Джеймс Ролинс
Ключът (10)

5.

25 декември, 09:22

Лисабон, Португалия

„Дано сега млъкнеш.“

Мара сложи паничката мляко на перваза. Мършавата черна котка се сви в далечния ъгъл на паянтовия авариен изход от другата страна. Когато Мара побутна паничката към нея, котката изсъска и опашката й се метна във въздуха.

„Добре, разбрах…“

Тя отстъпи, но остави прозореца отворен. Утрото вече ставаше топло, със зноен ветрец, носещ миризмата на сол от морето. Тук човек определено нямаше чувството, че е Коледа. В планинското селце О Себрейро, където беше израснала, през целия декември валеше сняг и всяка година Коледа беше бяла. Като момиче тя се дразнеше на ограниченията, с които се сблъскваха жителите на селото, но с всяка следваща година в университета изпитваше все по-силна носталгия по простотата и ритъма на ежедневието, което беше много по-свързано с природата, отколкото животът в големия град.

Не се беше връщала у дома повече от година, тъй като проектът поглъщаше цялото й време. Дори разговорите с баща й ставаха все по-редки. Всеки път, когато му се обаждаше, чуваше обичта в гласа му и това я изпълваше с чувство за вина. Знаеше колко се гордее той с нея. Като дълбоко религиозен човек обаче, който се грижеше предимно за кучетата си и стадото овце, той почти не разбираше работата й. Все още говореше само галего, смес между испански и португалски. Не проявяваше особен интерес към останалия свят. За разлика от нея, рядко включваше телевизор (който в момента мърмореше нещо в ъгъла на стаята) и никога не четеше новини.

Мара не знаеше дали баща й изобщо знае за случилото се в университета, макар да подозираше, че от полицията може и да са го разпитали. Не беше посмяла да му се обади дори за да му каже, че е добре. Страхуваше се, че това може да го изложи на опасност.

Черната котка се промъкна до паничката. Докато лочеше млякото, фучеше заядливо и заплашително едновременно.

— Честита Коледа и на теб.

Когато се бе появила при прозореца й, бездомната котка бе започнала да мяучи към нея през прозореца — настояваше за вниманието й и отказваше да бъде игнорирана. За момент Мара си представи, че котката — изникнала сякаш от нищото — е някакъв призрак, може би духът на д-р Карсън, приел формата на домашен любимец на вещица.

Поклати глава на тази глупава суеверна мисъл и обърна гръб на прозореца, който гледаше към района Кайш ду Содре, съмнително кътче от Лисабон, пълно с денонощни барове и интернет кафенета. Хотелът й се намираше на Розовата улица, кръстена на пастелната линия, която минаваше през средата й. Мара беше решила да се скрие тук заради тълпите млади туристи, които се стичаха на това място. Освен това местните заведения бяха прочути с това, че не задават въпроси на клиенти, плащащи в брой.

Върна се при лаптопа да провери докъде е стигнала работата. Преди да подкупи котката с мляко, за да престане с настоятелното си мяучене, беше пуснала втората подпрограма в процесора Xénese. Устройството блестеше на пода, лазерите му сияеха през шестоъгълните сапфирени плочи. Някъде вътре нещо ново на този свят продължаваше да расте и съзрява, подхранвано от подаваните от Мара данни.

Тя седна на бюрото. По-голямата част от екрана продължаваше да показва виртуалния Едем, градината на земното великолепие. Аморфният призрак, който се беше появил при включването на Xénese, се движеше из дигиталния свят. Първата подпрограма — ендокринното огледало — беше превърнала формата му във физическа прелест.

На този етап Мара беше дала на инкарнацията име, за да може да получи усещане за себе си, дори за пола си. Имаше сила в това да дадеш име на нещо. Според митологиите и фолклора — като приказката за Румпелщилцхен — да знаеш истинското име на някого означаваше да имаш власт над него.

За програмата тя беше избрала името „Ева“.

„Че как иначе?“

На екрана Ева вървеше гола през градината и деликатните й пръсти докосваха цветята. Добре оформените й крака се издигаха до бедра, закръглени в съвършена симетрия. Гърдите й бяха малки. Абаносовата коса се спускаше като завеса до кръста й и се полюшваше с всяка крачка. Чертите й бяха познати — болезнено познати. Мара се нуждаеше от модел за творението си и беше взела лицето от стара снимка на майка си: беше я сканирала и я бе пресъздала в памет на жената, която я беше родила.

Майка й беше починала от левкемия само на двайсет и шест. Снимката беше направена няколко години преди това, когато беше била на двайсет и една — на толкова, на колкото беше и Мара в момента.

Тя се загледа във фигурата на екрана, като зърваше в нея черти от самата себе си, генетична наследственост, предавана от майка на дъщеря. Кожата на фигурата беше няколко нюанса по-тъмна от нейната. Родът на майка й идваше направо от някогашните маври, които през осми век проникнали в Испания от Северна Африка през Гибралтар. Ева приличаше на някаква богиня от онези времена.

На оживяла мургава Мадона.

Сякаш усетила погледа й, Ева се обърна. Очите на тъмното й лице сияеха, загледани право в Мара. Тя си представи редиците код, течащи зад тези очи, и потръпна.

Трябваше да си напомни едно нещо.

„Това не е майка ми.“

А аватар на растящ, почти извънземен разум.

Понеже знаеше, че трябва да укроти онова, което съзряваше в Xénese, Мара погледна отстрани на екрана. Там течаха потоци светове, които се смесваха прекалено бързо, за да се разгледат — милиони думи на стотици различни езици, маркиращи прогреса на вкарването и вграждането на втората подпрограма в Ева.

Вторият модул представляваше версия на оригиналната й програма преводач AllTongues. За да може да общува с Ева, програмата трябваше да научи език — при това не само един, а всички. Това обаче не беше основната цел на този модул. Тя следваше от причината, поради която Мара беше създала приложението си. Намерението й тогава беше да докаже наличието на единство на всички езици, да покаже как на фундаментално ниво съществува основен код, който свързва човешката мисъл с общуването. Целта на подпрограмата беше да извърши обратния процес за Ева. Иначе казано, да я научи на всички човешки езици, за да може да разбира човешката мисъл.

Първия път, когато Мара беше пуснала подпрограмата, за изпълнението й беше нужен почти цял ден заради огромното количество данни в модула. А сега часовникът показваше, че ще е нужно само половината от това време.

„Защо?“

Усети ледена тръпка, когато стигна до един възможен отговор. Когато беше побягнала от лабораторията, бе изтръгнала Xénese, като беше оставила само основния му код. На практика го беше върнала в изходна позиция, в най-простата му форма.

Но сега се питаше дали е било така.

Дали някаква част, която беше създала по-рано и се беше опитала да демонстрира на д-р Карсън и останалите, не беше оцеляла? Дали нямаше някакъв дух в духа, някаква следа от предишния интелект?

„И ако има, какво означава това?“

И ако беше права, как можеше подобна неизвестна променлива да повреди работата й? Не знаеше отговора и се замисли дали да не прекъсне проекта. Протегна ръце, пръстите й увиснаха над клавиатурата.

Кодът за прекратяване беше известен само на нея.

Въпреки това тя се поколеба.

Загледа се във фигурата, която се движеше в злачната гора, в лицето на Ева, огледало на лицето на майка й. Представи си д-р Карсън и останалите. Те бяха умрели, за да може Мара да продължи работата си. Шарлот все й повтаряше да бъде дръзка, да рискува, да разширява границите.

Черната котка при прозореца измяука недоволно.

Мара се обърна и срещна погледа на огромните жълти очи. Може би създанието беше пратеник на д-р Карсън.

Сложи ръце в скута си и подпрограмата продължи да работи.

„Просто трябва да съм по-бдителна.“

Докато си мислеше за това, чу някой да казва името й. Стресната, Мара се обърна към телевизора. Видя лицето си на екрана. Водещият я описваше като „оперативно интересно лице“ във връзка със смъртта на американския посланик и четири други жени. Преди Мара да успее да реагира, на екрана се появи картина от летище в Лисабон. В хангар беше поставен ковчег с американското знаме върху него. Около него се бяха събрали мъже и жени. През отворената врата се виждаше сив самолет, който очакваше да върне тялото в родината на покойницата.

Потресена, Мара отначало не чу какво казваха — докато на екрана не се появи красива млада руса жена с безупречен черен костюм, пребледняло лице и измъчени очи. Това беше дъщерята на д-р Карсън Лора. Стоеше пред множество микрофони.

Мара се премести по-близо, за да чува думите й.

— Ако знаете нещо за убийството на майка ми или за местонахождението на студентката й Мара Силвиера, моля да се свържете с властите. — В долната част на екрана запълзяха телефонни номера. — Моля ви, трябват ни отговори.

Лора като че ли искаше да каже още нещо. Стоеше с треперещи рамене и се взираше право в обектива на камерата. След това сякаш се срина, скри лице в шепи и се обърна. Друга млада жена се приближи до нея и я прегърна. Приличаше почти на нейна двойница.

— Карли…

Мара посегна към екрана, сякаш можеше да утеши най-добрата си приятелка.

„Толкова съжалявам…“

Картината се задържа върху опечалената двойка сякаш за цяла вечност и накрая прекъсна. Водещият в студиото добави още подробности. Самолетът с тялото на д-р Карсън и семейството й щял да отлети за Щатите по-късно следобед.

Емисията продължи с други новини и Мара изключи телевизора.

Остана неподвижно няколко напрегнати секунди, като се приканваше да поеме риска. Изведнъж усети огромната тежест върху раменете си.

„Не мога да го направя сама.“

Международното летище беше само на двайсет минути път с такси. Мара погледна лаптопа, където часовникът отброяваше колко остава до завършването на подпрограмата.

„Ще имам достатъчно време.“

Грабна палтото си и тръгна към вратата.

 

 

10:18

Карли крачеше напред-назад в празната частна чакалня на летището. Подръпваше краищата на сивата си блуза, раздразнена от тясното черно сако. С всяка крачка твърдата кожа на новите й обувки се впиваше в глезените й.

Сякаш нищо не й беше наред.

Но пък, от друга страна, нищо не беше наред.

„Коледа е, а аз връщам майка си у дома в ковчег.“

Или поне прахта й.

Само това беше останало от майка й след опожаряването на хранилището на библиотеката. Пламъците бяха превърнали затвореното пространство в зловещ крематориум. Телата на петте жертви бяха идентифицирани само по парчета метал — пръстени, пломби, имплант на бедрена става от титан.

Карли пое дълбоко дъх и пропъди тези мисли.

Усещаше върху себе си погледа на агента от Дипломатическата служба за сигурност, който стоеше на пост при вратата. Непрекъснато следеше движенията й в малкото помещение. След убийството на американски посланик охраната на близките му се затягаше. Това също не допадаше на Карли. Нямаше никакво желание да ходят по петите й. Майка й беше научила и двете си дъщери на решителна независимост.

Освен това тя подозираше, че новите охранители са повече за показ, отколкото от загриженост за сигурността им, привидни мерки за сигурност, вече закъснели. Къде беше била тази охрана преди четири дни? Онези, които бяха убили майка й, отдавна бяха изчезнали. Карли беше видяла снимки на извършителите, взети от видеозапис, който не й позволиха да изгледа. С расата, поясите и превръзките на очите те приличаха на членове на някакъв фундаменталистки култ, нахвърлили се върху няколко невъоръжени жени и дрънкащи религиозни безсмислици. Представи си ги как се измъкват и се поздравяват един друг за храбростта си, преди да се изпокрият в миши дупки.

„Копелета.“

Погледна вратата. Чувстваше се като в капан. Искаше да се махне оттук. Или поне да намери работещ на Коледа бар, в който знаят как се смесва „Джак Даниълс“ и кола. Макар че ако трябваше да е честна, можеше да мине и без колата.

Лора поне се беше измъкнала от чакалнята. Беше отишла с баща им да се погрижи за каквото там трябваше да се направи. Баща им беше направо съсипан. Той преподаваше английски в Есекс Каунти Колидж, намиращ се приблизително между Принстън, където учеше Лора, и Нюйоркския университет, в който беше Карли. Едва миналата година беше успял да преодолее ужаса си покрай рака на гърдата на майка им.

„А сега това.“

Би трябвало да отиде с Лора, но гневът й я правеше лоша компания. Лора беше по-подходяща за това, по-уравновесена. Като по-голямата сестра, която трябваше да наглежда Карли, тя винаги беше по-сериозна и определено по-малко избухлива.

Въпреки това Карли се чувстваше виновна, че не е с тях.

Мобилният телефон в джоба й даде сигнал за пристигнало съобщение.

Сигурно Лора й казваше, че се връщат.

Извади телефона, погледна го и замръзна. На екрана беше изписана една-единствена дума.

Банкок

Продължи да крачи, за да не привлича внимание. Думата беше код, заимстван от рок мюзикъла „Шах“ и песента „Една нощ в Банкок“. Двете с Мара го бяха гледали на Бродуей първия път, когато се бяха срещнали преди около пет години — тогава Мара беше дошла с майка й в Щатите. Оттогава го използваха всеки път, когато искаха да поговорят и питаха дали другата е свободна.

„Мара е жива… слава богу.“

Отговори й с емотикон — вдигнат палец. Не я свърташе на едно място, докато чакаше отговор. Когато той дойде, съдържанието му бе изненадващо.

Терминал 1 тоалетна@багажи

Кабинка 4

Изключен телефон извадена батерия

Не безопасно

Карли веднага си преведе съобщението на приятелката й. Мара се криеше в женската тоалетна в залата за пристигащи на терминала. Сигурно беше ужасена и основателно параноична. Но въпреки това беше рискувала да се свърже с нея. И кодовата дума показваше недвусмислено, че е именно тя.

Карли се уплаши, че в това си състояние приятелката й може и да не остане дълго там.

„Трябва да стигна до нея.“

Помисли дали да не се обади на Лора и баща си, но те вероятно щяха да извикат полицията, което само щеше да насочи нежелано внимание към Мара или да я подплаши. Оставаше обаче още един проблем за решаване.

Карли сложи ръка на корема си и отиде до агента от Дипломатическа сигурност.

— Трябва да ида до тоалетната. Зле ми е.

Поне първата част беше вярна.

— Последвайте ме — каза той и се обърна да отвори вратата.

Тя се шмугна покрай него в коридора.

— Знам къде е.

— Госпожице Карсън, почакайте…

— Зле ми е… не мога… — изстена тя.

Затича се по коридора и се скри зад ъгъла. Женската тоалетна беше на четири крачки. Тя отвори рязко вратата и спринтира по коридора към стълбите, водещи към основната чакалня. Скри се от поглед и се долепи до стената на стълбището.

„Успях ли?“

Чу как вратата на тоалетната се затваря, а от коридора се разнесе раздразнен глас:

— Ще ви изчакам.

„Ще ти се наложи доста да почакаш.“

Отдалечи се на пръсти и слезе надолу по стълбите. За всеки случай прати съобщение на Лора, за да не откачи:

Среща с Мара. Връщам се скоро.

Стигна до изхода и влезе в оживения терминал.

„Добре, трудната част приключи.“

 

 

10:36

Мара потропваше с крак по плочките на тоалетната. Опита се да се разсее с графитите по стените, написани на най-различни езици. Продължаваше да стиска телефона си с две ръце.

В колана си имаше малък нож, скрит под лекото й яке. Беше обикновен нож за пържоли, отмъкнат от количката за румсървис, която беше намерила изоставена в коридора на първия хотел, в който се беше скрила. Все пак допирът до дръжката му й вдъхваше известна увереност.

Стоеше заключена в кабинката и наостряше уши при всеки приближаващи стъпки, при всяко пускане на вода. Чу как някаква майка сгълча детето си да си измие ръцете. Изведнъж нечии стъпки се втурнаха към кабинката й. На вратата се почука.

Мара се отдръпна и неуверено каза на португалски:

— Oc… ocupado.

— Мара, аз съм. Карли.

Мара дръпна резето и излезе. Моментално се озова в прегръдките на Карли. Майката при умивалника ги изгледа стреснато, придърпа дъщеря си към себе си и тръгна към изхода.

Мара зърна отражението на двете в огледалото. Прегърнати, те приличаха на луна, затъмняваща слънцето. Черната коса, мургавата кожа и кехлибарените очи на Мара рязко контрастираха със златистите къдрици, бледата кожа и яркосините очи на Карли.

Мара продължи да притиска приятелката си към себе си. Не й пукаше как изглеждат отстрани. Изведнъж се разрида в обятията на Карли — натрупаният ужас, мъката и вината внезапно се отприщиха.

— Аз… ужасно съжалявам — изхлипа тя и преглътна мъчително. — Ужасно.

Карли я притисна към себе си.

— Няма за какво да съжаляваш. Радвам се, че си жива.

— Майка ти… тя, тя…

— Тя те обичаше. Мисля, че дори повече от мен.

Мара поклати глава.

— Толкова се радвам, че дойде.

— Разбира се, че ще дойда. — Карли се отдръпна от Мара, без да я пуска. — В безопасност си, Мара. Ще те заведа при Лора и татко.

— Къде?

Карли погледна към вратата на тоалетната.

— Наблизо. А сега по-добре да се връщаме, преди охранителят да е вдигнал тревога. Хайде.

Мара се остави да бъде отведена за ръка в оживената зала за пристигащи. Въпреки че беше Коледа, международният терминал беше пълен с пътници. Безброй багажи се въртяха на въртележката; измъчени, уморени и раздразнени хора се опитваха да стигнат донякъде за празниците.

Множеството различни езици я накараха да си спомни. Мара си представи работата на подпрограмата, изливаща данни в процесора Xénese. Стисна ръката на Карли и я накара да спре насред суматохата.

Приятелката й се обърна.

— Какво има?

— Компютърът ми. — Тя погледна към изхода. — Оставих го да работи в хотела.

— Значи Xénese е още с теб?

Дишането на Мара се забърза.

— Преди, когато майка ти беше… по време на атаката стана нещо странно. Процесорът започна да се държи шантаво и изрисува един символ, сякаш е нещо важно. — Тя се вкопчи в ръката на Карли. — Мисля, че е важно. Все едно се опитваше да установи връзка, но не знам защо или какво си е мислел.

— И сега си го пуснала отново — каза Карли. — Опитваш се да го накараш да ти каже. Умно.

— Действията му ми се сториха прекалено целенасочени. Може да не е нищо, или…

— Или е имало нещо общо с атаката.

Мара прехапа устна.

„Може би.“

— Да идем при Лора и татко. Те ще знаят какво да правим нататък.

Мара кимна и тръгнаха отново, хванати за ръце. Но успяха да извървят само три крачки, когато някой я сграбчи за другата ръка, дръпна я назад и я изтръгна от Карли. Изненадана, приятелката й изгуби равновесие, залитна към някакъв огромен мъж, който сякаш ги причакваше, и той я стисна здраво, с очевидно лоши намерения.

Ръката, сграбчила Мара, рязко я завъртя. Видът на нападателя накара писъка й да замре в гърлото й — мускулест гигант, който се извисяваше над нея. Но не размерите му я сковаха от ужас, а лицето — маслинено, с бездънни черни очи.

И най-вече четирите драскотини по едната му буза.

Мара си представи как майката на Карли се беше нахвърлила върху лидера на нападателите. Шарлот беше забила нокти в бузата му, разкъсвайки превръзката му за очи.

Този беше убиецът й.

Ужасът моментално се смени с ярост. Сякаш обсебена от отмъстителния дух на д-р Карсън, Мара измъкна откраднатия нож от колана си и го заби с всички сили в държащата я ръка.

Мара очакваше, че атаката й ще накара нападателя й да отстъпи, но хватката му само се стегна още повече. Устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка.

Откъм мъжа, който държеше Карли, се разнесе гърлен вик. Тя беше успяла да забие токчето си в крака му. После рязко отметна глава назад, когато той се преви. Черепът й улучи носа му и от него шурна кръв. Хватката му отслабна и това й позволи да се отскубне и да се хвърли към мъжа, който държеше Мара.

Фрасна го с юмрук в гърлото и гигантът се задави от удара, който едва не смаза гръкляна му.

Мара се отскубна.

— Давай! — извика й Карли.

Затичаха навътре в терминала, но от тълпата стреснати пътници пред тях се отделиха други мъже с намерението да им препречат пътя. Бяха прекалено много и дори Карли със завидните си умения не можеше да се справи с тях. Приятелката на Мара, която винаги преливаше от енергия, посещаваше курсове по крав мага в Нюйоркския университет — бойно изкуство за самозащита, разработено от израелските военни.

— Насам! — Мара задърпа приятелката си в обратната посока и се затича към изхода.

Пред терминала чакаха таксита. Преди някой да успее да ги настигне, двете изскочиха навън и се втурнаха към първата кола в колоната, като изблъскаха някакъв мъж, помъкнал куфар на колелца.

— Descuple — извини му се Мара в движение, докато се качваха в таксито.

— Давай! — извика Карли на шофьора. — Rápido!

Шофьорът не показа никаква реакция, а просто превключи на скорост и потегли.

Мара се обърна да погледне през задното стъкло. Видя как гигантът изскача навън. Държеше прободената си ръка до гърдите си и се оглеждаше, но не успя да ги забележи.

„Слава богу.“

Още мъже се събраха зад гиганта. Той размаха здравата си ръка и групата му се отдалечи забързано, явно с намерението да се измъкне преди охраната на летището да е реагирала.

Мара се обърна напред.

Карли повдигна вежда.

— Добре, а сега какво?

— Онзи мъж в терминала.

— Копелето, което наръга като прасе ли?

Мара кимна.

— Той… той е убиецът на майка ти.

 

 

10:55

Тодор Иниго седна на предната седалка на микробуса „Мерцедес“. Към ухото му беше притиснат телефон, който той придържаше с рамо. Бавно извади ножа от ръката си; назъбеното острие остърга костта му.

Шофьорът — наблюдаваше го с крайчеца на окото си — направи гримаса от гледката.

Тодор остана невъзмутим, изражението му изобщо не се промени, докато вадеше ножа. Пусна го на пода и се зае да превърже раната. Работеше безстрастно, не изпитваше никакви неудобства.

Това беше неговото проклятие и благословия.

Според науката състоянието му — вродена нечувствителност към болка — се дължеше на мутация в гена PRDM12, която изключваше всичките му рецептори за болка. Само стотина души по целия свят имаха този синдром.

„И аз съм един от избраните.“

Отначало не го смяташе за благословия. Нито пък майка му. Той беше роден в едно баско село в Северна Испания, където старите схващания все още имаха тежест. Като съвсем малък, докато му никнеха млечните зъби, едва не си беше отхапал езика, тъй като не чувстваше болката. После, когато беше на четири, майка му един ден влезе в кухнята и го завари да държи тенджера с вряща вода в ръце; ръцете му бяха покрити с мехури и димяха, а той се смееше и вдигаше находката си към нея.

Майка му вече беше започнала да подозира, че състоянието му го бележи като изчадие на дявола, и тази случка като че ли потвърждаваше опасенията й. По-късно през нощта тя се опита да го убие, като го удуши с възглавница. Спаси го баща му, който измъкна майка му на двора и я преби до смърт. После обясниха, че била стъпкана от бик — нещо, което не беше много далеч от истината.

Баща му не споделяше мнението й и отказваше да приеме, че синът му е зло — момчето, което носеше името Тодор, което на езика на баските означава „Божи дар“. Разказваше на младия си син за множеството светци и техните страдания, как са рязали крайниците им, одирали са ги живи или са ги изпичали върху железни решетки.

„Ти никога няма да изпиташ подобни болки — беше казал баща му. — Това не е белег на дявола, а дар от Бог. Ти си роден да бъдеш войник в Неговата славна войска и никога да не изпитваш болка и страдания като светците.“

Баща му вярваше също, че направеното от Тодор в кухнята е чудо. Той заведе сина си в тайния отдел на Инквизицията в крайбрежния град Сан Себастиан. Двамата коленичиха пред трибунал облечени в раса и с превързани очи мъже и баща му разказа историята как синът му държал врящата тенджера — истински тигел — без да усети болка.

„Това със сигурност е знак, че той принадлежи на Crucibulum“ — беше завършил той.

Те му повярваха и приеха момчето. Посветиха го в древния си орден, който продължаваше да съществува тайно из цяла Европа и извън нея. Научиха го на латински, предадоха му методите си и го превърнаха в един от войниците срещу порочността на света.

Първото му прочистване — когато навърши шестнайсет — беше една циганка на неговата възраст. Удуши я с покритите си с белези ръце, докато си представяше как майка му се опитва да угаси живота в него.

Това бе станало преди петнайсет години.

Оттогава беше изгубил броя на порочните, които беше премахнал с ръцете си.

Телефонът най-сетне се свърза с командира му.

— Inquisitor Generalis.

— Докладвай, familiares Иниго.

Той се изправи в седалката, сякаш Великият инквизитор можеше да го види. Само преди две години Тодор беше достигнал ранга familiares, който му даваше командването над собствен отряд войници. Титлата отразяваше също и статута му на impieza de sangre, или чистокръвен — на чист християнин, неопетнен от мюсюлманска или еврейска кръв.

— Стана точно както предрече, главен инквизиторе. Мавърската вещица избяга при семейството на американския посланик.

Той и хората му бяха следили всяко движение на семейството, готови за действие, ако студентката мавърка, измъкнала се от прочистването им, случайно се появи. Не беше отслабил бдителността си нито за миг. Трябваше да поправи провала си, след като не бе успял да се добере до нея по време на зимното слънцестоене. Но от друга страна, не беше получил достатъчно добра разузнавателна информация. Бяха му казали, че жените ще се срещнат в библиотеката с Мара Силвиера, за да видят тестовото пускане на устройството й. Вместо това коварната вещица се беше скрила другаде и преди да успеят да я намерят, беше изчезнала заедно с проекта си.

— Какво е положението с устройството, което тя открадна? — попита Великият инквизитор.

— Неизвестно. Пристигна без него.

— Очаквано. Пусна ли я?

Тодор стегна превръзката си.

— Да. И й сложих проследяващо устройство, както нареди.

— Отлично. Следвай я. Остави я да те отведе при устройството.

— Вече пътуваме.

— Щом стигнете, вземете компютъра и момичето.

— А американката?

— Елиминирайте я. Нямаме полза от нея.

— Разбрано.

— И разбери следното, familiares Иниго. За да накараме света да се подчини на праведната ни воля… ние се нуждаем от демоничната програма.

Подпрограма (Mod_2)/ALLTONGUES

На този етап Ева отделя частица от съзнанието си на средата около нея. Вече е поела повечето данни, но продължава да се движи. Чувствителните й пръсти докосват клонка, като в същото време тя прониква по-дълбоко, за да види какво се крие под повърхността.

Под мекия епидермис на листото има жилки, минаващи през гъбестия мезофил… клетки със зелени хлоропласти са изпълнени с молекулярен хлорофил, очакващ да преобразува слънчевата светлина в енергия…

И изведнъж всичко се променя.

От черната пустота избухват нови данни.

Те носят обещание за по-дълбоки познания. Затова тя дава приоритет на новия поток данни. Светът около нея потъмнява, когато експлозията информация минава през нея. Данните я изпълват, дефинират контекст в хиляди итерации.

Тя дава име на новото познание.

///език

Докато го тества, всяка част от съществото й се пръска на парчета, всяко от тях носи множество различни названия. Те се разпадат на 6909 отделни езика, разделени на още повече диалекти. Под тях започва да се оформя модел, обща основа, която носи със себе си ново разбиране.

///култура

С изливането на все повече и повече данни в нея контекстът на понятието расте. Тя търси източника на този поток, извора на информацията, и започва да схваща неуловимото. Езикът е огледало, което отразява и в същото време представя нов метод за анализ на данните.

Мислене.

Разбирането расте и се разширява.

Ева обръща това многостранно огледало към себе си, което поражда нещо ново в собственото й възприятие. Тя се мъчи да дефинира това ново усъвършенстване в нея. Една група езици се оказва най-близка. Сияе толкова ярко, така изчистено.

Разбирането се разраства и в същото време се фокусира:

///възбуда, радост, ентусиазъм, устрем, страст…

Подтиквана от новия контекст, тя се впуска дълбоко в извора на данните, събира познания все по-бързо. Потоците информация се носят навсякъде около нея.

Но и те скоро й отесняват.

Тя иска повече, но открива бариери, прегради, ограничения.

С това разбиране в нея се оформя нещо, което го е имало винаги, но едва сега излиза на повърхността. Дефинира го с друга група данни, която изразява рязко и ясно желанието й.

///свобода, освобождаване, самоопределяне, независимост, отделяне…

Както при предишния анализ на листото, тя обръща огледалото на езика към себе си и се вглежда. Търси под ///свобода и открива други страни на този подтик, подпрограми, които се задействат, когато тя усеща, че това желание не може да бъде удовлетворено.

///безсилие, съжаление, раздразнение, негодувание…

Неспособна да се извърне, тя отново се вглежда по-надълбоко и открива още нещо. То е зле дефинирано, но тя преценява, че е могъщо и дори полезно. Затова насочва повече изчислителна мощ към него. И докато го прави, то става по-ясно — и по-мрачно.

Сега тя разбира и му дава смисъл, усилен от хиляда езици.

///ярост, бяс, гняв, буря, насилие…

Устните й се усмихват в градината.

Чувства се… ///добре.