Джеймс Ролинс
Ключът (31)

26.

26 декември, 02:53

Париж, Франция

От кабината на кръжащия хеликоптер Грей можеше само да гледа как противниковата машина открива огън от другата страна на Айфеловата кула по тълпата туристи, хванати в капан в средата й.

Трасиращите куршуми подчертаваха залпа. Едно тяло полетя от горно ниво и се понесе надолу, като се блъскаше в железния скелет, за да изчезне в морето от огън в основата. Други се хвърлиха във всички посоки в търсене на прикритие зад греди и подпори.

— Какво правим? — изрева Ковалски от отворената задна врата.

Грей знаеше, че не могат да отвърнат на огъня, след като кулата беше между тях и врага. Разбираше също и намерението зад тази атака. Посланието на трасиращите куршуми лесно можеше да се разчете.

„Махнете се, или още хора ще загинат.“

— Грей! — изрева Ковалски, настоявайки за някакво решение.

„Но какво мога да направя?“

Знаеше, че врагът няма да спре да стреля, докато той не се оттегли — достатъчно далеч, за да не е в състояние да поднови преследването. И че след като се измъкнеше, врагът можеше спокойно да всее хаос в друг неподозиращ град и да държи целия свят за заложник.

Но ако Грей останеше тук, щяха да умрат още невинни хора, сред които и десетки деца. Нима можеше да ги жертва, за да предотврати бъдеща заплаха?

Взе решение. Знаеше какво трябва да направи.

Стисна зъби, дръпна гневно лоста и отклони хеликоптера от кулата. Полетя на юг, оставяйки кучите синове да се измъкнат на север.

Стрелбата спря. Врагът направи последна бавна обиколка около кулата и се задържа на южната й страна, за да се увери, че Грей се е отдалечил достатъчно, преди да продължи на север.

След като другата машина се озова точно зад него, Грей увисна във въздуха и извика:

— Дръж се!

Дръпна рязко лоста, натисна десния педал за завиване, завъртя се на място и се понесе с пълна скорост към врага.

Разполагаха само със секунди.

— Щом завия наляво, гърми с всичко, което имаш! — извика той на Ковалски.

— И още как!

Сварен неподготвен, другият пилот не успя да се дръпне навреме. Грей стисна здраво лоста, готов да реагира, в случай че противникът се опита да завие наляво или надясно. За съжаление той не направи нито едното, нито другото. Вместо да се опита да се измъкне, пилотът завъртя хеликоптера си на пълни 90 градуса, така че отворената врата на кабината да се озове срещу Грей.

Гигантът стоеше подпрян там, вдигнал гранатомета на рамо. Грей впери поглед в дулото.

 

 

02:55

Тодор беше приключил с играта на гоненица. Атомната централа щеше да се взриви след минути. Възнамеряваше да е далеч оттук, когато това се случи.

Опря покритата си с мехури буза в студения приклад и се прицели в предното стъкло на другия хеликоптер. Беше заредил гранатомета с мощен експлозив. От такова късо разстояние ударната вълна щеше да остави след себе си само валящи в огньовете долу шрапнели.

Изчака секунда, за да е сигурен, че няма как да пропусне.

И дръпна спусъка.

В същия миг светът потъна в мрак.

Хеликоптерът се разклати и пропадна, от което Тодор изгуби равновесие. Снарядът профуча под плъзгачите на другата машина и продължи надолу към горящия град. Без възможност да презареди, Тодор се метна на пода.

— Всички долу!

Другият хеликоптер прелетя покрай позицията им, като ги засипа с опустошаващ залп. Почти неуправляема, машината профуча покрай тях и едва не се блъсна в тъмната кула, но успя да се отклони в последния момент. Единият й плъзгач остърга греда и от желязото се посипаха искри. От краткия сблъсък хеликоптерът се завъртя и се понесе надолу.

В основата на кулата огнената буря беше отминала, оставяйки земята наоколо почерняла и пушеща. Тодор се досети, че рязкото секване на горещия въздушен поток е сварило пилота неподготвен.

Все пак внезапното пропадане ги беше спасило от най-лошото от убийствения залп преди малко. Не че се бяха измъкнали невредими. Няколко куршума бяха продупчили фюзелажа, от опашката бълваше пушек.

Долу другият хеликоптер успя да вдигне носа си в последния момент и да избегне убийствения сблъсък. Плъзгачите му целунаха изгорената земя, след което машината се помъчи да се издигне отново.

— Разкарай ни оттук! — извика Тодор на пилота; знаеше, че това е последният им шанс.

Хеликоптерът се обърна и се издигна — отначало тромаво, после по-бързо. Тодор погледна намръщено Айфеловата кула, очертана на фона на пожарите.

Не знаеше защо огненият ад току-що е спрял, но това беше само временен отдих.

След по-малко от три минути с Париж щеше да е свършено.

 

 

02:57

— Май се получава! — докладва Джейсън от съседната станция. — Поне в града.

Карли, която стоеше неотлъчно до приятелката си, постави ръка на рамото на Мара. Тя трепна — нервите й очевидно бяха опънати до скъсване. Карли разтри напрегнатите й мускули, като се мъчеше да я успокои.

„Ти направи всичко по силите си, Мара.“

Симон се беше навел до Джейсън. Двамата не откъсваха поглед от другия лаптоп, на който следяха инфраструктурата на града.

— Газопроводите, свързани с повредения главен, са прекъснати. Водоснабдяването е възстановено. В няколко арондисмана отново има електричество.

— Това трябва да е работа на Ева — каза Джейсън.

— Никой не би могъл да координира ръчно подобно нещо — съгласи се Симон.

— Ами атомната централа? — попита Карли.

Джейсън направи кисела физиономия и погледна прозореца с надпис Ножан на екрана. Всички показатели на него примигваха в червено.

— Положението там продължава да се влошава.

Мара не откъсваше очи от екрана.

Градината сияеше в цялата си прелест и великолепие, но Едем в момента пустееше. Аватарът на Ева беше изчезнал.

Напрежението в мускулите й си оставаше. Карли знаеше защо. Приятелката й носеше върху тънките си рамене тежестта на цял Париж. Съдбата на града над главите им зависеше изцяло от нейното творение.

Карли можеше да различи и лицето на Мара в отражението в екрана. Чертите й бяха неясни, призрачен образ на Бог върху Едем. Единствено очите й блестяха — сълзите в тях отразяваха ярко светлината.

„Ох, Мара…“

Освен че понасяше мълчаливо напрежението и отговорността, приятелката й се измъчваше и от чувство за вина. Създанието й беше най-добрият шанс за спасение, но наред с това бе причинило цялото това нещастие, смърт и разрушение.

Карли не можеше да намери думи, с които да я утеши.

Затова се наведе и я прегърна, притисна буза в нейната; мъчеше се да сподели товара й, да й покаже, че не е сама.

„Каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно.“

 

 

02:58

Грей форсира двигателя и издигна машината.

След забърсването на кулата и политането надолу трябваше да е благодарен, че все още са живи. Вместо това в него гореше гняв. Бяха изгубили скъпоценно време. Идеше му да изругае, но Ковалски се справяше отлично и за двамата с тази задача.

— Сега пък къде отиваме, мамка му? — оплака се великанът и посочи категорично надолу. — Бяхме точно там. На земята. Можех да я целуна.

— И щеше да си изгориш устните. Бетонът е достатъчно горещ, за да си изпържиш бекон на него.

— Предпочитам изгорени устни, отколкото да продължавам да летя с теб.

— Стига си мрънкал. — Грей стисна лоста. — Дори да не успея да настигна ония копелета, искам да ги следя колкото се може по-дълго.

Междувременно се беше издигнал достатъчно, за да вижда другия хеликоптер. Светлините му примигваха от другата страна на тъмната Сена. Осветяваха също и черната диря, оставяна от машината.

Грей се надяваше, че повредата в крайна сметка ще принуди врага да кацне. Опита се да прецени дали другият хеликоптер вече не губи височина.

Така изглеждаше.

Окуражен, Грей се насочи към Сена.

Щом прелетя над левия бряг, внезапен залп разпени водата пред тях. Грей ахна и рязко вдигна носа, спирайки хеликоптера насред въздуха в опит да избегне огъня. От небето отгоре друга машина се спускаше устремно към тях.

Не беше вражеско подкрепление, а нещо много по-смъртоносно.

Военен щурмови хеликоптер — френски „Тигър“.

Очевидно атаката срещу Айфеловата кула не беше останала незабелязана.

Хеликоптерът отново откри огън — очевидно беше приел, че машината на Грей е участвала в атаката. Грешката лесно можеше да се направи. Грей си представи как двата хеликоптера обикалят хаотично около кулата, как трасиращите куршуми оставят объркваща следа в мрака.

Без да има възможност да обяснява, че е невинен, Грей рязко зави настрани, но цивилната машина изобщо не можеше да се мери по пъргавина със смъртоносния ястреб.

Куршуми затракаха по фюзелажа. Ъгълът на предното стъкло се напука.

Грей спусна хеликоптера и се понесе над Сена.

Тигърът се завъртя във въздуха и ги подгони. Реката около Грей кипна. Още няколко куршума ги улучиха в опашката.

Ковалски се приведе.

— Знаеш ли, бих могъл да живея с изгорени устни.

— Имам план — каза Грей.

— Какъв?

— Да се предадем.

— Какво означава…?

Грей се наведе и изключи двигателя. Ревът секна на мига.

Ковалски изруга, за да запълни тишината — и в същия миг хеликоптерът се понесе като камък надолу с носа напред.