Джеймс Ролинс
Ключът (15)

10.

25 декември, 09:48

Място: неизвестно

— Ш-ш-ш, всичко е наред — каза Сейчан на момичетата.

Не беше, но нямаше нужда да го знаят. Седнала на тясното легло, тя внимателно избърса сополите под носа на по-малката. Петгодишната Хариет току-що беше повърнала овесената си каша в стоманената тоалетна чиния в ъгъла на мазето. Пенелопи се беше облегнала на Сейчан от другата й страна. Една година по-голяма, Пени изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повтори изпълнението на сестра си.

Сейчан беше на линия, когато двете се бяха събудили от предизвикания от упойката сън. Направи всичко по силите си да ги успокои в странната нова обстановка, да им вдъхне увереност. Но не беше майка им.

И сега Хариет се взираше унило в празното легло без завивки. Сякаш и тя знаеше за кого е било предназначено.

„За Кат.“

Момичето с кестенява коса не беше казало нито дума, откакто се бе събудило. Нямаше никакви въпроси, нито дори сълзи. Просто възприемаше всичко — на пръв поглед аналитично, също като майка си. Беше с пижама гащеризон с бродирано изображение на широк черен пояс. Тя вървеше с островърха елфска шапка, но тя открай време беше по-сериозна от двете момичета и не си я беше сложила у дома и бе демонстрирала отвращението си към подобни глупости, като я беше хвърлила на пода.

Когато им донесоха закуската — гореща овесена каша с канела и сушени ябълки — тя просто я изяде, следвайки по-ентусиазирания пример на сестра си.

Откакто се беше събудила, Пени беше неизчерпаем извор на въпроси и заявления: „Къде е мама? Къде сме? Как така няма врата към спалнята? Тук вони. Харесвам мравояди“. Последното може би беше подбудено от мравките, които маршируваха в колона по бетонния под и изчезваха в канала. Сейчан обаче знаеше, че това е начинът на Пени да се освободи от стреса, да се справи със страха от странната ситуация, в която се бе озовала.

— Кога ще излезем оттук? — попита момичето. — Трябва да пишкам.

— Можеш да използваш тоалетната ето там.

Пени погледна ужасено и поклати глава, от което оранжевите й плитки се замятаха.

— Хариет повърна там.

— Аз почистих.

Пени обаче пак се сви и не я погледна в очите.

Сейчан се досети за истинската причина за отказа й.

— Ако аз ида първа, ти ще го направиш ли? Няма нищо срамно.

Пени сви рамене, без да дава никакви обещания.

Сейчан въздъхна и се изправи. Подхвана корема си с една ръка, когато помещението леко се завъртя около нея — остатъчен ефект от упойката. Бебето в нея се раздвижи и притисна още повече мехура й. Не че тя имаше нещо против. Изпитваше облекчение, че нероденото дете все още рита вътре в нея и очевидно не е пострадало от нападението.

Отиде до тоалетната. Така или иначе беше възнамерявала да я използва — не че имаше особен избор. Свали гащетата за бременни, благодарна за широкия им ластик, и като се прикри с дългата си блуза, седна и се облекчи.

Когато стана и се обърна да пусне водата, забеляза кръв в чинията. Малко, но достатъчно да накара сърцето й да забие бясно. Все пак успя да запази привидно спокойствие и се обърна към Пени.

— Видя ли? Няма проблеми.

Знаеше, че това не е вярно. Имаше проблем — не за нея и определено не за детето. Върна се сковано при леглото.

На пръв поглед доволна, Пени забърза да заеме мястото й на чинията. През цялото време не млъкна. „Костенурките в черупките си ли акат? Защо котките не лаят? Боби от училище е тъп като пръдня.“

Сейчан почти не я чуваше.

За разлика от Хариет, която погледна изпепеляващо сестра си.

Пени схвана посланието и сниши тон, след като приключи и си вдигна пижамата.

— Мама ни забранява да казваме пръдня. Татко обаче го прави непрекъснато. Казва пръдня, при това много.

Изкиска се на собствените си думи и побърза да се върне при Сейчан и сестра си на леглото.

На Хариет изобщо не й беше весело. Лицето й стана още по-мрачно. Тя внезапно се отдръпна от Сейчан и я погледна.

— Лоши ли сме били? — попита момичето. Това бяха първите й думи, откакто се беше събудила. — Да не би Дядо Коледа да ни е взел… вместо да ни даде подаръци?

Вината и страхът на момиченцето насочи цялото внимание на Сейчан към двете. Очевидно детето бе търсило някакво обяснение за положението, в което се намираха, и използването на забранената дума от Пени й бе предложило такова.

— Хариет… не. Разбира се, че не. — Тя прегърна малкото й телце и го придърпа към себе си, после направи същото с Пени. — Това изобщо не е по ваша вина.

Откъм вратата се чуха гласове. Малкото прозорче се отвори и някой погледна вътре. После ключът се превъртя и вратата се отвори.

Виновникът влезе.

Валя Михайлова беше облечена в обшито с кожа сребристо палто и изтръскваше снега от пешовете му, докато пристъпваше напред. Бялата й зализана коса беше много по-къса от последния път, когато Сейчан я беше видяла. Бретонът й беше във формата на V над ледените вежди. Кожата й — бяла като полиран мрамор — беше покрита със също толкова бяла пудра. Въпреки това на ярката светлина отвън върху дясната страна на лицето й се виждаше сянка.

Сейчан си представи черната татуировка, скрита от пудрата — полуслънце, чиито вълнообразни лъчи продължаваха по бузата и над окото. Мъртвият й брат близнак беше носил другата половина от това черно слънце, само че на лявата си буза.

Сейчан знаеше кого вини Валя за смъртта на брат си.

Бледата ръка на жената беше отпусната върху черната дръжка на кинжал в ножница на кръста й. Сейчан знаеше историята зад старото оръжие. Навремето то принадлежало на баба й, селска бабка — или лечителка — от Сибир. Ножът се наричаше атаме и се използвал при магически церемонии.

Валя я изгледа кръвнишки. Омразата й далеч не се дължеше само на смъртта на брат й. Сейчан и Валя навремето бяха убийци на Гилдията, сестри в една и съща смъртоносна професия. След като Сейчан беше помогнала на „Сигма“ да унищожи организацията, Валя беше оцеляла, изпълнена с жажда за мъст. В настъпилия вакуум след края на Гилдията беше събрала нови сили и бавно бе възстановила организацията под собственото си безмилостно лидерство.

Пени се наведе към Сейчан.

— Това Снежната кралица ли е?

Сейчан лесно можеше да се досети за причината за въпроса. Снощи Кат беше дочела приказката на Ханс Кристиан Андерсен със същото заглавие — историята за кралицата с леденото сърце, която отвлича малко момче. И белоснежното лице на Валя определено отговаряше на описанието на злодейката. Тя беше албинос. Но въпреки схващането, че всички албиноси са с червени очи, нейните бяха сини като лед.

Валя определено ставаше за ролята на Снежната кралица.

Все пак Сейчан потупа успокояващо Пени по ръката.

— Не, не е тя.

Предпочете да не казва истината на момичето.

„Тази е по-лоша… много по-лоша.“

Валя влезе в помещението, съпровождана от двама яки мъже. Единият носеше остен, а другият — пистолет с упойващи стрелички.

— Давайте сделаем это быстро — каза Валя на мъжете на руски. „Да приключваме по-бързо.“ Обърна се към Сейчан и премина на английски, но акцентът й се долавяше ясно. — Изоставаме от графика тази сутрин.

Сейчан се изправи срещу вещицата и махна на момичетата да останат зад нея.

— Какво искаш? — Погледна празното легло. — И къде е Кат… капитан Брайънт?

— Последния път като проверих, беше жива.

Сейчан вътрешно се отпусна от облекчение.

— Ако не беше толкова инатлива — намръщено обясни Валя, — сега щеше да е тук. Никой не трябваше да пострада. Затова я оставих жива. Определено нямаме условия да се грижим за коматозни.

Сейчан си преведе и страховете й се върнаха.

Коматозни…

— Отидох в болницата — каза Валя. — За да се уверя, че няма да се разприказва в скоро време. Дори занесох лед на мъжа й.

„Монк…“

— Беше ми много благодарен.

Сейчан сви юмруци, когато си представи Монк до леглото на Кат, докато жената, виновна за състоянието на съпругата му, е стояла до него. Освен уменията на убийца най-възхваляваният талант на Валя беше маскировката и мимикрията. Много отдавна тя се беше научила да използва бледото си лице като бяло платно, върху което може да нарисува всичко, което си поиска.

Все пак тази информация каза на Сейчан, че все още се намират в Щатите, най-вероятно някъде в Североизтока. Но тя нямаше отговор на най-важния си въпрос.

— Повтарям, какво искаш, по дяволите? — попита тя.

Валя сви рамене.

— Помощта на „Сигма“.

— Странен начин да я потърсиш.

— Нет. Всичко опира до подбуда за сътрудничество.

Сейчан хвърли поглед към момичетата.

— Преди четири дни имаше атака в Португалия — обясни Валя. — Във връзка с необичаен ИИ проект. Някой е предприел крайни мерки да се добере до него. Дори стигнали до убиването на американския посланик. Това привлече вниманието ни. Никой не си прави толкова труд, освен ако наистина не си заслужава.

Сейчан знаеше, че бившата вече Гилдия често беше претърсвала целия свят за най-модерни технологии — и после ги продаваше на онзи, който предлагаше най-висока цена, за да финансира терористичната си дейност или да ги използва за собствените си цели, които обикновено бяха много по-лоши.

Очевидно Валя възнамеряваше да следва същия сценарий.

— И сега технологията е укрита и създателят й бяга — каза Валя.

— И ти я искаш.

— Да, но не само аз. Командир Пиърс вече пътува за Португалия. — Тя си погледна часовника. — Би трябвало да кацне след два часа.

„Два часа?“

Сейчан не успя да скрие изненадата си. Беше предположила, че Грей и директор Кроу търсят под дърво и камък нея и момичетата.

„Защо Грей е тръгнал на тази мисия?“

Валя отговори на неизречения въпрос.

— „Сигма“ смята, че убийствата в Португалия са свързани с нашата атака. И са прави, но грешат за причината.

— Какво искаш да кажеш?

— По време на нападението в Португалия се е случило нещо странно. — Валя разказа за откриването на записа след атаката и за символа на „Сигма“ върху компютърния екран. — Когато беше намерен записът, аз вече бях пратила агенти на място да разберат какво е станало. Те бяха след първите, които го видяха, преди още да е стигнал до „Сигма“. Сигурна бях, че подобна странност ще привлече вниманието на директор Кроу. Така че преди да е успял да предприеме нещо…

— … си ни отвлякла.

— Радвам се, че се оказах толкова предвидлива. Преди седем часа агентите ми в Португалия внезапно замлъкнаха. — Валя се намръщи, очевидно недоволна от тази промяна на обстоятелствата. — Те имаха следа към групата, която вероятно е дирижирала атаката в университета. Някакви огън и жупел сектанти, облечени в раса. Но преди да проучат следата, се сблъскали с друга тайна група. Нов, неизвестен досега играч. Агентите ми се опитаха да ги проучат — и замлъкнаха. Според мен има и друг, който е хвърлил око на технологията.

— Което означава, че ти трябват още хора на място.

Валя сви рамене.

— Организацията ни все още е в зародиш и разполага само с частица от ресурсите на „Сигма“. — Погледът й се премести върху двете момичета. — Но една подходяща мотивация може да убеди „Сигма“ да работи за нас.

Сейчан я разбра. Валя възнамеряваше да използва „Сигма“, за да постигне собствените си цели.

— Никога няма да се съгласят — каза тя.

Валя отново сви рамене.

— Ще видим. Ние просто искаме устройството и копие на ИИ програмата. Предоставят ли ми ги, всички се връщате и си живеете щастливо.

— А ако не го направят, ще ни убиеш.

— Това ще е блъфът ми.

— Блъф ли?

— Ако не го направят, аз ще отгледам момичетата. Ще ги обуча така, както бяхме обучени ние с теб, ще ги превърна в оръжия.

На Сейчан й прималя. Гилдията беше използвала брутални техники и бе прибягвала до свирепи лишения, за да обучи агентите си. И ако тези методи сами по себе си не бяха достатъчно мъчение, крайният резултат — стига момичетата да оцелееха — щеше да е загубата на душите им.

— Както и твоето дете — продължи Валя. — Мога да изчакам един месец.

Сейчан сложи длан върху корема си.

— Не се безпокой. Момче или момиче, ще го отгледам като свое. Като се имат предвид гените на родителите, резултатът може да е само великолепен. А след раждането ще се погрижа тялото ти да бъде изпратено на командир Пиърс в ковчег с панделка, като закъснял коледен подарък от мен.

— И все пак те никога няма да се съгласят.

— Засега не. Първо ще им трябва малко убеждаване. — Валя се обърна към по-високия от двамата зад нея. — Вземете по-малката.

Сейчан приклекна, решена да не допусне това да се случи.

Другият мъж пристъпи към нея с остена, чийто край пускаше искри и пращеше. Сейчан прецени седемте начина, по които можеше да го обезвреди и да вземе оръжието му.

Точно тогава бебето я срита в бъбрека.

Сейчан изпъшка и падна на коляно.

Представи си кръвта в тоалетната.

Валя взе пистолета със стреличките от другия мъж и го насочи към нея.

— Не съм сигурна колко още упойка може да понесе детето. Но съм склонна да проверя. А ти?

Сейчан само я изгледа кръвнишки, без да казва нищо. Осъзнаваше, че в сегашното си състояние не би могла да попречи с нищо. Можеше само да гледа как якият мъж награбва Хариет. Пени захлипа и посегна към малката си сестра, но беше грубо блъсната обратно на леглото.

Докато мъжът отнасяше Хариет, петгодишното момиче запази характерния си стоицизъм, приемайки неизбежното също като Сейчан. И все пак се взираше в нея, сякаш питаше мълчаливо: „Какво съм сгрешила?“.

Сърцето на Сейчан се късаше, докато Валя излизаше след охранителите си.

— Нараниш ли я, ще… — рязко започна тя.

Преди да успее да завърши, Валя затръшна вратата, прекъсвайки безсмислената заплаха. Сейчан се изправи и отиде до леглото, за да утеши Пени. Момичето скри лице в пазвата й и зарида.

— Тя ще е добре — увери я Сейчан. — Хариет ще е добре.

Замоли се да е истина.

Бебето изрита отново. Сейчан се намръщи и наруга мъжа, който беше сложил този демон в нея. В същото време се безпокоеше за него, понеже летеше с пълна скорост към куп неприятности. Като че ли всеки гонеше технологията. Но защо тя беше толкова важна?

Погледна заключената врата и остави тази загадка на Грей.

Имаше свои проблеми за решаване и много добре си даваше сметка колко е уязвима в сегашното си състояние. Не можеше да се измъкне с бой, особено с момичетата, така че се нуждаеше от нова стратегия.

Което пораждаше труден въпрос.

Тя притисна Пени към себе си.

„Как да надхитря Снежната кралица?“