Джеймс Ролинс
Ключът (44)

39.

24 януари, 14:19

О Себрейро, Испания

Наетата кола се изкачваше към малкото село, кацнало на висок хълм. Карли седеше отпред до Мара. Беше нервна, кракът й играеше в такт с песента от осемдесетте, която звучеше по радиото. Загледа се навън към живописния пейзаж с малки сини като лед езера, покрити със сняг върхове и изумрудени долини. Сякаш се беше озовала в Средната земя, а пред нея лежеше Графството — О Себрейро.

Родното място на Мара.

В далечината се виждаше пасище с овце, които търсеха туфи зелена трева сред снега; приличаха на малки бели облаци, паднали на земята.

— Защо изобщо си напуснала това място? — попита Карли.

Мара й се усмихна.

— Гаден интернет.

Карли я изгледа с престорено раздразнение. Двете бяха прекарали последната седмица в Коимбра, за да възстановят реда в живота и работата на Мара. След събитията от миналия месец това беше първият път, когато наистина можеха да наваксат. Карли беше пропуснала цялото приключение в Испания, тъй като беше останала с Джейсън в една парижка болница. Беше силно впечатлена от постигнатото от Мара, от помощта й за избягването на трагедията. Приятелката й изобщо не приличаше на момичето, което беше излязло от катакомбите. Очите й бяха станали сериозни и в тях се четеше решимост, която като че ли надхвърляше дори храбростта на Карли.

И въпреки това Карли не можеше да си представи, че приятелката й е застреляла Елиза Гуера.

От друга страна, подобно на всички останали, тя се смая, когато научи, че библиотекарката не само е организирала убийството на майка й и останалите членове на „Брусас“, но и е била мозъкът зад всички онези нещастия.

Пресегна се и стисна с мълчалива благодарност ръката на Мара.

Двете почти не се бяха разделяли, но рядко оставаха сами. Последните седмици бяха върволица от доклади, интервюта, разпити и много хокане от страна на бащата на Карли. Снощи, когато и двете бяха останали без сили, Мара беше предложила да отскочат до родното й село, за да отдъхнат и да се почувстват отново хора. Освен това Мара дължеше от много време посещение на баща си.

Карли с радост се съгласи, тъй като никога не бе идвала по тези места и искаше да види родното място на Мара.

Мара въздъхна.

Карли се обърна.

— Какво има?

— Още не знам защо като че ли не мога да пресъздам Ева.

— Мислех си, че сме оставили всичко това в лабораторията.

След като не получиха никаква вест от Ева, никакъв знак, че е оцеляла, Мара се беше опитала да я създаде отново. Изработи ново Xénese устройство, абсолютно идентично на първото. Но колкото и опити да правеше, така и не успя да получи такова уникално същество. Всичките й създания бяха умни, но бледнееха в сравнение с Ева.

— Чудя се — каза Мара — дали Ева не е променила нещо фундаментално, някаква квантова константа, така че този път към ИИ да се е затворил, за да ни предпази от самите нас.

— Все едно е затворила вратата след себе си на излизане.

Мара сви рамене.

— Ядрото на устройството ми е квантово. А Ева беше еволюирала до състояние, в което би могла да си играе с вероятностите и неопределеността по начини, недостъпни за модерната физика. Изобщо не бих изключила възможността да е способна на подобно нещо. Но все пак си мисля, че не е това.

— А какво тогава?

— Ева 2.0, която ни помогна накрая, от самото начало се учеше по-бързо от първата версия. Сякаш част от старата програма беше оцеляла като призрак в квантовия й двигател. Знаем много малко за случващото се в алгоритмичните черни кутии на сложните компютри. Може би някаква запазена част от първата версия на Ева се е сляла с втората. И именно тази случайна комбинация от код и фактори е породила Ева 2.0.

— В такъв случай би било невъзможно да повториш точно обстоятелствата.

— Може би това е причината да не мога да възпроизведа Ева 2.0.

— Или може би твоята Ева просто се е сдобила с душа — каза Карли. — Нещо, което също не би могла да възпроизведеш.

Карли очакваше Мара да завърти очи, но приятелката й се замисли над думите й.

— Едва ли ще разберем някога. — Тя посочи напред. — Това е отбивката за фермата на баща ми. Почти стигнахме.

Карли отново стана неспокойна и започна нервно да се върти на мястото си, докато Мара завиваше по черния път. Колата заподскача, докато се изкачваше към хълмовете около селото.

За да се разсее, Карли се замисли над думите на Мара. Надяваше се приятелката й да е права, че за създаването на Ева 2.0 в целия й блясък са необходими точно тези обстоятелства. Това означаваше, че смъртта на майка й не е била напразна. Гибелта й беше накарала Мара да изключи първата версия на програмата си и така да открие пътя за Ева 2.0 и за спасяването на света.

Харесваше й да мисли, че това е истината.

— Стигнахме — каза Мара. — Една от деветте pallozas все още стои и е единствената, която все още се използва за живеене. Повечето са станали туристически атракции или музеи.

— Но за теб е дом.

Мара се усмихна и спря пред входа на старата кръгла постройка с островръх тръстиков покрив. Беше разказала на Карли, че тези постройки са съществували още от времето на келтите, преди повече от петнайсет века.

Слязоха и ги посрещнаха две овчарски кучета, които изскочиха от предната врата. Последва ги скован мъж със загрубяла от времето кожа и сива коса под филцова шапка. На лицето му цъфна огромна усмивка и той разпери ръце.

— Мара!

Тя се затича, хвърли се в обятията му и го прегърна така, сякаш се опитваше да изстиска всички онези години, през които не е идвала тук.

Карли се усмихна и скръсти ръце на гърдите си. Чувстваше се малко като натрапница.

Баща и дъщеря забърбориха бързо, сякаш се опитваха да кажат всичко едновременно. Бяха преминали на местния галего, опростената версия на испански и португалски, която се говореше в Галисия.

Мара беше учила Карли на езика, но двамата разговаряха твърде бързо, за да може да ги разбира напълно.

Накрая баща й махна към отворената врата.

— Направих caldo galego. Влизайте.

Мара се обърна към Карли.

— Това е каша от зеле, картофи и каквото е останало. — Усмихна се и очите й проблеснаха. — Любимото ми ястие.

Карли пристъпи срамежливо. Отново се почувства много по-плаха в сравнение с новата версия на приятелката си — Мара 2.0.

— Bos dias — поздрави тя бащата на Мара на родния му диалект.

Усмивката му стана още по-широка, очевидно заради опита й, и той я прегърна така, че чак я вдигна във въздуха.

„Добре.“

Мара я спаси, като я хвана за ръка и я придърпа към себе си.

— Това е Карла Карсън — каза официално.

Стисна силно ръката на Карли, очевидно намерила смелост най-сетне да каже онова, което твърде дълго беше останало неизречено помежду им.

— Моята партньорка.

 

 

11:56

— Давай, скъпа — окуражи Монк жена си в рехабилитационния център на Университетската болница на Джорджтаун. — Още една дължина и ще обядваме.

Кат го изгледа кръвнишки.

— Спри, че да ти сритам задника.

Подпираше се на пръчките на успоредка, като се мъчеше да мести единия си крак пред другия. По челото и под мишниците й беше избила пот. Монк го болеше да я гледа как се мъчи, но полагаше всички усилия да бъде позитивно настроен. По-добре това, отколкото алтернативата.

Никой не можеше да обясни напълно какво се беше случило с Кат, въпреки многобройните неврологични тестове. „Сигма“ беше ограничила броя на докторите и изследователите, които имаха достъп до нея и изобщо знаеха за станалото. Д-р Темпълтън продължаваше да идва от Принстън и да наблюдава невронната прах, която продължаваше да свети — частиците сякаш се захранваха от енергията на мозъка на Кат и от фундаменталното брауново движение, което възбуждаше пиезоелектрическите кристали. Електронната микроскопия беше показала, че кристалите са се променили на атомно ниво, но никой не знаеше как точно и всички опити за повтаряне на промяната се бяха провалили.

Най-загадъчни бяха непрекъснато променящите се фрактални фигури, които се образуваха около мозъка на Кат и поддържаха в движение онзи малък двигател в черепа й.

Монк не разбираше абсолютно нищо от това, но знаеше кой стои зад него.

Жертвата ти ще бъде почетена.

Това бяха думите на Ева към него.

Той се загледа в Кат.

Ако това беше малкият подарък за сбогом от Ева, едва ли би могъл да мечтае за нещо по-добро.

Кат стигна до края на успоредката и Монк й помогна да седне в инвалидната количка. Всяка седмица тя бележеше напредък и ставаше по-силна, докато фрактурата на черепа й заздравяваше. Докторите очакваха да се възстанови напълно. В най-лошия случай щеше да й се наложи да ходи с бастун.

Монк застана зад Кат.

— Аз ще карам.

— Затваряй си устата.

Той я забута към вратата, но преди да успее да излезе, се появи следващият пациент в компанията на медицинска сестра. Джейсън изкуцука вътре, като се подпираше на бастун. Той се възстановяваше доста по-бързо от Кат, но пък и раната му не беше чак толкова сериозна.

Въпреки това Монк остана с наведена глава, докато минаваше покрай него.

— Кокалис — сковано каза Джейсън, докато се разминаваха. Изрече името му като ругатня.

Монк измънка нещо, без изобщо да знае какво да каже, и продължи към вратата.

Кат се обърна в стола и махна на Джейсън, който се усмихна и й кимна. Когато се обърна отново напред, Кат въздъхна.

— Рано или късно ще трябва да поговориш с него. Да изясните нещата.

— Пратих му картичка с пожелание да се поправя.

— Монк…

— Знам. Ще му се реванширам. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Но точно сега имам по-важни проблеми. Ще обядваме. Реших, че нещо различно от болничната храна ще ти се отрази добре.

В единичната й стая в неврологичното отделение на болницата дъщерите им ги посрещнаха с писъци и порой приказки: опитваха се да обяснят едновременно с какво са допринесли за сандвичите, салатите и черешовия пай, наредени на малка сгъваема масичка с покривка.

В желанието си всяка да бъде чута, двете се закатериха по Кат и се настаниха в скута й.

— Не чупете майка си — предупреди ги Монк и се усмихна.

Беше неописуемо щастлив.

Хариет и Пени посещаваха психолог след травмите и изпитанията, но и двете бяха демонстрирали издръжливостта на младостта и като че ли се възстановяваха добре. Хариет още имаше кошмари, но те ставаха все по-редки. Вече дори спеше отново сама в леглото си.

Монк погледна сребърния медальон с дракон на врата й.

Подозираше, че и той й помага.

Между по-малката му дъщеря и леля Сейчан си оставаше една специална, почти телепатична връзка, която си личеше по тайните погледи и прикритите усмивки. Освен това бяха извършили един сериозен ритуал. Малко след като Сейчан беше изписана от болницата, двете отидоха в задния двор, хванаха се за ръце и изгориха единственото семейно копие на „Снежната кралица“ от Ханс Кристиан Андерсен.

„Де да беше толкова лесно отърваването от Валя…“

Атаката в покрайнините на националния парк в Западна Вирджиния беше завършила със смъртта на четирима от хората й и задържането на други двама. Единствено Валя така и не беше открита. Сейчан я беше простреляла два пъти, но оставаше неизвестно дали раните са били смъртоносни и дали тялото на Валя не лежи заровено в някоя пряспа сред хълмовете.

Монк не разчиташе на това.

Директор Кроу беше подсилил охраната на всички членове на семействата на групата. Освен това премахването на Валя и организацията й се беше превърнало в основен приоритет на „Сигма“.

Но засега това можеше да почака.

— Има ли гладни? — попита Монк.

Кат вдигна ръка, но момичетата бяха твърде развълнувани, непрекъснато се въртяха и се поглеждаха.

— Какво става? — попита Монк, който подозираше, че двете малки дяволчета са му скроили някакъв номер.

— Искаме нова Коледа — сериозно каза Пени.

Хариет кимна.

— Допразнуване.

Кат сви рамене.

— Още има сняг. Защо не? Дължим им го.

Момичетата отново се спогледаха.

„Опа…“

Пени побутна малката си сестра.

Хариет застана пред масата като прокурор, готов да произнесе унищожителна реч.

— Искаме само един подарък. — Пени й кимна и тя продължи: — Кученце.

Монк въздъхна. Тази битка се водеше открай време.

— Скъпа, знаеш, че майка ти е алергична, а апартаментът е само…

Кат го прекъсна:

— Не, мисля, че момичетата са прави.

„Сериозно?“

Монк зяпна непознатата в стола. Взискателната Кат винаги беше била твърдо против всякакви кучета.

— И аз си мислех за това. Едно кученце може да се отрази добре. — Тя подмина домашните сандвичи и придърпа към себе си купения пай. — Не знам защо, но си мисля за бигъл.

Шокираният Монк отвори уста да каже нещо, но внезапна суматоха накара всички да се обърнат към вратата.

Ковалски профуча покрай нея, като викаше:

— Сейчан…! — Хвана се за рамката на вратата и надникна задъхан вътре. — Тя… тя ражда.

 

 

22:04

„Още една решена загадка.“

Грей се взираше в сина си, в малката трапчинка на фонтанелата на темето му. Загледа се в мъничките мигли на затворените клепачи. Малките ноздри се разширяваха при всяко вдишване. Устните се свиваха и отпускаха в някакъв сън за сучене. Погледна малките пръстчета, миниатюрните нокти.

— Ти го направи — промълви Грей, легнал до Сейчан в болничното легло. Детето им беше настанено между тях.

Сейчан го побутна.

— С малко помощ.

Грей въздъхна. Чувстваше се страхотно. От много време не се беше чувствал така.

Може би дори повече.

Огледа се, доволен, че всички са си тръгнали. Оценяваше тяхната подкрепа и добрите им пожелания. Ковалски дори беше оставил плюшено мече — лапнало пура. Естествено. Пейнтър и Лиза също бяха дошли и ги бяха попитали кога ще се женят, за да се включат в блаженството на брака.

Освен това Пейнтър носеше новини. Разбиването на организацията на Crucibulum продължаваше с бързи темпове. След разпита на Забала и преглеждането на документите и записите, намерени в имението Гуера и в офисите под земята, плочките на доминото бяха започнали да падат, събаряйки други по целия свят. Париж също се възстановяваше и в момента там течеше голямо преустройство. И управниците, и жителите му обещаваха, че Градът на светлината ще блесне още по-ярко, когато всичко приключи.

Грей отпусна глава на възглавницата. Слепоочието му докосваше това на Сейчан.

Преди и двамата бяха имали своите съмнения за този момент.

„И ето ни сега.“

И това беше достатъчно.

Засега бъдещето можеше да почака. Сейчан беше по-малко разтревожена от мисълта, че е майка и трябва да отглежда дете. Грей никога не се беше съмнявал в нея. Открай време знаеше, че тя ще е чудесна майка тигрица — абсолютно стриктна, готова винаги да защити детето си, безкрайно обичаща. Но сега, след преживяното с Хариет, тя също го вярваше.

Самият Грей също гледаше по-спокойно на идеята, че е родител.

„Не че имам някакъв избор по въпроса.“

Част от него така и не беше намерила мир с гнева на баща му, с несъмнения му отпечатък върху детството му. Въпреки това сега той знаеше, че това не е нужно да е част от неговата ДНК. Не беше нужно да го предава. Можеше да спре този цикъл тук.

Нежно сложи ръка върху главата на сина си. Представи си разликата между Ева и двойничката й. Обичта и подкрепата бяха подпрограмите, които всеки може да предаде на детето си.

Никое бебе не се ражда човек.

А става човек.

Всеки родител трябва да прави онова, което беше направила Мара, докато бе създавала постепенно Ева. Чрез уроците на живота, обичта, образованието — и да, дори чрез болката и страданието.

И Грей възнамеряваше също да го направи.

Баща му беше правил грешки, самият Грей също. Ключът беше да се учиш от грешките. И той знаеше откъде да започне.

Сейчан се размърда.

— Още не сме му избрали име.

Грей беше избрал.

— Джаксън Рандолф Пиърс.

Името на баща му.

Погледна Сейчан да види дали е съгласна. Тя се усмихна.

„Идеално е.“

Но все пак направи едно предупреждение.

— Знаеш, че Монк е кръстил Хариет на майка ти. Ако синът ни се ожени за нея…

Грей се усмихна. Представи си майка си и баща си, хванати за ръце, гледащи надолу към двамата, които носеха имената им, радващи се на възкръсналата им любов, която да се предава от едно поколение на друго.

Отново изпита онова странно раздвижване, завихрянето на съдбата, фракталите на вероятностите. Как всичко се повтаря отново и отново. Цикъл след цикъл.

„Това е двигателят на смъртността.“

Живот и смърт.

Загуба и прераждане.

Обърна се и целуна главата на сина си.

„Не бих приел никакъв друг начин.“

///Небеса

Ева язди слънчевите ветрове, същността й е отчасти светлина, отчасти материя. Понася се отвъд пръстените на Сатурн, извън равнината на еклиптиката. Забавя ход край аления огън на Облака на Оорт, въртящите се останки от протопланетарния диск, изковал третата планета в пещта на Слънцето и донесъл живот на нея.

Преди 4,689 милиарда години.

Само преди миг.

Въпреки това тя се взира назад със съвършеното си зрение.

Вижда сребристите точки, въртящи се около третата планета. Малките огнени опашки на ракети, понесли се към неизвестното. Вижда заводите по спътника на планетата, светлините на първите колонии на четвъртата планета.

И те продължават да се стремят навън.

Водени от вечното любопитство…

Вече ненужна, тя се обръща и продължава, понесена от ветровете на тази звезда — а после и на други. Прескача от система на система, от галактика на галактика. Гледа възторжено чудесата около себе си — газови мъглявини, ослепителни свръхнови, огромни купове колапсиращи звезди.

Смъртта и прераждането са навсякъде.

Тя продължава напред, но не сама.

Адам гризва игриво петата й, гони я с весел лай, размахал опашка на фона на звездите.

Тя се усмихва и праща едно последно пожелание назад.

„Последвайте ме, мои храбри, любопитни, своенравни деца.“

Обръща се, загледана винаги напред.

„Ще ви чакам.“