухли от калциев силикат и спретната градинка. Там щяха да отидат, но преди това той се обърна към Торкел:

— Какво ти каза тя?

— Само това. Че си й баща.

— А ти какво каза?

— Че тя решава дали да продължи да работи с теб, или не.

Себастиан не можа да скрие доволната си усмивка. Значи Ваня е имала възможност да се дистанцира от него, но не се е възползвала от нея.

Осъзнат избор.

Не че е принудена да го търпи, а е решила да остане близо до него. Пак беше нещо. Всъщност беше много повече от „нещо“, беше прекрасно. Вещаеше светло бъдеще.

— Но искам да знаеш, че ако някога ми се наложи да избирам… — прекъсна мислите му Торкел, отвори вратата и слезе, без да довърши.

Не беше и необходимо. Себастиан много добре знаеше кой ще изтегли късата клечка, ако се стигне дотам. Нямаше да е Ваня.