Джеймс Ролинс
Ключът (17)

12.

25 декември, 11:02

Плейнсборо, Ню Джърси

Напълно изтощен и с разбито сърце, Монк държеше ръката на Кат в поредната болнична стая. Кожата й беше станала бледа, устните й също нямаха цвят, дори единствената кестенява къдрица, надничаща изпод болничното боне, изглеждаше увехнала и бе изгубила жизнеността си.

Той посегна и хвана къдрицата, която беше прилепнала към потното чело на Кат. Уви я около пръста си, след което нежно я пусна.

„Ето така, прекрасна както винаги.“

Продължаваше да слуша с едно ухо тиктакането, цъкането и пиукането на мониторите. Правеше всичко по силите си да се примири с диагнозата и прогнозата. Екипът от ЯМР лабораторията беше стабилизирал Кат след пристъпа и я беше преместил в интензивното отделение. В продължение на един час Монк можеше само да крачи напред-назад и да чака да разбере дали е изгубил любовта на живота си, майката на децата си.

Лиза се опитваше да му прави компания, доколкото можеше.

Накрая Грант и още няколко лекари произнесоха присъдата си. За момента Кат беше стабилна. Мозъчният кръвоизлив спаднал достатъчно, така че според тях една операция би донесла повече рискове, отколкото ползи. Освен това съобщиха мрачната новина, че Кат вече не диша самостоятелно и е изцяло зависима от изкуствения бял дроб. Най-лошото беше, че моментите на активна мозъчна дейност, засичани от електроенцефалографа, бяха спрели, което означаваше, че Кат вече не осъзнава нищо около себе си.

„Може би е за добро“ — сериозно каза лекарят от интензивното.

На Монк му се прииска да го фрасне в носа. Сякаш усетила това, Лиза хвана изкуствената му ръка и я стисна силно. И добре че го направи. Хардуерът му можеше да достави нещо повече от прост юмрук. Под свръхмодерните технологии в дланта имаше малък пакет пластичен експлозив, сложен там като крайна мярка за онези специални случаи, когато простото ръкостискане е недостатъчно.

Лиза продължи да държи ръката му, като колкото го удържаше, толкова и го утешаваше, докато лекарите завършваха доклада си. Консенсусът беше, че Кат се влошава и започва да изпада в пълна кома.

„Нищо не можем да направим — беше заключил Грант. — Оттук нататък можем само да чакаме.“

Монк имаше чувството, че под чакане се има предвид не толкова възстановяването на Кат, колкото смъртта й.

„Или може би те просто чакат мен да приема неизбежното.“

Потупа ръката на Кат.

— Но нали знаеш какъв инат мога да бъда. Кога се е случвало да се предам?

Телефонът му зазвъня и завибрира на масичката — спешно повикване. Той го грабна, видя, че е от „Сигма“, и веднага отговори.

— Какво научи? — изтърси той, щом чу гласа на директор Кроу.

Монк вече беше предал получената от Кат информация — може би последната, която щеше да сподели, жизненоважна за мисията. Едно-единствено име. Валя Михайлова. Бившата убийца на Гилдията беше отвлякла децата му и Сейчан.

Пейнтър отговори с тревожно напрегнат глас.

— Монк, искам да си готов.

Сърцето му заби бясно. Хиляди сценарии — все брутални — преминаха през главата му. Едва намери дъх да попита:

— Какво има?

— Преди десет минути получихме видеофайл. Източникът е непроследим. Пращам го на телефона ти.

Монк стисна устройството и се взря в малкия екран.

— Мъртви ли са? Просто ми кажи.

— Не. Гледай. Вече трябва да си получил файла.

На екрана се появи папка и той я чукна, за да я отвори. Екранът потъмня. Виждаше се безлично място, покрито с черни завеси. Имаше три фигури. Две бяха облечени в безформени наметала с качулки, които скриваха всякакъв намек за пол и черти на лицето. Едната беше по-близо до камерата; втората седеше на стол по-назад. На коляното на втората имаше дете със зелена пижама и кестеняви къдри, няколко нюанса по-светли от тези на Кат.

— Хариет…

По-близката фигура заговори с изкуствено модулиран механичен глас, който непрекъснато променяше тоналността си.

— Давам ви двайсет и четири часа да намерите и да ми доставите проекта Xénese на Мара Силвиера. Както устройството, така и програмата. Към този файл е включено мястото за предаване. Ако не го направите… — Фигурата се обърна към Хариет. За щастие детето беше със слушалки на ушите и не можеше да чуе онова, което последва. — След крайния срок ще започнем да ви я връщаме на части. Ще започнем от пръст. И така на всеки шест часа. Уши, нос, устни. Ще я издялкаме, докато от нея не остане нищо.

Фигурата отново се върна при камерата.

— После ще продължим с второто дете.

Видеото прекъсна толкова рязко, колкото беше започнало.

В някакъв момент Монк се беше изправил, парализиран от ужас. Дланите му бяха лепкави от студена пот. Едва успяваше да си поеме дъх през стиснати зъби. Не можеше дори да говори.

Пейнтър, който очевидно очакваше тази реакция, му хвърли спасително въже.

— Благодарение на Кат разполагаме с едно предимство. Ако се съди по начина, по който са маскирани фигурите, Валя явно няма представа, че знаем, че тя е извършила отвличането.

От Монк се изтръгна въздишка и той най-сетне си върна дар слово.

— Докъде сме стигнали с откриването й?

— Работим по въпроса — отвърна Пейнтър. — Но трябва да внимаваме. Ако пуснем снимката й по целия Североизток, тя ще разбере, че е разкрита. Ще изгубим малкото си предимство. Затова работя по други канали и използвам само хора, на които можем да се доверим изцяло.

Монк го разбираше, но въпреки това негодуваше срещу тези мерки. Лицето на Хариет от видеозаписа, с изписаната на него смес от страх и гняв, не излизаше от ума му.

— Освен това използваме най-новия софтуер на АИОП за преглеждане на записите от различни камери — продължи Пейнтър. — За съжаление Валя е направила задачата по-сложна, тъй като е успяла да неутрализира камерите при и около дома на командир Пиърс. Все пак продължаваме да претърсваме Вашингтон и извън него.

Монк поклати глава. Съмняваше се, че този план ще доведе до нещо.

— Онази бледолика е майстор на маскировката.

— Така е, но нашият софтуер за разпознаване на лица няма равен на себе си. Повечето алгоритми сверяват най-много десетина ключови черти, за да идентифицират човек. Най-новите програми на АИОП използват повече от сто. Способни са да виждат през грим, лицеви протези и дори хирургически промени. Ако Валя покаже лицето си, маскирано или не, ще я видим.

Стиснал телефона в желязната си хватка, Монк погледна часа. Часовникът в главата му вече отброяваше времето. „По-малко от двайсет и четири часа.“ Опита се да не мисли как някой притиска тънката китка на Хариет към дъска за рязане, падането на мачетето, писъците й.

— Криминалистите приключиха с претърсването на къщата на Грей — каза Пейнтър. — В момента работят върху следите от кръв. Повечето са на нападателите и никак не са малко.

Монк погледна към Кат.

„Браво на теб, скъпа.“

— Вече правим ДНК анализ с надеждата да идентифицираме и други от екипа на Валя, за да разширим издирването. Но все пак…

Гласът му замря. Намекът беше ясен.

— Малко вероятно е да открием Валя през следващите двайсет и четири часа — каза Монк.

„През следващите по-малко от двайсет и четири часа.“

— Да — призна Пейнтър. — Единственият ни шанс щеше да е, ако Кат знаеше още нещо, което да ни позволи да стесним издирването.

Монк погледна отпуснатите черти на жена си, механичното повдигане и отпускане на гърдите й. Погледът му се плъзна от болничното боне върху ЕЕГ електродите на главата й по кабелите до монитора. На екрана танцуваха назъбени линии, сеизмична скала на нервната й дейност. След като прегледа показателите, д-р Грант беше посочил една от тях и бе промърморил на свой колега: „Обърнете внимание на нисковолтовите сигнали с потиснати пикове“.

В превод: „Кат вече я няма“.

— Тя ни даде всичко, което можа — каза Монк.

— Лиза смята, че може би с…

— С какво? С достатъчно време ли? Дрън-дрън. Времето на Хариет изтича. Същото се отнася и за Пени и Сейчан. — Щом си спомни за приятелката на Грей и нероденото дете, Монк се дръпна от леглото на Кат. Тук вече не можеше да направи нищо повече. — Отивам при Грей, където мога да правя нещо смислено.

Или просто нещо.

Беше приключил с чакането.

Последва дълго мълчание. Монк се приготви да спори с директора, да защити решението си. Ако не откриеха Валя навреме, най-добрата надежда за отвлечените беше да се доберат до изчезналата технология.

Накрая Пейнтър заговори.

— Във флотската инженерна база в Лейкхърст има един F-15 „Игъл“, който в момента зарежда. С хеликоптер можеш да стигнеш дотам за двайсет минути.

Монк едва ли трябваше да се изненадва. Естествено, че директорът — открай време майстор в преценяването на характерите — беше очаквал тази реакция и се бе погрижил за транспорта.

— Грей ще кацне в Лисабон след по-малко от час — продължи Пейнтър. — Аз ще координирам срещата с него, след като и ти пристигнеш. Монк, знаеш обаче какъв е залогът. Не можем да предадем тази технология на Валя.

— Това е ясно. Но имаме предимство и без нея.

— Значи сме на едно мнение. Е, в такъв случай е по-добре да си размърдаш задника.

Решен да направи точно това, Монк затвори, отиде при Кат и я целуна по бузата. Въпреки че трябваше да бърза, се задържа. Усещаше, че това е последната му възможност да целуне жена си.

Все пак знаеше, че тя би поискала да постъпи така.

Доближи устни до ухото й.

— Ще ги спася. Кълна се.

Изправи се и избърса сълзите от очите си — след което тръгна към вратата. В коридора Лиза го видя и се отдели от д-р Грант; двамата като че ли водеха някакъв напрегнат разговор.

Лиза забърза към него.

— Къде…?

— В Португалия. Да помогна на Грей за търсенето.

Лиза погледна към стаята на Кат. Бузите на Монк пламнаха, когато си даде сметка, че тя сигурно е решила, че зарязва съпругата си.

— Разбирам. Върви — каза тя, доказвайки, че не е по-лоша от мъжа си в преценяването на характери. — Пейнтър току-що ми писа… за видеото. Не успях да го гледам.

— Трябва да направя каквото мога — каза Монк.

— Разбира се. — Тя стисна съчувствено ръката му. Погледна назад към невролога, после към стаята на Кат. — Докато те няма, ние можем да опитаме нещо. Нещо съвсем експериментално. Няма да я излекува, но би могло…

Монк се освободи от ръката й.

— Направи каквото намериш за добре, Лиза. Вярвам ти.

— Да, но…

Той мина покрай нея.

— Просто го направи.

Тръгна по коридора. Не се нуждаеше от фалшиви надежди. Трябваше да се съсредоточи върху следващата стъпка… и онази след нея. Всяка крачка го отдалечаваше от Кат, но може би го доближаваше до спасяването на момичетата — и на Сейчан.

Знаеше, че Грей е не по-малко разтревожен и уплашен за нея и за нероденото им дете.

И все пак…

„Грей, трябваш ми в най-добрата си форма.“

Представи си уплашеното лице на Хариет.

„На всички ни трябваш.“