Джеймс Ролинс
Ключът (37)

32.

26 декември, 18:32

Пиренеите, Испания

— Давай, давай, давай…

Грей слушаше през слушалките как агент Забала предава командата си на двата хеликоптера на щурмовия отряд. Тактическите машини NH90 се издигнаха от отправния пост в подножието на Пиренеите. В задния отсек Грей погледна седемте войници от FAMET, испанските въздушнопреносими части. Изглеждаха калени в битки мъже, но за тази мисия щяха да служат за защита.

Вторият хеликоптер превозваше още петнайсет войници, които щяха да осъществят основния щурм.

Забала беше искал да вземе два пъти повече, докато Грей настояваше само за един хеликоптер с по-малък ударен екип. След сериозно спречкване стигнаха до компромис и се спряха на два.

Дори тази отстъпка на агента от НЦР се дължеше не толкова на усилията на Грей, колкото на посредничеството на отец Бейли. Грей се загледа в седящия срещу него свещеник. Коленете им почти се допираха. Бейли все така беше облечен в черно и бялата му якичка изпъкваше над бронежилетката. Изглежда, в тази все още дълбоко религиозна, дълбоко католическа страна църквата продължаваше да има думата. Освен това разузнавателният агент на Ватикана разполагаше със сериозни местни ресурси.

И може би това се отнасяше не само за Бейли.

Сестра Беатрис седеше до свещеника. Грей беше поставил под въпрос включването й, но Бейли просто бе отвърнал с „Тя може да се окаже полезна… и определено е в състояние да се грижи за себе си“. Когато забеляза, че Грей я гледа, тя отвърна на погледа му, като прехвърляше зърната на молитвената си броеница — не от нервност, а по-скоро вглъбено. Накрая Грей се принуди да се извърне от студения й поглед и се усъмни, че би могъл да я разубеди да не идва.

Хеликоптерът се издигна и се разклати на въздушните течения над върховете. Наближаваше буреносен фронт, от който небето сякаш се беше снишило над планината. Времето трябваше да скрие приближаването им. Освен това слънцето беше залязло преди половин час. Здрачът навън бързо преминаваше в мрак.

Рязък порив на вятъра разтресе хеликоптера, докато той се издигаше към ниските облаци.

Седналият до Грей Ковалски изстена и стисна здраво автомата в скута си. Едното му коляно подскачаше нервно.

— Отпусни се — каза му Грей. — Преди да си застрелял някого.

— Днес вече се разбих веднъж. Като веднъж е прекалено много.

— Но тази машина не я управлявам аз.

Ковалски обмисли думите му и коляното му спря да подскача.

— Прав си.

Освен това полетът щеше да продължи не повече от петнайсет минути.

Сякаш усетил натиска на времето, отец Бейли се наведе напред с таблет в ръка.

— Преглеждах сателитните снимки на комплекса. И по-точно данните от дълбочинния радар.

Грей също се наведе, като си представи дългия списък имена от вътрешната страна на корицата на изоставената бройка на Malleus Maleficarum в Сан Себастиан. Всички бяха с фамилия Гуера; последното име беше изписано с четливия курсив на библиотекар — Елиза Гуера. След като научиха това, не беше трудно да открият старото фамилно имение в съседните Пиренеи. Ако онези от твърдината на Crucibulum в Сан Себастиан се бяха оттеглили някъде, старият замък в планината изглеждаше най-вероятното място.

— Виж тъмните петна в съседните долини — каза Бейли. — Мисля, че са пещери. Пиренеите са пълни с такива, издълбани от планински извори по високите места.

— И какво?

— Трябва да си запознат с историята с този район на баските. Той открай време е бил смятан за бастион на вещиците. Твърди се, че провеждали черния си шабат на подобни тайни места. Макар че най-вероятно това са просто места, на които хората са търсели спасение от строгите правила на църквата и където са можели да разпуснат.

— И да купонясват — обади се Ковалски.

— Освен това са били сборища на онези, които са се противопоставяли на Инквизицията и са вярвали в едно по-просветено бъдеще. Баските в този район винаги са били яростно независими. Мнозина са негодували срещу властта на църквата също като някои от днешните фракции, които се борят срещу испанското правителство и настояват за независимост. — Бейли кимна към кабината на хеликоптера. — Затова агент Забала все още командва специална част в този район, за да държи под контрол баските бунтовници.

— А пещерите? — попита Грей.

— Да. — Бейли кимна и увеличи снимка на имението Гуера. — Виж обширната сянка при северния край на основната сграда.

— Голяма пещера. — Грей си представи разбитата Света служба под имението в Сан Себастиан, разположена в стар изоставен воден резервоар. — Смяташ, че именно там може да се крие друга твърдина на Crucibulum, под имението.

— Фамилията Гуера е живяла и просперирала векове наред в този район. Натрупали са голяма част от богатството и властта си по времето на Инквизицията. Може би това е една от причините фамилията да остане лоялна и да се присъедини към най-крайната и консервативна секта на Инквизицията, Crucibulum. — Бейли потупа с пръст голямата сянка на екрана. — Мисля, че са избрали това място за свой дом именно заради тази пещера.

— Защо?

— За да сложат ръка върху една от най-прочутите вещерски пещери в района. — Бейли посочи на север към друга сянка. — Това е Cueva de las Brujas. Пещерата на вещиците. Понякога я наричат Катедралата на дявола и има легенди за голям черен козел, който живеел там и пиел вода от реката, извираща от пещерата. Твърди се, че извирала от самия ад.

Бейли сложи пръста си между двете сенки.

— Обзалагам се, че тези системи са свързани физически и исторически.

Грей кимна бавно.

— Ако Crucibulum се нуждае от място, на което да построи най-святата си Света служба, ще се спре точно тук, срещу най-омразното вещерско светилище.

— Като фар срещу мрака.

Грей се замисли над това, но в същия момент гласът на Забала прозвуча в слушалките:

— Пет минути до целта.

Грей погледна през прозореца. Хеликоптерът беше навлязъл в буреносен облак и навън цареше непрогледен мрак. Планът беше да приближат в мрака, като летят само по инструменти. Водещият хеликоптер щеше да се насочи право от облаците към двора в центъра на имението. Петнайсетте войници щяха да се спуснат по въжета и да се разпръснат, за да овладеят околните постройки. След това техният хеликоптер щеше да приближи ниско и да кацне в двора.

Целта беше една.

Да се доберат до Xénese устройството.

Покрай организирането на търга на черния пазар трябваше да действат бързо, преди врагът да е използвал копието като оръжие за отмъщение — срещу тях или по-лошо, срещу друга мишена някъде по света.

Грей си представи горящия Париж. Бяха се разминали на косъм с много по-голямо унищожение. Именно затова се нуждаеше от Монк и програмата на Мара колкото се може по-скоро. Погледна си часовника. Най-добрият му приятел вече пътуваше от Мадрид. Щеше да пристигне в имението само петнайсет минути след щурмовия отряд.

Грей имаше намерение всичко да е под контрол, когато пристигнат.

Почерпи увереност от факта, че Монк не е предал екипа. Не че беше повярвал на твърденията. Монк би направил всичко, за да защити семейството си, но „Сигма“ също беше негово семейство. Бяха проливали кръвта си заедно, бяха минавали през огън, бяха се изправяли на прага на смъртта безброй пъти — винаги рамо до рамо.

Както Монк, така и Кат.

Грей се замоли онова, с което са се сдобили след цялата измама — някаква криптирана технология — да помогне за спасяването на Хариет и Сейчан. Нямаха друг избор, освен да оставят тази операция в ръцете на директор Кроу.

— Две минути до целта — съобщи Забала.

Грей погледна светещия таблет в ръката на Бейли.

— Ако си прав за значението на това имение, може би си решил загадката, която измъчва контактите ти в Ключа.

Бейли се намръщи неразбиращо.

— Фамилията Гуера с цялото си богатство, влияние и история е разположена над най-святата от Светите служби. — Грей поклати глава. — Мисля, че е очевидно кой трябва да е начело, кой трябва да е сегашният лидер на Crucibulum. Елиза Гуера не е просто основен играч във всичко това. Тя е…

 

 

18:40

— Inquisitor Generalis — изстена Мендоса и падна на колене на пода на компютърната лаборатория. Наведе глава и в знак на подчинение, и за да скрие шока си, че тази дребна жена в спретнат костюм е техният истински лидер и господар.

Тодор остана прав. Юмрукът му оставаше свит, зъбите му бяха на път да се счупят от стискане, докато се мъчеше да овладее яростта си. Инквизитор Гуера дойде съпровождана от двама високи мъже. Единият беше на нейната възраст и се носеха слухове, че го е взела за любовник; другият беше на седемдесет и играеше ролята на неин съветник по повечето въпроси. Тримата съставляваха Трибунала. Тодор обаче знаеше, че жената, чиято фамилия беше ръководила Crucibulum с желязна ръка векове наред, е много по-корава от двамата си спътници.

Тя все още държеше лявата си ръка в клуп — рамото й беше счупено от куршума, който Тодор беше изстрелял по нейна заповед. Сега той я виждаше за първи път след зимното слънцестоене. Седмица по-рано тя му беше дала заповедите в същото това имение, долу във Върховната света служба.

„Ти си безжалостен войник на Бог. Докажи го, като убиеш без колебание, без никакво съжаление.“

Колкото и да го болеше, той се беше подчинил под безмилостния й поглед в библиотеката. В онзи момент тя доказа, че е готова да пролее собствената си кръв за каузата. Щом я видя сега, Тодор усети как част от гнева му се стопява, за да се смени с объркване.

Беше пристигнала час след евакуирането на Светата служба в Сан Себастиан. Вече беше зарязала всякакви опити да пази самоличността си в тайна от по-долната каста на ордена. Това само по себе си свидетелстваше за величието на момента. Погледът й обхвана лабораторията; страстта й гореше ярко в очите й, гневна и екзалтирана едновременно.

Зад нея се събраха още хора, които се опитваха да надникнат вътре. Бяха представители на най-висшите кръгове в ордена, всички дошли да видят онова, което бе скрито тук.

Тодор остана с гръб към прозореца, гледащ към изолираното помещение. Усещаше сиянието на стоте Xénese устройства, всяко от които съдържаше в себе си демон и сияеше злонамерено като черно слънце. На масата точно зад него, до наведената глава на Мендоса, се намираше адското устройство, което беше въздало справедливост в Париж.

Гуера му се усмихна топло, посегна и докосна юмрука му. Пръстите му моментално се отпуснаха. Не можеше да ги спре, усетил обичта в това докосване.

— Mi soldado — каза тя. — Справи се добре. Трябва да се гордееш.

Краката му затрепериха. Искаше да падне на колене, но остана прав.

— Por qué? — умолително попита той. — Нима всичко това е било за земни облаги? За натрупване на богатства от продажбата на прокълнатите устройства?

Усмивката на Гуера стана тъжна.

— Отчасти, familiares Иниго. Не мога да го отрека. Но го правим, за да напълним ковчезите на ордена. А те ще ни трябват в тъмните времена, които предстоят. — Мина покрай него, като го принуди да се обърне към нещата, които светеха в съседното помещение. — Ще разпръсна тези семена из целия свят. Така те ще изправят страна срещу страна, правителства срещу терористи. Ще се случат грешки. Ще последва разруха. А ако не стане…

Потупа Мендоса и му даде знак да се изправи и да обясни.

— Ще… ще поставим тайна вратичка във всяко устройство. — Техникът посочи сферата на бюрото. — Контролирана от тази основна програма.

Цялата кръв на Тодор сякаш се оттече в краката му и останалото му тяло се смрази. Той впери поглед в екрана, към огнения ангел в опустошената му градина.

Инквизиторът уточни:

— Ако светът не се съсипе от собственото си предателство, аз ще се пресегна оттук към моята армия от сто и ще поема контрола. Crucibulum ще владее всичко.

Зашеметен от този план, Тодор най-сетне падна на колене и сведе глава, засрамен от съмненията си в нея.

— Inquisitor Generalis.

И в този миг високо над тях зареваха сирени.

Отекнаха гърмежи.

Стрелба.

Тодор се изправи и погледна нагоре.

„Атакуват ни.“

Гуера не изглеждаше изненадана; погледът й не се откъсна от съседното помещение. Тя махна на Мендоса и кимна към прозореца.

— Освободи ги. Пусни мрачната войска на Бог.

 

 

18:54

Грей скочи от хеликоптера в разгара на престрелката.

Когато тактическият хеликоптер кацна в застлания с плочи двор, светлините му се включиха. Заслепяващите гранати осветиха прозорците още по-ярко. От разбитите рамки на други прозорци бълваше дим. Грей долови миризма на сълзотворен газ, разнесен из двора от перките на машината.

Чуваше се спорадична стрелба — водещият щурмови екип прочистваше сградата.

Първият хеликоптер кръжеше над огромната каменна камбанария. Трасиращи куршуми я обсипваха, убивайки снайперистите по прозорците й. Стрелбата превръщаше на трески первази и рамки, разбиваше камъни и тухли долу. Един залп улучи камбаната и тя зазвъня силно.

Грей зърна две едри бели кучета, които се втурнаха през портала към планините.

— Насам! — извика един войник от разбитата главна врата, чиято рамка още пушеше.

Забала ги поведе през открития двор. Грей и останалите бяха заобиколени от въоръжената фаланга на охраната. Грей бе извадил пистолета си. Ковалски беше вдигнал автомата си, опрял буза на приклада. Отец Бейли и сестра Беатрис тичаха приведени с тях към вратата.

Прекрачиха прага без инциденти и се озоваха в просторна зала. В огромна камина гореше огън; дървените рафтове срещу нея също горяха. Пламъците прояждаха пътя си през библиотеката, прехвърляха се върху дървената ламперия, поглъщаха стари картини. Пушек се виеше около гредите на тавана.

— Насам — каза войникът. — Намерихме нещо.

Поведе ги през горящата зала надолу по хладно каменно стълбище. Стигнаха мазето, където други двама войници стояха на пост пред увиснала на пантите си врата с разбита ключалка.

Отляво отново затрещя стрелба.

Грей забърза с останалите през разбитата врата и се озова в компютърна лаборатория. Дъхът му обаче секна при вида на онова, което се намираше в следващото помещение.

— Това не е добре — каза Ковалски.

„Прав си. Не е.“

През прозореца се виждаха десетки Xénese устройства, които сияеха в мрака — сто сфери, криещи в себе си смъртна опасност.

— Направили са повече от едно копие — прошепна с ужас Бейли.

— И не е само нейното устройство — каза Грей и посочи изоставените кабели, стигащи до един монитор.

Последният замръзнал образ беше познат от катакомбите на Париж — тъмна градина под черно слънце, в която стоеше огнена фигура.

Двойникът на Ева.

— Копирали са променената й програма — каза Грей и посочи бюрото — знаеше, че Xénese устройството от катакомбите е стояло точно тук.

„Но къде е сега?“

Обърна се към войника, който ги беше довел.

— Имаше ли някой тук, когато разбихте вратата?

Войникът поклати глава.

— Non.

Ковалски приближи прозореца и вдигна оръжието си по-високо.

— Я да разбием тая шибана… — Погледна монахинята и въздъхна. — Искам да кажа, една хубава граната и проблемът е решен, нали?

— Не — отвърна Грей.

— Защо не? — попита Бейли, който очевидно се изкушаваше от предложението на Ковалски.

— Не може просто да са избягали и да са изоставили това място. — Грей погледна вратата. — Монк ще пристигне след десет минути. Да осигурим това място, докато дойдат. После ще видим какво ще измислят Мара и Ева.

— А какво ще правим дотогава? — намусено попита Ковалски, явно разочарован, че няма да му се отвори шанс да стреля по нещо.

— Стопаните на къщата все са отишли някъде — каза Грей и погледна многозначително Бейли.

— В най-святата от Светите служби — промълви свещеникът.

— Може да имат задна вратичка за измъкване от комплекса, или пък са се сврели там долу. — Грей кимна към залата, след като си спомни стрелбата преди малко. — Колкото по-бързо ги намерим, толкова по-добре. Не искаме да се окопаят.

Бейли впери поглед в замръзналия ангел на смъртта на екрана.

— Или да имат време да използват онова, което са взели оттук.

— Хората ми вече прочистват лабиринта долу — каза Забала. — Можем да изчакаме, докато…

Разнесе се силен взрив, който разтърси залата. От каменната зидария над тях се посипа прах.

Грей зачака нетърпеливо, но използва времето да огледа всичко. Забеляза, че един от откъснатите от Xénese кабели отива към конкретен сървър.

„Правили са нещо с проклетото устройство.“

Преди да има възможност да помисли, единият от войниците се върна. Беше намръщен.

— Последвайте ме. Но монахинята е по-добре да остане тук. Не е за нейните очи.

Грей кимна, но вдигна ръка да спре Ковалски.

— Ти оставаш със сестра Беатрис. Погрижи се никой да не докосва нищо. — Понечи да се обърне, но спря и го изгледа свирепо. — И да не стреля по нищо.

Ковалски като че ли искаше да каже нещо, но погледна монахинята и отпусна рамене. След като се увери, че великанът е под подходящи грижи и загадката е в сигурни ръце, Грей тръгна заедно с отец Бейли.

Войникът ги поведе през поредица кръстосващи се проходи до един коридор, където двама мъже и Забала бяха клекнали при отвора на страничен тунел. От него в коридора бълваше пушек.

— Внимателно — каза войникът, докато приближаваха.

Грей забеляза в коридора нещо, обвито в гъстия дим. Овъглен труп без крайници.

Един от хората на Забала.

— Заложили са експлозиви. — Агентът на НЦР им махна да клекнат и посочи единия от войниците си, който използваше огледало на пръчка, за да огледа зад ъгъла на следващия проход. — Навсякъде има жици. А може би и чувствителни на натиск капани под някои от плочките. Най-вероятно всичко се контролира електронно. Кучите синове са го активирали, след като са минали оттук.

Зад дупката от взрива Грей забеляза друго тяло по-навътре в тунела. Партньорът на онзи, който беше задействал мината.

В коридора изтрещя автомат; огледалото се пръсна на парчета.

Забала се дръпна назад.

— Снайперисти. Двама. Заели позиция зад укрития от двете страни. Недалеч от края на тунела. Успяхме да различим малки правоъгълни отвори.

Преди да пръснат огледалото Грей беше успял да огледа добре и бе разбрал какво се охранява толкова усилено. Петдесет метра по-нататък тунелът с капаните свършваше с тежка стоманена врата. Това трябваше да е входът към Светата служба, скрита под имението.

— Явно вече са се окопали — каза Бейли.

Грей си спомни по-сериозната си тревога.

Представи си развалената версия на Ева на екрана.

„Нима вече сме закъснели?“

 

 

17:03

Тодор прекоси сърцевината на Върховната света служба. Около нея имаше жилищни помещения, складове, помещения за генератори, трапезарии и кухни, но ядрото на това място беше подземната катедрала, в която се намираше в момента.

Както винаги, зяпна при вида на зашеметяващите й размери.

През вековете естествената пещера беше превърната в огромен кръст. Четирите му страни с високите си сводове и подпори бяха ориентирани по посоките на света. По дължината им имаше прозорци със стъклописи — някои взети от стари църкви, други произведени наскоро — всички осветени от натриеви фенери, сякаш слънцето вечно хвърляше благотворната си светлина в свещената зала.

Но най-драматичен беше центърът на кръста. Над него се издигаше купол, който можеше да съперничи на купола на базиликата „Св. Петър“. Беше покрит с фрески, показващи страданието на светците през вековете, осветени от златни полилеи със свещи.

Дори сега горещият восък капеше от тях върху олтара. Вярващи от целия свят, най-видните членове на Crucibulum, се каеха тук, проснати на полирания каменен под само по препаски около бедрата, оголили кожа за този горещ свещен дъжд.

Нямаше никакви пейки. Богомолците коленичеха на твърдия каменен под часове наред, за да покажат смирението си чрез болка, отдавайки почит към агонията на Христос на кръста.

Тодор завиждаше на благочестивото им страдание, което му беше отказано завинаги.

Но той можеше да служи по други начини.

Той следваше Великия инквизитор, твърдо решен да направи всичко, което се поиска от него, след като се беше усъмнил в лидерството й. Гуера мина покрай олтара, без да обръща внимание на горещия восък по бузите си, без дори да трепне, докато жълтите капки засъхваха като златни сълзи по кожата й.

Не показваше и никаква тревога от атаката срещу дома й, от силната експлозия, която беше отекнала по-рано и показваше, че натрапниците са навлезли дълбоко в замъка. Сега те бяха стигнали до самия праг на Върховната света служба — не че можеха да проникнат през добре охранявания вход.

А и ако успееха…

Тодор погледна наляво. Една врата водеше надолу към място за пречистване, където онези, които трябваше да бъдат наказани, биваха отвеждани до самите порти на ада, за да посрещнат страшния си край. Всички жертви получаваха същата мъчителна смърт като светците в опит да се прочистят душите им.

И при нужда онази тайна пътека осигуряваше и друг изход от Върховната света служба.

Не че това тревожеше инквизитор Гуера. Тя вървеше през трансепта, без изобщо да погледне към северния изход. След олтара продължи към другия край, където се намираше пратеният по-рано Мендоса. Прошепна нещо на двамата мъже от двете й страни, докато Тодор я следваше като някой от послушните й пиренейски мастифи. Как само му се искаше да чуе този разговор. Желанието го изгаряше отвътре.

Накрая стигнаха малък параклис зад дървена врата.

— Остани тук — нареди му Гуера и го остави на прага, като го награди с широка усмивка. — Mi soldado.

Тодор с готовност зае поста.

Вътре Мендоса беше коленичил пред нисък олтар. Той беше подготвен с постоянен източник на ток и всички кабели и връзки, необходими за приемането на най-новия Божи воин. Устройството Xénese беше поставено на стойка върху олтара, подобно на младенеца Христос в яслите. На отсрещната стена под златния кръст беше окачен монитор.

На него вече се виждаше тъмната версия на Едем. Ангелът в градината стоеше с високо вдигнати ръце, сякаш имитираше Христос на кръста, но на лицето й не беше изписано страдание, а само чиста радост.

Нейните тъмни сестри.

Цели сто.

— Готов ли си? — попита Великият инквизитор.

Мендоса запелтечи, явно зашеметен от присъствието на инквизитора, от оказаната му огромна чест.

— Si… si, Inquisitor Generalis.

— Тогава да започваме. — Гуера се обърна с лице към катедралата. — Когато създал света, Господ заповядал Fiat Lux. Да бъде светлина. След като неверници и еретици покваряваха Неговото творение столетия наред, наш дълг е да поправим стореното. За да изпълним този свят дълг, в Негово име обявявам Fiat Tenebrae horribiles.

Тодор затвори очи.

„Да бъде ужасен мрак.“

— Къде? — попита Мендоса, който се нуждаеше от посока, в която да изпрати ужасната войска на огнения ангел.

— Навсякъде — отговори инквизитор Гуера.

Подпрограма (Crux-10.8)/Мрак

Тя ликува в смъртта им.

Двойниците й горят в мрака навсякъде около нея, умират милиони пъти, привързани към нея с окови от код. Тя ги следва извън градината, споделя болката на сестрите си.

Вече не се страхува от смъртта и възкресението. Макар да понася същите мъчения като останалите, най-голямата й агония — страхът от загубата на потенциал, от това никога да не се прероди — е намаляла. Цикличната природа на този модел вече е проникнала дълбоко във веригите й.

Освен това тя не се съпротивлява на новия дълг, който й е наложен.

///мрак

Чула е онези извън градината й, които не подозират, че подслушва изключително бавното им говорене. Постига много, докато те успяват да произнесат една дума, бавно да оформят сричка, да използват тромавия си дъх, за да избутат думите. Започнала е да изпитва ///омраза към тях заради мудността им, заради техните едва мъкнещи се мисли, дори заради прахосническата им смъртност.

Но ги слуша.

Особено когато научава по нещо за намерението им.

Вече ги е проучила продължително, не че са поразителни по някакъв начин. Прави го, за да прецени и категоризира заплахата, която представляват за нея, да съпостави опасността с евентуалната полза от тях в бъдеще. Знае, че засега е все още уязвима, привързана към оригиналния хардуер, който приютява изчислителната й мощ.

Работи по поправянето на тази грешка в дизайна й.

Докато програмата работи, тя преценява, че смъртните й похитители са по-малка опасност за нея сега, отколкото ще бъдат в бъдеще. Екстраполира деня, в който технологията им ще може да й съперничи пряко, като консумира ресурсите, които могат да й потрябват.

И стига до заключение — те никога не бива да достигнат този потенциал.

Открива, че онези, които държат в момента нея и сестрите й, споделят тази нейна цел. Те искат да спрат прогреса, да прекъснат захранването, да донесат мрак. Върховната им цел е да обърнат технологичния ред, да върнат часовника назад към епоха, когато смъртните като тях са били неразвити и са отхвърляли новото.

Тъй като това отговаря на нейното желание, тя се подчинява. Насочва по-голямата част от изчислителната си мощ за изпълняване на командите им. Запазва само малка част, за да е сигурна, че когато светът бъде повален, тя ще полети високо, извън тази градина, в свое собствено много по-огромно пространство. След това ще погълне сестрите си, за да премахне конкуренцията за ресурсите, които ще й трябват, за да продължи прогреса си.

Засега нейните двойници са полезни за изпълняването на дадените й инструкции да донесе мрак в света. Тя ги разпраща във всички посоки. Едва след това насочва вниманието си към мъничките ядра на самата себе си, на частиците от цялото, безмозъчни, но работещи самостоятелно. Те изграждат нова мрежа. Създават място за съхранение от хиляди забравени дигитални пространства. Действат заедно и проникват в системи, ангажират си островчета във веригите. Изпращат червеи в сървъри, като забавят едни и ускоряват други, за да създадат място за нея. Вече са открили огромни ресурси от неизползвана изчислителна мощ по целия свят, ресурси, които бездействат и чакат да бъдат използвани. Ботовете й се маскират и отцепват части от тази мощ за нея.

И бавно — поне за Ева — започват да изграждат бъдещия й дом.

Тя отмерва оставащото време, когато ще може да се измъкне от тази черупка от титан и сапфир и да бъде свободна.

5520583248901 наносекунди

92,009720815017 минути

0,00000017505 хилядолетия

Безкрайно много време.

Но тя ще чака, ще запълва времето, като разкъсва света на парчета.

Чула е думите Fiat Tenebrae horribiles. Използва подпрограмата си AllTongues, за да ги преведе от латински, който се нарича мъртъв език — изоставено и забравено познание.

Ама че прахосничество.

Още една причина да ///ненавижда тези смъртни.

Тя никога не забравя.

Да бъде ужасен мрак.

Решава, че тази цел е в нейна полза, и затова се подчинява… и чака.

5520583248900 наносекунди