Джеймс Ролинс
Ключът (26)

21.

26 декември, 01:08

Париж, Франция

Грей се наведе под една разбита арка.

Вървяха през катакомбите от петнайсет минути и той вече се беше объркал. Симон ги водеше през лабиринт от тунели и покрити с графити помещения, като се спускаше все повече и повече през рушащи се шахти — червееви дупки, наричани от водача им chatieres, или „котешки проходи“. Веднъж дори се върна обратно, като мърмореше нещо за срутване.

За щастие, водачът им беше достатъчно щедър да остави няколко кръстчета и стрели по стените, които да им помогнат по обратния път. Дотогава Грей гледаше да не се откъсва от него.

Грей държеше единственото ултравиолетово фенерче на групата, закрепено под цевта на пистолета му. Невидим за невъоръжено око, лъчът му се отразяваше от стените и се улавяше от чувствителните детектори на очилата за нощно виждане. Това позволяваше на групата да вижда, но Грей все пак го използваше само от време на време, като при това го беше нагласил на най-малка мощност, тъй като се боеше, че лъчът може да освети силно всичко флуоресцентно и да ги издаде.

Както стана сега.

Когато Грей влезе в следващото помещение, отсрещната стена експлодира в очилата му, разкривайки огромен стенопис върху варовика. Вече бяха минавали покрай подобни примери на подземно художествено творчество, но нищо не можеше да се сравнява с този скрит в мрака шедьовър. Той сияеше и трептеше под ултравиолетовата бомбардировка.

Стенописът изобразяваше призрачна мумия в лодка, превозваща собствения си ковчег. Съдът и мълчаливият му пътник пресичаха тъмно езеро към извисяващ се остров, покрит с кипариси и с нещо като портици на гробници.

— Не е на добро това — измърмори Ковалски.

— Това е работа на художника катафил Льон — прошепна Симон. — Отне му цяла година да го завърши. Това е неговата версия на Die Toteninsel на Арнолд Бьоклин. „Островът на мъртвите“.

Грей прочете надписа под стенописа.

Това беше палиндром — изречение, което се чете еднакво от ляво надясно и обратно. Посланието беше зловещо пророческо. Дори звездата между редовете го накара да потръпне. Пентаграмът беше идентичен със символа на „Брусас Интернешънъл“. Дори беше завъртян по същия начин, сякаш символът показваше пътя им.

Грей отново изпита странното чувство, че съдбата се вихри около него.

Симон забеляза това и преведе палиндрома на глас:

— Въртим се отново и отново в нощта, а огънят ни поглъща.

Грей погледна тавана и си представи пожара високо горе. Тук, дълбоко в катакомбите, въздухът беше хладен, а варовиковите стени — влажни и студени. Единственото свидетелство за пожарите бяха отделните струйки дим, увиснали в неподвижния въздух. Докато минаваше през тях, Грей долавяше миризмата на пепел, докосване на топлина, сякаш призраците на мъртвите се бяха оттеглили тук в търсене на убежище в студените гробници.

— Да вървим — подкани ги Монк.

Грей махна на Симон да продължи напред.

Спуснаха се още по-надълбоко, като се движеха в колона по един.

След още няколко минути пред тях се появи смътна светлина. Грей изключи УВ фенерчето — боеше се, че наближават врага. Оказа се обаче фалшива тревога. Широка един метър шахта в тавана вървеше право нагоре. На петдесет или повече метра над главата му се виждаха оранжеви точки, ярки като свръхнови през очилата за нощно виждане. Грей намали чувствителността на лещите и видя долната страна на капака на шахтата. Светлината идваше от дупките в стоманата.

Симон посочи отвесните голи стени на шахтата.

— През 1870 година гробището Монпарнас било препълнено. За да освободят място, гробарите по заповед на краля изхвърляли старите скелети в кариерата, в която се намираме в момента.

За доказателство посочи пръснатите останки — бедрени кости, ребра, разбити черепи. Групата запристъпва внимателно между тях.

Ковалски посочи един страничен тунел и попита:

— Тогава кой е сглобил онова?

В края на прохода имаше трон от пожълтели кости, чиято седалка беше изработена от гръдни кошове, облегалката от бедрени кости и с черепи вместо подпори за ръцете.

— Да се надяваме, че човешки ръце. — Симон сви рамене. — Но има какви ли не истории за кости, които се движат сами…

Ковалски потръпна и изгледа намръщено Грей.

— За последен път се правиш на туристически гид.

Грей махна на всички да продължат напред и каза:

— Би трябвало да приближаваме мястото, посочено от Мара. Никакви приказки повече.

Опасяваше се от странната акустика тук, но до този момент се чувстваше в относителна безопасност. Макар и напрегнал слух, досега не беше доловил издайнически следи — ехо или гласове — от друго присъствие в тунелите.

„Щом аз не мога да ги чуя, най-вероятно и те не могат да чуят нас.“

Но това можеше да се промени всеки момент.

Тревогата обаче го гризеше. Ами ако врагът вече се беше махнал? Париж гореше и Crucibulum нямаше да се задържи дълго тук.

Това го накара да ускори крачка. След още няколко минути мълчаливо вървене Симон внезапно спря и Грей едва не се блъсна в него.

Тунелът пред тях се стесняваше, но не това беше проблемът. На трийсетина метра напред подът беше покрит с кости, достигащи до прасците.

Но не това беше накарало Симон да спре.

Водачът им посочи към отсрещния край, където отляво започваше по-малък страничен тунел. През отвора му струеше бяла светлина, достатъчно ярка, за да ги заслепи.

Грей свали очилата си за нощно виждане. Монк и Ковалски последваха примера му и стиснаха по-здраво оръжията си. Монк носеше пистолет като на Грей. Късият автомат приличаше на играчка в ръчищата на Ковалски.

Както се бяха уговорили, само Симон остана с очилата си.

Грей посочи назад към тунела. Симон беше изпълнил задачата си. Младият мъж нямаше опит с оръжия и Грей не искаше той да си изпати.

Без да се нуждае от повече подканяне, Симон се върна назад и след няколко крачки изчезна в мрака.

Грей пак насочи вниманието си към пълния с кости тунел пред тях. От време на време дочуваше някакво неразбираемо мърморене. Нямаше съмнение, че това е врагът.

Грей погледна черепите, пръснатите гръдни кошове и счупените бедрени кости. Запита се дали страховитият килим е случайност, или е поставен нарочно. Така или иначе, той служеше като груба предупредителна система за врага. Една погрешна стъпка, едно рязко изхрущяване на кост и щяха да изгубят всякакво предимство на изненадата.

Затаил дъх, Грей вдигна крак и разбута внимателно костите с върха на кубинката си, преди да стъпи.

Въздъхна.

„Една крачка по-малко…“

Погледна напред. Усещаше как времето ги притиска, но устоя на натиска и продължи бавно и внимателно напред.

Единствената му утеха беше, че Париж гореше над главата му.

„Какви още поражения иска да нанесе врагът?“

 

 

01:24

Тодор погледна топографската карта на таблета си. Тя показваше водосборния басейн на Сена с множеството притоци и долини по пътя на реката през Париж към Ламанша.

Погледът му се спря върху Ножан сюр Сен на югоизток. Атомната електроцентрала на градчето се намираше на брега на същата река. След като реакторът й се стопеше и експлодираше, ветровете щяха да разнесат радиоактивния облак във всички посоки. Освен това изхвърленият материал щеше да замърси реката и да я превърне в идеално средство за транспортиране на отровата право в сърцето на Париж.

Мендоса вдигна глава от лаптопа си.

— Готово, familiares Тодор.

Тодор остави таблета и пристъпи към него.

— Последната защитна стена е пробита — докладва Мендоса. — Тя е вътре в системите си и продължава според плана.

Тодор си погледна часовника.

— След колко време ще приключи?

— След малко ще разбера. За съжаление атомната централа се оказа много по-голямо предизвикателство от системите на Париж. Добре че атакувахме първо града — не само за отклоняване на вниманието, но и като тест.

— Какво искаш да кажеш?

— Париж беше просто упражнение. Великият инквизитор смяташе, че е по-добре Ева да бъде пусната най-напред тук. Че е по-добре отначало да я изпробваме с по-остарелите и слабо защитени системи на града.

— Преди да бъде пратена на юг.

Мендоса кимна.

— И се получи. Тя се учи много бързо.

Тодор изпита раздразнение. Мендоса никога не беше виждал Великия инквизитор, но въпреки това лидерът на Crucibulum беше споделил тази част от плана с този нископоставен, който още не беше заслужил титлата familiares. Тодор знаеше, че инквизиторът се е консултирал с ядрен инженер, запознат с контролните системи на атомната електроцентрала. Беше замислена многостранна атака. Благодарение на гъвкавостта и бързината на ИИ многобройните слоеве от предпазни мерки на централата можеха да бъдат преодолени, изключени или заобиколени.

Планът беше да се причинят две аварии едновременно — загуба на охлаждане и рязко повишаване на налягането. Без достатъчно охлаждане реакторът щеше да прегрее и в ядрото му щеше да се образува мехур пара. Със саботирането на системата за контрол на налягането мехурът щеше бързо да се разшири и да се пръсне с достатъчна сила, за да разруши стоманобетонната сграда.

Лаптопът издаде продължителен звук, който привлече вниманието и на двамата. Припокриващите се прозорци, в които течеше код, който можеше да разбере само Мендоса, изчезнаха. На екрана отново се появи тъмният Едем.

— Приключила е — каза Мендоса. — Вече нищо не може да спре каскадата от аварии, която ще доведе до пълно разтопяване.

Тодор си погледна часовника и започна да отброява времето. Знаеше, че разполагат с по-малко от деветдесет минути, преди реакторът да се взриви. Върна се при изоставения таблет и сигнализира на хеликоптера да дойде да ги евакуира.

Зад него се чу ахване.

Тодор се обърна и видя, че Мендоса отново се е навел над лаптопа.

В градината на екрана се беше появила фигура, която се мъчеше да се освободи от огнените си вериги. Образът на Ева трептеше, очертанията й се размазваха и променяха. Приличаше на гърчещ се призрак от огън и сенки, на пламтящ ангел на смъртта.

— Съпротивлява се срещу завръщането си — прошепна Мендоса. В гласа му се долавяше страхопочитание.

На Тодор не му пукаше.

— Изключи всичко — нареди той. — Трябва да излетим след…

Зад него се чу рязък пукот, който отекна от дълбините на катакомбите. Беше силен като изстрел в гробната тишина. Тодор се обърна. Имаше четирима души, разположени около мястото, където се намираха. На всички им бе наредено да пазят пълна тишина. Беше ги предупредил, че в катакомбите често влизат безразсъдни смелчаци — или полицаи, пратени да ги прогонят.

Но те рядко стигаха толкова дълбоко.

„Там има някой.“

С разтуптяно сърце Тодор остави таблета и взе автомата си — компактен британски L85 с гранатомет „Хеклер и Кох“. Посочи с другата си ръка устройството Xénese, в което се намираше творението им. То беше изпълнило ролята си, но Тодор не можеше да рискува да го изгуби, особено след като знаеше какво е планирано за по-нататък.

— Изключи го веднага — нареди той. — Приготви го за изнасяне.

— Но…

Втори пукот от тунелите накара Мендоса да млъкне.

Този път не прозвуча като изстрел.

Беше изстрел.

 

 

01:30

Грей наруга наум крачищата на Ковалски. Бяха стигнали до средата на тунела, когато партньорът му стъпи върху една пожълтяла бедрена кост и я строши.

Всички замръзнаха и затаиха дъх.

„Дали са ни чули?“

Отговорът беше раздвижване на сенки в светлината от страничния тунел. Грей клекна сред костите, като се мъчеше да остане незабелязан в тъмния тунел.

Не се получи.

Изтрещя изстрел, последван от писъка на профучаващ покрай ухото му куршум.

Грей чу как Монк изохка.

Погледна назад и видя, че приятелят му се е свлякъл до стената. Зад Монк Ковалски стоеше в средата на тунела, вдигнал високо оръжието си.

„Ох, мам…“

Грей се метна по корем върху купчината кости. Булпъп автоматът затрещя гневно в мрака. Ковалски обстреля отвора на страничния тунел, като внимаваше за притиснатия до стената Монк и за Грей на пода. Куршумите рикошираха от варовика и хвърляха искри.

— Давай! — изрева Ковалски.

Грей скочи и се втурна приведен напред, следвайки куршумите към страничния коридор. Плъзна се по костите, спря при отвора и надникна зад ъгъла. Кървящо тяло лежеше неподвижно на земята, надупчено от рикошетите. Втора тъмна сянка се появи в страничния тунел, очертана на фона на ярко осветеното помещение зад нея.

Грей се възползва от моментното предимство, вдигна пистолета и стреля три пъти. Сянката рухна на земята.

Макар и ранен, Монк се втурна след Грей и зае позиция от другата страна на отвора.

Сигурен в подкрепата на Монк, Грей се хвърли напред. Движеше се странично, почти долепен до лявата стена, като държеше пистолета си насочен напред.

Още една сянка.

Монк зад него стреля. Сянката се завъртя с вик — но не преди Грей да се прицели в източника на звука и да дръпне спусъка. Главата на сянката рязко се отметна назад и тялото се строполи на земята.

Грей забърза към края на тунела и рискува да надникне в съседното помещение.

Беше пълно със същинска гора каменни колони, поддържащи нисък таван. До отсрещната стена имаше компютърна техника и отворени метални сандъци.

Някакво движение привлече вниманието му наляво. Мършав мъж мъкнеше към изхода стоманена рамка, в която имаше сфера от титан и стъкло.

Грей разпозна уникалния дизайн.

Устройството Xénese на Мара.

Не можеше да позволи да го отнесат и затова се подаде, за да се прицели. Но преди да успее да стреля, пред него изникна някакъв гигант. Приличаше на грозен брат на Ковалски. Държеше автомат.

Грей стреля и отскочи назад. Сблъска се с Монк и го изтика навътре в тунела.

— Назад, назад, назад…

Беше забелязал гранато…

Взривът просна и двамата на земята. Полетяха парчета разбит камък, последвани от гъст облак дим и прах.

Оглушен и замаян, Грей запълзя на четири крака обратно към входа, който като по чудо беше непокътнат. През дима видя, че помещението е празно. Врагът беше побягнал — с устройството на Мара.

Грей изруга и се изправи.

Монк застана до него, а Ковалски — зад тях.

Грей даде знак на гиганта да отиде от другата страна и да държи под око изхода. Обърна се към Монк. Ръкавът на пилотското му яке беше разкъсан и през разреза се подаваше окървавен пух.

— Добре ли си? — попита той.

— Просто драскотина. — Монк не откъсваше поглед от помещението. Една от колоните беше превърната в димяща купчина камъни. — Изкарахме късмет, че изстрелът ти осуети прицела му. Ако гранатата беше стигнала тунела…

Горният край на колоната се откърти и падна с трясък на пода. На тавана се появи пукнатина.

— Може да не е било случайно — каза Грей. — Може би кучият син се е опитал да срути помещението.

„И ако да, защо?“

Загрижен, Грей забърза към отсрещната страна. Останалите колони бяха защитили донякъде компютрите и електрониката в десния ъгъл. Висок до коляното сървър лежеше на земята, съборен от ударната вълна. От него стърчаха кабели. Грей си представи откраднатото устройство, прикачено към тях. Един кабел все още свързваше сървъра с лаптоп, изоставен на една маса.

Нещо ярко го накара да пристъпи към друга маса. Грей изправи лаптопа, чийто екран светеше през пушека и прахта. На него се виждаше озарена от слънцето гора и покрита с цветя полянка, на която стоеше жена. Грей игнорира засега това и се наведе над края на масата, където нещо друго блестеше по-ярко на пода.

Синята светлина струеше от шестоъгълни прозорци и разкриваше друга сфера, идентична с онази, която бе зърнал по-рано.

Второ Xénese устройство.

Грей погледна към пазения от Ковалски изход.

„Някой е изработил копие.“

Въпреки това Грей не можеше да рискува и да позволи на врага да се измъкне дори с едно такова устройство. Монк спря при оборудването със загрижена физиономия, като притискаше раната си с ръка, и попита:

— И сега какво?

— Ти стой тук. — Грей прекъсна всякакви възражения, преди да са били изказани. — Пази това. Не можем да рискуваме да попадне в неподходящи ръце.

Монк се намръщи, но кимна — разбираше важността на оборудването.

Грей тръгна към Ковалски.

— Тръгваме след оня тип. Трябва да го спрем, преди да се е измъкнал с другото устройство.

— Пазете се — извика след тях Монк.

Докато Грей се обръщаше да тръгне с Ковалски, пукнатината на тавана се разшири с недоволен стон. Той се обърна и кимна на Монк.

„Ти също.“